Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (26)

Глава 26

Люк се движеше из празния хол и разтребваше. Искаше атмосферата да е спокойна. Отупа с ръце възглавничките, каза си, че се държи като нервна домакиня, и запали малка ароматизирана свещ. Нищо твърде очевидно. Тази вечер щеше да бъде специална. Щяха да са само двамата.

Нямаше търпение.

 

 

— И какво смяташ да правиш довечера? — запита Джасмин. — Ще останеш ли да преспиш?

— Предпочитам да остана у вас. От приятеля на майка ми ме побиват тръпки.

— Какво, от тоя красавец? Какво ти е направил? Кара ли ти се?

— Улових го няколко пъти да ме гледа много особено.

— Ами, ако искаш, можеш да останеш. Лошото е, че мама и татко са тук, така че ще трябва да пазим тишина.

— Нямам нищо против. По-добре, отколкото Люк пак да започне да ме зяпа.

Спалнята на Джасмин беше на средния етаж, точно над стаята с телевизора, където родителите й гледаха „Спешно отделение“.

— Е, майка ти кога ще говори по радиото? — запита тя.

— Май в осем. Но не е задължително да я слушаме.

— Сега сигурно страшно ще навириш нос, задето майка ти е говорила по „Радио четири“.

— Не, няма!

— А на бас!

Клио посегна към една от възглавниците на шареното легло на Джасмин.

— Няма!

— Момичета! — провикна се майката на Джасмин. — Няма ли да млъкнете? Гледаме телевизия!

— Тъп дърт прилеп — Джасмин скочи на леглото, взе друга възглавница и я запрати по Клио. — И без това са гледали сериала. Само че майка ми си пада по оня, чужденеца.

Клио й отговори в същия дух, докато и двете зацвилиха от смях.

— Стига — ревна бащата на Джасмин отдолу. — Не бъдете такива егоистки.

— Извинявай, татко — Джасмин беше склонна да слуша баща си, защото той й даваше джобните пари.

Момичетата седнаха на леглото. Джасмин посегна към училищната си раница и започна да рови в нея.

— Искаш ли малко? — измъкна измачкана цигара с марихуана от един от многобройните й джобове. Клио я погледна. Беше си дръпвала няколко пъти след училище, но никога не бе пушила цяла цигара. Изглеждаше, сякаш бе престояла месеци в раницата на Джасмин и всеки момент щеше да се разпадне.

— Неее! — възкликна скандализирана тя. — Не и при положение, че родителите ти са долу. Може да им замирише.

— Тъпи дъртаци — пренебрежително махна Джасмин. — Все пак ще взема ароматизатора за въздух от банята. Никога няма да се усетят.

Върна се с тенекиена кутия и кибрит.

— Когато някой пуши нещо смрадливо, пали кибритена клечка. Най-вече брат ми.

Докато Клио нервно се оглеждаше, Джасмин запали цигарата и започна да вдъхва сладникавия дим. Естествено, веднага се разкашля и я подаде на Клио.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Никоя от двете не бе усетила мълчанието на телевизора. Бащата на Джасмин стоеше на вратата. Беше толкова ядосан, че едва можеше да бъде разпознат като кроткия мъж, който сякаш прекарваше по-голямата част от живота си в косене на ливадата пред къщата.

— Най-добре веднага си отивай у дома, млада госпожице — каза той на Клио. — А ти, Джасмин, си наказана за следващия месец. Никакви телефони. Никакви приятелки. Дори никакъв компютър. Трябва да разбереш колко сериозно провинение е вземането на наркотици и най-добре е да започнеш отсега.

Нямаше смисъл да се опитват да спорят. Клио послушно си взе раницата.

— Съжалявам, господин Монди. Беше глупаво от наша страна.

— Много си права. Хайде, да те няма. Не, почакай, още сега ще се обадя на майка ти да дойде да те прибере. Сигурен съм, че и тя ще се разсърди като мен и на двете ви, малки глупачки такива.

— Опасявам се, че тази вечер тя е в Лондон. Но мога да се прибера и сама.

— Добре. Но не си въобразявай, че ще ти се размине.

Клио дори не посмя да проговори на Джасмин. Просто си взе палтото и чантата и си тръгна. Известно време се скита нещастно по алеята, после отиде при вълнолома. Дали бащата на Джасмин наистина щеше да се свърже с майка й? Потрепери при мисълта колко щеше да се разстрои Аманда. Каква адска, адска тъпотия от тяхна страна. Къде й беше умът, като знаеше, че родителите на Джасмин са долу? Направо си търсеше белята.

