Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (18)

Глава 18

Клио плътно се загърна в халата си. Умираше да ползва тоалетната, но банята беше заета от Люк, който се къпеше. Пристъпваше от крак на крак и го слушаше да си пее някаква оперна ария. Майка й не беше ли му обяснила проклетия ред за банята? Първите петнадесет минути бяха за Аманда, следваше Шон и накрая, от осем без петнадесет до осем и петнадесет, беше ред на Клио. Люк, с неговата баровска, късно започваща работа трябваше да е последен. Затича се надолу да изрази протеста си.

— Мамо, каза ли на Люк за реда в банята? Стои там цяла вечност и ще закъснея.

Аманда потисна усмивката си. В интерес на истината беше обяснила на Люк, че времето за използване на банята е ограничено, но подозираше, че строгият ред на семейния живот е нещо ново за него.

— Люк! — почука на вратата и изведнъж се усети повече негова майка, отколкото любима. — Ред е на Клио да ползва банята и ще закъснее за практика, ако не влезе скоро.

Люк спря да чурулика.

— Добре. Излизам веднага.

След две минути се появи, лъскав и усмихнат като самодоволна пума, с увита около кръста хавлиена кърпа.

— Извинявай, че те прередих — театрално се извини той на Клио. — Все пак ти оставих водата да тече.

Клио се втурна в банята, затръшна вратата и демонстративно спря водата. Взе ароматизирания дезинфектант, с който майка й чистеше тоалетната, и заля цялата вана с тесни червени струи, за да заличи всяка следа от присъствието на тялото на Люк. Отвори широко прозорчето на банята, въпреки че още беше хладно.

Долу Шон обитаваше свой собствен свят, седнал да закусва на масата и зачетен в анкетата на гърба на пакета с корнфлейкс. Аманда се суетеше да им приготвя сандвичите за обяд, а Люк нехайно си сипа последното мляко.

— Изпил си всичкото мляко! — нахвърли се върху него Клио, като слезе.

— Ти обикновено закусваш препечен хляб — спокойно изтъкна той.

— Но тази сутрин ми се ядеше мляко с корнфлейкс. И къде, по дяволите, е мобилният ми телефон? Шон, виждал ли си…

— На тоалетката е — подсети я Аманда. — Не помниш ли, че снощи ти се обади Джасмин?

— Който изпревари, той ще натовари… — обади се Люк с тон, който се колебаеше между шега и подигравка.

— Щях да сляза много по-рано, ако не бях прередена в банята — кисело отвърна Клио.

— А сега нямаше да бързаш толкова, ако си беше подредила чантата снощи — изтъкна той.

Това го чуваше непрекъснато от майка си, но от устата на Люк беше прекалено.

— Няма да закусвам. И между другото — гласът й звучеше грубо, дори тя го усети — през цялата седмица ще излизам по-рано. На практика съм. Трябва да се явявам навреме, за да покажа интереса си.

Люк се направи, че не схваща подтекста в думите й.

— Добре. Това значи, че мога да използвам реда ти в банята.

Клио си събра нещата колкото можеше по-бързо и тръгна към вратата.

— Довиждане.

— Чао, желая ти успех! — извика Аманда и й помаха.

Докато сваляше ръката си, Люк я пое и я целуна.

Клио се извърна, усети, че леко й се повдига. Причината беше в изражението на майка й. Изчервена, възбудена като младо момиче и, най-лошото — отвратително самодоволна. Сексът очевидно беше в основата на влечението на майка й към Люк, но не й се мислеше за това. Та Аманда бе надхвърлила четиридесетте! Положително бе ред на Клио да изживява удоволствията на секса, не на майка й. А какво беше успяла да постигне? Мимолетно чукане във Вал д’Изер, преди да я зарежат с опасенията за бременност. Беше толкова несправедливо!

— Мислиш ли, че е добре? — запита Аманда, когато Клио излезе, а Шон се качи горе да си вземе футболния екип. — Трудно й е в къщата да се появи човек, когото всъщност не познава.

— Много я глезиш, Аманда — любещото изражение се изпари от лицето на Люк и се смени с раздразнение. — Та тя дори не прави опити да ме опознае, нали? А аз се опитвам.

