Мария Барет
Интимни лъжи (4)

Четвърта глава

Холи седеше в тъмнината. Пред нея имаше телефон, отворено тефтерче, купчина листове и писалка, която лежеше неизползвана върху него. Повече от четири часа не правеше нищо друго, освен да стои и да чака. Гледаше втренчено стената, осветявана от фаровете на автомобилите, които завиваха по „Бишъпс Роуд“. Светлината проблясваше за миг през прозорците, очертаваше тясна светла пътека през стаята и изчезваше. Холи разбираше, че трябва да направи нещо, само че не знаеше какво.

Не за пръв път й минаваше през ума, че всъщност не познава Санди. Не знаеше нищо за неговите приятели или дори дали е имал такива, преди да се оженят. Като семейство винаги се събираха с нейните приятели, никога с неговите. Беше дошъл в живота й сам, без никакъв емоционален багаж, без властни родители, само със себе си, с любовта към изкуството и амбициите си за нея и галерията. Холи всеки път отхвърляше тази мисъл, защото тя повдигаше въпроси, на които нямаше отговори. Само че мисълта вече не й даваше мира, докато седеше пред празния лист и чакаше имената и номерата на несъществуващите приятели, на хората, които можеха да знаят къде се намира съпругът й.

Обхвана я пълно отчаяние. Съпруга й го нямаше и за пръв път в живота си не знаеше какво да прави. Не знаеше на кого да се обади, къде да го търси и какво да мисли. Тя обхвана с две ръце главата си и затвори очи. Само да звъннеше телефонът, да й дадеше някаква представа, някакъв намек за това какво се е случило! Не можеше да е тръгнал с втория полет от Рим — ако беше така, досега щеше да се е появил. Всъщност нищо чудно и да бе изчезнал още след излизането си от апартамента й в петък, почти четири дни преди това. Може да е бил нападнат или убит, да е претърпял катастрофа, да е загубил паметта си. Всичко може да му се е случило и все пак трябваше да приеме и мрачната мисъл, че може и нищо да не му се е случило, а просто да си е отишъл и седмица по-късно тя да намери писмо, в което да пише, че й благодари и съжалява, но е срещнал друга.

Доплака й се, но сълзите не идваха. Само да знаеше, само да имаше някаква представа! Само да можеше да й се обади!

Внезапно телефонът иззвъня и тя подскочи.

Поседя няколко секунди, вторачена в него, без да може да се помръдне. След това протегна трепереща ръка и вдигна слушалката. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите.

— Ало?

— Холи, тук е Кит. Съжалявам, че ти звъня толкова късно, но се чудех… Холи? Добре ли си? Холи?

Холи пусна слушалката. Гласът му й дойде толкова неочаквано и изпита такова облекчение, че не бе в състояние да продума и дума. Тя покри лицето си с ръце и заплака.

— Холи? Плачеш ли? Какво е станало? Холи! — повиши се отчаяно гласът на Кит. — Виж, Холи, просто остани там, става ли? — вече си беше взел палтото и го навличаше с една ръка. — Не мърдай никъде, Холи! — извика той, като пътьом си грабна портфейла. — Веднага идвам, разбра ли?

Секунди по-късно линията прекъсна.

 

 

— Съжалявам… — изхълца Холи. — Просто не знаех какво да правя и тогава чух гласа ти, и… О, Боже!

Тя покри очите си с вече подгизналата кърпичка и Кит я хвана за ръката.

— Толкова глупаво се чувствам! — рече задавено Холи. — Просто не зная къде е. Нямам представа на кого да се обадя и дори дали е изчезнал! — тя понечи да си издуха носа, но се спря и каза: — Не трябваше ли да звъня по болниците? Не знаех какво се прави, когато някой изчезне, а и осъзнах, че изобщо не познавам Санди, и че той може да е заминал в чужбина, а аз само да си въобразявам разни неща…

Холи си издуха яростно носа и Кит стана да донесе малко тоалетна хартия. С кърпичката беше свършено и се надяваше да не му я връща обратно.

— Ами ако е претърпял катастрофа? — попита Холи, като тръгна след него към банята. — Ще ми позвънят ли? Ще дойде ли полиция?

