Ан Мейджър
В морето от лица (3)

Трета глава

Бяха изминали четири месеца, шестнайсет дни и единайсет часа от трагичната злополука. Джини знаеше точно, защото бе броила всеки изпълнен с болка ден, а тази седмица беше първата, през която се чувстваше по-добре.

Захапала крайчето на червения си молив, тя отметна падналите върху лицето й късо подстригани кестеняви къдрици. Преди четири месеца главата й бе обръсната, за да й бъде направена животоспасяваща операция.

Джини не обичаше да прекарва ценните си съботни следобеди в проверяване на писмени работи, но трябваше да се примири. В момента се напъваше да измисли как да изрази недоволството си от темата на Бред Клейтън, без да засегне самолюбието му.

Беше едва май, но въпреки отворените прозорци и напевно жужащия вентилатор в кухнята беше задушно. Беше един от онези ужасни нажежени до бяло дни, така типични за тексаската пролет по крайбрежието. Ниските облаци в ослепителното небе и високата влажност я караха да се чувства като в сауна. Заради катастрофата и продължителното й лечение не бяха останали пари за климатична инсталация. Трябваше да се откаже и от купуването на нова кола и да отложи поръчката на шина за зъбите на Мелани.

Но не горещината и паричните затруднения й пречеха да се съсредоточи върху писмените работи.

Причината беше Мелани и негласната война, която водеха помежду си през последните четири месеца, докато тя се възстановяваше.

Още когато взе фаталното решение да й каже за Гордън, Джини знаеше, че дъщеря й няма да остави нещата така и очакваше напрегнато неизбежния сблъсък. Докато бавно събираше сили в болницата и по-късно вкъщи, тя усещаше немите въпроси на Мелани и ги оставяше без отговор. Това й се струваше най-безопасната линия на поведение. Но все още нямаше представа как да се справи с проблема.

Преди двайсет минути, когато дъщеря й пое с велосипеда да купи печено пиле за вечеря, в очите й отново се бе появило познатото изражение на потисната враждебност. Мелани едва ли щеше да чака още дълго.

През тази седмица Джини за първи път тръгна на работа. Вече ги нямаше бинтовете около главата й, както и останалите превръзки по тялото й. Косата й бе пораснала достатъчно и всъщност новата прическа много й отиваше. Въпреки че физически се чувстваше добре, все още не можеше да събере кураж да говори с Мелани за баща й.

Сърцето й се сви при звука от велосипедните гуми по пътя. Погледна през прозореца и видя как дъщеря й прекара колелото под дърветата, а в следващия миг го хвърли небрежно във високата трева до задния вход, където не биваше да го оставя. Вратата се затръшна, Мелани бързо прекоси верандата и влезе в кухнята. Котката им Саманта изтича пред нея.

— Бързо, Сам, да не те види мама! — прошепна заговорнически Мелани и остави смачканата картонена кутия с печеното пиле върху кухненския шкаф. Беше с гръб към майка си и все още не я беше забелязала.

Сръчно мушна до опакованото пиле навит на руло лист хартия. Бръкна в кутията и извади пилешко крилце. Саманта се бе изправила на задните си лапи и мяукаше възторжено. Мелани коленичи да я вземе и едва тогава забеляза Джини. Изправи се бързо и се изчерви виновно, когато погледът й се върна на предателското руло черна хартия.

— Здравей, мамо! Мислех, че си почиваш в твоята стая…

Очите на Джини бяха приковани в пилешкото крилце, което така съблазнително се люлееше пред носа на Сам.

— Очевидно — промърмори тя хладно.

— Тъкмо щях да изнасям Сам навън…

— Не увъртай, Мелани, и върни крилцето обратно! Знаеш, че нямаме достатъчно пари, за да ги пилеем.

Мелани се подчини.

— Беше само едно малко крилце. Ти винаги си ми позволявала да й го давам, когато ядем пиле.

— Да, но сега дължим повече пари, отколкото бих могла да спечеля през следващите две години.

— Омръзна ми все да нямаме пари! — избухна Мелани. — И все да се чувствам по-различна от другите деца!

— Правя всичко, което е по силите ми! — защити се Джини. После изведнъж се сепна. Обзе я страх. Изпадна в по-голямо отчаяние, отколкото по време на катастрофата. Внезапно осъзна колко несправедливо бе да стоварва такова огромно бреме върху плещите на дъщеря си.

— Добре, дай на Сам крилцето — отстъпи тя. — Но я изнеси навън. Не искам повече бълхи.

Лицето на момичето светна, то взе котката и излезе. Джини се изправи. Отиде до шкафа и вдигна кутията с пилето.

