Мария Барет
Интимни лъжи (1)

Първа глава

Брайтън, зимата на 1993 година.

Беше мрачно — един от онези ледени, сиви декемврийски дни с вятър и суграшица, които смразяват и душата. Морето представляваше тъмна, внушителна маса, а по вълните, които се разбиваха в каменния бряг, плуваха характерните за сезона отпадъци. В този мрачен следобед крайбрежният булевард беше пуст и миришеше на влага. Влага, студ и униние.

Девойката, която вървеше по него, беше отскоро в армията и носеше униформата си с голяма гордост. Страшно харесваше тъмносинята пола, сакото с елегантни черни копчета и кепето с кафяви ширити и бели букви на тъмночервен фон. Това я караше да се чувства важна, задето помага на хората и носи спасение.

Сега й се искаше да си бе облякла пелерината. Тя потрепери от ледения вятър, който дойде от морето и защипа лицето й, но продължи да крачи целенасочено и упорито. Искаше да почувства Божията сила, а мястото, където я усещаше най-добре, бе именно тук, на брега, досами водата, изложена на стихиите и Провидението. Повървя известно време по булеварда, докато големите хотели се скриха от очите й, обърна се и погледна над каменистия плаж към величественото море. Засенчи очите си с ръка и се взря в далечината, след това примижа, извърна се за момент и отново се съсредоточи. Да! Боже мой, беше се оказала права! Там, на брега, приведен зад един вълнолом, стоеше мъж, който сякаш се събличаше. Тя се прехвърли през перилото, скочи на плажа и му извика:

— Извинете! Хей! Господине! — Вятърът отнесе гласа й. Тя размаха отчаяно ръце и отново извика, фигурата се обърна. — Не можете да плувате днес! — изкрещя тя, като правеше знаци, че плуването е забранено. — Никакво плуване!

Мъжът се намираше на около стотина метра от нея. Очевидно усети, че е твърде далече, за да си крещят, и вдигна ръце, за да й покаже, че е разбрал. След това като че ли започна да се облича. Тя го погледа още няколко минути, а после, доволна, че я е разбрал, се обърна и продължи нагоре по брега към любимото си място.

Измина около двеста метра, когато неочаквано й дойде наум, че мъжът може изобщо да не е имал намерение да плува. Тя се обърна, засенчи очи и погледна назад. Не виждаше нищо. Пристъпи, като се опитваше да съсредоточи погледа си върху мястото, което си спомняше. Внезапно видя нещо и хукна.

Малко по-късно стигна до купчината дрехи, коленичи и започна да рови диво из тях. Намери портфейл, ключове, обувки, палто, бельо — всичко, което човек оставяше, когато имаше намерение да се удави. Тя скочи и се затича към водата. Измъчваше я чувство за вина. Трябваше да изчака, да се убеди, че всичко е наред. Почти не забеляза ледената вода, която напълни обувките и намокри краката й до глезените. Секунди по-късно, след като не успя да види нищо, се обърна и хукна. Трябваше да намери телефон, да се обади на полицията.

Телефонната кабина се намираше в една тъмна уличка зад хотел „Арън“ — западнала, порутена сграда в края на Кемп Таун, разположена досами брега — но девойката бе твърде заета със самообвинения, за да забележи нещо около себе си. Тя дръпна рязко вратата и влезе вътре. Вдигна слушалката и с ръце, вледенени от студа и треперещи от паника, набра номера на спешни услуги. Секунди по-късно я свързаха с полицията и точно когато се канеше да заговори, някой изтръгна слушалката от ръката й. Тя се обърна рязко, но не успя да издаде дори и стон.

Викът й бе задушен, преди още да излезе от устата й.

 

 

Дежурна оперативна стая, полицейско управление — Брайтън, 14,30 ч.

Операторката на централата прие обаждането. След като изчака около двадесет секунди и не чу нищо, включи линията за проследяване. Когато откри мястото, изпрати повикване по ефира и десет минути по-късно патрулната кола за района намери телефонната кабина. Полицаят вдигна слушалката, която беше оставена да виси.

— Обажда се полицай Хардхъм от Брайтънската полиция. Тук няма никого, можете да прекъснете линията.

