Ан Мейджър
В морето от лица (4)

Четвърта глава

Отвън се дочуваха виковете на хиляди възторжени почитатели.

Гордън се бе подпрял на стената. Косата му бе мокра от пот, бялата му риза също бе подгизнала. Той дръпна хавлиената кърпа, преметната през врата му, и избърса загорялото си лице. Синините по бузата му прозираха въпреки тежкия грим, който Фелисия бе настояла да сложи, преди да излезе на сцената. От другия край на стаята барабанистът Луи се мъчеше да надвика врявата в претъпканата съблекалня.

— Беше страхотен, шефе, въпреки насиненото око!

— Може би пея по-добре, когато съм усетил дъха на смъртта — леко се усмихна Гордън.

— Извади късмет, че остана жив — прошепна гневно Фелисия и му подаде чаша бира.

— По-добре да не пия бира, Фелисия. Чу какво каза лекарят. Но бих изпил още една чаша вода.

Фелисия се върна с голяма чаша ледена вода.

— Какво те накара да спреш автобуса и така необмислено да слезеш, Гордън? — запита тя. Той само я погледна, без да отговори. Знаеше, че е по-добре да не споменава Джини. Това беше единствената тема, която те никога не обсъждаха. — Ако не трябваше да давам интервюта за вестниците, щях да бъда с теб, скъпи, и да ти попреча да постъпиш така безразсъдно. Имаше късмет, че се отърва с няколко синини и вероятно едно-две счупени ребра. Неприятно ми е, че излезе да пееш, след като докторът ти забрани.

— По-скоро бих умрял, отколкото да не изляза на сцената, след като хората ме очакват — мрачно промълви Гордън.

Съзнаваше, че не е честно от негова страна, но въпреки това показната загриженост на Фелисия го дразнеше. Искаше да бъде оставен на спокойствие, но тя продължаваше да се суети около него. Сякаш бе усетила, че мястото, което заемаше в живота му, бе застрашено.

— Но се справих, нали? — остро отвърна той. Цяла вечер мислеше за Джини. Дали момичето, което бе видял, беше истинско или плод на въображението му? Преди концерт винаги се изнервяше. Ако бе истинска, дали имаше начин да я намери?

— Гордън, какво има? Нещо те тревожи. Чувствам го…

— Не бих искал да говорим за това, ако не възразяваш — той се наведе и я целуна по косата. — Фелисия, не се безпокой. Лошото ми настроение няма нищо общо с теб.

Тя кимна безмълвно. Имаше твърде силен характер, за да бъдат подозренията й така лесно разсеяни.

Гордън тъкмо излизаше, когато дочу разправия от съседната стая. Луи бе на вратата и разговаряше с някого. Без съмнение, нетърпелива почитателка, твърдо решена да го види. Не желаеше никакви срещи с ревностни поклоннички, но някакъв инстинкт го накара да се поинтересува какво става. Луи влезе след няколко минути със смачкана бележка в ръката си. С разкривен детски почерк върху откъснат от тетрадка лист бе написано: „Моля, повярвайте ми! Аз съм ваша дъщеря и трябва да ви видя!“ Бележката бе подписана: „Мелани Кинг“.

— Това е най-лудата нощ, в която някога сме свирили — започна Луи. — Шефе знам, че сигурно ще ти прозвучи налудничаво, но детето наистина изглежда…

— Гордън, навярно пак някое от онези измислени бащинства — намеси се Улф, случайно дочул разговора им.

— Може би си прав, Улф — промърмори Гордън, — но какво искаше да кажеш, Луи?

— Тя прилича на тебе, шефе. Има черна коса и…

— По дяволите! — намеси се отново Улф. — Половината от децата в тази страна имат черни коси!

— Може би все пак трябва да я видя — подхвърли Гордън.

— Ако я приемеш и тя се окаже луда, сигурно ще ни трябват часове, докато се отървем от нея — възрази Улф. — Остави Фелисия да уреди нещата. Гордън се поколеба за момент, после отстъпи:

— Прав си, разбира се.

Въоръжена със смачканата бележка и с каменно изражение, Фелисия енергично влезе в съседната стая. Гордън изпита съжаление към детето, което трябваше да застане лице в лице с нея. Той отиде до вратата, открехна я и се заслуша. Прозвуча леко разтреперан детски глас, който го развълнува по необясним начин.

— Не ме разбрахте, госпожице Бренър. Аз не съм луда. Господин Джекс наистина ми е баща!

