Мария Барет
Интимни лъжи (17)

Седемнадесета глава

В седем сутринта Холи седеше на канапето, облегната на купчина възглавнички, и топлеше пръстите си с чаша горещ, подсладен чай. Преди половин час бе успяла да глътне два аспирина, без да ги повърне, и сега правеше опит с чая. Чувстваше се отвратително. След обаждането на Кит спа само един час, а когато се събуди, главата я болеше още повече, в стомаха й вреше, беше разтреперена и потисната, и като връх на всичко изглеждаше толкова ужасно, колкото и се чувстваше. Не си беше изсушила косата със сешоар и сега тя висеше на клечки, лицето й беше подпухнало и на петна, очите й — кървясали, а пръстите на дясната й ръка воняха на цигари. Миризмата беше толкова упорита, че никакво миене с ароматизиран сапун не успя да я премахне. В окаяно състояние, тя чакаше чаят да я стопли и да пробуди сетивата й. Имаше работа, трябваше да се обади по телефона на няколко места, но не можеше да направи нищо в това състояние.

Вперила поглед в стената, Холи се опитваше да не мисли за вечерта, но не успя въпреки усилията си. Откъслечните спомени не й даваха мира: какво е казала, какво не е казала, какво може и какво не може да си спомни. Страхотна каша, колкото по-скоро я оправеше, толкова по-добре.

Тя допи чая си, отиде предпазливо до кухнята и извади от шкафа пакет обикновени бисквити. Щом успяваше да задържи чая в стомаха си, значи трябваше да опита и с бисквити. Ако и бисквитите си останеха на мястото, значи можеше да се обади в Щатите, без да се страхува, че ще повърне по средата на разговора. Тя гризна бисквитката, откри, че наистина е в състояние да гълта, отхапа по-голямо парче, сдъвка го и го глътна. После допълни чайника, доизяде бисквитата и извади още две от кутията. Ако продължаваше с това темпо, можеше да се обади и преди края на деня. Вече по-оживена, тя си направи втора чаша чай и я отнесе в дневната.

Час по-късно вече беше облечена. Не се чувстваше добре, но поне не й беше толкова лошо. Тя погледна номера на Маркъс в тефтерчето си, където го беше преписала от галерията. Знаеше, че времето в Ню Йорк е с пет часа назад, но не й пукаше — смяташе, че има повече шансове да го завари у дома в три сутринта, дори и да си е легнал. Набра номера, почака секунда и нещо да се свърже международната линия и чу сигнал „свободно“. След три иззвънявания чу щракването на телефонния секретар. „Е, по-добре от нищо“, помисли си тя, но веднага след това усети как лицето й пламва.

— Здравейте! Набрали сте номера на „Дей фреш Козметикс“. За съжаление в момента тук няма кой да ви отговори. Работното ни време е от осем до осемнадесет часа, но ако оставите името и телефонния си номер, някой от нашите служители ще ви се обади. Благодарим ви, че позвънихте, и ви молим да предадете съобщението си след сигнала.

Холи затвори, провери номера и набра втори път. След три иззвънявания се включи същият телефонен секретар. Тя отново затвори.

— О, по дяволите!

Пак познатата картинка, вече започваше да й се повдига. Тя набра международни телефонни справки и даде пълното име и адреса на Маркъс, както ги беше записала. Помолиха я да почака. Петнадесет секунди по-късно операторът се обади отново:

— Не мога да намеря на този адрес човек с такова име, госпожо. Желаете ли да помолим оператора в Щатите да провери?

— Да, ако обичате.

Холи седна на стола в антрето и зачака. Вече знаеше отговора. Минута по-късно операторът отново се обади:

— Няма човек с такова име и адрес, госпожо.

— Разбирам — отвърна Холи. — Благодаря ви.

Тя затвори и отпусна глава в ръцете си. Разбира се, че нямаше никакъв Маркъс! Разбира се, че нямаше адрес на ателието му в Ню Йорк, нито пък телефон, регистриран на негово име — той просто не съществуваше! Пък и защо трябваше да съществува? След като нищо в този отвратителен фарс не беше реално, защо той трябваше да бъде? Холи потърка пулсиращите си слепоочия, вдигна бележката на Гай Ферейра, набра номера на гърба на визитката и помоли да я свържат с него, но й отговориха, че в момента линията е заета.

