Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (29)

Глава 29

Холът беше тих и тъмен, а от Люк нямаше следа. Забеляза, че възглавниците на дивана не са на обичайните си места, и несъзнателно се наведе да ги оправи. Между една от тях и облегалката беше паднало нещо — портфейлът на Люк. Отвори го и заразглежда съдържанието му. Беше пълен с обичайните неща — бележки, кредитни карти, ъгълче на плик със записан телефонен номер, лотариен билет. Тъкмо щеше да го остави на тоалетката, когато отвори последното отделение. Вътре, пъхната зад шофьорската книжка на Люк, се намираше снимка на Клио, открадната от семейния албум. Аманда никак не я харесваше, защото дъщеря й беше облечена за училищна дискотека и изглеждаше дръзка, всезнаеща и далеч по-възрастна от годините си.

Вече беше ясно, че е открила истината. Всички онези намеци, че Клио е предизвикала учителя по ски, грубите инсинуации, че поощрява Ангъс Дей, когато през цялото време мъжът, обсебен от дъщеря й, беше самият Люк.

Тръшна се на дивана, взе телефонното си тефтерче и трескаво затърси номера на Рути.

Звъня десет-дванадесет пъти, преди приятелката й да се обади.

— Да? — запита Рути с глас, пронизан от тревогата на всеки родител, когато телефонът неочаквано звънне посред нощ.

— Рути, Аманда е. Извинявай, че те безпокоя толкова късно, но вярно ли е, че познаваш жена, която е имала връзка с Люк? С малолетна дъщеря?

— Боже, Аманда — острият тон на Рути потвърди истината в думите й. — Случило ли се е нещо с Клио?

Аманда се сви. Значи нямаше съмнение. Не беше успяла да защити собственото си дете. Нещо повече, сама го бе изложила на риск.

— Да, вярно е — продължи Рути. — Луиз не ти ли каза? Защо, по дяволите, се доверих на тая кучка? Просто ти отсъства от последната сбирка, а аз не исках да говоря по телефона за това. Трябваше сама да дойда. Луиз настояваше да не се намесваме, но аз знаех, че е глупост. Толкова съжалявам.

— Слушай, Рути, интересува ме едно нещо. Онази твоя приятелка… — Аманда знаеше, че това е от значение единствено за собствената й гордост. — Смята ли, че Люк се е запознал с нея единствено заради дъщеря й?

— Не — заяви глас зад гърба й.

Обърна се. Беше Люк. Все още носеше джинсите и джинсовата риза и имаше онзи измамен приятен вид, сякаш преди малко е излязъл изпод душа. А би трябвало да прилича на мръсен дъртак.

— Ще ти се обадя по-късно, Рути. Лека нощ.

— Не беше така — Люк прокара ръка през русата си коса. — За Бога, хареса ми точно ти. Просто Клио се оказа толкова дяволски прекрасна, без дори да го съзнава. Не го исках. Просто не можах да се овладея.

— И дори за секунда не ти мина през ума, че Клио може да е ранима, защото вече е изгубила баща си, на когото току-що са се родили близнаци от друга жена?

— Може би щях да помогна. Да бъда нещо като заместник-баща.

Аманда стана и го удари с всичка сила, ръката й остави червен и пулсиращ белег на бузата му там, където я бе закачил пръстенът й.

— Бащите не се опитват да прелъстят дъщерите си, поне не и нормалните бащи. Ти я използва. Ясно ти е било, че няма да ми се оплаче, че ще знае колко унижена и отвратена ще се почувствам. Спри да се опитваш да ми доказваш, че става дума за дребен, безобиден инцидент. Това можеше завинаги да увреди Клио. А сега искам да се махнеш. Сега, още тази минута. Веднага напусни.

— Значи това е нашето „довиждане“? — Люк опита да се усмихне чаровно.

— Не, Люк, това е чупката и се махай от Лейнтън. Това значи, че ще те наблюдавам, затова стой далеч от раними млади момичета. И значи, че ми се ще да те убия, Люк, задето причини това на дъщеря ми.

— Опитай се да разсъдиш, Аманда — предизвика я той. — Ако не беше толкова жадна за мъжко внимание, нямаше така лесно да ме пуснеш в дома си. Довиждане, ще си събера багажа, докато те няма.

— Направи го по-скоро. Другата седмица ще сменя ключалките.

Аманда чу пътната врата да се затръшва и седна в мрака разтреперана, затъпяла от мъка, удавена в собственото си чувство за провал. Беше й предложена любовта на добър човек и на негодник, а тя с безпогрешния си усет бе избрала негодника. Изпитваше не само вина, но и болка, че не бе успяла да защити дъщеря си. Но имаше и нещо още по-тъмно и срамно. Силно усещане, че е отритната, защото любовникът й беше искал повече дъщеря й, отколкото самата нея.