Той изчака да чуе сигнала и постави слушалката на мястото й. След това огледа набързо около кабината — нямаше нищо подозрително — и се върна в колата.

— Няма нищо, сержант, пак някой коледен майтапчия.

Сержантът кимна и съобщи по радиото:

— Браво, Чарли, край, намираме се до обществената телефонна кабина на „Тайк Стрийт“, Кемп Таун. Претърсихме района и не открихме нищо. Според нас е фалшиво обаждане. Линията е затворена.

После изключи предавателя.

— Влизай, Боб, ще умреш от студ!

Полицаят отвори вратата и се качи до него.

— Искаш ли да направя един бърз оглед на района?

Сержантът поклати глава.

— Не си прави труда. Това е третото обаждане за тази седмица. Проклети хулигани! — след това включи двигателя, погледна през рамо, докато измъкваше колата, и промърмори: — Коледа! Повече неприятности, отколкото си струва! Ако имах власт, щях да я отменя.

 

 

Ийстхам, Западен Съсекс, 15,00 ч.

Закъсняваха. Джил сложи чантата на Софи в багажника на рейндж роувъра и се наведе да вдигне кошницата с коледния пудинг, сладкото от праскови и трите бутилки вино за свекърва си. Цъкна раздразнено с език, когато едно малко парченце кал от дъното на кошницата се лепна върху бледо карамеленото й кашмирено палто. Бръсна го, изстърга миниатюрната следа с нокътя си и след като се увери, че нищо не личи, затръшна капака на багажника и отиде до предната врата. Качи се вътре и се огледа набързо в огледалото. Външният й вид, както винаги, беше безупречен. Заслужаваше си всяко пени, което беше похарчила за него.

Макар да бе на тридесет и девет, Джил изглеждаше поне със седем-осем години по-млада. На всеки шест седмици изрусяваше косата си и я подстригваше късо в скъпа, модна прическа. Дрехите й бяха от „Джейгър“, но тук-там в гардероба й се срещаха и по-евтини, от не така известни дизайнери. От години насам поддържаше упорито високата си, стройна фигура с упражнения, които правеше през ден. Джил обожаваше съпруга си и през годините на брака им си беше поставила за цел да бъде всичко онова, което би могъл да желае от една съпруга. Приемаше ролята си на сериозно и удобният й, изолиран начин на живот означаваше, че му се наслаждава напълно. В никакъв случай не беше глупава, но откриваше, че с годините все по-малко желае да се опознава с нещата, които не я засягат пряко. В резултат на това бе станала доста консервативна и разглезена. Именно това вбесяваше заварената й дъщеря Софи.

Софи погледна през прозореца към мащехата си, която чакаше в колата, и каза:

— Не, недей да затваряш, Поли! Моля те! Нека да побъбрим още малко!

— Не мога, Софи! Мама казва, че вече трябва да затварям. Съжалявам!

— Добре. И без това нищо не може да се направи. Днес така или иначе ще вземем джуджето от училище и ще останем довечера у баба за годишното подаряване на коледни лакомства. Трябваше да тръгнем преди десет минути.

Джуджето беше природеният брат на Софи, десетгодишният Хари. Софи провери дали по подметките на ботушите й няма кал, видя, че са чисти, облегна се с гръб на стъклото и вдигна крака върху наскоро тапицираните възглавнички на прозоречния перваз. После погледна надолу към рейндж роувъра, видя, че Джил я гледа, и се обърна, за да прикрие усмивката си.

— Значи ще ходиш на купона у Питър Кичър?

— Да, ако ми разрешат.

— Добре, ще ти звънна в деня преди купона, за да ми кажеш какво ще облечеш.

— Добре. О, Софи, колко ми липсваш! В училище е доста тъпо без теб.

— Бас държа! — засмя се Софи.

Беше положила всички усилия, за да я изключат, а приятелките й до една и половината шести клас получиха мъмрене. Искаше да се махне, да си бъде у дома заедно с баща си и не разбираше защо Джил трябва да получава цялото внимание. В крайна сметка успя — изритаха я с двадесет и четири часово предупреждение, задето бе приела едно от момчетата от „Сейнт Ричардс“ в стаята си. Той не беше особено готин, но си струваше заради вдигналата се патърдия.