— Знам, че се опитваш — успокои го Аманда. — Тя просто е във възраст, когато е изпълнена с несигурност, а и онази история с момчето във Франция още я потиска.

— Може би е трябвало да внимава повече.

Аманда се канеше да възрази, че Клио е невинната жертва, когато влезе Шон, натоварен с футболни обувки, наколенки, шорти и безценната раирана фланелка с номера на Дейвид Бекъм.

— Днес Бартез ли ще бъдеш? — запита Люк.

— Едва ли — отвърна надменно Шон. — Бартез е вратар.

Аманда изпрати Шон до автобусната спирка, а после върна вниманието си върху Люк.

— Зает ли си днес?

Откак живееха заедно, той престана да се отбива толкова често в галерията и да я отвлича за пикник на плажа. Онова беше романтика, предполагаше тя, а това е истинският живот. Все пак разходките й липсваха.

Люк сякаш прочете мислите й.

— Какво ще кажеш да хапнем набързо някъде на обяд? Да те взема ли в един?

— Чудесно.

Беше една от онези прекрасни априлски утрини, когато във въздуха се носеше предчувствие за ранно лято. Докато отиваше на работа, Аманда забеляза, че улицата им е обрамчена с пухкави ябълкови цветчета. Няколко листенца се носеха из въздуха като конфети.

Тя реши да мине покрай плажа. Това щеше да удължи времето й с пет минути, но можеше да си го позволи, ако вървеше бързо. Освен това Луиз беше в добро настроение, откак Люк се премести при Аманда. Може би защото смяташе, че пътят й към Ангъс Дей е официално разчистен.

Докато ускоряваше крачка, се чудеше как ли ще се справи Клио с практиката и защо беше избрала фирмата на Ангъс Дей, когато можеше да прекара много по-интересно времето си сред художници и театрали с Люк. Като че ли не знаеше отговора. Клио не понасяше Люк. Използваше практиката при Ангъс Дей да го дразни умишлено. Аманда въздъхна. Толкова беше несправедливо — най-сетне бе открила мъжа, с когото искаше да се обвърже, но положението беше точно толкова объркано и трудно, колкото когато бе сама. Не заслужаваше ли малко щастие, след като бе прекарала последните три години в отчаяни опити да закрепи семейството, без да помисли за собствените си потребности?

В крайна сметка, Клио трябваше да свикне с положението. Аманда само се надяваше, че за доброто на всички това ще стане час по-скоро.

Тъкмо зави зад ъгъла след „Истклиф“, за да мине напряко към галерията покрай дома на Роуз и Бети, когато забеляза, че надписът пред хангара за лодки: „Дава се под наем“ беше сменен с: „Дадено под наем“.

Аманда се почувства, като че ли получи ненадеен ритник в стомаха. Някой беше наел хангара! Втурна се нататък и надникна през прозореца. Изглеждаше точно толкова празен и запуснат, колкото и преди. Как можеше някой да го наеме? Той беше неин! До този миг не бе осъзнавала колко много значи за нея мечтата да има своя галерия. В представите си я беше изчистила, беше боядисала стените в бяло, беше поставила нова дограма на прозорците, синя като гълъбово яйце, и беше запълнила пространството с дървени птици.

Вместо да отиде направо в галерията, се втурна към агента по недвижими имоти. Млад човек в костюм, който вероятно се надяваше да мине за „Армани“, тъкмо отваряше магазина.

— Искам да разбера как стои въпросът с онзи хангар долу на пристанището — започна Аманда, като се мъчеше да изглежда спокойна. — Наистина ли е даден под наем?

Младежът включи компютъра и затърси сред файловете.

— Да. Ето. Клиентите са дали оферта, но все още проверяваме препоръките им.

Сърцето на Аманда подскочи. Значи договорът още не беше подписан.

— Има ли вероятност да възникнат проблеми с препоръките? — запита тя с надеждата, че конкурентите й ще се окажат забъркани в пране на пари или неразкрити фалирали бизнесмени.

— Не. Това е просто формалност. Скоро ще подпишем договор — погледна отново монитора. Аманда се престори, че търси нещо в чантата си, докато скришом надничаше през рамото му. Съперникът й май беше фирма, наречена „Компютър Сентръл“. — Всъщност ще стане в петък — добави младежът.