След това пое мълчаливо тоалетната хартия и подаде кърпичката на Кит. Той я пусна в коша за пране, а Холи разви малко от рулото и отново си издуха носа. Започваше да се успокоява и Кит се запита защо ли мисълта за автомобилна катастрофа не я хвърля в нови изблици на плач.

— Холи — рече той, като отиде до мивката и я напълни със студена вода. — Защо не си измиеш лицето и очите? Ще се почувстваш много по-добре. След това можем да седнем и да обсъдим всички възможности. Трябва да направиш нещо, иначе до сутринта ще полудееш от тревога.

Тя кимна, подаде му рулото и парчето хартия, в което си беше издухала носа, съблече си туниката и се наведе над мивката само по сив дантелен сутиен. Започна да си плиска лицето и Кит се извърна. Спомни си бельото й и вечната й неспособност да се оправя с пералнята. Спомни си и думите й, че с него това изобщо нямало значение, защото бельото й падало толкова бързо, че нямало смисъл дори да го носи, камо ли да се тревожи с кой цвят дрехи трябва да го пере. Тя протегна ръка за кърпа и затърси слепешком във въздуха, докато той не й подаде една. Холи избърса енергично лицето и се погледна в огледалото. Изглеждаше ужасно — зачервена, подпухнала и на петна — но не каза нищо. Само си посреса косата и се обърна.

— Наистина се чувствам по-добре. Поне мъничко.

— Добре.

Кит се опита да задържи очи на лицето й, но неволно погледна надолу. Почти веднага съжали — беше си съвсем същото тяло и му въздействаше по съвсем същия начин. Той се обърна и тръгна по коридора.

— Кит?

— Ще бъда в дневната — извика през рамо, влезе в кухнята и отиде направо до хладилника.

Извади бутилка вино, наля две чаши, изпи на един дъх половината от своята, допълни я и отнесе двете в малката дневна. Там остави чашата на Холи на поличката над камината и се огледа. Апартаментът си беше съвсем същият. Съвсем. Същите разнебитени кремави канапета, гол дървен под, възглавнички от щампована коприна, персийско килимче, изгорено на едно място с цигара, и две огромни абстрактни картини, окачени една срещу друга. Навсякъде кремаво, бяло и бежово, а малкото цвят от картините бе в ярък контраст с всичко останало. Рафтовете на едната стена бяха пълни с книги, по пода, натрупани на купчинки, имаше още — за изкуство, фотография и вътрешно обзавеждане. До тях — огромна кръгла ваза, натъпкана с розови, пурпурни и червени анемонии. Черните им тичинки ръсеха пепелоподобен прашец върху масата. Скулптура на Елизабет Фринк, кутия за принадлежности за писане от осемнадесети век, снимка на баща й в индийска резбована рамка от сандалово дърво до полупразно шише парфюм, две ярки червила, три покани, една пощенска картичка от Ханой. Всичко беше, както си го спомняше — женският хаос, запазената марка особен чар на Холи. Кит усети нещо нередно. Нямаше сватбена снимка с усмихнатото лице на Санди Търнър, нямаше никакви мъжки вещи, стаята беше изцяло женска, изцяло на Холи.

— Това за мен ли е?

Кит се обърна. Потънал в мислите си, не я беше чул да влиза в стаята. Тя си взе чашата и отпи голяма глътка. Кит я погледа известно време и каза:

— Съпругът ти е много прибран човек.

Холи застана нащрек.

— Да — отвърна сковано тя. — Такъв е.

Кит кимна и продължи да оглежда стаята.

— Не всеки е като теб, Кит! — каза троснато тя. — Не всеки е в състояние да дойде за една вечер и стаята след него да изглежда така, сякаш живее в нея!

Говореше за стария навик на Кит да разхвърля нещата си навсякъде из апартамента — обувки в банята, пуловер на пода до канапето, яке в кухнята. Винаги оставяше дребните си пари на поличката над камината, а ключовете си до вратата.

— Санди просто се пази да не разхвърля, това е всичко!

Кит я погледна.

— Пази се?

Тя се вторачи в него, докато най-сетне осъзна какво е казала, и неочаквано се отпусна на канапето.

— О, Боже! — Холи се хвана с две ръце за главата. — Наистина ли казах „пази се“?

— Да.

Тя вдигна поглед.

— Какво да правя, Кит?

— Позвъни на полицията — отговори той. — Май нямаш друг избор.