Седеше и се взираше в мрака, който постепенно изсветляваше с приближаването на зората. Котката скочи на дивана и легна в скута й, усетила отчаяната нужда на стопанката си и опитваща се да й предложи своята обич и успокоение. Но Аманда не я забеляза. Най-сетне, изтощена от бурните си чувства, заспа.

Събуди я котката, която предеше като машина, когато утрото най-сетне настъпи. На Аманда й трябваха една-две секунди да дойде на себе си и да си припомни всичко случило се предишната вечер. После сякаш някой дръпна завеса и откри заслепяваща болезнена светлина, тя си припомни всеки миг, всяка унизителна, мъчителна подробност. Снощи животът й се бе разрушил до основи. За втори път.

Но поне едно нещо беше ясно. Трябваше да прибере дъщеря си у дома. Сега, когато Люк си бе отишъл, вече не беше опасно за нея.

Леко ухание на ким и подправки още се носеше във въздуха и Аманда осъзна, че никога повече няма да вкуси къри, без да се сети за миналата нощ. Погледна часовника си. Осем и половина. Дали е прекалено рано да се обади у Изобел, като се вземеше предвид състоянието й? Но Аманда знаеше, че трябва да се види с Клио, да я прегърне силно и да й обещае, че вече нищо лошо няма да й се случи.

Но би ли могла една майка някога да обещае това? Особено след като веднъж вече не бе успяла да опази детето си?

Беше сутрин, която при нормални обстоятелства би повдигнала духа й. Докато караше към дома на Изобел, слънцето се носеше по ясносиньото небе. Дърветата още бяха с нежна пролетна зеленина, а ливадите, неотъпкани от ентусиазираните пешеходци, бяха пищни и приканващи. Но Аманда не забелязваше нищо. Беше безчувствена от ужас и шок.

Госпожа Нортъм, болногледачката на Изобел, отвори вратата весела и свежа, в синя найлонова престилка, сякаш днес беше най-обикновен ден.

— Желаете ли кафе? Госпожа Дей още спи, а Клио отиде на разходка.

Тънък лъч светлина проникна в мрака, царящ в ума на Аманда. Ако Клио беше сериозно наранена, положително щеше да остане в леглото, щеше да е прекалено потисната да излезе навън.

Изведнъж усети колко смъртно уморена е още.

— Едно кафе ще ми дойде добре.

Госпожа Нортъм се върна почти веднага с прясно кафе и поднос с домашните си бисквити.

— Господин Дей вероятно ще дойде всеки момент да види как е майка му.

Аманда се изчерви при мисълта за предстоящата среща. Налагаше се да му се извини.

След секунда синьото му БМВ, същото, което беше блъснала, се появи на алеята.

— Здравей, Ангъс — заекна Аманда, — искам да ти кажа колко дълбоко съжалявам, че…

— … че ме помисли за прелъстител на шестнадесетгодишната си дъщеря? Момиче, което много харесвам и ценя — гласът му беше студен и остър като длето по кремък. — Е, какво пък, преценката на характерите очевидно не е силната ти страна, нали?

Аманда примигна. Беше прав, разбира се. Тя бе лош съдник за хората, особено за мъжете в живота си.

— Люк се изнесе. Обеща ми да напусне Лейнтън.

— Добре. Къде е Клио?

— Тук съм — Клио стоеше на вратата на слънчевата стая отстрани на къщата и събуваше чифт огромни ботуши. Местеше поглед от Ангъс към майка си. — Слушай, добре съм. Бих могла да реша, че всички мъже са мръсници, като се започне с татко, но пък може това да ми е полезен урок.

Сърцето на Аманда се сви: красивата й дъщеря беше станала цинична още преди да порасне и да се влюби.

Тя забеляза, че момичето е изтрило от лицето си всяка следа от грим. Лека, тъжна усмивка озари хубавите му черти.

— Ангъс, всички мъже ли са мръсници?

Аманда искаше да я прегърне и да й каже, че любовта съществува и я чака някъде.

— Само онези, които избира майка ти — отвърна Ангъс. Можеше да мине за шега, ако изражението му не беше толкова каменно.

— Щом ти толкова добре преценяваш хората, защо собственият ти брак се е провалил? — засече го Аманда и моментално съжали.

Ангъс не отговори.

— Клио, мила, трябва да тръгваме — рече Аманда, жадуваща да се махне и да опита отново да изгради някакво усещане за нормалност в живота им.

Момичето въздъхна.

— Тук е толкова красиво. Мога ли да отида да кажа „довиждане“ на Изобел?

