Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (16)

Глава 16

Аманда се ужаси от себе си. Как можеше да се съмнява в Клио по този начин? А и в Ангъс все пак. Беше достатъчно възрастен да й бъде баща. За секунда през ума й прелетя мисълта, че Клио току-що беше загубила баща си и може би бе уязвима по отношение на по-възрастните мъже, особено сега, когато се опасяваше, че близнаците можеха да я изместят от сърцето на Джайлс.

Прогони тази мисъл. Идеята беше абсурдна. Всъщност никога не би се сетила за подобно нещо, ако Люк не беше го споменал. Насили се да приеме положението такова, каквото беше — съвсем невинно.

— Е, как мина интервюто?

— Добре. Ще работя там една седмица в началото на април.

— Браво на теб за предприемчивостта.

Беше напълно искрена. Понякога Клио се струваше на Аманда по-зряла от самата нея. Насочи мислите си към казаното преди малко от Люк, че трябвало тази вечер да говори с нея за нещо важно. Умираше от любопитство да разбере какво е.

Не се наложи да чака дълго. Клио моментално изчезна в стаята си, да се свърже с Джасмин чрез компютъра, а тъй като Шон беше на тренировка по футбол, двамата по изключение останаха сами.

Аманда наля по чаша вино и се зае да приготвя вечерята.

Люк я прегърна.

— Слушай, седни за малко. Цял ден си била на крак в галерията. Аз ще сготвя. Моето песто е прочуто на шест континента.

Аманда въздъхна от удоволствие. Пълно блаженство. Мъж, който наистина умее да готви.

— Аз си мислех, че са само пет.

— Педантка. Винаги съм бил слаб по география.

— А по какво си бил добър?

Въпреки че през последните седмици бяха почти неразделни, а тази вечер той приготвяше вечеря в кухнята й — нещо, което изглеждаше естествено и прекрасно, дори изумително след годините, прекарани с Джайлс, — тя все още не знаеше почти нищо за него.

— По драматургия. Родителите ми усърдно се стараеха да не обръщат внимание на този факт.

Аманда се засмя.

— Не се съмнявам. Не е сред предметите, които водят към църквата. Би трябвало да се задълбочиш в латинския, примесен с малко вероучение.

— Боже, как мразех вероучението.

Аманда се усмихна.

— Защо се смееш?

— „Боже, как мразех вероучението.“ Досмеша ме на думите, които използваш.

Той остави мензурата и се доближи до нея.

— Боже — изимитира тона й той, — колко те обичам, Аманда Уелс — наведе се и я целуна по устните.

— Извинете ме — дочу се саркастичният глас на Клио зад гърба им. — Отивам у Джасмин да си пишем домашните.

— А няма ли да вечеряш?

— Ще вечерям там. Не искам да ви развалям купона.

Аманда се канеше да каже „Правилото е да се храним заедно“, когато й хрумна, че отиването на Клио у Джасмин можеше да се окаже удобно. Така двамата с Люк щяха да си поговорят, а и щяха да избягнат ужасното напрежение между него и дъщеря й.

— Добре. Но да се върнеш до десет.

Аманда отново се обърна към Люк. Хубавото му лице беше помрачняло.

— Не бива да й разрешаваш да говори така с теб. Ще започне да си въобразява, че всичко й е позволено.

Макар той да имаше известно право, Аманда изпита желанието да му напомни, че Клио е нейна отговорност.

— Знам. Просто сега й е много трудно — ние двамата сме заедно, а баща й скоро ще има близнаци…

Но Люк не я слушаше.

— Искам да кажа, ще допуснеш ли да се мъкне с по-възрастни мъже, особено след онази история с учителя по ски?

— Стига, Люк — студенината в гласа й изненада самата нея, но наистина чувстваше, че поведението на Клио няма нищо общо с него.

Той сви рамене. Аманда се помъчи да сдържи раздразнението си. Не искаше да се карат. В края на краищата той се опитваше да помогне. А поведението на Клио далеч не беше образцово.

— За какво искаше да говорим?

Люк се наежи.

— Няма значение. И бездруго може да не стане. Да забравим за това.

За първи път я отблъскваше емоционално и това й напомни за една игра, която силно мразеше като дете. Някой ти завързва очите, а ти започваш да чакаш. Можеш да получиш целувка, да те погъделичкат с перо или да те зашлевят. Смешното беше, че не се знаеше какво ще последва. Само дето на Аманда никога не й бе забавно.

— Спагетите са готови — обяви Люк.

Тя откри, че не е гладна. Люк се различаваше от Джайлс почти във всеки възможен смисъл. Защо тогава изпитваше същото чувство на объркване и негодувание, което й вдъхваше и Джайлс? Може би проблемът беше неин, както тъй енергично бе настоявал навремето самият Джайлс? Но докато от страх или по навик беше оставяла на съпруга си да му се размине, сега изобщо не се канеше да повтаря грешката си.

— Слушай, това, което се канеше да ми кажеш, очевидно е важно за теб. Бих предпочела да го обсъдим сега.

— Добре тогава — най-чаровната усмивка на Люк се върна.

Сякаш напрежението, което цареше допреди две минути, бе плод на въображението й. Двамата седнаха заедно на кухненската маса и той допълни чашите им с вино.