— Искате ли да изчакате? — попита я администраторката.

Холи въздъхна. Предвид сегашното й състояние, ако не почакаше, щеше най-вероятно да се откаже.

— Да — отвърна тя и отново й се повдигна. — Ще почакам.

Секунди по-късно Гай се обади. Холи настръхна, когато чу гласа му, но направи всичко възможно, за да не й проличи.

— Ало? Гай Ферейра? — рече тя, като се опитваше да говори спокойно.

— Холи! — Гай извади една цигара и я запали. — Добро утро! Как се чувстваш?

— Чудесно — отвърна тя, объркана от дружелюбните нотки в гласа му. — Благодаря за… ъъъ… — внезапно се изчерви. — За снощи и за това, че ми помогна да се прибера у дома. Съжалявам, че…

Но Гай я прекъсна:

— Забрави това. Ти си под напрежение, снощи просто изпусна малко парата. Нищо лошо не се е случило.

— Виж, Гай…

— Виж, Холи…

И двамата го казаха едновременно.

Холи се засмя нервно.

— Съжалявам — рече тя. — Ти първо.

— Добре. Канех се да ти кажа, че трябва да поговорим.

Холи застана нащрек.

— Наистина ли? — попита тя и преглътна. Гърлото й беше пресъхнало. — За какво?

Гай помълча малко.

— Успя ли да се свържеш с художника, за когото ми говореше снощи?

Холи затвори очи. Не можеше да си спомни дори да е споменавала за Маркъс.

— Художник ли? — промърмори тя.

— Когато бяхме в апартамента — отвърна бързо Гай, — ти каза…

— О, да — разбира се, че нямаше да си спомня. Когато се върнаха в апартамента, беше толкова пияна, че дори не знаеше как се е озовала в леглото. — Всъщност не, не успях.

— Имах странното чувство, че ще кажеш именно това — рече той.

Холи отново застана нащрек.

— Така ли?

— Да — Гай помълча точно толкова, колкото да добави тежест на следващото си изречение. — Холи, това, което ми каза, ме разтревожи и не съм съвсем сигурен, но смятам, че мога да помогна.

Холи не каза нищо. Беше толкова навита да поеме инициативата и да прекрати познанството им, и толкова много бе упражнявала репликите си, че това я свари неподготвена. Гай спечели надмощие и за момент я накара да онемее.

— Не си длъжна да взимаш веднага решение, но мисля, че трябва да поговорим. Можем ли да се срещнем за обяд? — Холи се поколеба. — Добре, тогава не за обяд, поне на кафе, но просто ме изслушай — Холи се почувства напълно объркана. — Моля те, Холи, тревожа се за теб!

Съчувствието и разбирането в гласа му й дойдоха като последната капка в чашата.

— Добре — съгласи се тя. — Да се срещнем в кафенето на „Савой“. Мога да бъда там до един час.

Гай се усмихна от другата страна на жицата.

— Добре, доскоро.

— Да, доскоро — Холи се поколеба и добави: — О, и благодаря.

Усмивката му стана още по-широка. Без да каже нито дума повече, той затвори.

 

 

Кит караше бавно по „Плезънт Плейс Роуд“ в Мертън, а Джил гледаше номерата на къщите, търсеха четиридесет и втори. На петдесети номер намериха свободно място. Кит паркира опитно колата на Алекс, изгаси двигателя и погледна Джил.

— На три къщи по-надолу е, вдясно — каза той.

Джил кимна и погледна през рамо. Зад нея се простираше цяла миля еднакви, долепени една до друга къщи, имитиращи архитектурата от епохата на Тюдорите, всичките с безупречни предни градинки, подрязани рози и зимни растения. Тя отвори вратата, слезе и попита:

— Всичките ли са еднакви?

Кит я погледна, без да е сигурен какво иска да му каже, и отговори:

— До голяма степен. Хайде.

След това заключи колата и я поведе към номер четиридесет и втори. Точно когато тръгнаха по пътеката към къщата, Тед Уелш отвори вратата, за да направи път на огромен мъж в прекалено широки джинси и черна тениска с надпис „Зи Зи Топ“, който излизаше. Дебеланкото беше със слушалки на ушите, носеше в ръце нещо като метален детектор и се потеше въпреки тениската и мразовития януарски ден.

