Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (6)

Глава 6

Последният ден на старата година изгря син и красив, идеален момент за поставяне на ново начало и прекрасни намерения, които Аманда трябваше да започне да осъществява от утре. Тази година ще бъде различна, повтаряше си тя. Стига толкова обръщане назад, трябва да се гледа само напред. Мразеше хората, които все се вайкаха за живота си, а не правеха нищо да променят нещата. Обеща си да бъде храбра, дори дръзка.

Искаше й се само да имаше с кого да е дръзка и храбра, някой, който щеше да я направи още по-дръзка и храбра.

Последната седмица не се оказа толкова лоша, колкото очакваше. Ходи на кино, на пантомима с шумното семейство на Рути, където откри, че крещи с пълен глас: „Зад теб е!“, на кротка чашка със Симон, която беше влюбена в поредния неподходящ и вече обвързан мъж, и времето изтече изненадващо бързо.

Телефонът на нощното й шкафче иззвъня и тръбните тонове на Луиз изпълниха тишината на стаята.

— Звъня само да проверя. Ще дойдеш на купона ми довечера, нали? Надявам се, че хвалбите, които редих по твой адрес пред Люк Найт, няма да са хвърлени на вятъра.

Сърцето на Аманда се сви. Какво ли беше дрънкала Луиз за нея пред онзи човек?

Денят мина достатъчно приятно първо в кратка разходка по брега, да си освежи главата. Слезе по чакъла до водата и започна да хвърля косо камъчета. Навремето Джайлс се вбесяваше, защото неговите камъчета потъваха като „Титаник“, докато нейните подскачаха дълго над водата. Може би подобни дребни триумфи бяха потопили брака й.

Когато се връщаше по плажа, мярна Бети Майлс.

— Ще правиш ли нещо приятно довечера, мила? — запита я Бети, която метеше пясъка от дървената тераска.

— Ще ходя на купон — усмихна се Аманда и изпита леко смущение.

— Много се радвам, мила — възрастната жена също се усмихна. — Прекалено млада и хубава си да стоиш вкъщи на Нова година. Колко я обичах като млада! Толкова шампанско, танци и намерения, които знаеш, че никога няма да изпълниш — понижи глас и се наведе към Аманда. — Естествено, Роуз не получаваше никакви покани за празненства. Аз бях красавицата, нали разбираш? Затова тя и до днес мрази Нова година. Но тази вечер — сподели весело, сякаш говореше за сбирката на десетилетието — ще празнуваме в кметството. Шотландска Нова година за надхвърлилите шестдесетте. Роуз твърди, че ще е по-скоро за надхвърлилите осемдесет, но тя си е такава. Понякога Скрудж изглежда веселяк в сравнение с нея. Но аз пък съм решила да танцувам цяла нощ.

Аманда се надяваше събралите се кавалери над шестдесетте да издържат на предизвикателството. Почти чу потракването на изкуствени челюсти.

Внезапен трясък зад тях ги накара да подскочат. Част от облицовъчна дъска на плажно бунгало в близост до хижата на сестрите се бе откъртила. Когато Аманда беше дете, спретнатата редица от пастелни плажни бунгала й приличаше на топки неаполитански сладолед, но в последните години бяха изоставени и бързо се рушаха.

— Започват да става опасни — заоплаква се Бети. — Онзи ден Роуз я удари парче дърво. Едва не я повали.

— Тук беше толкова красиво, като бях малка — рече Аманда. — Мечтаех си за бунгало на плажа. Помня, че семейството на приятелката ми Елизабет имаше едно и родителите й прекарваха там от юни до октомври, и непрекъснато пиеха чай.

— За тези бунгала се чакаше ред по-дълго, отколкото за общински парцел. Тогава тук беше хубаво като картинка, но сега всички младежи предпочитат да ходят да се забавляват с игри на автомати и кино. Никой не иска вече плажни бунгала и ето го резултата. Като стана дума, ще влезеш ли за чаша чай, мила?