Най-сетне седна при група пенсионери, които се стягаха да играят бинго.

— Искаш ли да поиграеш с нас, миличка? — запита я една възрастна жена. — Ще свалиш средната ни възраст с около четиридесет години.

— Опасявам се, че бингото не е моята стихия.

Играеше на игрите в безистена и почти печелеше на автоматите, където наградата беше отвратително плюшено мече с миникран, но парите й свършваха прекалено бързо.

Каза си да не бъде глупава и се насили бавно да поеме към къщи. Кой знае защо, започна да брои тротоарните плочи между брега и къщата им. Бяха три хиляди седемстотин четиридесет и две и Клио нито веднъж не настъпи фугите между тях.

Завъртя ключа в ключалката и се спотаи в антрето, като се ослушваше.

— Тук съм — извика Люк. — Реших да поръчам китайска храна. Ще поръчам любимата ти. Пилешки хапки.

Звучеше толкова досадно всекидневно, че Клио се отпусна.

В хола беше учудващо тъмно, а Люк седеше на дивана.

— А какво ще кажеш за малко датски сладкиши след това?

Прозвуча като един от онези мъже, от които майка й я бе предупреждавала да не приема почерпки.

Клио остави раницата си и седна колкото можеше по-далеч от Люк.

— Пилешки хапки е добре, благодаря.

Той направи поръчката и седна до нея.

— Храната ще дойде след около половин час. Имаш ли някакви предпочитания какво да правим после?

— Може да гледаме видео по твой избор.

Люк се наведе напред, за да пусне видеото, въпреки че дистанционното беше до ръката му. Докато го правеше, коляното му се притисна в нейното. Клио рязко пое дъх.

— Не се притеснявай — внезапно той се озова върху нея, опитваше се да я целуне, ръката му търсеше копчетата по дрехите й. — Това ще е най-приятният момент в живота ти.

Клио искаше да изпищи. Беше също като с Жил, само че сто пъти по-лошо, защото това бе мъжът, когото майка й обичаше.

Започна да се бори и двамата паднаха на пода, като изритаха всичко от масичката за кафе. Клио с всички сили го отблъсна от себе си и хукна към вратата.

Но Люк стигна там преди нея.

— Така значи — облегна се на рамката, прегради пътя й навън и се усмихна заплашително. — И кой се е държал като лошо момиче? — запита. Сграбчи я за раменете и я притегли към себе си.

Клио се заборичка да се откопчи от хватката му.

— Какви ги приказваш, по дяволите?

— Току-що ми се обади бащата на приятелката ти. Да пушиш марихуана на твоята възраст. С какви други незаконни нещица се занимаваш, а, Клио?

Панически страх обзе момичето. Какво трябваше да направи сега? Опита се да си спомни дали майка й беше взела със себе си мобилния телефон. Дали пък да не се обади на баща си? Само че той вероятно щеше да се изсмее. Или да я накара да му позвъни, след като оригне близнаците.

— Ако си много мила с мен — Люк отново понечи да я хване за гърдите, — мога и да обещая да не казвам на майка ти. Е, Клио, какво ще направиш за мен, ако запазя малката ни тайна?

Вместо отговор тя го удари силно с раницата, която беше хвърлила зад дивана. Беше тежка от учебниците. Докато Люк ругаеше и си търкаше рамото, Клио пак хукна към пътната врата.

Смая се от изненада — но и благодарност, — когато отвън видя Ангъс Дей.

— Клио, за Бога! — Ангъс здраво я хвана за раменете и й попречи да побегне. — Какво се е случило?

— Люк… — започна тя и се разрида. Нима всичко станало беше и по нейна вина? Как ли щеше да се почувства майка й? А като капак идваше и онази глупост с цигарата.

Но Ангъс не изчака повече обяснения.

— Дръж — подаде й ключовете. — Седни в колата.

Влезе тичешком в къщата. Холът изглеждаше като след набег на крадци — всички възглавници от дивана и списанията от масичката бяха пръснати по пода.

— Какво си направил на момичето, негодник мръсен?

Люк сви рамене.

— Не се тревожи. Не съм я докоснал. Съвсем свежа е за теб.

Ангъс хвана яката на ризата на Люк с една ръка и го удари с другата. С удоволствие забеляза, че в ъгълчето на устата му се появява струйка кръв.

— Най-добре се махай оттук, Найт.

Люк само се захили.

— Мисля да дочакам Аманда.

— Кажи й, че Клио ще е при майка ми. Сигурен съм, че ще поиска да разбере защо от самата Клио.