Уелш се усмихна.

— Госпожа Търнър?

— Да.

Уелш пристъпи напред и протегна ръка.

— Тед Уелш — каза той и се приближи още повече до нея. Миризмата на афтършейв едва не й замая главата. — Радвам се да се запозная с вас, много се радвам. Това е един мой приятел, Гарт — и кимна към дебеланкото.

Джил му се усмихна, но шишкото я погледна безстрастно и не каза нищо, затова тя се ръкува с Уелш, представи Кит и се опита да не обръща внимание на другия.

— Влезте — каза Уелш. — Гарт тъкмо си отиваше, беше дошъл да ми направи една малка услуга. Чао, Гарт, приятелю, ще ти звънна по-късно.

Гарт кимна, но пак не каза нищо. Кит и Джил отстъпиха встрани, за да му направят път.

— Това метален детектор ли беше? — попита Кит, докато влизаше след Джил.

— Не — отвърна Уелш и ги въведе в предната стая. — Апарат за откриване на подслушвателни устройства. Много е сложен и да ме убият, не мога си спомни как му викат, но Гарт е експерт. Може да не изглежда такъв, ама…

— Мислите, че тук се подслушва? — прекъсна го Кит.

— Сигурен съм — Уелш посочи огромния аквариум с тропически рибки, вграден в едната стена, и Джил и Кит се обърнаха натам. — Вижте дали ще можете да ги разпознаете.

Кит се усмихна, отиде до аквариума, взря се във водата и видя два миниатюрни електронни чипа. Първият беше паднал в една раковина, а вторият — между дългите, полюшващи се листа на водно растение.

— Оттам вече няма да чуят много. Нещо за пиене? — Уелш кимна към ъгъла на стаята, където имаше имитация на хавайски бар с плетени високи столчета и плакати с палми. — Или кафе?

Джил зяпна от изненада. Тя огледа последователно чашата за коктейл с най-различни розови и пурпурни хартиени чадърчета, огромния цветен плакат, показващ голо до кръста хавайско момиче с пола от трева и гирлянда от цветя на гърдите, редиците подозрителни шишета с алкохол и шестте ликьори и пластмасови кокосови черупки за коктейли с подвижни капачета. Зад нея Кит се покашля и тя се обърна сепнато.

— О… ааа… кафе — каза бързо Джил. — Моля.

Уелш се усмихна.

— Харесва ви, а?

— Какво? — Джил проследи погледа му. — А, да! Много е… ааа… автентично!

Усмивката на Уелш стана още по-широка.

— Нали? Сам си го направих след едно пътуване до Хонолулу, май през седемдесет и девета или осемдесета, фантастично местенце! Били ли сте някога там?

— Не, не съм. А ти, Кит?

Кит поклати глава.

— Много ли пътувате във връзка с работата си? — попита той.

Въпросът върна Уелш към целта на посещението им.

— Не, не много. Елате в кухнята да сложа чайника на котлона. Използвам задната стая за офис.

Той ги поведе през свода към задната стая и кухничката, скътана в едната й страна. Джил усети миризма на котки и погледна надолу точно навреме, за да не стъпи в сандъчето с пясък.

— О, внимавайте с котешката тоалетна — каза Уелш.

След това вдигна сандъчето и го пъхна в кухненския бюфет, обърна се да си измие ръцете, поджвака малко с гъстия зелен течен сапун и ги изплакна енергично под течаща вода.

— Нямам нищо против котките — рече той, — само дето ми се иска да не серат вътре!

Джил не можа да се сдържи и се усмихна.

Уелш направи кафе, предложи на гостите шоколадови бисквити и ги заведе в стаята, някога изпълнявала ролята на трапезария, а сега домашен офис. Там включи компютъра, обърна стола до бюрото с краката нагоре и пъхна ръка в една дупка в плата отдолу. Когато я извади, държеше дискета.

— Както вече ви казах по телефона, копието върху хартия ми беше откраднато, но важните досиета си пазя на дискета, а това — той вдигна дискетата към светлината — направо пари!

След това Уелш обърна стола, седна и пъхна дискетата в компютъра. Секунди по-късно екранът се изпълни с редици числа и дати.