— И как ти е хрумнала такава нелепа идея?

— Мама ми каза.

— О, разбирам — внимателно произнесе Фелисия. Любезният й тон загатваше за нещо твърде неприятно.

— Не! Не разбирате! — разпалено отвърна детският глас. — Мама не е такава! Тя е учителка и не искаше да идвам тук тази вечер. Каза ми истината за баща ми само защото преди четири месеца едва не умря. Беше много болна.

— Виж какво, тази история става все по-налудничава. Трябват ти пари, нали? За да се плати лечението в болницата? Разбирам желанието ти да помогнеш на майка си, но каквито и да са проблемите ви, те със сигурност не са задължение на господин Джекс.

— Вие дори не ме слушате! Мисля, че се страхувате от разговора ми с него!

— Не се страхувам от теб, малката. Просто историята ти не е много убедителна. Няма да успееш.

— Искам да го видя само за пет минути!

В този момент Гордън отвори вратата и влезе.

— Оттук нататък ще се оправя сам, Фелисия каза той меко, ала въпреки това думите му прозвучаха като заповед.

Навън, много отдалече, някъде в „Астродом“ се дочуваха виковете на почитателите му. Тук, в малката стая, тишината бе тъй дълбока, сякаш всички бяха затаили дъх.

Гордън усети как кръвта нахлу в главата му и ушите му забучаха. Обзе го страх, бързо последван от огромна радост. Младото момиче, което разговаряше с Фелисия, бе приковало цялото му внимание и той изведнъж осъзна, че наистина бе негова дъщеря.

Тя беше негова дъщеря! Това високо тъмнокосо момиче в прилепнали джинси и прекалено голяма розова тениска, това дете-жена с предизвикателен поглед и леко изкривени зъби бе негова дъщеря! Бученето в ушите му се появи отново.

Все едно бе обърнал назад страниците на времето и виждаше себе си на същата възраст. Обзе го огромно въодушевление, предизвикано не толкова от усещането за нереалност, колкото от неизмеримо щастие. Отдавна бе загубил надежда, че някога може да го притежава и сега бе твърдо решен, че каквото и да му струва, няма да го остави да му се изплъзне.

Появяването на онази жена пред „Астродом“ не беше случайност. Гордън беше почти сигурен, че детето бе свързано с нея по някакъв начин.

Момичето, което стоеше пред него, изглеждаше точно така, както бе изглеждал той на тринайсет години, но женствеността бе смекчила чертите й. От пръв поглед Гордън усети нейната неопитност и упоритата й предизвикателност. Изпълнена бе с противоречиви юношески импулси. Бе водила упорита борба, за да стигне до него, а вместо щастие от успеха, изражението й издаваше враждебно смущение. Сякаш се чудеше дали този път не бе стигнала твърде далече. Това момиче, което се бе справило с полицейските кордони отвън и бе победило Фелисия, сега безмълвно се взираше в него. Той смътно долавяше гласовете зад гърба си. Бе поразен от огромната прилика между непознатата девойка и себе си.

— Хубаво дете — обади се Луи.

— За съжаление все същата история, Луи. Въпреки цялото й очарование, можеш да бъдеш сигурен, че иска само пари.

— Или снимката си във вестниците. Всеки иска късче от шефа.

— Така ще бъде и занапред — завърши цинично Фелисия.

— Грешите! — извика ужасено Мелани. — Не искам пари! — лицето й изразяваше гняв и болка. — И ти не си ми баща! Не искам да си ми баща! Мама беше права!

Тя решително тръгна към вратата и щеше завинаги да изчезне от живота му, ако не се бе втурнал след нея. Пребледня от болка, но въпреки счупените си ребра успя да я стигне. Точно когато хвана дръжката, ръката му покри нейната.

— Не бягай… — каза нежно.

— Не искам пари — дрезгаво прошепна Мелани.

— Вярвам ти.

— Изглежда ти си единственият.

— А какво искаш? — усмихна се Гордън.

Черните й очи проблеснаха.

— Исках само да те видя. А сега, когато вече те видях, искам да си отида у дома.

Стомахът му се сви от нетърпението й да му избяга.

— Очевидно смяташ, че в мен няма кой знае какво за гледане. Виждаш ли, не съм виновен, че тази вечер ми насиниха окото. Обикновено не изглеждам толкова ужасно.

— О, не е само външният ти вид!