Колкото и да беше привързана към Бети, Аманда знаеше, че ако приеме, щеше да изгуби поне час.

— По-добре да тръгвам. Фризьорът ме чака.

— Разбира се — взе ръката на Аманда в изкривените си пръсти и я загледа с внезапен интерес. Колко ли е годишна, зачуди се Аманда. Осемдесет? Положително беше над седемдесет и пет.

— Знаеш ли, мила, мисля, че довечера ще срещнеш специален човек. А когато това стане, накарай го да се потруди, за да те спечели. Аз винаги правех така и затова всички момчета тичаха подир мен, а на Роуз никой не обръщаше внимание — намигна с изкуствено извитите си мигли и изведнъж заприлича на осемдесетгодишна Бети Буп. — Като се изключи фактът, че бях по-хубавата от двете.

— Само дето сега и двете сме сами, нали така? — долетя гласът на Роуз от хижата.

Аманда потисна усмивката си. Обичаше лаконичния хумор на Роуз.

Махна за довиждане. Отвъд хижата зърна празния хангар за лодки. И той допринасяше за атмосферата на тъга и упадък, тегнеща над този район. Трудно беше да се повярва, че на две крачки примамливо блещукаха светлинките на процъфтяващия център.

Санди, фризьорът на Аманда, направо прахосваше таланта си в Лейнтън. Имаше лъвската външност на младия Ники Кларк, умееше да слуша като Зигмунд Фройд и би спечелил без усилие всяко състезание по борба. Освен това беше и прекрасен фризьор.

— Защо си губиш времето тук, в пущинака? — често го питаше Аманда.

— Защото Лейнтън не е пущинак. Както казва приятелят ми Били, тук е провинция без типичните й недостатъци. Само на час и половина път от Лондон, но без онази блъсканица и шумотевица. Лейнтън е най-толерантното място на света — и намигваше на Аманда.

Тя не беше сигурна, че жителите на градчето биха приветствали този епитет, но беше вярно: Лейнтън бе прекрасно място. През лятото притежаваше чисто туристическа привлекателност, а през зимата носеше свой собствен мъглив, сивкав, неясен чар.

— Така, какво ще правим днес? — усмихна й се Санди. — Обичайната подстрижка от един сантиметър, така че да не личи?

Някаква авантюристична дяволитост обзе Аманда.

— Не. Мисля, че искам нещо ново.

Санди се престори, че пада от стола.

— Насам, народе! — изрева той за огромно нейно смущение. — Прекрасната Аманда ще си сменя външността. Аплодисменти, моля!

Тя се сви на стола и се опита да се скрие в черния халат.

— Какво искаш? Гаменска и пухкава? На пластове?

— Никога не съм се виждала като гаменски тип — отвърна Аманда. — Ти как мислиш?

Той огледа лицето й за момент.

— Така. Довери ми се.

— Знаеш ли — засмя се Аманда, — майка ми ме е учила да не се доверявам на мъж, който казва това.

— Майка ти е абсолютно права. За всеки друг мъж на планетата. Не трябва да вярваш на нито едно от лъжливите копелета, самият аз правя така, но в този случай няма да е права.

— Действай тогава.

Аманда се облегна на стола и се остави на лукса да я поглезят. Доста отдавна не беше ходила на фризьор. Отчаяна, преди един купон, Клио й беше взела часа с довода, че животът на Аманда е привършил, а нейният едва започва.

След няколко дни децата щяха да се върнат. Времето без тях й се струваше безкрайно, макар да не можеше да отрече, че най-сетне беше свикнала и дори се наслаждаваше на пространството и самостоятелността да разполага сама с къщата, успокоявана от мисълта, че е само за кратко.

— Какво ще кажеш за малко кичури? — изкуши я Санди с усмивка, по-съблазнителна от онази на Милтъновия Луцифер. — Само няколко. За да подсилим контраста с естествения ти кестеняв цвят?