— Досие „Григсън“, 1991 година, така го наричахме — каза той, — поръчка от вашия съпруг, госпожо Търнър. Това е списък от сделки на фючърсния пазар, сделки, сключени от неговия съдружник Хюго Бландфорд — Кит се наведе да погледне екрана и Уелш придърпа два стола. — Ето — каза той, — погледнете по-хубаво.

След това дръпна своя стол назад. Кит и Джил се настаниха и се взряха в екрана.

— Вижте колко много пари идват от една банка на Кайманските острови — Уелш посочи няколко числа. — Тук, тук и тук… — Кит кимна. — Точно тогава Алекс Търнър е започнал да подозира нещо. Банката на Кайманските острови би могла да означава, че парите са съмнителни, и това, заедно с огромните суми, които Бландфорд е хвърлял на пазара, е започнало здравата да го тревожи.

— Защо банките на Кайманските острови да са съмнителни? — попита Джил.

— Ами не са, поне невинаги, но това е всеизвестен начин за укриване на мръсни и вкарване на частично изпрани пари в страната. Полузаконно е, ако може така да се каже. Щом някой търговец като Бландфорд ги влее в пазара, е буквално невъзможно да се проследят. Няма документация и ако клиринговата къща не е загрижена за кредита — а те вероятно не са били, тъй като сумата е била много голяма, — тогава Бландфорд е можел да влее в пазара толкова пари, колкото е искал. Бил е хитър, направил е стотици сделки и парите са се „загубили“. Когато си е прибирал печалбата, което сигурно е правел неизменно, след като е оперирал така добре на пазара, тогава тази печалба вече е била чиста.

— Господи, колко е сложно! — рече Кит.

Уелш се усмихна.

— Всъщност не. Всичко, което трябва да запомниш, е, че преди наказателния закон през деветдесет и трета, който е сложил як прът в колелата им, никому не е било грижа откъде идват парите и когато са проникнели в пазара, вече са били непроследяеми. Затова въведоха правилника против пране на пари. Било е тъй дяволски лесно!

— И защо тогава Алекс не е отишъл в полицията, ако е мислел, че Хюго върши нещо незаконно? — Джил винаги бе гледала на живота в черно-бели краски, в добро и зло, доста трудно й бе да схване сивото.

— Може да се е уплашил. Тук не говорим за малки суми или дребно престъпление. Хюго е бил затънал до уши. Може съпругът ви да е бил изплашен и за вас — не е необичайно да…

— И какво се е случило? — попита бързо Кит. Последното нещо, което Джил имаше нужда да чуе, бе описание на насилието в средите на организираната престъпност.

— Нещата са поутихнали — каза Уелш, разочарован, че са му отнели възможността да се впусне в зловещи подробности, и обърна на следващата страница от файла. — Бландфорд е престанал да върти такива големи суми. Според мен едрите риби са надушили, че ще се въвежда нов правилник, и той е започнал да търси други пътища за парите.

— Галерията — рече Кит.

— Точно така.

— Но защо е бил замесен Алекс? — попита Джил. — Защо не е оставил нещата така? Искам да кажа, щом Хюго вече не е използвал неговия бизнес?

Уелш й хвърли кос поглед. Беше голяма хубавица. Ако беше на мястото на съпруга й, щеше да си грабне жената и децата и да изчезне. Той сви рамене.

— Съпругът ви си е помислил, че Бландфорд може да се представя за него, и е искал да разбере намеренията му.

— И тогава се е свързал с вас?

— Не, малко по-късно, в средата на миналата година. Известно време не е правел нищо, само е наблюдавал Хюго, за да види дали има нещо подозрително, но след това е решил, че трябва да научи нещо повече, и ми се обади.

— За да поръча финансово проучване на Хюго Бландфорд? — попита Кит.

Уелш всмука бузи навътре и прокара език по горните си зъби.

— Не точно — отговори той. — Нещо повече. Той… ъъъ… ми плати в брой за по-голямата част от работата. Беше нещо повече от разследване, наистина — той вдигна поглед. — Но му изпратих една сметка за финансово проучване, просто за да не дразня данъчните.

— Онази, която намерихме.

— Аха, нея.

— Какъв вид разследване? — попита напрегнато Джил.