— Имаме няколко домата. Ще направя салата! — извика тя. В този момент забеляза рулото черна хартия. — Хей, какво е това?

Мелани, която тъкмо влизаше, се хвърли напред, за да го вземе, но беше твърде късно. Джини вече го развиваше.

Листът се развя гордо под въздушната струя на вентилатора. Върху оцветената в жълто и черно хартия се появи обаятелното лице на Гордън Джекс. Беше рекламен плакат за предстоящия му концерт на стадион „Астродом“. Постъпленията щяха да отидат за медицински изследвания.

Гордън беше тук, в Хюстън, а тя дори не знаеше!

С пребледняло лице Джини успя някак си да стигне до стола и се строполи в него като счупена кукла. Още преди Мелани да проговори, тя разбра, че бе настъпил моментът на неизбежния сблъсък, от който се ужасяваше вече четири месеца.

— Ще отида да го слушам довечера, мамо — сякаш много отдалече достигна до нея тихият глас на дъщеря й.

— Не!

— Трябва да отида, мамо…

— Не разрешавам!

— Нямаш право да ми забраняваш!

— Мелани, защо поне не се опиташ да разбереш?

— Какво има за разбиране? Месеци наред чаках, но ти не каза нищо. Исках да ти дам време, за да се възстановиш. Е, сега си добре. Плакатите му са навсякъде. Има реклами във всички хюстънски вестници. Ако не беше така погълната от собствените си проблеми, отдавна щеше да знаеш, че пристига. Всички деца от училището ще отидат тази вечер. А той ми е баща! Искам да го видя. Какво лошо има?

— Няма да отидеш, това е последната ми дума!

— Така ли? За твое сведение, вече съм си купила билет!

— Купила си билет? Е, добре, не ме интересува за какво си пилееш парите. Тази вечер оставаш вкъщи!

— Да не те е бил или има нещо друго? Да не би да се страхуваш, че би могъл да ме нарани, така както е наранил теб? Отговори ми, мамо! Искам да знам всичко за баща си, независимо дали е добро или лошо. Вече не съм дете. Не само ти имаш чувства. Цял живот съм си мислила, че нямам баща. После, когато ти беше в болницата, узнах, че имам баща и че той е изключителен човек. Но ако ти смяташ, че не е, искам да ми кажеш какво толкова ужасно ти е сторил!

Сълзи напираха в очите на Джини и тя зарови лице в ръцете си. Силна мъка обзе сърцето й. Колкото и да искаше отношенията й с Мелани да бъдат както преди, не можеше преднамерено да очерни Гордън пред собствената му дъщеря.

— Никога не ме е ударил и не е направил нищо, от което да се срамуваш.

Вратата на кухнята се затръшна. Джини се втурна към задния вход и стигна точно навреме, за да види как момичето, възседнало велосипеда си, изчезва надолу по пътя.

— Мелани! — изкрещя тя.

Дъщеря й само натисна още по-яко педалите. Своенравна като баща си, тъжно помисли Джини и се отпусна на стъпалата.

О, защо бе допуснала да се стигне дотук? Защо не събра кураж да поговори с Мелани за баща й още преди месеци? За първи път през живота си не знаеше какво да предприеме. Нямаше представа как смяташе Мелани да отиде на концерта и как би могла да я открие, особено след като вече нямаше кола. Накрая реши да се обади на някоя от приятелките й.

Върна се в къщата и с треперещи пръсти набра номера на Каролайн Мабри. Майка й каза, че вероятно Мелани е заминала с дъщеря й и още няколко момичета. Тогава Джини се обади на най-добрата си приятелка Луси Морено. Вече мислеше да затвори, когато Луси вдигна.

— Слава богу, вкъщи си! — извика тя възторжено. — Имам нужда от помощта ти, Луси!

— Идвам веднага!

Джини навлече джинси, среса се набързо и си сложи малко червило. Въпреки това Луси, която долетя само след петнайсет минути, бе шокирана от вида на приятелката си.

— Джини, бяла си като платно!

— И ти не изглеждаш като излязла от страниците на „Вог“!

Луси се разсмя и отметна дългата си черна коса.

— Знам, че с моите килограми не би трябвало да излизам с джинси, но ми се стори, че бързаш. Когато се обади, тъкмо плевях градината…

— О, Луси, ужасно е нахално от моя страна, но трябва да отида до Хюстън! Надявам се да дойдеш с мен или да ми дадеш колата си. Забраних на Мелани да отиде на концерт в „Астродом“, но тя не ме послуша и замина.

— Не е типично за Мелани. Скарахте ли се?

Джини мълчаливо кимна.