— А ако друг направи конкурентно предложение, това ще промени ли нещата?

— Зависи от предложението.

— Добре — отсече тя с решителност, каквато не изпитваше. — Бихте ли ме регистрирали като заинтересувана наемателка, която би желала да ви направи изгодна оферта? — Прехапа си езика, преди да добави: — Ако банката ми отпусне заем.

— Може.

След като тя си тръгна, младежът се замисли за странностите в този бизнес — един имот можеше да стои празен в продължение на две години, а после изведнъж, в рамките на седмица, за него да се явят двама кандидати. Дали пък не знаеха за въпросния имот нещо, което той не бе разбрал. Най-добре ще е да поразучи не се ли готви нещо интересно, което да направи имотите около пристанището по-търсени.

Когато Аманда най-сетне отиде в галерията, наближаваше единадесет. Луиз в позата на валкирия се беше облегнала на вратата на магазина. А от изражението й едва ли можеше да се допусне, че се наслаждава на пролетното слънце. Изглеждаше, сякаш някой я бе помпал, докато беше станала два пъти по-голяма.

— Аманда, какви, по дяволите, ги вършиш? Казах ти, че господин и госпожа Уилямс ще дойдат да гледат голямото маслено платно — посочи към дъното на галерията, където двойка с вид на семейство на банков директор разглеждаше единствената скъпа картина в магазина. — Заварих ги да стоят на улицата и тъкмо се канеха да си тръгнат. А ти дори не благоволи да ме уведомиш, че ще закъснееш.

— Много съжалявам, Луиз, наистина не знаех… — започна Аманда. И веднага се усети, че не може да каже за хангара. Като начало Луиз едва ли би се възхитила от перспективата Аманда да отвори конкурираща галерия на две крачки от нейната, дори ако се окажеше възможно. — Извинявай. Семейни проблеми.

— По-вероятно си се въргаляла с новия си любовник — гръмко обяви Луиз и преметна застрашително шала през рамо. — Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари. Ще те държа под око.

И наистина изпълни заканата си. Цял ден не я изпускаше от поглед. Аманда се видя принудена тайничко да се обади на Люк и да отмени обяда им, а едва в три и половина следобед, когато Луиз най-сетне отиде да си купи сандвич, тя можа да се обади в банката за заема.

 

 

Когато Клио, спретната и важна в новите си служебни дрехи, се появи в „Дей — Строителни предприемачи“, Ангъс се съвещаваше с помощничката си Фей. Стилният открит офис беше празен, с изключение на нестилното постоянно присъствие на Лади Смитсън, нахлупил обичайната си вълнена шапка и приготвящ си чаша чай „Ърл Грей“. Клио се опита да сдържи усмивката си пред нелепата гледка.

Лади моментално схвана мислите й.

— Смяташ, че съм твърде прост за тази марка? Майката на Ангъс е виновна. От Изобел Дей се научих да пия точно този чай.

Лади извади пликчето с помощта на химикалка.

— Искаш ли да ти обясня нещичко за работата, преди Ангъс да дойде?

— Да, много — отвърна Клио.

— Очевидно Ангъс е директорът, а Фей управлява офиса. Има и няколко стажант-архитекти, младежи, които искат сами да станат строителни предприемачи, и надзорник на качеството, викаме му брояча на тухли, който прави оценките. Следват счетоводителят, моя милост и момчетата, които вършат черната работа. Наемаме ги повече или по-малко на постоянна основа.

— А каква е философията на Ангъс за фирмата?

— Няколко печеливши проекта и няколко проекта като „Истклиф“, отнемащи прекалено много от времето му, но в които вярва. Понякога, за да осъществим някой план, трябва да вършим строителни работи за общината. Ангъс много обича това.

— Защо всички предприемачи не постъпват като него? Струва ми се доста разумно.

— Да. Ама няма голяма печалба. А и хората не вярват на мотивите ни. Мнозина от общината очакват да се провали.