Уелш въздъхна.

— Отначало приличаше на общо проучване, но когато започнах, разбрах, че има и нещо повече. Не трябваше да се забърквам, но нещата някак си се развиха по този начин — той отново прокара език по горните си зъби, беше му навик, когато се чувстваше нервен. — Проучих Хюго Бландфорд, разбрах какво е правел на пазара с художествени произведения и с галерия „Григсън“, а след това продължих по-нагоре и се опитах да надуша организацията зад него.

— И?

Уелш чукна бутона на мишката, мина през няколко страници и на екрана се появиха бележки.

— Знаете ли за сделките с художествени произведения?

Кит кимна. Започваше да се плаши, Уелш като че ли разполагаше с всички данни.

— И вероятно знаете, че Бландфорд е смятал да се изпари с цялата камара пари, когато му дойдело времето? Или поне така си мисля, де.

Кит кимна.

— Направил го е — каза той. — Три милиона, преведени в швейцарска банка на кодирана сметка.

По време на телефонния им разговор предишната нощ Холи му беше казала какво е станало в банката.

— Господи! — Уелш се огледа и поклати глава. — И е изчезнал, така ли?

— Да.

— Е, това обяснява много повече, отколкото ми казахте по телефона — подслушването, влизанията с взлом. Ако Бландфорд се е откъснал от работодателите си, тогава по петите му е тръгнала цяла шайка главорези — той се обърна към екрана и продължи да прехвърля страниците. — Господи! — каза отново и поклати глава. — Кога открихте това?

— Снощи.

Уелш продължи да търси.

— Ето — каза накрая той. — Ето докъде стигнах. Показа се досие от полицейски тип — със сканирана и вкарана в паметта снимка и лични данни, вписани под нея.

— Посредникът — съобщи Уелш. — От него Бландфорд е получавал инструкции. Знаел е къде са парите и къде да се направят сделките.

Уелш щракна с мишката и се появи друга страница, този път с две снимки на посредника, който разговаряше с други хора.

— Кой е този? — попита Кит и посочи една от фигурите. Снимката беше леко размазана поради разстоянието и мъжът беше с гръб към обектива, но Кит имаше някакво предчувствие. От него се излъчваше власт въпреки далечината и черно-бялата снимка.

— Не знам — отвърна Уелш. — Може и да е важен, защото нашият посредник сякаш всеки момент ще започне да му целува задника! — той се усмихна. — Пък и носи хубав костюм, марков.

— Нямате ли някаква представа?

— Тц — Уелш мина на друга снимка на екрана. — Има двама-трима, дето не им знам имената, вероятно слуги като нашия приятел, и всичките докладват на някой друг.

За момент забрави, че Джил е в стаята, и се почеса по слабините. След това обаче вдигна очи, видя, че го гледа втренчено, и облиза нервно зъби с езика си.

— Цялата работа е била нещо като огромна многонационална корпорация, като районните мениджъри са докладвали на, да речем, директора за Европа. Колкото са по-високо, толкова повече квалификации притежават, хора като банкери и адвокати по международно право. Адски изпипано и адски професионално — той се облегна назад и обобщи: — Ей това наричам екстра изпълнение.

Кит се наведе напред.

— Върни на предната страница, ако обичаш.

Уелш изпълни желанието му.

— Напълно ли си сигурен, че не знаеш кой е този? — попита Кит, като посочи мъжа, застанал с гръб към обектива.

— Нямам представа. Може и да е най-главният, но наистина не зная. Това е нещото, което ми липсва, и без него… — Уелш вдигна безпомощно ръце.

Кит се взря в снимката, след това се обърна.

— Да — промърмори той, — разбрано. И сега какво? Какво смятате да правите?

Уелш изсумтя.

— Какво ще правя ли? — той поклати глава. — Не зависи само от мен, приятелю, вие сте толкова вътре, колкото и аз! — после посочи шията си с пръст. — Затънали сме дотук! — допълни, като се сети за онзи ден на гарата. — Господи, дори за малко да ме…

Неочаквано млъкна, защото Джил се изправи. Може би не биваше да казва пред дамата за опита да го убият.

— Добре ли сте? — попита той.