— На полицията? — разтревожи се внезапно Холи. — Не, не мога да направя това, още не, може да се появи, може да…

— Холи, няма да навреди. Просто трябва да отидеш до управлението и да го обявиш за изчезнал. Ако той все пак се появи, никой няма да си помисли нещо лошо за теб. Не е като да преиграваш. Притеснена си, него го няма и изобщо не е бил на местата, където е казал, че ще отиде. Хайде — той вдигна слушалката и й я подаде. — Искаш ли да проверя кой е номерът на районното?

Тя прехапа устни, но кимна. Минути по-късно набра номера на телефонни справки за Челси и я свързаха с местното полицейско управление.

— Искат да отида там — каза тя след разговора. — Трябва да подам молба за издирване — Кит си вдигна якето. — Какво правиш? — Холи се изправи и го погледна.

— Идвам с теб.

Тя се извърна поразена. Това сякаш не беше Кит: той винаги чакаше да го помолят, винаги се колебаеше.

— Ясно — каза напрегнато тя. Не знаеше какво да направи, как да реагира.

— Добре. Радвам се, че разбираш, защото преди рядко ти се удаваше — след това се обърна и Кит се усмихна. — В миналото.

Холи не отговори нищо, но отиде да си вземе чантата. След това си навлече палтото, закопча го и се провря покрай Кит до входната врата.

— Идваш ли? — попита троснато.

— Да — отвърна хладно Кит, излезе след нея, слязоха по стълбите и поеха към взетата му под наем кола.

 

 

Джил измъкна ръката си от пръстите на Хари, изправи се, изгаси лампата и го докосна по косата, за да провери дали е заспал. След това отиде до другия край на стаята, сгъна му дрехите, подреди ги спретнато на един стол, вдигна две книги и ги прибра на лавицата. Накрая излезе, включи нощната лампа на площадката и заслиза бавно по стълбите. Искаше да поседи и поплаче, да се освободи от товара на мъката и вината, но се чувстваше твърде изтощена и потресена за сълзи. Вместо това си направи чай и седна в тъмната кухня, вцепенена и неподвижна, като топлеше вледенените си ръце с чашата и си мислеше, че каквото и да е направила, не заслужава това.

На вратата се появи фигура и тя вдигна поглед.

— Искаш ли чай?

Софи поклати глава. Слабото й личице бе придобило пепеляв цвят, под очите й имаше тъмни сенки, а клепачите й изглеждаха подпухнали и зачервени. Тя застана по средата на стаята и попита, като гледаше враждебно Джил:

— Какво смяташ да правиш?

Джил остави чашата на масата и си потърка очите. Нямаше представа. Какво правеха хората при такива обстоятелства? Как се справяха? Трябваше ли да приеме, че Алекс е мъртъв, да си сложи траур и да живее като вдовица? Или да продължи да чака и да се надява, докато намерят трупа, за да продължи живота си и да се опита да преодолее някак ужаса и нещастието?

Тя вдигна поглед към момичето.

— Не зная — отвърна уморено. — Просто не зная.

Софи стисна зъби.

— Мислиш, че е мъртъв, нали?

Джил извърна поглед.

— Да, така е.

— Как можеш? — изсъска Софи. — Знаеш, че никога не би постъпил така с нас, знаеш, че не би го направил!

— Софи, в момента не зная нищо. Толкова съм объркана, ядосана и потресена, че почти не мога да мисля трезво.

— Не се е самоубил — рече Софи. Беше се приближила до Джил и лампата в антрето я осветяваше отзад. Изглеждаше едновременно страховита и уплашена, и самотна като малко дете. — Зная, че не се е самоубил, усещам го със сърцето си! — тя погледа няколко секунди мащехата си с очи, пълни с болка. — И ти щеше да го знаеш, ако го обичаше, колкото го обичам аз… — гласът й се задави и тя преглътна мъчително. — Никога не си обичала нито него, нито мен. Знам, че каквото и да се е случило, той никога не би ме оставил сама… не и така… не и с теб! Никога не би…

От гърлото й се изтръгна стон, тя закри лицето си с ръце и заплака с шумни, накъсани ридания. Джил посегна да я докосне, но Софи се отдръпна с отвращение. Секунди по-късно се обърна и хукна нагоре по стълбите.