Аманда знаеше, че не бива да се поддава. Кичурите щяха да удвоят сметката й, но в края на краищата беше пропуснала последния си час при фризьора заради Клио. Джайлс можеше да плати за Клио. Това означаваше, че днес разполага с двойна сума.

— Давай.

Санди блажено се усмихна. Харесваше Аманда и я смяташе за извънредно привлекателна. Допадаше му дори подчертаната й практичност. Усещаше, че е нещо повече от приятна външност, за разлика от повечето му клиентки. Освен това животът й наистина бе станал труден, след като оня мръсник я заряза. Санди никога не беше харесвал Джайлс. Беше дошъл веднъж в салона без час и настоя да го вмъкнат, а после на висок глас се оплака, че са го направили да прилича на Род Стюарт. Само че нямаше този късмет. Род Стюарт имаше повече коса.

Санди бе решил, че Джайлс е от ония мъже, които на всяка цена трябва да са извънредно красиви и не могат да се примирят със загубата на красотата си. Ала със задоволство бе наблюдавал, че точно те най-бързо погрозняват.

Докато бърбореше на Аманда, Санди добави още няколко кичура, отколкото нормално се включваха в цената.

— Така, Шезри — каза той на помощничката си, когато свърши, — едно капучино за Аманда, моля, и интересно списание.

Изтръгна от ръцете на смаяната Шезри броя на „Наш дом“, явно решил, че това не отговаря на интересите на Аманда, и вместо него й подаде лъскаво мъжко списание с гърдеста блондинка на корицата, яхнала „Харли Дейвидсън“, с не какво да е, а джобен електронен бележник в ръка.

— Дали са й тази джаджа, за да изглежда порядъчна. Най-добре го прочети, ако искаш да разбереш представителите на мъжкия пол.

Аманда прелистваше страница след страница с компютърни вълшебства и еротично гъделичкане и се спря на статия, озаглавена „Двадесет начина да я накараш да свърши“. Жалко, че Джайлс не беше я прочел, но удоволствията на другите хора не бяха сред приоритетите му.

Аманда се взря в огледалото с желанието да се беше гримирала. Със стотината станиолови хартийки, щръкнали от главата й, приличаше на анемичен марсианец. Защо, за Бога, си въобразяваше, че този Люк Найт ще спре поглед върху нея?

Докато се усети, стана време да свалят станиоловите ролки и да й измият косата. Аманда изпита съжаление. Гледаше средната страница на „Здрасти!“. Разбира се, никога не го купуваше, но винаги го четеше на фризьор и зъболекар.

— Шезри, ела, моля те. Нали ще измиеш с шампоан косата на госпожа Уелс?

Уханието на шампоана беше прекрасно. Сладкият плодов аромат проникна в ноздрите на Аманда, докато момичето масажираше скалпа й с твърди, опитни пръсти.

Не беше от бъбривите, което допадна на Аманда. Почиваше си по-добре в мълчание, отколкото ако трябваше да отговаря за деветстотин деветдесет и девети път къде ще ходи през ваканцията. Особено при положение, че не знаеше. Вероятно никъде, освен ако финансите й не получеха внезапна инжекция.

— Ще искате ли балсам? — думите на момичето проникнаха в мечтите й да е на тропически остров, изтегната на слънце със сервитьор, застанал до лакътя й, готов да вземе поръчка за коктейла, докато до нея, на съседната плажна кушетка, беше… за секунда лицето на Ангъс Дей се мярна в ума й. Прогони го бързо.

— Да. С балсам ще бъде добре.

Гребенът се плъзгаше през омекналата от балсама коса като през коприна — обикновено беше твърда, чорлава и непослушна.

„Никога не прави каквото й кажа — твърдеше майка й, когато миеше косата на Аманда като дете. — Също като теб.“

— Да гримираме ли малко очите, преди да пуснем сешоара? — предложи Санди. — Само за да преценим по-добре ефекта.