Джил отвори задната врата и застана на мразовития въздух, загледана в невъобразимата бъркотия в задната градина на Уелш. Обгърна раменете си с ръце и потрепери. „Какво, по дяволите, правя? — помисли си. — Как, по дяволите, се забърках в това?“ Тялото на Алекс в моргата се появи пред очите й толкова ясно, че дъхът й секна.

— Добре ли си, Джил?

Кит застана зад нея, но на известно разстояние. Джил кимна, неспособна да каже и дума. Дали беше добре? Или пък се побъркваше?

Тя се обърна към него.

— Кой е убил Алекс?

Кит си пое дълбоко дъх.

— Не зная — отвърна искрено той, — не съм сигурен, но смятам, че е бил Бландфорд — след това хвърли поглед назад и видя, че Уелш го наблюдава. — Ти какво мислиш?

— Не е било професионално изпълнение — каза Уелш. — Ако беше, никога нямаше да намерят трупа.

Джил потрепери.

— И сега какво? Знаете всичко това… не, по-точно ние знаем всичко това, и къде, по дяволите, ни води то?

— До единственото възможно заключение — рече Уелш.

— Което е?

— Да намерим Бландфорд.

Джил поклати глава.

— Трябва да се шегувате! — възкликна тя. — Защо, за Бога, ще…

Уелш вдигна ръце, за да я прекъсне.

— Тук не играем роли в някакъв холивудски филм, госпожо Търнър. Това е съвсем реално и не мисля, че имаме голям избор. Положението започва да става опасно. Знаем прекалено много, съзнавате ли го? — той спря, за да се увери, че Джил възприема казаното от него, след това продължи: — Попитахте какво сега, госпожо Търнър. Ще ви кажа. Трябва да намерим Бландфорд и да оставим вратата широко отворена.

— Наистина ли мислиш, че трябва да се направи именно това? — попита Кит.

Уелш сви рамене.

— Аха, така мисля. Всъщност смятам, че това е единственото, което може да се направи — той погледна Кит, после Джил, обърна се към екрана и гледа няколко секунди снимката на мъжа. След това, без да вдигне очи, каза: — Трябва да намерим Хюго Бландфорд. Просто трябва.

 

 

— Да намерим Хюго Бландфорд? — Холи се облегна изненадано назад. — Разбирам. Просто трябва, така ли?

Гай вдигна ръце в знак на протест.

— Ей! Не съм казвал, че е просто. Само дето, доколкото виждам, нямаш голям избор.

— Нямам ли?

— Не. Този Бландфорд може да е опасен, да не говорим за хората, които ще го търсят, за да си върнат парите. По мое мнение въпросът е да го намерим, преди той — или може би те — да намери теб.

— По твое мнение? Значи това е само мнение?

— Да, това е моето мнение. Не ти казвам да направиш каквото и да било, Холи — Гай сви рамене. — Досега трябваше да си го осъзнала.

След това направи знак на келнера да дойде, поръча още кафе и запали цигара.

Холи го наблюдаваше как се обръща и оглежда кафенето, за да й даде време да осъзнае думите му. Не я притискаше, не я убеждаваше, просто й заявяваше какво мисли и я оставяше да разгледа мнението му. Това й харесваше, означаваше, че я счита за интелигентна.

Разбира се, в началото имаше известни подозрения. Пристигна на срещата с изрепетирани думи и твърдо решена да сложи край на всичко това. Но Гай се държеше убедително и въпреки решението си тя го изслуша. Сега го гледаше и осъзнаваше, че в голяма част от думите му имаше смисъл. Ако Санди не беше ровил из нейния апартамент, къщата на Алекс Търнър, офиса му и галерията, тогава бе някой, който искаше информация за него, а ако не успееха да намерят Санди, нямаше ли тя да е следващата стъпка? Холи затвори очи за момент и споменът за нейното собствено тяло, овързано и със залепена уста, проблесна в съзнанието й. Тя потръпна. Може би Гай беше прав. Може би трябваше да му се довери, да се довери на собствените си инстинкти. Наистина не знаеше. Със сигурност нямаше да загуби нищо, ако продължеше с него, поне известно време.

— Добре — каза тя и изчака Гай отново да насочи вниманието си към нея. — Да предположим, че нямам друг избор и се съглася с това, което казваш. Ето следващия ми въпрос към твоя точен адвокатски мозък. Как? Как, по дяволите, да намеря Хюго Бландфорд?

