Мария Барет
Интимни лъжи (6)

Шеста глава

След посещението си в полицейското управление на Челси, Холи се качи на едно такси и изтощена се загледа втренчено през прозореца към осветените витрини по „Кингс Роуд“ и гъстия поток късни купувачи.

На „Бишъпс Роуд“ слезе, плати на шофьора, без да погледне брояча, и му каза да задържи рестото, макар че му даде банкнота от двадесет лири. Пред блока остана за малко на стъпалата, потрепервайки от мразовития вятър, и погледна нагоре към тъмните, празни стаи на апартамента си.

Когато чу да се отваря входната врата, Кит стана. Вече повече от два часа седеше на стълбището пред апартамента на Холи и дори беше прочел колонката за евтини акции на „Ивнинг Стандарт“. Чувстваше се отегчен, уморен, измръзнал и разтревожен. По обяд, когато отиде до полицейското управление, му казаха, че госпожица Григсън е излязла с един от полицаите. Това бе преди почти шест часа. Времето след това той прекара в мотаене по „Бишъпс Роуд“, докато най-сетне зърна една позната съседка и я убеди да го пусне в сградата. След като постигна това, зачака в коридора, сгушен до възстария радиатор, който го топли едва-едва един час и изстина. Като последно утешение се зачете в противопожарните указания, докато един от наемателите, който се връщаше от работа, не се смили над него и не му даде „Стандартс“. Кит го прочете от кора до кора. Разбира се, трябваше да си отиде у дома и да изчака Холи да му звънне или дори да се върне в офиса. Само че тя можеше и да не му позвъни, а Кит не искаше да рискува.

Когато чу стъпки, погледна през парапета и видя фигурата на Холи, която се изкачваше бавно по стъпалата. От начина, по който се движеше, си личеше, че е изморена, че й се е случило нещо. Внезапно Кит се почувства неловко и се усъмни дали изобщо трябва да е там. Той бръкна с ръце в джобовете си и зачака.

Когато стигна на долната площадка, тя вдигна поглед и се стресна.

— Господи! Кит! — после вдигна ръка към гърдите си. — Боже, как ме изплаши!

— Извинявай, Холи, не се сетих… — той слезе по останалите три стъпала към нея. — Трябваше да се обадя или нещо подобно.

— Да, дяволски си прав, трябваше! — уплахата й премина в нелеп гняв. Толкова силно се беше стреснала, че усещаше пулса си в гърлото. — Какво, за Бога, правиш тук?

Кит се поколеба. Първоначалната му реакция бе да й отвърне по същия начин, но виждаше, че Холи не е на себе си, затова си пое дълбоко дъх и каза:

— Дойдох да видя дали имаш нужда от помощ.

— Помощ? — изсумтя Холи, бутна го и мина покрай него към вратата на апартамента си. — Ха, дявол да го вземе, ха!

Беше имала нужда от помощ преди дванадесет часа, но той бе толкова зает, че не можеше да се отзове! Холи се обърна и почувства как в гърдите й се надига гняв.

— Нямам нужда от твоята помощ! Всъщност не искам нищо от теб. Така че, ако няма нищо друго? — и го изгледа ядосано.

Тук търпението на Кит се изчерпа.

— Да, по дяволите, има! — озъби се той и я погледна намръщено. — Веднага след като ми се обади, си отмених всичките ангажименти и чаках на студа цял следобед, за да се уверя, че си добре. Най-малкото, което би могла да направиш, е да ми кажеш какво, по дяволите, се е случило! — гласът му се повиши възмутено. — Тази сутрин имаше нужда от помощта ми, забрави ли?

— Да, но сутринта! — извика тя. — Много неща могат да се случат за дванадесет часа!

— О, така ли? Като например? Кажи ми какво се е случило — кресна й в отговор Кит.

— Няма! — извика Холи. — И престани да ми крещиш! Как смееш да идваш тук, да висиш пред апартамента ми с часове и да си мислиш, че имаш някакви права над живота ми! Как смееш да изискваш обяснения! Това не те засяга, въобще не е твоя работа!

— Така ли? Добре, чудесно! — Кит се обърна да си върви. — Тогава ще те оставя сама със самотната ти, мизерна независимост. Само не ми се обаждай следващия път, когато си помислиш, че имаш нужда от нещо. Спести ми времето и енергията, разбра ли?