Стомахът отново го присви. Момичето бе негова дъщеря, а той нямаше и най-малка представа как да разговаря с нея. Как да я накара да остане? Внезапно почувства желание да излее яда си на някого, обърна се към Фелисия, Луи и Улф, които ги наблюдаваха с жив интерес, и изръмжа:

— Защо не ни оставите няколко минути сами? И не пускайте никого тук за известно време.

Когато тримата излязоха, Гордън се обърна към Мелани.

— Искаш ли да седнем? Както ти казах, отнесоха се малко грубо с мен, преди да изляза на сцената.

Тя кимна и той я отведе до дивана. Момичето седна сковано, а Гордън се изтегна привидно небрежно.

— Ти каза, че съм ти баща…

Нима този дрезгав, неуверен глас, бе неговият? Никога не се бе чувствал така смутен.

Тъмните й очи проблеснаха предизвикателно.

— Сгрешила съм.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Не искам да имам баща като теб.

Гордън не знаеше да се смее ли или да плаче. Накрая се разсмя и успя до голяма степен да разсее напрежението помежду им.

— Не те упреквам. Какъв баща би искала да имаш?

— Никога не съм имала баща или поне никога не съм мислила, че имам. Така че свикнах да си го представям. Той винаги правеше нещо за мен. Идваше на концертите ми по пиано, водеше ме да ловим риба, помагаше ми да си пиша домашните. Шегуваше се, когато свирех на китара. Беше просто… обикновен. Не някакъв бог.

— Аз не съм някакъв бог.

— Обаче не би имал време за своето дете.

— Ако имах такава хубава дъщеря, щях да намеря време — мрачно каза Гордън.

— Ти си известен. Зает си с много по-важни неща.

— Нищо не може да бъде по-важно от детето ми.

— В очите на Мелани се появи копнеж, но също и гняв, защото така отчаяно бе жадувала за бащинска обич. — Преди доста време бях женен за една жена, която обичах. Казваше се Джини.

— И мама се казва така! — тихо извика Мелани.

— Ти наистина си… Върви по дяволите! Защо си ни изоставил?

Ледени тръпки преминаха по гърба му.

— Тя ли ти каза това?

— Не ми е казала нищо.

— Майка ти сама си отиде.

— Не ти вярвам! Сигурно си решил, че не е достойна за теб!

— Искаш ли да чуеш какво ще ти кажа или не?

— Добре, искам да чуя — сви рамене Мелани.

— Когато започнах да ставам известен, Джини ми върна свободата. Заяви, че не иска да застава на пътя ми, че няма да свикне със света на музиката и ще ме дърпа назад. Това се случи преди тринайсет години. Ако имах и най-малка представа, че очаква дете, в никакъв случай нямаше да я оставя да си отиде. Но и без това осъзнах, че съм направил грешка, защото животът ми без нея беше празен. Тази вечер на паркинга видях една жена, която ми напомни за нея. Спрях автобуса, но когато се опитах да стигна до нея, почитателите ми полудяха. И двамата бяхме почти смазани.

— Трябва да е дошла, за да ми попречи да те видя…

— Искам да ми кажеш нещо… — той се наведе напред. — Омъжена ли е майка ти? Влюбена ли е в някого?

Душата му сякаш щеше да изхвръкне от тялото.

— С никого не се среща — отвърна най-после Мелани.

Гордън изпита огромно облекчение.

— Искам да ми дадеш телефонния й номер. Ще й се обадя, за да й кажа, че си добре и че аз ще те откарам вкъщи.

— Не! Тя ще ме убие! — извика момичето.

— Не ми се вярва. Майка ти не би наранила никого.

— Ти не я познаваш така, както я познавам аз!

— Ще бъда с теб, за да те защитя.

Мелани се наведе напред и нерешително посегна към ръката му. Когато го докосна, той здраво стисна нейната.

— Вероятно не си бащата, за който съм мечтала — каза тя бавно. — Но може би не си чак толкова лош.

— О, скъпа!

Мелани го остави да я прегърне.

— Казах „може би“ — прошепна тя и се притисна към него.

 

 

Понеже искаше да разговаря с Джини на спокойствие, Гордън реши да й се обади по-късно, когато пристигнат в хотела. Бе наел целия последен етаж на един от най-луксозните хотели в Хюстън. Мелани бе в съседната стая и свиреше с една от китарите му на Улф и Луи, които вече бяха напълно очаровани от нея. В момента, в който изсвири първия акорд и започна да пее, те единодушно заявиха, че без съмнение бе негова дъщеря — надарена бе като баща си. Но Фелисия не мислеше така.