— Не нося със себе си никакви гримове — оправда се Аманда. — Смятах да се гримирам по-късно.

— Санди — извика момичето на рецепцията, — клиентката ти за три часа е тук.

— Дърта скумрия — промърмори Санди. — Само чудо може да я разкраси. Не се тревожи. Шезри учи в колеж по гримьорство. Ела, Шез, давам ти достатъчно свободно време за полагане на пълен грим. Покажи ни какво можеш.

Леко разсеяният маниер на Шезри се стопи моментално.

— Ще си взема нещата.

В продължение на двадесет минути гримирането на Аманда стана център на внимание в салона. Клиентките търпеливо чакаха миенето, докато Шезри използваше повече четки от Моне, а другата помощничка — Тия, лакираше ноктите на Аманда в тъмновиолетово.

— Не гледай — настоя Санди, когато ефектът най-сетне бе постигнат. — За да не се превърнеш в жаба, не си отваряй очите, докато не свърша с косата ти.

Санди добави малко гел, какъвто Аманда обикновено не си правеше труда да използва, после я изсуши с четка и сешоар.

— Четката ще й придаде височина и повече обем.

Най-сетне отстъпи и оцени работата си.

За разочарование на Аманда, вместо да я похвали, той изруга.

— Не е това! — обяви той и плесна с ръце като някой паша. — Дайте горещите ролки!

Аманда не беше слагала ролки от шестнадесетгодишната си възраст. Споменът изплува съвсем ясно. За онези буйни, весели момичешки дни, когато подготовката за купона беше едва ли не по-важна от самия купон, а много често бе и по-забавна.

Санди я остави с ролките пет минути, после извади иглите и я разреса. Накрая я разроши с пръсти, преди да отстъпи и да се наслади на творението си.

— Добре — подкани я дяволито той.

Аманда отвори очи и зяпна. Беше станала напълно друг човек! Санди беше смесил русото и светлокестенявото така, че изглеждаше съвсем естествено, и я бе оформил много по-късо от обикновено, но в същото време косата й имаше такава височина, че изглеждаше по-пищна, отколкото когато бе по-дълга.

— Завърти глава — заповяда Санди.

Аманда го послуша.

— Ооо! — възкликна помощничката Тия. — Изглеждате… — Поколеба се в търсене на подходящата дума за жена на възрастта на Аманда.

— Секси — помогна й Санди. — Секси е точното описание за теб. Да не говорим за изискаността. Почти ми се дощява да не бях гей, но не съвсем. Надявам се довечера на оргията да те харесат.

— Аз също. Но какво да облека, за да съответства на новия ми стил?

— Нещо ново — отсече Санди. — Можеш да отидеш ето там и ако позволиш да те снимат за реклама на салона, няма да се наложи да плащаш за прическата. Със спестените пари веднага ще отидеш да си купиш нещо хубаво — Посегна към портфейла си и за един смущаващ момент тя си помисли, че ще й подаде банкнота, но той й връчи визитка. — Опитай в този магазин. Собственикът е гадняр, но има прекрасен вкус. Кажи, че те пращам аз, и той ще се постарае повечко.

Магазинът, който Санди беше предложил, се казваше „Зелено“. Аманда, макар да поддържаше ентусиазирано рециклирането на отпадъците, подхрани надеждата, че това име не подсказва за дрехи от преработени пликове за боклук и чист лен. Всъщност не би могла да е по-далеч от истината. „Зелено“ продаваше само най-меки и прилепващи копринени рокли. Собственикът, който я изгледа внимателно, когато спомена Санди, си беше разработил техника, която дължеше на „Форчъни“ и „Айси Мияке“, но за щастие цените бяха много по-ниски. Дрехите му бяха изработени от ситно плисирана чиста коприна и висяха върху манекените, като подчертаваха фигурите им. Аманда едва не си тръгна. Одеждите бяха прекалено предизвикателни и вероятно безумно скъпи. Тези рокли, реши тя, са направени за жени с върлинести фигури като Кейт Мос, не за истински, живи, дишащи и носещи четиридесет и шести номер като Аманда. Ако не беше казала името на Санди, сигурно щеше да си тръгне. Но разбра, че за използването на връзки трябва да се плати определена цена.