— Софи! — извика Джил, докато се мъчеше да се изправи на крака. — Софи, върни се тук!

Изтича в антрето и изкачи първите няколко стъпала, но чу вратата на Софи да се затръшва на горния етаж и спря. Нямаше смисъл да се опитва да я утешава. Джил се отпусна на едно стъпало. „Ще й се наложи да се научи на малко твърдост — помисли си гневно тя. — Трябва да приеме фактите, както ги приемам аз, вече не е дете като Хари. Крайно време е да покаже малко сила, малко характер. Повече никакви истерии, никакви избухвания.“ Джил сви колене до брадичката си, хвана с две ръце главата си и се помоли на Бога, както правеше от самото начало на този кошмар, да успее да заплаче.

Когато най-сетне се качи горе, за да си легне, наближаваше полунощ. Ужасяваше се от мисълта, че трябва да запали нощните лампи, да отметне завивките, да спусне завесите — ритуала преди лягане, който беше извършвала всяка нощ през последните четиринадесет години в компанията на съпруга си. Джил седна на ръба на леглото и огледа спалнята — жълтата басма, полирания орехов скрин, тоалетната масичка, тапицираните с коприна столове от епохата на регентството. Видя идеално подредените снимки, старинните шишета за парфюм, вазата с бели и жълти фрезии, реда, елегантността и красотата в стаята и си помисли: „Не, такива неща не се случват на хора като нас. Не е възможно! Не го заслужавам. Какво сме направили, за да ни сполети такова нещо?“

Стана и отиде до огледалото. В рамката му беше пъхнала две картички, изпратени й от Алекс през годините — глупави, романтични картички. Сега извади едната от тях и погледна познатия, нечетлив почерк на гърба.

— Копеле такова! — процеди неочаквано. — Как можа да постъпиш така с мен?

После скъса картичката надве и я пъхна в чекмеджето. Жалко само, че не беше истински ядосана. Гневът щеше да я посъживи, да й вдъхне решителност. Не, сега се чувстваше безпомощна, отчаяна. Нямаше представа дори как ще изкара тази нощ, а трябваше да се изправи и пред самотата и униженията на следващите няколко дни. „Аз, аз съм тази, която наистина страда — помисли си тя, като се погледна в огледалото, — не ти, Алекс. Каквато и да е била болката ти, мен ме остави с далеч по-голяма.“ Затвори очи, за да не вижда самотната и отчаяна жена на средна възраст, но когато отново ги отвори, видя, че тя още е там. Джил се обърна и изгаси лампата. Легна облечена, зави се и се заслуша в тишината на внезапно опустелия си живот.

В един през нощта нещо я стресна. Имаше чувството, че не е спала, а само е загубила съзнание за няколко минути. Когато чу жалния плач, веднага седна и спусна крака на пода. Излезе бързо от спалнята и тръгна към стаята на Хари, но на половината път се спря. Не Хари плачеше, а Софи. Джил остана неподвижна. Звукът й причиняваше остра болка. Тя се обърна и тръгна тихо към банята. Отвори полекичка вратата и видя заварената си дъщеря, превита над тоалетната, сякаш й се повдигаше, да плаче отчаяно. Дете — самотно, изплашено дете на седемнадесет.

— Софи, моля те… моля те, не плачи…

Тя направи неловко крачка напред, но Софи се обърна рязко.

— Махай се! — извика тя. — Не те искам! Не искам съжалението ти! — след това зарови лице в ръцете си, а Джил остана да я гледа безпомощно. Това, че плачеше Софи, а не Хари, я караше да се чувства непохватна, безполезна. Софи беше права — парализирана от собствената си мъка, не бе в състояние да й даде нищо друго, освен съжаление. Тя отстъпи назад и внезапно усети огромно желание да се махне оттук. Трябваше да остане, да прегърне Софи, да каже или направи нещо, без значение какво, но не можеше. Между тях зееше прекалено дълбока пропаст, твърде много болка и неразбиране имаше в историята на отношенията им. Затова Джил се измъкна полека от банята и затвори вратата след себе си. Върна се в стаята си и си легна в тъмното. Остана с широко отворени очи, без да вижда или чувства каквото и да било. И лежа така, докато се появи сивата светлина на утрото.