— Тогава до другата седмица — каза тя. — Освен ако не дойдеш…

Но Поли я прекъсна:

— Няма начин! — рече безизразно тя. Бяха забранили на най-добрата й приятелка да общува с нея: обажданията бяха позволени, но за гостуване не можеше да става и дума. — Ще се видим у Питър, Соф! Ако успея да го изкрънкам от нашите.

— Добре, ще се видим тогава. Чао!

Софи погледна отново навън и натисна бутона да прекъсне връзката с Поли, но подържа слушалката още няколко минути, за да подразни мащехата си. Накрая Джил слезе от колата. Софи затвори, открехна прозореца, викна, че слиза веднага, и го затръшна. Стъклата издрънчаха. Тя видя вбесения поглед на Джил, обърна се и хукна надолу по стълбите със смесица от злорадство и презрение. В антрето включи алармата, излезе през входната врата и я затръшна силно.

— Извинявай, Джил! Беше дълъг разговор и…

— Качвай се в колата! — прекъсна я троснато Джил.

Софи отвори предната врата и понечи да се качи, но неочаквано спря.

— О, не! Забравих си чантата!

Джил стисна зъби, отиде до своята страна на колата, свали ключовете от таблото и ги подаде на заварената си дъщеря.

— Нарочно ли го правиш? — попита язвително тя.

— Не! Разбира се, че не! — извика Софи, докато тичаше обратно към къщата. Там отвори вратата, изключи алармата и си взе чантата. — До голяма степен! — промърмори тя под нос, включи алармата и излезе от къщата. — Готово!

Софи подаде ключовете на мащехата си и се качи в колата. Джил си пое дълбоко дъх, заобиколи колата и отвори рязко вратата. Усети, че ръцете й треперят, и стисна волана за няколко секунди, преди да запали. Бе твърдо решена да поговори с Алекс. Той трябваше да направи нещо със Софи, просто трябваше! Всичко беше наред, докато малката ходеше на училище и с Алекс бяха заедно у дома през празниците, но сега, когато Софи си стоеше постоянно вкъщи и общуваше с всичките онези отвратителни приятели от местния колеж, и като се имаха предвид грубостта и дразнещите й маниери, без да се споменава стилът й на обличане… Джил запали двигателя и даде рязко на заден.

— Надявам се да си си взела нещо прилично за обличане за довечера у баба ти — рече ядно тя. — Не бих казала, че клиновете, кларковете и раздърпаните стари пуловери са подходящи за вечеря в голф клуба.

— Не — отвърна Софи, извади дъвка и я пъхна в устата си. Подъвка мълчаливо една минута, след това направи огромен балон. — Не би казала!

Балонът се слука и покри брадичката й.

 

 

Брайтън, 16,30 ч.

Вече се смрачаваше, когато празнуващите от „Алко Офис Систъмс“ се изсипаха от хотел „Метропол“ след коледния си обяд. Макар да беше едва четири и половина, и дума не можеше да става да се връщат в офиса — нямаха настроение за работа. Малката подпийнала групичка тръгна със залитане по улицата. Лицата им бяха осветени от ярката светлина на неоновите крайбрежни табели и оранжевите улични лампи. Смехът им се загуби сред шума на колите.

— Хайде, момчета! На плажа! — изрева един от младшите служители от отдел „Продажби“, излезе на шосето и се втурна през пролуките между минаващите коли. — Джеронимо! — засмя се той, докато скърцаха гуми и пищяха клаксони, и чукна бронята на една кола, която мина на сантиметри от юмрука му. Накрая успя да стигне до другия тротоар и се провикна през шосето. — Пъзльовци такива! Хайде!

Трима от групата последваха примера му, като подканяха с викове и момичетата.

— Сигурно се майтапите! — изкрещя през колоната коли една от секретарките. — Няма начин!

Четиримата хукнаха, залитайки по крайбрежния булевард, като пътьом се дърпаха един друг. Първият от тях се прехвърли през перилата и скочи на плажа.

— Идвате ли да поплуваме? — извика той.