— Не съм сигурна, че са в моя стил — започна тя.

— Изчакайте секунда — нареди й собственикът и изчезна в мъничък кабинет до магазина. Излезе с рокля в пластмасова торба. Аманда не можа да я види добре от този ъгъл.

— Кой номер е? — запита тя, очаквайки унизителния отговор, че е номер четиридесет.

— Моите дрехи нямат номера — чу неочаквано. — Пробвайте я и вижте сама.

Аманда отиде в тясната кабинка и навлече роклята. Мина през широките рамене и се свлече по тялото й с изненадваща лекота. Огледа се и прехапа устни. За първи път в живота си, дори според собствените си високи критерии, можеше да се нарече красива. Роклята беше в морскозелен, любимия й цвят, пронизан от шанжанено синьо, като осветен от луната тропически океан.

Собственикът дръпна завеската.

— Боже мой — примигна. — Не мисля, че съм я виждал да стои така на друга жена. А най-малко на недохранените кобили, на които обикновено продаваме.

— Колко струва? — най-сетне запита със свито сърце Аманда.

Собственикът помълча, наклонил глава.

— Сто лири — а после с едва видима усмивчица добави: — И кажете на Санди да не ми праща повече красиви клиентки. Ще фалирам.

Аманда знаеше, че трябва да я купи. Беше много повече, отколкото възнамеряваше да плати, но, по дяволите, бе прекарала Коледа съвсем сама и това беше единственото й празненство.

— Благодаря, с удоволствие.

— Добре. Отива на очите ви.

Той уви роклята в бледорозова хартия и я сложи в ръчно изработен хартиен плик с втъкани истински цветя.

— Приятно забавление.

 

 

За нейно изумление, когато се прибра, наближаваше шест. Покри внимателно косата си с шапчицата за баня, потупа с пръсти новия грим и напълни ваната. Чашата с вино беше последната глезотия. Отпусна се във водата, загледа се как парата замъглява огледалото и ето че цялото вълнение от момичешките й години се върна. Клио би й се подиграла. Само че Клио я нямаше.

С внезапен прилив на вълнение се сети, че довечера къщата ще е нейна. За първи път, откак се помнеше, нямаше да се бои някой да не я изненада.

След банята натърка кожата си с лосион за тяло и лакира ноктите на краката си в същия цвят като тези на ръцете. Остана за момент гола пред замъгленото огледало. „Хайде, морска богиньо — предизвика тя отражението си, — да видим дали ще омаеш някого довечера.“

И точно тогава възникна проблем. Чорапогащникът. Рядко носеше рокли, особено от морскозелена коприна. Чекмеджето й беше натъпкано с плътни черни непрозрачни чорапогащници, но никъде не откри по-фините.

— Мога да се закълна, че имах няколко — мърмореше си Аманда. — Обзалагам се, че онази гадинка Клио ги е отмъкнала.

Погледа известно време босите си крака, но не бяха обезкосмени, копринено гладки и леко загорели. Бяха зимно бели и с леко наболи косъмчета. Което не отговаряше на съвършенството на една богиня.

В рядък акт на размяна на ролите прерови чекмеджетата на Клио, където откри цели три неотворени опаковки от любимите й черни плътни чорапогащници, за нещастие съвсем неподходящи за случая, но все пак добре дошли, няколко чифта от липсващите й къси чорапки, които носеше с панталоните, но никакви телесни чорапогащници. Тъкмо щеше да вдигне ръце, когато забеляза котката, заспала на леглото на Клио, излегнала се върху недовършената възглавничка, която дъщеря й правеше за любимката си.

— Здравей, глезено животно.