Изтича обратно при момичето, което вече се беше сгушило в колата му.

— За Бога, къде е Аманда?

— В Лондон. Дава интервю по радиото.

— Имаш ли номера на мобилния й телефон?

Набра номера, който му издиктува Клио.

— Никакъв сигнал. Хайде да отидем в къщата на майка ми. Това устройва ли те? — загледа я изпитателно. — Случи ли се нещо?

— Сложи ръка на гърдите ми и се опита да ме целуне.

— Бедничката Клио! Какъв гадняр е този мъж.

— Бедничката мама! Тя си мисли, че го обича.

— Не и след случилото се тази вечер.

— Е, всяко зло за добро.

 

 

Люк оправи бъркотията и сложи възглавниците по местата им точно когато пристигна поръчаната храна. Запрати сърдито картонените кутии в кофата за боклук. Аманда скоро щеше да се върне и се налагаше да й обясни отсъствието на Клио. Каква малка глупачка излезе. Не беше планирал нищо сериозно. Само малко безобидни развлечения.

 

 

— Колко ще струва? — запита Аманда шофьора на таксито, когато спряха пред дома й, страхувайки се от отговора.

— Тридесет и две лири, скъпа. Тарифите след полунощ са по-високи.

Аманда преброи парите. На практика бе всичко, което носеше у себе си.

— Съжалявам, нямам за бакшиш.

Шофьорът нацупено отпътува. Повечето изчакваха поне да видят, че влиза у дома си, но не и този. Толкова за духовната извисеност.

Аманда беше очаквала къщата да е тъмна, но в хола светеше. Вероятно Люк гледаше някой от прочутите си черно-бели филми. Усмихна се, като си припомни коментара на Шон за този студентски навик на Люк.

Тъкмо щеше да извади ключовете си и пътната врата се отвори. На прага стоеше Люк с обичайната си обезоръжаваща усмивка, русата му коса беше разчорлена. Приличаше на непослушно момче от църковен хор.

— Здрасти — поздрави го тя. — Чудех се дали си заспал.

— Как мина? Да ти направя ли чаша чай?

— Мина блестящо. Сейди беше ненадмината. А аз дори успях да вмъкна малко реклама за галерията. И да, искам чай.

— Закъсня повече, отколкото очаквах.

— Да — гузно призна Аманда. — Отидохме да пийнем по нещо в един лъскав хотел с организаторката и изведнъж стана десет и половина. Едва не получих инфаркт.

Люк я прегърна.

— Не се притеснявай. И ти имаш право да се позабавляваш — Аманда въздъхна, учудена защо понякога му се сърдеше. Джайлс щеше да се разбеснее и да я обвини, че е безотговорна майка.

Аманда подуши въздуха, усетила непознат, остър аромат.

— Поръчахме китайска храна. Пилешки хапки.

— Любимите на Клио. Много си съобразителен. Тя кога си легна? Надявам се да не се е държала като невръстна бунтарка и да не ти е излязла с номера „Вече съм голяма да имам час за лягане“.

— Не — дойде ред на Люк да изглежда гузен. — Всъщност въобще не си е лягала. Тя излезе.

— Излязла! Къде, по дяволите, е отишла по това време? Да не сте се скарали и да е изфучала навън?

— Излезе с Ангъс Дей. Към десет, със спортната му кола.

— Че защо ще го прави?

— Не е ли очевидно? Аманда, повтарям ти го от седмици. Между тях има нещо. Тя много се ядоса, когато й се скарах. Опитах се да й обясня, че е прекалено стар за нея, че използва невинността й, а тя ми отвърна, че ако не млъкна, ще ти каже как аз съм опитал да я прелъстя.

— Клио не може да е толкова злобна.

— Сигурно е станало под влиянието на Дей. Възрастните мъже могат да бъдат много убедителни, когато свалят съвсем млади момичета. Вероятно я е обработил, докато уж беше на практика при него.

През целия си живот Аманда не беше се чувствала по-гневна и по-отвратена от някого. Ангъс знаеше, че Клио е ранима, че е загубила баща си и е била отблъсната от някакъв садистичен млад учител по ски.

— Отивам да го видя, още тази минута.

— Аманда… — бързо изрече Люк. — Не мисля, че идеята е добра. Вероятно тя си въобразява, че е лудо влюбена в него или нещо подобно. Само на шестнадесет е. Ако й се нахвърлиш, може да постигнеш обратен ефект. Може да реши да живее при него. Няма ли да е по-добре да я оставиш да се поохлади? Ако отидеш сега, вероятно ще измисли някаква гадост… извинявай, избрах неподходяща дума… история, че за всичко съм виновен аз, за да се оправдае.