 

 

Холи застана до прозореца на спалнята си и погледна улицата долу. Наближаваше два сутринта и високите, тесни къщи на „Бишъпс Роуд“ спяха спокойно, потънали в тъмнина и тишина. Тя захапа нокътя на показалеца си и за стотен път съжали, че е отказала цигарите. Копнееше за някакво заучено движение, което да разсее част от напрежението. Тя извърна лице от прозореца и погледна отново празното легло, неизползваните чисти чаршафи и пухкавите възглавници със старателно изгладени калъфки. После загърна плътно робата около тялото си и тръгна към вратата. Не беше в състояние да си легне — знаеше, че няма да заспи, и не искаше да лежи в тъмното сама с лошите мисли.

Докато минаваше по коридора към кухнята, видя, че лампата в дневната още свети, и надникна вътре. Кит я беше подразнил с настояването си да преспи тук след посещението им в полицията, но сега, в нощния хлад, Холи се почувства облекчена от присъствието му.

— Кит? — той вдигна глава от книгата, която четеше. — Искаш ли чай? Не мога да заспя и смятам да си направя.

— Да, добре.

Кит седна на канапето, отметна завивката и посегна да си вземе пуловера. Нощем спираха отоплението и в апартамента бе хладно. Той се изправи, последва Холи в кухнята и седна върху плота, докато тя пълнеше чайника. Тихото й примирение го озадачаваше. В тревогата й нямаше страст, паника или гняв. Беше приела изчезването на Санди с крайно нехарактерно за нея спокойствие — без писъци, плач или драматизиране. Това го притесняваше.

— Добре ли си, Холи? — осмели се да попита той, като наблюдаваше всяко нейно движение. — Виждаш ми се… — и сви рамене. Не знаеше как да се изрази.

— Как ти се виждам, Кит? — попита хладно тя с лице към мивката.

Нещо в тона му я дразнеше, усещаше нотки на интимност, за каквато не виждаше никакво основание. Господи, намираше се в дома й от пет минути и вече си въобразяваше, че положението е такова, каквото го е оставил! Холи се обърна и го погледна напрегнато.

— Не знам — отговори той. — Нещо като самовглъбена. Притеснена, разбира се, но не като обичайните ти…

— Обичайните ми истерични избухвания, нали така? — раздразнението на Холи растеше. — А откъде би могъл да знаеш какви са обичайните ми реакции напоследък?

— Не бих могъл, но просто си помислих, че ще…

— Че какво? — прекъсна го тя. — Мм? Че ще плача, ще се вайкам, ще наводня пода на кухнята?

Ноздрите й се разшириха, но тя прехапа устни, за да потисне гнева си. Кит наистина не приличаше на себе си, но все пак си беше самият той — въобразяваше си, че може просто да изникне отнякъде и да се прави, че всичко е наред, както си е било, без болката, отчаянието и грешките от миналото. Той я погледна в очите.

— Това ли искаш да правя? — попита Холи. — Да хълцам истерично, да бъда напълно безпомощна? — тя поклати глава. — Съжалявам, че те разочаровам, но още преди две години ми писна от тези неща.

Ударът попадна право в целта и Кит трепна.

— Виж, нямах предвид това! — каза троснато той. Започваше да се дразни. Холи говореше така, сякаш цялата вина бе негова. Господи, и той бе понесъл честно своя дял от болката, нали? — Просто исках да кажа…

— О, за Бога, Кит, всъщност изобщо не ми пука какво искаш да кажеш или какво си мислиш, че правиш тук! — Холи се чувстваше уморена и объркана. — Или млъквай, или се махай, разбра ли?

Кит се втренчи гневно в пода. „Разстроена е — мислеше си, — бъди търпелив, недей да разваляш нещата.“

— Съжалявам, просто разбрах погрешно реакцията ти. Помислих си, че ще искаш да поговорим.

— Да говорим! — изсумтя подигравателно Холи. Неочаквано загуби самообладание, тракна чашата си на плота и чаят се разплиска. Какъв разговор, дори не можеше да му обясни душевното си състояние! Господи, самата тя едва го проумяваше! И изобщо какво си въобразяваше Кит? Влизаше в живота й след дълго и болезнено отсъствие и очакваше от нея да го посрещне с отворени обятия, сякаш никога не я бе напускал! — Искаш да говоря, така ли? Добре тогава! Разстроена съм, но не както ти си мислиш. Едва познавах съпруга си, дори не зная дали съм го обичала. Всъщност в момента не зная нищо, освен че съм объркана и разтревожена. Е, доволен ли си?