Аманда се отпусна на леглото до нея да я погали, а главата й почти легна на възглавничката. Пъхна ръка под нея, да провери странното й съдържание. Нищо чудно, че изглеждаше особена — освен с един-едничък миризлив чифт от хокейните чорапи на Клио беше изцяло натъпкана със скъпите чорапогащници на Аманда.

За крайно неудоволствие на котката Аманда я претърколи и изпразни възглавничката на леглото. Там, на самото дъно, имаше три чифта прозрачни чорапогащници с телесен цвят.

— Ще я убия — измърмори ядосано Аманда, докато опъваше деликатната, почти прозрачна материя, като внимаваше да не я закачи с нокът.

Единствените обувки, които подхождаха на тоалета, бяха бронзови летни сандали, но какво толкова, нали щеше да е с чорапи и пръстите на краката й нямаше да посинеят от студ.

Най-сетне посегна към плика и изтръска роклята. От хартията, с която беше опакована, се изхлузи някакъв наниз. Как беше попаднал там?

Погледна отново в плика и взе касовата бележка. На нея собственикът беше надраскал съобщение: „Последен щрих. Забавлявай се на бала.“

Аманда възхитено се разсмя. Почувства се наистина като Пепеляшка. Сложи гердана. Беше изработен от ситни морскозелени камъчета, нанизани на съвсем тънка сребърна верижка. Беше идеален за случая. Надяваше се онзи Люк да си струва усилията.

В седем и половина си пръсна малко „Дюн“ зад ушите. Беше се колебала дали да не сложи „Опиум“, но Клио винаги твърдеше, че й напомня за болница.

В осем на вратата се позвъни. Беше повикала такси, въпреки че за десетина минути щеше да стигне и пеша, защото все пак богините не използват скъпоценните си крачета за друго, освен за танци. Предполагаше, че се движат с крилати колесници, а очуканият червен воксхол, който чакаше отвън, никак не приличаше на такава, но поне щеше да отиде неразчорлена.

Не беше планирала да я вози единственият шофьор в Западна Европа, който палеше цигара от цигара и оставаше глух за всякакви молби да я пощади. Накрая се наложи да отвори целия прозорец, за да не се задуши до смърт, а това я разчорли много повече, отколкото ако бе вървяла пеша, да не говорим, че се изръси с цели шест лири.

Луиз беше решила, че няма смисъл да притежаваш голяма свободна площ, а после да наемаш друга, затова купонът бе в галерията, от чийто таван висяха метри плат, оформящи три различни шатри. Около тях бе направила кътове за сядане, покрити с екзотични кадифени възглавници, взети назаем от приятелка, собственичка на магазин за мека мебел надолу по улицата. Беше се заклела във всичко свято, че никой няма: а) да повръща върху тях, б) да тръска пепел от цигари и в) да ги кръщава с червено вино.

Подът беше покрит с турски килими, взети под наем, а Луиз бе добавила няколко испански цветни лампи с форма на звезди, които беше открила на някакъв битак, и запалила китайски свещи за атмосфера. Не беше етнически издържано, както посочи един от гостите, но във въздуха определено се носеше настроение като в харем.

— Луиз — ахна Аманда, едва познала галерията така преобразена, — тук е приказно!

Луиз хвана Аманда за ръка и отстъпи крачка назад.

— Господи, Аманда, зарежи галерията! Какво си направила със себе си? Главозамайваща си.

— Продадох душата си на дявола — отвърна Аманда, зарадвана на смайването й.

— Струвало си е. Значи довечера ще се държиш като паднал ангел, а? На Люк ще му хареса. Къде е този палавник?

Беше едва девет часът, но помещението започваше да се пълни до такава степен, че след половин час щеше да стане неприятно задръстено.

— Пийни нещо, докато има — посъветва я Луиз и пъхна в ръката й голяма чаша с „Морски бриз“. — Човек никога не знае кога ще свърши алкохолът.