Ако Клио умишлено гледаше да ги остави сами, Ангъс не беше склонен да се примири.

— Ще ида да преместя колата. Блокирал съм алеята.

За секунда Аманда се изпълни с надежда, че той ще добави със старата позната усмивка: „А не искам да ме ударят отново.“

Но той просто излезе от стаята.

Клио се върна с уверени крачки, очевидно несмутена от преживяното.

— Изобел наистина ми харесва. Толкова е зле, а въпреки това никога не се оплаква. Оставих й номера на мобилния ми телефон и ще ми се обади кога да дойда пак. Бих искала да продължа да я посещавам, ако не възразяваш.

— Разбира се.

До времето, когато стигнаха до колата, Ангъс още не се мяркаше.

— Май те избягва — изтъкна Клио.

— Да — съгласи се Аманда. — И човек трудно би го упрекнал, нали?

— Не се тревожи, мамо. Сега, когато знаеш какъв отвратителен вкус спрямо мъжете имаш, може би нещата ще се оправят.

През по-голямата част от пътя до дома дъщеря й мълча.

— Добре ли си наистина? — Аманда разбираше, че въпросът е глупав. И че самата Клио вероятно не знае отговора му.

— Да, добре съм. И много облекчена, че Люк няма вече да се мотае из къщата.

За момент Аманда притвори очи.

— Трябваше да забележа какво става. Трябваше да видя признаците, нещата, които говореше за теб, обвиненията срещу Ангъс.

— Лесно беше да ги пропуснеш. Не би очаквала толкова чаровен и красив мъж да се държи по този начин. Всъщност не смятам, че е извратен. Просто е свикнал да става винаги неговото. Когато иска нещо, не вижда защо да не го получи.

— Разбира се, че е извратен! Той вулгарно използва ранимостта ти. О, Клио, бих искала да не беше толкова зряла в тези неща. Аз съм тази, която би трябвало да прозре всичко.

— Но той така хитро се прикриваше. Дори Роуз му се върза, а тя е една от най-умните жени, които познавам.

— Клио, наистина много, много съжалявам.

Клио погледна бързо майка си.

— Не мисли за мен. Ти добре ли си? В известен смисъл ти си по-наранената. Поне ще имам тлъсти клюки за Джасмин.

Аманда се засмя, макар да й се плачеше.

— Мисля изобщо да се откажа от мъжете. Толкова грешно го прецених. Не мога да понеса мисълта, че ще възприемаш всички мъже на базата на Люк.

— Смешно, смяташе го за толкова различен от татко, а той всъщност не е. И двамата са убедени, че трябва да получават каквото поискат, а другите — кучета ги яли.

Аманда беше шокирана.

— Баща ти изобщо не е като Люк.

— Добре де, той не задиряше приятелките ми. Но когато се захвана със Стефани, мислеше само за себе си. Не искаше да бъде дърт мърльо на средна възраст, затова хукна да си осигури друга жена, с която да се докаже и да ни натрие носовете. Не беше точно господин Чувствителност, нали?

— Твърде малко мъже са такива.

— Сещам се за един.

Аманда усети, че се изчервява. Не й се искаше непрекъснато да й напомнят колко е тъпа.

— Клио, недей. Вече приключих с мъжете. Имам си теб и Шон, приятелките ми, галерията. Това е повече, отколкото имат много хора.

— Добре. Значи си готова да прекарваш вечерите си с баба и със списание „Изкуство и хора на изкуството“.

Аманда едва не блъсна колата. Клио се бе възстановила от тежкото си изживяване забележително бързо. На Аманда щеше да й трябва повече време.

— Обичам те, Клио.

— И аз те обичам. А сега, за Бога, съсредоточи се в пътя. Всички знаем що за шофьор си.

Без Люк къщата сякаш си отдъхваше. Шон хвърляше футболния си екип навсякъде по пода, Клио се излежаваше на дивана по хавлия, без да й трепне окото, и дори котката изглеждаше по-спокойна. Как успяваха другите жени да въвеждат мъже в домовете си, дори ако, за разлика от Люк, те бяха мили и нормални, но все пак имаха установени навици и неписани малки правила?

Люк дойде да си вземе нещата следващия понеделник, докато в къщата нямаше никой, като премахна всяка следа от присъствието си, с изключение на една снежнобяла ленена лиза, която Аманда с наслада накъса на парченца. След това тя смени ключалките. Струваше й се символичен акт. Краят на едно премеждие. Колкото по-малко се говори, толкова по-лесно се забравя, както казваше майка й. Като че ли бе толкова просто.

Според Аманда най-лошото беше, че той унищожи у нея всяка вяра в собствените й преценки.