— Чудесно! — извика Холи.

Помъчи се да превърти ключа в ключалката и изруга, когато тя заяде. Бутна веднъж, не успя да помръдне ключа, изруга отново и гласът й секна. Накрая отпусна глава и очите й се напълниха със сълзи. Изведнъж се почувства абсолютно безполезна. Кит я погледна и сърцето му се сви. Защо тази жена притежаваше такава способност да променя решенията му?

— Господи, ама че си инат! — каза троснато той, изкачи няколкото стъпала, които ги разделяха, и взе ключовете от ръката й. После отвори сръчно входната врата и Холи влезе вътре, като залиташе.

Кит остана на площадката.

— Холи? — беше се обърнала с гръб към него и ровеше като бясна в чекмеджето на масичката, за да намери салфетки. — Холи, виж…

— Махай се! — изграчи тя. След това, когато не намери нищо, си избърса лицето с ръкав. Веднъж започнала, вече не можеше да спре да плаче.

— Холи, моля те — Кит пристъпи към нея, но тя се отдръпна. — Холи, кажи ми! — той сложи ръка на рамото й, задържа я там и прошепна: — Моля те!

Холи се обърна към него и смотолеви:

— Каква бъркотия! — после вдигна поглед. Лицето й беше зачервено, носът — подпухнал, а по бузите й се търкаляха сълзи. За момент Кит усети такова желание, такава любов, че му спря дъхът. — Каква проклета, дяволска бъркотия — прошепна Холи. — Съжалявам, не трябваше да ти крещя, ти просто се опитваше да ми помогнеш. Наистина съжалявам…

Кит направи крачка напред, прегърна я и тя заплака с глас. Рамото на кашмиреното му палто се намокри, а той усети страхотна възбуда въпреки шестте или седемте слоя дрехи.

 

 

Двадесет минути по-късно Холи седеше на пода в дневната с чаша бренди в ръка, облегната на канапето, увита в одеяло и със свити до брадичката колене. Наблюдаваше как Кит се мъчи с газовата печка. Беше всеизвестен с неспособността си да се справя с практичните неща. Той запали три клечки една след друга, изгори си пръстите два пъти и накрая, след петминутни усилия, седна и заяви:

— Тези печки са направо невъзможни!

Холи се усмихна. Той винаги обвиняваше уредите.

— Сигурна ли си, че е безопасна? Изглежда ми малко съмнителна.

— Напълно безопасна е, Кит — отвърна тя.

Той кимна, седна срещу нея и се загледа напрегнато в огъня. Холи беше облекчена, че е тук, това я караше да се чувства нормална. Погледите им се срещнаха точно когато той отмести очи от огъня, и известно време двамата се гледаха втренчено, със съзнанието за нещо твърде познато.

— Искаш ли да ми разкажеш за това, Холи? — попита Кит.

— За цялата проклета, ужасна бъркотия?

— Да.

Тя погледна първо огъня, после обувките му в другия край на стаята, сакото му на канапето и ръцете си, обхванали чашата.

— Санди вече е бил женен. Бил е двуженец — Кит си пое дъх, но не каза нищо. — Бил е женен за друга жена, преди да срещне мен. Имал е инвестиционна фирма в Сити и къща в Западен Съсекс, в някакво село на име Ийстхам… — тя млъкна, преглътна отново сълзите си и се покашля. — Надникнах, когато полицаят излезе от стаята, всичко беше написано във формуляра, който са им изпратили по факса от Брайтън — после, без да вдига поглед от ръцете си, продължи: — Дрехите му са били намерени преди два дни на тамошния плаж. Очевидно се е самоубил — ръката й трепна неволно и тъмнокехлибарената течност плисна извън ръба на чашата. — О, по дяволите!

Холи вдигна пръсти към устата си и облиза разлятото бренди, след това отпи голяма глътка от чашата. Известно време мълча и Кит не смееше да я погледне, но усещаше напрежението, недоумението и объркването в гласа й.