Другите прескочиха след него и се спуснаха към водата, като падаха и ставаха, вдигайки се един друг на крака, и се заливаха от смях. Когато стигнаха до вълнолома, единият спря, облегна се на мократа дървена греда, зашеметен и задъхан, наведе глава и за момент затвори очи. Когато ги отвори, видя вдясно от себе си купчина дрехи. Наведе се, огледа ги по-внимателно и неочаквано изкрещя на приятелите си да дойдат. Не знаеше какво е намерил, но само при вида на дрехите му се повдигаше. „Сигурно някой нещастник се е удавил — помисли си той. — Ама че време е избрал, точно преди Коледа!“

 

 

Двадесет минути по-късно стоеше с тримата си приятели и един полицай на крайбрежния булевард и за последен път повтаряше подробностите. Той погледна към морето и светлините, които блещукаха на хоризонта.

Полицаят каза:

— Това трябва да е крайбрежният патрул. Търсят трупа.

Младежът потрепери и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Беше изтрезнял доста бързо.

— Ами ако не го намерят? — попита той.

Полицаят сви рамене.

— Малко вероятно е да го намерят. Не и тази вечер при тези условия — той прибра тефтерчето си и погледна към морето. — Горкото копеле. Ще ми се да беше помислил повечко. Адски глупаво е да се отървеш от проблемите чрез самоубийство.

След това отиде до патрулната кола и предаде подробностите по радиостанцията.

 

 

Ийстхам, Западен Съсекс, 21,00 ч.

Патрулната кола профуча по селската уличка и спря рязко пред бялата порта на „Саут Ридж Фарм“. Сержант Пиърс паркира на затревения тротоар, отвори портата и тръгна по настланата с чакъл алея на светлината на фаровете. Веднага след съобщението от брайтънския участък беше дошъл да провери на адреса и у съседите. В къщата бе тъмно, само в предната стая светеше една лампа. Вероятно тази, която се включваше автоматично на определен час. Той позвъни и за всеки случай почука с пиринченото чукче, но не получи отговор.

— Извинете? Хей?

Сержант Пиърс се обърна, слезе от верандата и видя една жена да върви по алеята право към него.

— Просто минавах, разхождам кучето. Никого ли няма?

— Не, изглежда, не.

— Колко странно! Алекс Търнър трябваше да се върне тази вечер. Беше заминал за Женева. Роди! Ела тук, момче! — жената спря и свирна на голям черен лабрадор, който ровеше из храстите. — Почакайте за момент — тя забърза след кучето, сграбчи го за нашийника и го накара да се подчини.

— Съжалявам, да, семейство Търнър. Джил Търнър замина да прекара празника у свекърва си, а Алекс трябваше да се върне днес вечерта. Винаги ми оставят ключ и ме уведомяват кога заминават и пристигат, за всеки случай, нали разбирате — жената се побори няколко секунди с кучето и отново го овладя. — Наглеждам къщата, докато ги няма. Аз съм госпожа Бърч, от Саут Ридж Котидж — тя закачи повода за нашийника на кучето и се изправи. — Нали не се е случило нищо лошо?

— Не, госпожо, нищо, с което да си заслужава да ви занимавам. Става дума за господин Алекс Търнър, нали?

— Да, точно така, Алекс — лицето на жената изразяваше открито любопитство. — И Джил.

— Точно така. Благодаря ви — значи трябваше да отложи за другата сутрин. Той тръгна надолу по алеята, отвори вратата на госпожа Бърч и каза: — Поне дъждът спря. Предполагам, че не е особено забавно да се разхожда куче в това време.

— Така е.

Тя остана до колата, докато полицаят се качи, като очевидно се надяваше да получи още малко информация. Това обаче не стана.

— Благодаря ви за помощта — рече той и затръшна вратата.

— О, да, разбира се.

Госпожа Бърч се обърна, тръгна по улицата и махна, когато полицейската кола я задмина. „Жалко, че тръгвам толкова рано — помисли си тя, като дръпна силно Роди, — иначе щях да намина във фермата на кафе.“ Обичаше да ходи на гости и да събира клюки — това бе единственото нещо, което правеше живота на село поносим.