— Благодаря ти, Лади — обади се гласът на Ангъс зад тях. — Надявам се, че не ме описваш пак като безкористен обществен реформатор. Спечелих напълно достатъчно от сделката. Не се сърди на Лади. Той обича да ме представя като някакъв светец, когото определено не одобрява, между другото твърдо решил да подобри живота на човечеството, докато аз всъщност мразя липсата на въображение. Не понасям най-вече общините, пилеещи милиони за жилищни квартали, които приличат на Аушвиц, когато със същите пари могат да се създадат места, където хората наистина да искат да живеят. Край на лекцията — спря изведнъж и се усмихна. — А сега да видим какво ще правим с теб през цялата седмица. Помощничката ми Фей смята, че практиката е начин за експлоатация на младите хора, без да им се плаща, а нашият приятел Лади мисли, че да ги наглежда, е загуба на драгоценното му време.

Лади се изчерви под плетената шапка.

— Може пък тази млада дама да докаже, че не съм прав.

— Ще се постарая — рече Клио, смутена от откровеността на Ангъс. Все пак усети дълбоката привързаност и взаимното уважение между двамата мъже и разбра, че времето й тук ще е много по-интересно, отколкото в някакво бляскаво предприятие. Щеше да научи неща не само за бизнеса им, а и за самите тях.

— Между другото — обърна се Ангъс към Фей — свърза ли се с община Шайъртън относно новия им проект? — и после към Клио, да й обясни: — Шайъртън е община малко по-надолу на крайбрежието. Разполагат с колеж и искат да го разширят. Договорът ще струва милиони. Смятам, че можем да внесем оферта.

Лади въздъхна.

— Няма ли най-сетне да се заемем с нещо частно, че да поспечелим малко пари? Тая община ще ни подхвърли трохи, а в хода на работата ще трябва да търпим грубости.

Фей със съжаление сви рамене, сякаш в потвърждение на думите му.

— Опасявам се, че плановичката им, някоя си госпожица Мелани Уестмакот, отказа дори да разговаря с мен. Груба крава.

— Какви хора — Ангъс сви рамене. — Смятат, че щом съм строителен предприемач, съм мошеник. Виж какво ще ти кажа, Клио — усмихна се дяволито той, — защо ние двамата да не отидем да измъкнем тази госпожица Уестмакот от бърлогата й? Пътуването дотам е приятно. Само на петнадесет километра надолу по брега е.

— Никога няма да ви приеме — изпуфтя Фей. — Очевидно смята, че строителните предприемачи се намират само на едно стъпало по-високо от Джак Изкормвана.

— Тогава ще трябва да й покажем колко греши. Има ли съблазнителна бяла гушка?

— Ангъс! — Фей поклати глава. — Откъде да знам?

Преди да тръгнат, Ангъс взе от рафта дебела, подвързана с червено книга и затърси да прочете нещо в нея.

Изправена пред перспективата за ново пътуване в спортната му кола, Клио забрави целия си професионализъм.

— Може ли пак да махнем гюрука? — помоли се тя, когато се настаниха.

— Имаш ли вече книжка? Ако имаш, мога да ти дам да покараш.

Клио буйно тръсна глава.

— Още съм само на шестнадесет. Освен това мисля, че семейството ми вече причини достатъчно щети на тази кола. Много ли плати за ремонта?

— Невероятно. Майка ти сигурно вече ти е обяснила как тази твоя практика цели да ми платите щетите. Имам право да те експлоатирам колкото си искам, без да ти плащам.

Клио се стресна.

— Шегувам се, не струваше скъпо. А мисля, че петдесет лири седмично ще е добра заплата.

Клио се втрещи.

— Не съм очаквала заплата.

— Тогава просто ще трябва да ме убедиш, че я заслужаваш — поколеба се за секунда. — Между другото как е майка ти?

Клио, зазяпала се в автобусната спирка, покрай която минаваха, с надеждата някой познат да я види, за да го смае с блясъка си, едва не изтърси: „Щастлива като прасе в кал, откак той се нанесе.“ Но се сети навреме, че може би Ангъс не знае за нанасянето на Люк у тях.

— Благодаря, добре е.

Утрото беше приказно и докато се носеха по крайбрежния път, двамата потънаха в дружелюбно мълчание, вятърът вееше косата на Клио и я превръщаше в миши опашки. Почти се натъжи, когато пристигнаха.

Сградата на общината в Шайъртън представляваше учудващо романтична готическа постройка, до която се стигаше по дълга алея.