— И това нямаше изобщо да се разбере — продължи тя, — ако не беше самоубийството. Можеше да продължи да си живее и с двете ни и никой никога, нямаше да знае, освен самия той — тя отпи още една глътка и зачака топлината да стигне до стомаха й. — От гледна точка на закона не съм омъжена — след това се усмихна иронично. — Какъв късмет, че не си смених името, нали?

Неочаквано опря глава на коленете си и стисна здраво очи. Две сълзи се процедиха през клепачите и се затъркаляха надолу по бузите й. Кит се наведе напред и ги избърса нежно с върха на пръста си. Холи го погледна.

— Не плача за себе си — каза тя. — Или за него. Плача, защото… — гласът й се скъса, докато преглъщаше едно ридание. — Плача, защото се чувствам страшно облекчена, и защото онази нещастна жена в Брайтън вероятно наистина го е обичала. Имат и дете, и цял създаден живот, а не само осемнадесет месеца. И защото тя трябваше да разбере това, и… — Кит подаде на Холи изпраната си кърпичка. — И защото всичко това бе една ужасна загуба на време — тя издуха носа си и си пое дълбоко дъх. Известно време мълча, като усукваше кърпичката около пръстите си. Накрая вдигна глава и впери поглед в огъня. — Шокиран си, нали?

— Шокиран?

— Че съпругът ми… — тя спря, за да се поправи. — Че моят тъй наречен съпруг се е самоубил, а аз чувствам облекчение.

Кит сви рамене. Беше слисан от цялата тази работа, но не можеше да й го каже. Страхуваше се да не би Холи да се затвори в себе си.

— Нали разбираш, никога не съм го обичала — промърмори тя. — Едва го познавах. Нашето не беше брак, а съдружие — след това поклати глава. — Мислех си, че успехът на галерията е страшно важен, мислех си, че е всичко, и продължавах да се самозалъгвам, че съм щастлива… — тя млъкна и погледна Кит. — Все пак в сърцето си усещах, че нещо не е наред. Сякаш не му беше тук мястото, нали разбираш. В апартамента или живота ми. Толкова често отсъстваше…

Холи отпи още бренди, но не изказа гласно мисълта си — всъщност това, което и двамата си мислеха: че Санди сигурно е прекарвал това време със съпругата си.

— Казвах си, че съм щастлива — рече тя. — Дори си мислех, че съм постигнала най-главното, но днес следобед, след като преминаха шокът и унижението, изпитах единствено облекчение. Облекчение, че това няма нужда да продължава, че всичко е свършило — след това пресуши чашата си. — Господи, колко гадно! Срамувам се от себе си.

Кит вдигна чашата й от пода и отиде до масата да я напълни. Чувстваше нужда да върши нещо, да се освободи от влиянието на казаното дотук. Той наля бренди в чашата, изпи го сам, след това я напълни пак и я отнесе до Холи.

— Мислиш ли, че не съм наред? — попита тя, докато поемаше чашата. — Трябва ли наистина да се чувствам толкова вцепенена?

Той кимна. Беше облекчен от вцепенението й, щеше да я изолира за известно време от ужаса на случилото се.

— Изведнъж се почувствах ужасно изморена — промърмори тя. — И порядъчно пийнала — след това му подаде чашата.

— Изпий го, ти, изглежда, имаш по-голяма нужда от мен.

Кит не можа да не се усмихне. Винаги бе успявала да усети всеки нюанс на настроенията му. Той взе чашата и я пресуши на един дъх.

— Ама че бъркотия — каза Холи.

— Да — той остави внимателно чашата на пода. — Каква бъркотия!

Тя отпусна глава назад върху канапето и затвори очи. Движението беше бавно и еротично. Същият образ проблесна в съзнанието на Кит — споменът за Холи, която лежеше гола под него — и едва не подскочи от силата му. Той се изправи. Холи отвори очи.

— Трябва да си вървя — рече Кит. — Да те оставя да си легнеш и да починеш малко.

Тя обърна глава надясно и го погледна. След това протегна ръка. Кит я пое с намерението само да я подържи за момент, да я стисне, да покаже съпричастността си, но се получи другояче.

— Не си отивай — прошепна Холи. — Моля те.

Той клекна пред нея и отмахна косата от лицето й с другата си ръка.

— Мисля, че трябва.

Холи обаче го хвана с две ръце за китката.

— Не, недей.

Той я погледна в очите.