Но нейната напитка сякаш не свършваше. Луиз се връщаше на редовни интервали и си допълваше чашата. Всички бяха весели. Много от приятелките й също бяха собственички на магазини, антикварки и галеристки и явно се бяха справили добре около Коледа. Рути беше там, също и Симон от читателската група и Аманда имаше с кого да си говори. Неусетно стана единадесет часът, а от Люк нямаше и помен.

— Не знам как да си го обясня — заявяваше Луиз всеки път, когато се връщаше при нея. — Обеща да дойде и наистина иска да се запознае с теб.

„Нима? — мислеше Аманда. — Толкова иска, че не си прави труда да се появи.“ Всички тъпи приготовления се бяха оказали напразни. Фризьорът, роклята, гримът. Наистина ли си беше въобразявала, че като дойде тук, и ще открие Истинския мъж, опакован като подарък и тръпнещ в очакване? Имаше ли граници наивността й?

Отпи голяма глътка „Морски бриз“. Започваше да се чувства несигурна на високите токове — обикновено се придържаше към виното. Водката не й понасяше и, макар Луиз да я беше уверила, че количеството в коктейла е минимално, Аманда започваше да се съмнява. Люк вече едва ли щеше да дойде. Вероятно беше получил по-интересна покана и бе отишъл другаде. А и тя, не беше ли достатъчно възрастна, за да знае, че в живота нещата не се уреждат така лесно?

След няколко минути Луиз отново се почерпи от каната с „Морски бриз“.

— Миличка, толкова съжалявам, че Люк няма да дойде. Поне се обади да се извини. Задържали го на Шотландската Нова година за над шестдесетгодишните. Той я организира като част от фестивала.

— О, Боже! — Аманда отпи голяма глътка коктейл. — Надявам се Бети да не е впила ноктите си в него.

— Поне се обади — утеши я Луиз и понечи да се отдалечи. — Джайлс не би направил дори това, нали?

— Здрасти — Аманда се стресна от гласа зад гърба й, обърна се и откри, че се взира в две блестящи, очертани с черно очи. За нейно весело смайване Ангъс Дей се беше облякъл като шейх. Значи Луиз все пак го бе поканила.

— Майко мила — ахна тя, — не знаех, че съм на карнавал!

Ангъс сви рамене.

— Шегичка на Луиз. Предположила е, че ще се маскирам, а аз мислех, че всички ще са маскирани. Не смятам, че приятелката ви е толкова обиграна в сексуалния символизъм.

— Не е — съгласи се Аманда, като едва се сдържаше да не се разсмее. — Нито към съставките на коктейлите си. Но е права — отпи още една глътка, — костюмът наистина ви отива.

— Внимавайте — отвърна Ангъс с шеговит пламък във въгленово черните очи, — ще ви отнеса в шатрата си, увита в килим.

Някакво дяволче влезе в Аманда. Може да беше от прекалено многото коктейли, разочарованието от неявяването на Люк или факта, че се чувстваше красива за първи път, откакто се помнеше.

— Само това ли? — предизвикателно запита тя. — Какво разочарование.

Без да чака и секунда, Ангъс я хвана за китката и я поведе, смеейки се, през многолюдния купон навън на чист въздух.

— Къде ви е жребецът? — запита Аманда. Надяваше се да поизтрезнее от чистия въздух, но той оказа точно обратното въздействие.

— Ето там — Ангъс посочи кобалтовосинята си кола. — Току-що го взех от подковаване. Претърпя малка злополука. Ще отпътуваме ли към залеза? Или предпочитате да изчакаме полунощ?

Аманда осъзна, че постъпва рицарски и й дава време да поизтрезнее и да промени решението си. Но колкото и да беше малодушно, искаше й се той да наложи волята си.

— Не може ли да вдигнете покрива? — запита тя, като седна в колата.