Аманда спря да търси ключовете от колата в чантата си.

— И защо, по дяволите, ще го прави?

— Защото не ме харесва. Мрази ме от момента, когато стъпих тук. Иска да помислиш най-лошото за мен, за да ме изгониш. Освен това ще отклони вниманието ти от връзката й с Дей.

— Слушай, Люк — Аманда се чувстваше, като нагазила в сюжета на някаква кафкианска пиеса. — Пет пари не давам какво ще каже Клио. Ангъс Дей е онзи, когото искам да удуша — най-сетне откри ключовете и триумфално ги размаха.

— Добре. Но не очаквай да го признае току-така. Въпреки че от това, което съм чувал, не му е за първи път.

— Как така?

— А, само нещо, което надзирателят му спомена. Трябваше да ти го кажа, но не исках да те тревожа.

— Какво е казал Лади?

— Че тая работа с практиката ще се отрази добре на Ангъс, защото обичал младите момичета. „Накарай я да облече училищна униформа като момичетата от «Света Троица» — рече той. — Ангъс ще бъде на седмото небе.“

На Аманда започна да й се повдига. Ами ако Ангъс я преследваше, защото Клио беше истинската му цел? Бе чувала за такива мъже. И все пак й се беше сторил толкова сърдечен, толкова мил с майка си.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Реших, че прекалено се впрягам, че е било някаква шега, но работата очевидно е отишла по-далеч. Слушай, Аманда, уморена си. Както вече каза, пила си. Не се занимавай сега с това. Може пък да се върне — сложи ръце на раменете й и я загледа пламенно като модел на Калвин Клайн. — Ела да си лягаме. Ще ти направя масаж. Той ще те поразсее.

— Стига, Люк! — сопна му се Аманда. — След като не си ме предупредил, че дъщеря ми е в опасност, поне сега можеш да проявиш малко чувствителност!

Беше изминала повече от три километра, когато осъзна, че лампичката на резервоара свети. От колко ли време бе празен? При мисълта, че ще спре насред нищото, я обзе паника. На околовръстното имаше денонощна бензиностанция, но беше в посока, противоположна на нейната. Дали ще успее да стигне до дома на Ангъс, преди бензинът да свърши?

Като проклинаше собствената си неорганизираност, тя зави обратно и се отправи към бензиностанцията. Не беше на повече от четири-пет километра, а в резервоара трябваше да има достатъчно бензин за двадесет и пет. Трябваше да успее, на всяка цена.

Градът беше напълно опустял. Дори любителите на нощните забавления сякаш си бяха легнали в собствените или в нечии чужди легла, ако бяха забърсали по нещо. В далечината видя ярките светлинни надписи, обявяващи станцията на „Шел“, и си отдъхна облекчено. В този момент колата изхълца, като че ли преглъщаше последните капчици бензин.

— По дяволите! — извика Аманда. Дори излезе от колата и закрещя: — По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Беше така погълната от гнева си, че не забеляза необозначената полицейска кола, която тихичко спря зад нея.

— Проблем ли имате?

Аманда се обърна.

— Знам, че изглежда невероятно тъпо, но май ми свърши бензинът — опитваше се да не диша по посока на полицая. Беше погълнала доста алкохол в хода на вечерта и не биваше по никакъв начин да шофира. При нормални обстоятелства не би й минало и през ум, но тази вечер обстоятелствата бяха всичко друго, но не и нормални.

— Всъщност не сме длъжни да помагаме, но тъй като наоколо няма никой, ще ви налея малко.

Полицаят изчезна, като остави Аманда трескаво да рови в колата в отчаян опит да открие люти ментови бонбони. Нямаше. Вероятно Шон ги беше излапал.

След десет минути полицаят се върна с червен пластмасов бидон.

Аманда седна в колата и му отправи най-ослепителната си усмивка.

— Лека нощ. А сега внимавайте.

Слава Богу, беше й се разминало. Закле се никога вече да не кара, след като е пила.

Завъртя ключа и благодари на онзи, който бдеше над нея, който и да беше той.

— Я почакайте — обади се полицаят. — Коланът ви се е защипал — отвори вратата, освободи колана и го подаде на Аманда. Като се наведе, усети дъх на сухо мартини и лицето му се промени бързо като в детски калейдоскоп. — Съжалявам, но бихте ли излезли от колата?