— Най-вече заради това искам да я намеря…

— С неподходяща компания ли тръгна?

— Изобщо не зная с кого е отишла.

— Невъзможно е да я намериш в „Астродом“.

— О, Луси, знам, че си права, но трябва да опитам!

— Говориш като че ли е въпрос на живот и смърт.

— Така го чувствам — каза Джини мрачно.

— Струва ми се, че не ми казваш всичко…

— Идваш ли с мен или не? — сопна се Джини.

— Добре, няма да задавам повече въпроси. Идвам с теб!

— А Ник?

— На работа е тази вечер.

— Луси, какво щях да правя без теб?!

След един час белият фиат на Луси се насочи към един от изходите на „Астродом“. До началото на концерта имаше два часа, но паркингът вече беше претъпкан.

— Боже мой! — смаяно възкликна Луси. — Тук е страшна лудница! Кого е дошла да гледа Мелани?

— Гордън Джекс…

Забавиха се доста, докато намерят място за паркиране поради невероятната бъркотия от коли, полицаи и пешеходци. Джини осъзна, че единствената й надежда е Мелани все още да не е пристигнала. Ако вече беше вътре, нямаше никакъв начин да влязат в стадиона без билети. Двете с Луси едва си проправиха път между тълпата от прегракнали тийнейджъри до главния вход. Препълнени с крещящи младежи коли продължаваха да се вливат в отдавна претъпкания паркинг.

— Какво смяташ да правиш, Джини? Как се надяваш да зърнеш малкото си момиченце сред цялата тази блъсканица?

— Ами… мислех просто да застана пред главния вход и да я чакам… — Джини почувства мълчаливото неодобрение на приятелката си. — Знам, че е почти безнадеждно…

Луси обгърна с поглед тълпата почитатели на Джекс, които се рояха от всички страни.

— Ами ако вече е вътре?

— Имаш ли по-добра идея?

— Наблизо има страхотен малък мексикански ресторант, който умирам от желание да посетя!

— Луси, ти си на диета!

— Трябваше ли да ми напомняш?

Джини застана от едната страна на главния вход и оглеждаше всички дългокоси момчета и момичета, докато Луси гледаше от другата страна. От Мелани нямаше и следа. Джини започна да осъзнава пълната абсурдност на плана си.

Изведнъж тълпата взе да реве неистово: „Гордън, ние те обичаме!“ Джини се обърна и видя огромен автобус, който бавно напредваше сред множеството. Внезапно автобусът спря. Полицията изглеждаше разтревожена. Очевидно спирането беше непредвидено.

Осветен от последните лъчи на залязващото слънце, автобусът блестеше като златен и за миг заслепи Джини. Крясъците на тълпата станаха по-силни и стената от хора я притисна така, че започна да се задушава. Вратите на автобуса се отвориха. Моментът беше невероятно напрегнат.

Висок, строен мъж бавно слезе по стъпалата. Черната му коса бе сякаш обвита от ореол. Светлината идваше отзад и лицето му бе в сянка, така че в първия миг тя не го позна. Завладяна от мъжественото му обаяние, Джини нямаше престава, че също бе окъпана в златиста светлина и че в неговите очи приличаше на ефирно създание от страната на сънищата.

Застанал неподвижно, Гордън се взираше в точното копие от плът и кръв на видението, което го преследваше повече от десет години. Нежното лице бе по-слабо и някак по-тъжно от лицето на любимата му Джини. И все пак… Имаше нещо в очите й, някаква неповторима нежност, която не би могла да принадлежи на никоя друга жена. Изгарящ от нетърпение, той бе скочил от мястото си и бе наредил на Джейк да спре.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, когато Гордън се насочи към нея. Бе изпълнена с диво вълнение и страст, които се бе опитала да си внуши, че са мъртви. Той бавно пристъпваше към нея. Изведнъж, сред крясъците на тълпата, тя осъзна, че Гордън произнася името й.

— Джини!

Беше най-прекрасният звук, който някога бе чувала! Беше зов през времето. Вик, който заличи черните години на болка и раздяла, който разкъса всичките й болезнено издигани защитни прегради и докосна душата й.

— Гордън…

Произнесе името му със задавен шепот, който едва ли би могъл да се долови, но той изглежда я чу. За миг се вкамени и на лицето му се появи красивата му стеснителна усмивка, която тя бе твърдо решила да забрави, но си спомняше така добре. Джини вече не чуваше виковете на тълпата. Времето бе спряло. Съществуваха само те двамата — един мъж и една жена…

С тежки крачки тя тръгна към него, но бе грубо изблъскана встрани от двама връхлитащи тийнейджъри. Тълпата се нахвърли върху Гордън. Той бе обграден от стотици възторжени почитатели, които го повалиха на земята. Джини протегна ръка, а Гордън се спусна сред плътната стена от хора и сграбчи тънките й пръсти.