Той натисна едно копче, покривът се плъзна гладко и луксозно и влезе в тесен отвор зад седалките. Движеха се край върха на скалата, вятърът унищожаваше скъпата й фризура, но Аманда не даваше пет пари. Няколко души се загледаха в необичайната гледка — шейх зад волана на БМВ, но все пак беше Нова година. Може пък да бе истински шейх с пари от арабски нефт.

Минаха покрай квартала „Истклиф“, който за кратък отрезвяващ миг напомни на Аманда, че не одобрява този мъж, че той е безскрупулен печалбар без никакво състрадание към хората, които изхвърля на улицата.

Спряха на върха на скалата с лице към морето. Нелепа луна се люшкаше над тях като бебешка играчка. Колкото и да е странно, взеха да си разказват за миналото си. Аманда не повярва на ушите си, когато Ангъс си погледна часовника и започна да брои.

— Дванайсет, единайсет, десет… — започна той.

— Нова година! — прекъсна го внезапно Аманда. Усещаше се съвсем пияна. — Добре, че се сетихме.

— Аз все пак съм шотландец, ние сме измислили Шотландската Нова година… три, две, едно, нула!

Без да й даде време да протестира, той обърна лицето й към себе си и я целуна.

— Честита Нова година! — каза, когато най-сетне я пусна.

Аманда едва пое дъх. Тялото й пламтеше. Не си спомняше да се е чувствала така, откак беше объркана пубертетка, копнееща за първи път да вкуси от плътските удоволствия.

И все пак точно от този момент се ужасяваше, от целувката с първия мъж след деветнадесет години брачен живот. Беше очаквала да се почувства смутена, осъзнаваща недодялаността си, недостатъците на тялото си. Вместо това изпитваше само желание, дръзко, всепоглъщащо, упорито желание.

Едва познаваше този човек, не го одобряваше, а и разполагаше с доказателства, че е способен на подлост. А всичко, което искаше, беше да му разкъса дрехите и да го завлече в леглото.

Той се наведе към нея със засмени очи, сякаш отгатваше мислите й и ги разбираше, защото изпитваше същото.

— Чудех се — започна Аманда, усетила, че част от внезапната й дързост я напуска — дали не би могъл да дойдеш у дома? Всички са далеч и цялата къща е на мое разположение.

Ангъс Дей се втренчи в нея с въгленово черните си очи, в този миг приличаше много повече на шейх, отколкото на шотландски капиталист.

— Не мога да се сетя за по-добър начин да започна новата година — вдигна ръката й към устните си и я целуна.

Пътуването до дома мина като размазана смесица от вълнение и музика. Ангъс не се опитваше да разговаря, просто натисна друг бутон и Ела Фицджералд изпълни колата с „Мъглив ден в Лондон“.

Стори й се, че след секунди бяха пред вратата на къщата. Аманда се закикоти.

— Какво ли ще помислят съседите — смееше се тя. — Прибирам се с шейх.

— Да им дадем повод да говорят — Ангъс я взе на ръце и я пренесе по пътеката до вратата, преди тя да успее да възрази, че е много тежка или че е смешно. — Следващия път ще накарам в шатрата да ни чака лакей, но сега ни трябва ключът ти.

Аманда се разрови в официалната си чантичка и му го подаде.

Секунди по-късно се озоваха в тъмния вестибюл и той я целуваше със страстна напрегнатост, която накара кръвта й да запее.

— Е, моя нежна английска розичке — промърмори полушеговито той, — мисля, че няма да е зле да се качим в будоара ти… — направи крачка към стълбите и се спъна в нещо, стоварено в основата им.

Все още в ръцете му, объркана от силното желание и голямото количество погълната водка, Аманда посегна към ключа на лампата.

В основата на стълбите на безформена купчина бяха захвърлени скиорските костюми на Шон и Клио.

Точно в този миг се появи Джайлс с чаша от скъпото й бренди в ръка.

— Здравей, Аманда, щях да ти предложа да пийнем по чашка, но виждам, че си минала този етап. Защо не ме запознаеш с шейха?