Кит я погледна втренчено. Първата му реакция бе да се защити, но знаеше, че Холи не е на себе си, и реши да премълчи.

— Не е въпросът да съм доволен, Холи…

— Така ли? — попита злобно тя.

— Не! — този път Кит наистина й отговори троснато, но просто не можа да се сдържи. — Помислих си, че може да имаш нужда от помощ, това е всичко.

— Ако имам нужда, ще те помоля — каза ледено Холи.

Кит скочи на земята, прекоси кухнята и плисна остатъка от чая си в мивката. Беше му дошло до гуша. Така доникъде нямаше да стигнат.

— Добре тогава, ще си отида. Очевидно не желаеш присъствието ми.

— Дяволски си прав, не го желая! — озъби се Холи и му обърна гръб.

— Чудесно! — каза троснато той. — Тръгвам си!

— Добре! — викна след него Холи, когато Кит влезе в дневната, за да си събере нещата. — Чудесно!

После го последва в антрето.

— Довиждане! — извика Кит, излезе от апартамента и тръгна надолу по стълбите.

Не се обърна да я погледне или да й махне. Долу се спря, вдигна си яката на палтото и затвори с трясък входната врата.

— Довиждане! — кресна след него Холи, затръшна вратата на апартамента и пощенската кутия издрънча.

След това се отпусна на стола в антрето, хвана главата си с две ръце и изведнъж се почувства много глупава и нещастна.

 

 

Полицейско управление — Челси, 3,00 ч.

В дежурната оперативна стая цареше тишина, нещо обикновено за този час на нощта. Полицаят зад бюрото се прозина и се протегна. Беше късно, краят на смяната наближаваше и му се пиеше кафе.

— Искаш ли нещо за пиене, сержант?

Сержантът стана и бръкна в джобовете си за дребни. Когато постави няколко монети върху бюрото, телефонът иззвъня. Полицаят вдигна, слуша няколко минути и каза:

— Можете ли да почакате малко? — след това натисна бутона за спиране на звука. — Обаждат се от регистъра за изчезнали лица, сержант. Става дума за молба за издирване 584, подадена тази вечер. Казват, че в Брайтънското управление е подадена молба със същото съдържание.

— Добре, кажи им, че ще им се обадим по-късно.

Полицаят каза тихо нещо в слушалката и затвори.

— Звучи, сякаш някой здравата я е оплескал, нали, сержант?

— Може и така да се окаже. Хайде да извадим молбата и да я огледаме. Кой я е вписал в регистъра?

— Манингс.

— Тогава му кажи да дойде тук с молбата.

— Той е навън и патрулира, сержант.

— Тогава донеси само молбата, полицай!

Раздразнението на сержанта нарасна. Беше се надявал на сравнително спокоен завършек на нощта.

— Разбрано, сержант.

Полицаят излезе в коридора, а сержантът потри уморено лицето си с длани.

— Ето я, сержант, молба 584. Изглежда правилно попълнена.

— Да видим — сержантът провери всички данни и вдигна слушалката. — Всичко е наред, Дейв, аз ще се оправя.

След това зачака да го свържат.

— Здравейте, регистърът за изчезнали лица ли е? Тук е сержант Пийт Дейвис от полицейско управление — Челси. Относно молба 584, регистрационен номер СД2331. Според нас става дума за истинско издирване. Можете ли да ми кажете какъв е проблемът? — той помълча няколко секунди. — Да, разбира се, пред мен е, започвайте — сержантът погледна формуляра и провери всички данни, докато гласът от другия край на линията четеше информацията. — Да, разбирам — каза той няколко минути по-късно. — Тогава ще се свържем с Брайтън. Благодаря ви — и затвори. — Свържи ме с Брайтънското управление, Дейв. В тази работа има нещо много странно.

— Добре, сержант.

Полицаят отиде до телефонния указател, а сержантът се изправи, протегна се и си разтри кръста.

— Много лош момент избрахте, регистър за изчезнали лица! — каза той и вдигна слушалката, за да поговори с дежурния полицай в Брайтън.