— Било е манастир, преди призваните да служат Богу да изчезнат съвсем — обясни й Ангъс. — По-добре да паркираме далеч от входа. Един поглед към БМВ-то ще потвърди най-мрачните подозрения на госпожица Мелани Уестмакот, че съм акула, тръгнала да ги погълне.

Паркираха зад ъгъла на внушителната сграда и изминаха последните няколко метра пеша. Спряха на информацията.

— Бихте ли предали на госпожица Мелани Уестмакот, че Ангъс Дей от „Дей — Строителни предприемачи“ е тук и иска да разбере дали може да му отдели няколко минути от ценното си време.

Секретарката дори не вдигна поглед.

— Госпожица Уестмакот не приема никого без предварителна уговорка.

— Бихте ли й предали, че аз съм онзи господин Дей, който ремонтира квартал „Истклиф“ в Лейнтън? — намигна на Клио и двамата зачакаха.

След десет минути телефонът иззвъня.

— Съжалявам — заяви секретарката с тон, който предполагаше обратното, — но госпожица Уестмакот каза, че кварталът „Истклиф“ е точно това, което не иска за предстоящия проект.

— Добре тогава — Ангъс не изглеждаше разтревожен. — Клио, двамата ще трябва да обядваме рано в онова кафене, край което минахме. Ще ти прочета съкратен курс по строителна промишленост.

Върнаха се при колата. Момичето изпитваше леко разочарование, че смелият ход на Ангъс се беше провалил. Тъкмо влизаше в колата, и той изсъска:

— Седни отзад. Бързо.

— Ама не е ли опасно?

— Вероятно, но ще карам много бавно. Случаят е спешен.

Клио дори не успя да запита защо, когато забеляза млада жена да върви по тротоара към тях. В очите на момичето изглеждаше направо страховита. Много висока, с тъмна коса и тесни очилца в черни рамки, които доскоро изглеждаха като даскалски, но изведнъж се бяха превърнали в последен писък на модата. Носеше строг черен костюм и кожен калъф за компютър. Единственият изненадващ проблясък на свободомислие бяха прозрачният черен чорапогащник и невероятно високите токчета.

Не приличаше на човек, който би губил собственото си, а и чуждото време.

— Госпожице Уестмакот — поздрави я Ангъс. — Ангъс Дей от „Дей — Строителни предприемачи“. Госпожице Уестмакот, чували ли сте някога за разговора на Павел?

Клио едва не потъна в земята от срам. Какви, за Бога, ги дрънкаше той? Плановичката спря до колата. За стотна от секундата по сериозното й лице пробяга усмивка.

— Ни най-малко. Да не е име на някакъв тип мезонет?

— Сигурен съм, че жена с вашата интелигентност е чувала за пътя към Дамаск — притегли я лекичко към колата. — Казахте, че кварталът „Истклиф“ е точно каквото не искате да постигнете, но се чудя дали не го преценявате според старата му репутация. Виждали ли сте го напоследък? Просто елате с нас, само за половин час. Обещавам ви, че няма да съжалявате.

Госпожица Уестмакот погледна табелата пред тях.

— Смятах, че това е пътят към Лейнтън, не към Дамаск.

— Половин час — настоя Ангъс. — Само толкова ще отнема от ценното ви време.

Клио забеляза, че на подобно предизвикателство бе трудно да се устои. Госпожица Уестмакот се колебаеше.

— Тридесет минути. Обещавам.

Госпожица Уестмакот погледна зад себе си, сякаш се надяваше да няма очевидци на решението й.

Има поразително хубави крака, отбеляза Клио, докато онази ги вмъкваше в колата. А и усмивката й, която, изглежда, пазеше за съвсем редки случаи, носеше неочаквана искрица дяволитост.

— Може и да съжалявам някой ден.

— Това е Клио Уелс. Тя е стажантка при нас.

— Добре ли си там горе? — запита тя Клио. — Изглеждаш в малко рисковано положение.

— Всъщност се правя на женски вариант на Джеймс Бонд.

— Аха.

Ангъс удържа на думата си. Макар да караше бавно, след петнадесет минути стигнаха до Лейнтън и влязоха в „Истклиф“.

Лу Уилс разхождаше кучето си по тревата. Тя им махна с ръка тъкмо когато любимецът й решително спря да изпълни основната цел на разходката.