Гай загаси цигарата си и наля и за двамата още кафе, преди да отговори:

— Е, това е нещо, което ти, или по-точно ние, тепърва трябва да измислим — той сипа захар в кафето си и започна бавно да го разбърква. — Но по-голямата част, разбира се, зависи от теб.

Холи остави чашата си.

— От мен?

Той й се усмихна.

— Недей да се изненадваш толкова. Да — от теб. Преди да решим каквото и да било, Холи, ще трябва да вземеш решение за мен.

— Да взема решение?

Гай присви очи.

— Да, дали съм подходящ или не.

Той отпи малко кафе, остави внимателно чашката в чинийката и я погледна право в очите. За момент Холи се запита дали не може да чете мислите й.

— Казах ти кой съм и къде работя в Ню Йорк, но имам чувството, че все още не ми вярваш. Със сигурност едва ли би могла след всичко, което си преживяла, и то с основание. Но — той помълча малко, — страхувам се, че цялата тази работа е прекалено рискована, за да я вършиш, без да си я обмислила внимателно. Искам да бъдеш напълно сигурна, преди да продължим.

Холи беше изненадана. Не усещаше мъжко позьорство в думите му. Той й даваше собствено пространство, не се опитваше да я притиска или да диктува условията.

— Ами ако реша, че ти нямам доверие? — попита тя.

Гай сви рамене, изпи кафето си и каза:

— Тогава ще си замина. Не бих искал да се забърквам в нещо такова само заради силните усещания. Ще си довърша работата във Великобритания, ще се кача на следващия самолет и повече никога няма да ме видиш.

Холи го погледна втренчено.

— Защо изобщо искаш да се забъркваш?

Гай извърна поглед, посегна към цигарите си и запали с леко непохватни движения. После отново се обърна към нея. Тя чакаше.

— Защото ми харесваш — отвърна накрая той. — Много повече от всички жени, които познавам.

Холи затаи дъх и сведе притеснено очи. Думите му притежаваха голяма сила с откровеността и простотата си.

— И искам да ти помогна, Холи — прибави той.

Тя вдигна очи и срещна погледа му. За момент остана стъписана от чисто физическата му хубост, след това Кит изскочи отнякъде в съзнанието й и Холи отново сведе очи.

— Е? — попита нежно Гай.

Холи се поколеба, все още несигурна, след това си пое дълбоко дъх и се подчини на инстинкта си.

 

 

— Добре. Е, а сега ми кажи как да намеря Хюго Бландфорд?

— Как? — попита сержант Иймс. — Как, за Бога, очаквате от мен да намеря Хюго Бландфорд? — той се облегна назад и потърка уморено лицето си с длани. — Ако предположим, разбира се, че той е в състояние да даде отговори на въпросите ни, в което сериозно се съмнявам! — после бутна на една страна книжата, върху които работеше. — Не виждам какво повече може да ни каже от тази купчина тук.

Главен инспектор Хийли му предложи цигара. Иймс си взе, запали я и му протегна запалката през бюрото. От седем часа насам седеше на мястото срещу Хийли. Беше уморен и изобщо не можеше да схване мисълта му.

— Виж — отвърна Хийли. — Данните от Лондонската стокова борса показват, че „Алекс Търнър Инвестмънтс“ са сключвали адски много сделки през деветдесет и първа, малко преди наказателния закон през деветдесет и трета, който изчисти пазара от тъмни сделки. Говорим за огромни суми пари, пресъхнали след въвеждането на закона. Не мислиш ли, че това е страхотно съвпадение?

Иймс сви рамене.

— Може да са загубили някой крупен клиент.

— Дяволски си прав, така е. Едрите риби не поемат глупави рискове. Когато правилникът за пазара е бил готов за гласуване, са се изнизали. Преместили са се на по-лесни начинания — той посегна през бюрото и взе банковите извлечения на галерия „Григсън“. — Добра работа между другото. Как успя да получиш съдебно разпореждане толкова скоростно?

— Съдията Уилкокс искаше да се махна по-бързо, за да продължи да празнува. Мисля, че го прекъснахме — Иймс повдигна едната си вежда. — Беше почерпен и натъпкан с… — той имитира възрастния съдия. — „… направо чудесен ростбиф, момче!“

Хийли се усмихна.