— Холи, аз…

Тя се наведе напред и го целуна. Очите й бяха затворени и Кит наблюдаваше изражението й, без да забелязва нищо около себе си. Искаше да си тръгне, да постъпи правилно, но не можеше да се помръдне. Спомняше си това изражение. Тя пусна ръцете му и ги вдигна към косата си. Кит вплете пръсти в нея и приближи лицето си до нейното. Целуна нежно разтворените й устни и проследи очертанията им с език. Тя изстена и пъхна пръсти под ризата му. Ноктите й оставиха следа по кожата на врата му и го накараха да потрепери. Той се свлече на колене, пусна косата й и я притегли към себе си. Вече я целуваше страстно и се притискаше до корема й, за да й покаже възбудата си. Тя отново изстена и Кит се помъчи да разкопчае блузата й. Нямаше търпение да докосне кожата й, да прокара пръсти по гръбнака и гърдите й. Толкова отчаяно я желаеше, че му се виеше свят. Тя отметна глава назад и Кит захапа вдлъбнатината на шията й, след това премести устни надолу, дръпна грубо блузата от гърдите й, засмука зърното и чу вика й.

Телефонът иззвъня.

За момент и двамата останаха като вкаменени. Стояха толкова неподвижно, че Кит усещаше пулса в гърлото й и чуваше лудото биене на собственото си сърце. Слушаха мълчаливо звъненето, сигурни, че вече трябва да спре, но то продължаваше. Най-сетне Кит се размърда.

— Остави — прошепна Холи, но вече беше отворила очи и стаята сякаш се изпълни с пронизителния звън.

Кит се облегна назад, докато тя се изправяше и си оправяше блузата, и сведе очи, неочаквано неспособен да я погледне. Холи почака още минутка и излезе от дневната. Чу я как вдига слушалката в коридора. Кит си обу обувките, вдигна сакото, бръкна си в джобовете и зачака. Малко по-късно тя се върна в стаята и каза:

— Много странно.

Видя, че Кит се е приготвил да си върви, но не каза нищо.

— Кое?

— Това обаждане. Някакъв приятел на Санди. Първият, който се обажда тук.

— Наистина ли? Какво искаше?

— Да вечеряме, да пийнем — тя сви рамене, наведе се да вдигне чашата, занесе я до масата, наля си още бренди и го изпи. — Не съм чувала нищо за него, Санди никога не ми го е споменавал. Живее в Ню Йорк, но е дошъл в Лондон по работа. Казах му, че е невъзможно.

— И? — Кит видя, че обаждането я е разстроило, и приседна на облегалката на канапето. — Кое е толкова странно?

— Попита ме дали всичко е наред. Беше странно, сякаш знаеше нещо.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и отпи още една глътка. Изведнъж се почувства измръзнала и страшно изморена.

Кит сви рамене.

— Вероятно няма нищо, Холи. Може просто да е усетил по гласа ти.

— Да, предполагам. Но също така ме попита дали галерията върви добре, така че, изглежда, знае всичко за мен, макар аз да не знам нищо за него. Не ти ли се струва странно?

Кит сложи ръце на раменете й.

— Не. Санди вероятно му е разказвал за теб.

Холи трепна при споменаването на името му.

— Виж — каза той и се наведе да я целуне по бузата. — Престани да се притесняваш и се опитай да поспиш, става ли?

Тя кимна.

— Не ме изпращай. Върви да си лягаш.

Кит се усмихна и тръгна към вратата. Никой от тях не спомена случилото се. „Слава Богу, че ни прекъсна телефонът — помисли си Кит, докато излизаше от апартамента и затваряше вратата зад гърба си. — Трябваше да бъда по-внимателен.“

„Не биваше да позволявам да се случва“, мислеше си в този момент Холи, докато го гледаше през прозореца как си отива — висока, самотна фигура, която се стопи надолу по „Бишъпс Роуд“ в сенките на лампите. „Няма да се повтори“, помислиха си двамата поотделно, но едновременно. Кит бръкна с ръце в джобовете си и пресече шосето към спирката на метрото, Холи се обърна и изгаси лампата.

Легна облечена в леглото. Нямаше да се повтори. Нямаше да го допусне. В това нямаше никакво бъдеще.