— Това животно няма срам от хората — Лу извади лопатка и пластмасов плик.

— Как е апартаментът, Лу? — запита Ангъс.

— Прекрасен. Заповядайте на чаша чай?

Ангъс повдигна вежда и погледна плановичката.

— Искате ли да ги видите отвътре? Ако желаете, бих могъл да ви разведа и да ви покажа и общинския център.

В крайна сметка мина час и половина, преди да се върнат обратно на пътя, но госпожица Уестмакот сякаш бе забравила за времето.

Когато спряха пред общината, за да се върне на работа, тя стисна ръката на Ангъс.

— Нямах представа колко сте подобрили квартала. Той винаги е бил сред най-грозните в страната — изразът на лицето й стана отново дяволит. — Прав бяхте за апостол Павел. Изглежда, и в днешно време не е изключено човек най-неочаквано да прогледне. Напълно ме убедихте.

Ангъс й намигна.

— А, значи схванахте за какво ви говоря.

— Всъщност — усмивката й стана наистина топла — в университета преподавах теология. Но не се среща голямо нейно приложение в планирането. Работата ви наистина ми хареса. Ако не възразявате, ще заведа общинските съветници да я видят на място.

— Благодаря много, госпожице Уестмакот.

— Наричайте ме Мелани. Ето визитката ми.

— А ето и моята — галантно отвърна Ангъс.

Ангъс я загледа как се отдалечава на изненадващите, остри като игли токчета.

— В края на краищата не се оказа чак толкова страшна — отбеляза той.

— Само защото хлътна до уши по теб — обвини го Клио.

— Нима? А аз реших, че се е възхитила от работата ми — направи се на наскърбен Ангъс.

— Въпреки всичко — поздрави го Клио — беше направо невероятен. Как се сети, че ще разбере ония щуротии за разговора на Павел?

— Проверих в справочника на общинския съвет, преди да тръгнем. Преди да започне работа тук, госпожицата е преподавала теология в Единбургския университет.

— Ама и ти си един манипулатор — възхити се Клио.

— Прозвуча малко цинично — запротестира Ангъс, — пък и наистина бях сигурен, че ще хареса постигнатото там. Освен това в истинския живот аз съм си мухльо. Питай Лади.

— Не се притеснявай — ухили се Клио. — Лади ми разправи всичко за теб.

— О, Боже. Надявам се да не се е раздрънкал пак за оборота на компанията.

Клио поклати глава.

— И думичка не е обелвал за оборота. Но ми се струва, че ти трябва да го направиш. Мисля, че трябва да го знам.

— Добре тогава. Около четиринадесет.

— Четиринадесет хиляди лири? Че това е…

Ангъс се засмя и поклати глава.

— Четиринадесет милиона лири.

— Божке — ахна Клио. — Че ти ги ринеш с лопата.

— Това е само оборот. И не казвай на майка си — пошегува се Ангъс и включи двигателя. — И без друго ме мисли за мръсен експлоататор.

Усмивката й угасна. Ангъс толкова очевидно се интересуваше от майка й. А Аманда беше предпочела вместо по него да хлътне по Люк Найт.

Клио прехапа устни, зачудена дали не може да направи нещо по въпроса.

Когато се прибра, Аманда я чакаше, нетърпелива да чуе как е минало всичко.

— Е, как изкара първия си ден в света на трудещите се?

— Фантастично — ентусиазирано отвърна Клио, — наистина страхотно. Отвлякохме една плановичка и я върнахме в правата вяра.

— Олеле, правиш Ангъс Дей да изглежда повече като водач на религиозен култ, отколкото като строителен предприемач.

— Е — заключи Клио и още повече жегна майка си, — той е достатъчно харизматичен и за това. А плановичката едва се сдържа да не му се хвърли на врата.

Аманда внимателно се загледа в Клио. В гласа й имаше такъв възторг. Надяваше се да не хлътне по Ангъс Дей.

— Между другото — рязко смени темата Аманда, — реших да се кандидатирам за хангара за лодки. Но трябва много бързо да подготвя бизнес план и се чудя дали не можеш да ми помогнеш с изработването му на компютъра. Знам, че в това те бива.

— Защо не помолиш Ангъс? Той е страшен в тия неща — отново почти нескрито възхищение.