— Е, получихме, каквото искахме, а тези извлечения ни показват, че каквото и да е продавал Алекс Търнър в галерията, е изкарвал адски много мангизи. След това е трупал тези мангизи в офшорни сметки. Лошото е, че извлеченията не ни казват нищо повече. Ние не сме отдел „Измами“, което ми напомня, говори ли с твоя приятел там?

Иймс кимна.

— Държи положението под око. Ще ни каже, ако надуши нещо.

— Добре. Тогава защо трябва да намерим Хюго Бландфорд? — Хийли загаси цигарата си и веднага запали нова. — Добре, дотук имаме куп числа, които може и да не са подозрителни, нали така? Бландфорд е изчезнал в началото на деветдесет и втора, точно след спирането на големите сделки и точно преди онази работа с изкуството. Според мен той е знаел какво точно става в „Алекс Търнър Инвестмънтс“ и е бил дяволски уплашен. А бих рискувал и с предположението, че е знаел и за галерията.

Иймс кимна.

— Е, каквото и да е ставало — каза той, като хвърли поглед към данните от фондовата, стоковата борса и фючърсния пазар, — Търнър със сигурност е бил много зает човек — той плъзна пръст надолу по списъка със сделки на фондовата борса. — През февруари тази година Алекс не само е въртял оживен бизнес в сферата на финансите… — провери едно банково извлечение — … но и е продал цяла камара картини в галерията. Всъщност… — той спря внезапно, погледна обратно и свери датата за втори път. След това вдигна очи към Хийли. — Според мен, сър, е бил едновременно на две различни места!

— Какво? — главен инспектор Хийли скочи, заобиколи бързо бюрото и застана до Иймс. В ръката му имаше извлечение от кредитната карта.

— Вижте, тук Търнър трябва да е бил в Бейрут. Ето покупките, които е правил там: две вечери, покупка в безмитния магазин, и все пак тук… — Иймс сложи пръст на съответния ред в компютърната разпечатка — … тук е купил и три хиляди акции на „Ай Си Ай“, три хиляди на „Хенсън“… — сержантът плъзна пръст надолу по списъка. — И останалите… — след това вдигна поглед към Хийли. — Всичките са на датата, когато е бил в Бейрут, и са извършени в Лондон — той поклати глава. — Знаех си! Направо си знаех! Холи Григсън! Не може да го е направил сам, освен ако не е някакъв магьосник! Трябва да е имал съучастник — Иймс се изправи, твърде развълнуван, за да може да седи спокойно. — Господи! Трябваше да я повикаме пак. Знаех си, че не ми казва всичко, знаех го от самото…

Хийли вдигна ръце.

— Ей! Почакай малко! — той прегледа още веднъж данните. — Може и да е другата, законната съпруга.

— Джил Търнър? Не, не може да бъде!

Хийли седна на ръба на бюрото.

— Някаква определена причина?

— Да! Господи, тонове причини! Тя не става за такава работа, тя е, Боже, не знам, твърде некомпетентна, твърде…

— Добре, разбрах какво имаш предвид — Хийли се върна от своята страна на бюрото и потърси в купчината книжа досието на Холи Григсън. — Мислиш, че трябва пак да я разпитаме? — той намери досието, отвори го и огледа данните. — Не разполагаме с много неща. Ще ни трябва дяволски основателна причина, за да я привикаме повторно на разпит.

Иймс не отговори. Той запали нова цигара и отиде до прозореца.

— Споменахте за наблюдение — каза той, като погледна Хийли през рамо. — Все още ли важи?

— Може, ако имаме достатъчно основателна причина и можем да оправдаем разходите.

— Ако Холи Григсън е замесена — каза Иймс, — то тогава рано или късно, а според мен ще е рано, за когото и да работи, той ще се свърже с нея. Търнър е бил убит по някаква причина — най-вероятно, защото е бъркал в кацата с меда — и едрите риби ще искат да си върнат парите.

— И?

— Ако се свържат с нея и тя е под наблюдение… — Иймс се пресегна, загаси цигарата си и погледна Хийли право в очите — тогава ще сме готови да ги посрещнем.