От допира му по тялото й преминаха тръпки. За момент ръцете им останаха сплетени, сякаш и двамата се бяха вкопчили в спасението си. После тълпата едва не разкъса пръстите им. Джини бе изблъскана и отхвърлена далеч встрани като корабокрушенец сред бурно море. Той безпомощно крещеше името й и се бореше като луд, за да я достигне. Обезумялата тълпа отново го нападна и го притисна към земята. Няколко жени започнаха да късат парчета от ризата му.

— Помогнете му! — извика Джини. — За Бога! Те ще го убият!

Десет полицейски коли с виещи сирени се насочиха към мястото, където бе паднал. Джини бе притисната от всички страни и се задушаваше. В момента, в който един полицай посегна да я подхване, разтревоженото му лице изчезна в тъмнина и тя припадна в ръцете му. Последното й чувство бе страх за Гордън.

 

 

Джини успя да стигне до мястото си точно когато светлините угаснаха и прожекторите осветиха сцената на „Астродом“. Тълпата бе обзета от нетърпение, което се предаде и на нея, и тя се наведе напред, здраво стиснала ръчките на стола.

О, каква лудост я бе накарала да постъпи така глупаво? След като бе срещнала Гордън отново, а после бе видяла как тълпата го напада, вече не можеше да разсъждава ясно. Когато онзи спекулант й бе предложил билет, тя бе реагирала съвсем инстинктивно. Беше си казала, че ще влезе само защото се бои за Гордън, но всъщност имаше нещо много по-дълбоко. Бе изпълнена със силен копнеж, точно както и Мелани, да го види и да чуе песните му.

Луси й бе услужила с пари за изумителната цена, която поиска дребничкият спекулант. После приятелката й отиде да вечеря в близкия мексикански ресторант, като обеща, че ще я чака след два часа във фоайето на отсрещния мотел.

Изведнъж висок китарист изплува от тъмнината в светлия кръг на прожектора и се поклони. Шейсет хиляди зрители се изправиха и възторжено зареваха. Когато врявата стихна, от високоговорителите прозвуча мекият глас на Гордън.

Джини с облекчение се отпусна на мястото си. Той беше добре… Или поне не бе сериозно наранен заради нея, въпреки това сърцето й силно заби.

След няколко шеги, с които спечели публиката, Гордън започна да пее и сякаш пееше единствено за нея. Тя слушаше като омагьосана нашумелите му хитове, които се нижеха един след друг, като краят на предишната песен се преливаше в началото на следващата.

Мъжът пред нея пееше от дъното на душата си, изтръгвайки стенания от китарата си, докато пръстите му се разраниха. Музиката му изразяваше цяла гама от чувства, от мъка и ненавист до най-нежна любов. Извивките на дрезгавия му глас, преливането на тонове, съзнателната промяна на темпото и ритъма, всички тези характерни за блуса похвати бяха предназначени да разпалят чувствата на слушателите. И наистина успяваха. Тълпата бе наелектризирана.

Стиховете му бяха оригинални, пропити с дълбока искреност и необикновено завладяващи. На сцената нямаше разноцветни светлини, специални ефекти, крещящи ексцентрични костюми и не се изпълняваха акробатични номера.

Гордън се бе отдал изцяло на своята музика и резултатът бе поразителен. Когато дълбокият му гърлен глас я погали, тръпки преминаха през цялото й тяло. Искаше й се да заплаче, макар че преживяването бе далеч по-силно и вълнуващо. Той доставяше удоволствие, защото намираше удоволствие в музиката си и именно затова го обичаха почитателите му и като нея слушаха в захлас. Сред зрителите имаше най-различни хора и Джини с изненада забеляза, че не всички бяха тийнейджъри. Изведнъж Гордън запя песента, която тя никога нямаше да намери сили да изслуша.

— Джини… Джини… Джини — чу тя името си да кънти из огромния стадион, а гласът му звучеше с разкъсваща душата мъка. В този момент забрави, че той е звезда. Виждаше в него само мъжа, когото обичаше. — В морето от лица те търся без надежда…

Джини чувстваше със сърцето си неговата дълбока мъка, защото бе и нейна. През изминалите години тя също бе копняла за него. Внезапно я обзе отчаяние. Концертът му отново й бе доказал, че Гордън никога нямаше да й принадлежи. Той принадлежеше на изкуството си, на музиката си, на света…

Джини стана и слепешком се отправи към най-близкия изход.