— Глупаво е да позволиш на това дете да те измами, Гордън! — избухна тя. — Много глупаво! А още по-лошо е, че не искаш да отидеш в болницата.

— Разбирам те и наистина ценя загрижеността ти, но точно сега, ако нямаш нищо против, се нуждая от спокойствие. Искам да се обадя на майка й.

— И желаеш да изляза, предполагам?

— Нима искам толкова много? — уморено я погледна той. — Ти имаш собствен апартамент. Изтощен съм до смърт и трябва да откарам Мелани до дома й.

— Не си длъжен ти да я откараш. Джейк също би могъл…

— Обещах й! — гласът му бе твърд като стомана.

— Тогава ще дойда с теб.

— Не!

— Ти наистина приемаш това бащинство много присърце, нали? А дори не си сигурен, че е твоя дъщеря.

— Сигурен съм.

Нещо в погледа му я накара да отстъпи.

— Е, добре. Тръгвам си! — Фелисия грабна чантата си и гневно я преметна през рамо.

Когато се увери, че си е отишла и няма да се върне, Гордън влезе в спалнята, заключи вратата и вдигна телефона, Джини отвърна на третото позвъняване.

— Ало…

Мекият й, несигурен глас бе като нежна милувка и той целият пламна. Почти изпита омраза към нея заради властта, която имаше над него. И то след тринайсет години…

— Гордън е — каза тихо и се отпусна на леглото, презирайки се заради силата на чувствата си. Тя го беше напуснала. Бе накарала родителите си да го излъжат, че е мъртва. А той беше такъв глупак, че все още я желаеше!

— О, Господи! — промърмори тя.

— Значи при „Астродом“ наистина си била ти, нали?

— Да…

— А добре ли си?

— Добре съм — прошепна Джини.

— А ти как си? Помислих, че ще те убият.

— Повярвай ми, по едно време и на мен така ми се стори. Имам няколко синини — призна Гордън и бързо подхвърли: — Ако наистина те интересува.

— Интересува ме… — отвърна тихо тя.

Той се ядоса на себе си, че думите й, които явно бяха само израз на учтивост, имаха за него такова огромно значение.

— През всичките тези години ти ме остави да мисля, че си мъртва — остро продължи Гордън.

— Да…

— По дяволите! Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Гордън, аз… Мислех, че така ще бъде по-добре.

— А също и да скриеш Мелани от мен, нали?

— Да…

— Как си могла? През всичките тези години умирах от мъка по теб. Как би се чувствала ти, ако мислеше, че аз съм мъртъв? Ако аз бях скрил единственото ти дете от теб?

— Гордън… — не можа да продължи от вълнение.

Той долови неволния трепет в гласа й и сподави гнева си.

— Исках само да знаеш, че Мелани е добре — добави по-меко. — Сега е при мен, в хотела. Ще я докарам след около час.

— Гордън, може би ще е по-добре, ако не я докараш ти.

— По-добре за кого? За теб ли? — настръхна той.

— За всички ни. Мелани и аз сега сме семейство. И в нашия живот няма място за теб.

— Няма място… — стомахът му отново се сви в болезнена топка. — Чуй ме, Джини Джекс — поде Гордън с нисък, странен глас, който сякаш не беше неговият. — Ти все още носиш името ми, независимо дали искаш или не. Ще се върна в живота ти, ако трябва против желанието ти. Ти скри дъщеря ми от мен. Тринайсет проклети години живя, както намери за добре. Сега е мой ред!

Затръшна телефона, преди Джини да успее да отговори. Разкъсваха го съмнения. Значи тя не искаше той да разстройва удобния живот, който бе изградила за себе си и Мелани. Изпита болка. Но веднага си помисли за хаоса и несигурността в своя живот. Би ли могъл да я вземе заедно с Мелани на турне? Или трябваше изведнъж да се откаже от кариерата си? Да обяви на всички, които зависеха от него, че вече са без работа? Животът му, душата му принадлежаха на музиката. Но също и на Джини и на тяхната дъщеря… Нямаше и най-малка представа как да разреши проблема. Знаеше само, че празнотата, която бе изпитвал през всичките тези години, докато мислеше, че Джини е мъртва, беше изчезнала сега, след като знаеше, че е жива и двамата имат дъщеря. Беше твърдо решен да спечели отново съпругата си.