— Не, благодаря — наежи се Аманда. — Трябва ми помощ само за оформлението.

— Чудесно. Люк не може ли да ти помогне? — злобничко запита Клио. Знаеше, че Люк е скаран с компютрите.

— Сигурна съм, че ще може, но още не се е върнал.

— И аз мога да ти помогна — обади се Шон. — Миналата седмица вкарах в таблица цялата Първа дивизия — гордо заяви той.

— Благодаря, миличък.

С помощта на Клио и Шон Аманда се научи как да проектира своя бизнес план. Чувстваше се като динозавър сред газели, но свършиха изненадващо бързо. Когато чуха Люк да пъха ключа в бравата, Аманда се изуми как беше отлетяло времето. Изключи бързо компютъра.

Клио любопитно я загледа.

— Криеш ли се от него?

Аманда се смути.

— Искам да му го съобщя внимателно. Все пак поемам голям риск, нали?

— Щом ние те подкрепяме, какво го интересува? — настоя Клио. — Татко винаги те разубеждаваше, когато правеше опити за самостоятелност, а ти все се кълнеше, че няма да повториш грешката да се влюбиш пак в такъв.

— Ами, никога не съм казвала нещо толкова нелоялно към баща ти — скара й се Аманда, ядосана от проницателността на момичето.

— Ангъс не би възразил. Ангъс би те подкрепил.

— Защото Ангъс може да си пали пурите с едри банкноти — ядно заяви Аманда. — Хайде да сядаме да вечеряме.

— Оная плановичка наистина му хвърли око. Не бих се учудила, ако му възложи поръчката, само и само да го види пак.

— Клио, не си въобразявай, че отношенията на хората са толкова елементарни.

— Но ти не беше там. Направо припадна, като видя „Истклиф“. А може би и защото се запозна с Ангъс.

— Е, толкова по-зле за нея — Аманда усети, че раздразнението й нараства. Отчасти това се дължеше на думите на Клио за реакцията на Люк към идеята й за галерията. Защо просто да не му го съобщи, това не беше негова работа, и бездруго не внасяше никакви пари в домакинството. Аманда твърдо не искаше да го види в ролята на Джайлс. А на всичкото отгоре трябваше да слуша за въздействието на Ангъс Дей върху разни плановички.

— Ще слезеш ли за вечеря? — запита тя дъщеря си.

— Предпочитам да остана тук да помисля — настоя Клио.

— Както искаш — Аманда беше прекалено уморена за спорове.

Технически погледнато, дали щеше да отвори своя галерия, или не, не засягаше Люк, но й се искаше да получи помощта и разбирането му. По-късно вечерта щеше да му съобщи идеята си. Беше сигурна, че веднага ще я подкрепи, веднага щом разбере колко е важно това за нея.

Но се случи така, че не успя да му каже. В работата му имаше някаква криза и той прекара почти цялата вечер на телефона за особено раздразнение на Клио, която искаше да звънне на Джасмин и да й разкаже колко прекрасен е бил първият й ден, а жетоните й за уличния телефон се бяха свършили. Докато кризата получи благоприятен обрат, Аманда дълбоко спеше.

 

 

На следващата сутрин Изобел Дей трябваше да отиде в болницата за процедури. Ангъс я остави там, но тя мразеше да я чака. „Човек има право да страда насаме“, беше неумолимото й мото.

— Слушай — предложи му Изобел, — тъй като си в центъра, защо не свършиш нещо полезно и не отидеш да вземеш Клио и да я закараш в службата, та да не виси с часове на автобусната спирка?

Ангъс подозираше, че майка му има някакъв скрит мотив, че се надяваше синът й да види Аманда.

Скоро беше пред къщата на Аманда, чувстваше се глупав и смутен и натискаше звънеца на външната врата. За негово остро разочарование никой не му отвори.

Реши да звънне повторно. Никакъв отговор. Вероятно вече бяха излезли.

Той се обърна. Беше изминал половината път до колата, когато вратата се отвори.

Но човекът на прага не беше Клио или Аманда. Бе Люк Найт.

А единственото, което носеше, беше бледосиня хавлиена кърпа около кръста и собственическа усмивчица, която накара Ангъс да свие ръцете си в юмруци, за да не го цапардоса.