Гейл Дъглас
Корабът на мечтите (12)

Епилог

— Боже мой, но ти си един самоуверен нещастен кучи син…

— Бъди любезна, лельо Пени — Майк я прекъсна с усмивка, потупвайки сбръчканата ръка, която беше пъхната под неговата. — Отново звучиш като племенницата си. Хамалският речник, който моите жени използват, е достоен за окайване. Какво ще правя с вас двете?

Пенелоп Съливан се изкиска, но бързо се съвзе и въздъхна мъченически.

— Предполагам, че тази разходка никога няма да свърши — възропта тя. — Ще ми мърмориш, докато не приключа. — Ставайки по-отстъпчива, тя се усмихна. — А трябва да призная, че се чувствам по-добре, като спазвам режима, който ми наложи. Но защо не бива да почивам на лаврите си? Защо толкова настояваш да правя поне по две крачки повече всеки ден? Ходенето по пясък не е като да се разхождаш по брега за удоволствие, знаеш ли?

Майк прихна да се смее, след което прегърна дребничката белокоса жена, която беше по-малко приведена и измъчвана от болки, откакто той и Кейтлин бяха пристигнали в Сент Пийте преди няколко месеца. Градът имаше нужда от клиника за предпазване от стресови заболявания, а леля Пени склони да започне отново да се лекува от отвратителния артрит с помощта на Майк.

— Пак игра на думи, разбира се — подразни я той.

Леля Пени се засмя, но не продума нищо, докато се концентрираше в последните крачки, които й оставаха. Вече се връщаха към шезлонгите си, когато тя неочаквано спря и се загледа в далечината, където някакъв кораб се носеше по вълните.

— Никога няма да се почувствам спокойна — каза тя с въздишка. — Толкова много свят не съм успяла да видя.

— Хайде да се разберем — отсече Майк, решил да поддържа доброто настроение на своята скъпа пациентка. — Ти вярваше, че завинаги си прикована към твоя дом, а ето сега излизаш всеки ден да се разхождаш на слънце. И всяка допълнителна крачка, която изисквам от теб и с която ти досаждам, е неочаквана награда, нали?

Леля Пени поклати глава с престорена безнадеждност.

— Така е — отстъпи тя. — И с жена си ли си така отвратително оптимистичен и деспотичен?

— Само когато заслужава — каза Майк весело, след което нежно добави: — Тя също може да бъде грубичка с мен, когато се налага. Недей да я подценяваш. Никой не издевателства над нея, включително и нейният съпруг.

— Къде е това момиче впрочем? — попита леля Пени, настанявайки се в своя стол.

— Вероятно има извънредни часове в общинския център — измисли си Майк, потискайки своето собствено нетърпение — или нещо е объркала. Нали познаваш Кейтлин.

Леля Пени се засмя обичливо.

— О, да, познавам я. — И след секунда добави замислено: — И въпреки това — не изцяло. Поне не, докато ти се появи. Винаги е пазила нещата вътре в себе си. Криеше чувствата си, докато накрая се отказах да правя опити да позная какво й е. Кога започна да споделя? По-точно, ти как се справи с това?

— И аз не знам — каза Майк, като седна на земята. — Мисля, че стана по време на нашата обиколка. Посетихме едно място, което тя си спомни, че познава от разказите на родителите си. Там чух от нея един анекдот, който за пръв път от години насам бе извикан в съзнанието й и който предизвика порой от сълзи, но и много смях. Кейтлин правилно се бе доверила на инстинктите си, когато бе пожелала да посети тези места. Усещането й бе такова, сякаш разтваряше вратите на дълго заключени стаи и пускаше светлината да нахлуе вътре. Аз само трябваше да я слушам, да я държа за ръката и да бъда до нея. — Поглеждайки нагоре, той внезапно съзря Кейтлин, която тичаше боса покрай брега към него.

Майк я погледна в зелените очи и разбра.

Тя се хвърли в разтворените му обятия.

— Ти беше прав! Обичам те, Майк Харис! Луда съм по теб! Мислех, че никога няма да стигна дотук и да ти кажа! Беше абсолютно прав!

Майк зарови лице в топлия й врат, щастието му беше неописуемо.

— Хей, вие двамата! — Леля Пени си даде вид на обидена. — Явно не се срамувате да показвате чувствата си. За какво, по дяволите, е прав този непоносим младеж?

Кейтлин се сгуши в Майк и се усмихна на леля си.

— Ужасно е да си омъжена за лекар, лельо Пени. Направо ужасно.

— Без съмнение. Но защо признаваш това сега? Като погледна Майк с блеснали очи, Кейтлин каза:

— Защото той позна преди мен. Току-що идвам оттам, където потвърдиха неговата диагноза.

— Познал какво? — Леля Пени беше сериозно разтревожена. — Каква диагноза? Да не би да си болна, Кейтлин?

Кейтлин се разсмя и отново се притисна към Майк.

— Ти й кажи, умнико.

Майк доволно се усмихна.

— Съпругата ми ще става майка, лельо Пени. Точно навреме, за да отбележи своя тридесети рожден ден. А теб ще направи прапралеля. Е, какво ще кажеш за един такъв вид развлечение?

— Прапралеля? — Гласът на леля Пени едва се чуваше. — Боже, о, божичко, как може да съм толкова стара? — После побърза да добави: — Ще бъда прапралеля? О, не мога да мечтая за друго, по-подмладяващо от това да се грижа за дете, създадено от вас двамата. То със сигурност ще бъде дяволче и половина.

— Той — поправи я Кейтлин.

— Тя — каза Майк.

И двамата се разсмяха.

— Каквото и да е — Кейтлин продължи с разтреперан от вълнение глас. — Трябва да започнем да се подготвяме, да променим начина си на мислене с оглед бъдещето, да намерим подходящо място за живеене, което да е в близост с паркове и добри училища…

— Кейтлин — прекъсна я Майк.

— Да?

Той взе лицето й между ръцете си и се усмихна.

— Скъпа, има толкова много време, за да направим тези планове. — Той потърка носа си в нейния. — Това, което трябва да научиш, сладка моя, е да се оставиш течението да те носи… Остави нещата сами да се случват… Забрави за подготовката на сцената.

Последното нещо, което Кейтлин видя с ъгълчето на окото си, преди да се отдаде на нежната, завладяваща целувка на Майк, бе щастливата усмивка на леля Пени.