— Помниш ли, когато ти казах за онова предложение за работа в Лийдс?

Сърцето на Аманда подскочи. Помнеше го добре, но тъй като не го беше споменавал отново, по някакъв глупав, щраусовски начин се бе надявала да се е разминало.

— Настояват за отговор. Възможността е приказна — да организирам там фестивал на модерните изкуства. Всички говорят колко фантастичен е Лийдс напоследък. Трептящ. Енергичен. Университетът е най-модерният в страната.

— Лийдс — някак глупаво повтори Аманда.

Между Лейнтън и Лийдс имаше петстотин километра. Но не беше само разстоянието. Връзката им още бе нова, нуждаеше се от подхранване, за да укрепне. Нуждаеше се от интимност и близост. Това, от което не се нуждаеше, бяха стотици километри ненадеждна железопътна връзка.

— Ясно. Кога трябва да заминеш? Ако приемеш работата, разбира се.

Опитваше се да разбере доколко е ентусиазиран и доколко държи да получи работата поради чиста безизходица. Но Люк чакаше нейната реакция.

— Не изглеждаш възхитена — най-сетне рече той.

— Не съм. И трудно бих могла да бъда, нали? Знам, че е егоистично, но май съм се надявала да останеш тук.

— Договорът ми скоро изтича.

— Да, разбира се — за Бога, тя знаеше, че работа като неговата налага много пътувания.

Неизбежността на положението се стовари върху нея. Люк щеше да замине за Лийдс. Щяха да се опитат да запазят връзката си, но щеше да се окаже невъзможно поради усложненията в живота й. На Клио й предстояха важни изпити. Шон беше едва десетгодишен и имаше нужда от внимание. Майка й щеше да помогне, но не можеше да поеме цялата грижа за децата.

— Защо не дойдеш и ти? — Люк взе ръката й.

Аманда немощно се усмихна. Той нямаше представа какво щеше да означава преместване на семейство, пуснало дълбоки корени на друго място. Особено поради нестабилността след развода. Единственото, за което истински се беше постарала след раздялата си с Джайлс, бе да запази живота на Клио и Шон абсолютно същия във всяко друго отношение.

Люк вдигна чаша и я погледна над ръба й.

— Има и друга възможност — усмихна се той като фокусник, който знае, че белият заек още е в цилиндъра.

Аманда се почувства като затворник, на когото са дали последна възможност за предсрочно освобождаване.

— И каква е тя?

— Споменах ти, че мога да получа постоянна работа тук. Разбира се, не може да се сравнява с тази в Лийдс и при нормални обстоятелства изобщо не бих се замислил, но… — думите му мъчително заглъхнаха.

— Но какво? — подсказа му Аманда.

— Но се влюбих в теб.

Този път сърцето й се преобърна. Затворникът бе получил свобода.

— Ще се радвам да приема работата в Лейнтън. При едно условие.

Аманда спря да диша.

— И какво е то?

— Двамата с теб да се опитаме да постигнем нещо сериозно. Да се преместя да живея тук, при теб. Да се опитаме да бъдем истинско семейство.

Тя не се подвоуми. Би предпочела предварително да го обсъди с Клио и Шон, но случаят беше спешен. Ако не предприемеше нещо сега, Люк щеше да напусне живота й. Децата й трябваше да се научат да го приемат.

— Добре — вдигна своята чаша и се чукна с него. — Да го направим. За нас. Да си пожелаем всичкото щастие на света.

— Всичкото ли ще ни е нужно?

— Да, в присъствието на Шон и Клио. Обещай ми, че ще ме оставиш да им го съобщя внимателно.

— Звучиш, сякаш съм някаква заплаха, а не любовник.

— Съжалявам — докосна лицето му. — Ще се изразя иначе. Това е най-прекрасната изненада и знам, че всички ще бъдем много щастливи — усмихна му се нежно. — Рано или късно ще се получи.

 

 

Докато стана време Ангъс да надникне отново, Изобел беше станала от стола и си бе приготвила сърцераздирателна вечеря от половин филийка препечен хляб и рохко яйце.

— Бих те поканила на вечеря — рече тя, — но както виждаш, няма да стигне за двама, освен ако не можеш да правиш чудеса.

Ангъс нежно я прегърна, докато отблъсваше мисълта за празната си къща. Дори не беше се замислял какво ще яде.

— Между другото искам да ти кажа нещо — тя седна с подноса върху коляното си и пое дълбоко дъх да укроти болката, която внезапно я прониза като остър бръснач в корема. — За тържеството по случай привършването на обекта.

— Тъкмо се чудех кога ще се захванеш за това. Не го одобряваш въпреки речта си.

На Ангъс му бе отнело доста време да проумее сложната реакция на майка си. Тя мразеше онова, което наричаше „готованска култура“. Беше губила дома си и не хранеше съчувствие към онези, които хем биваха подслонявани от държавата, хем само се вайкаха.

— Да, в началото не го одобрявах. Не разбирам защо хората смятат, че могат да получават нещо срещу нищо.

— Лади е на мнение, че съм луд.

— Не, не мисля, че си луд. Пошегувах се за чудесата, но според мен „Истклиф“ почти се вмества в представите за чудо. Постигнал си нещо изумително. Когато дойдох тук, никой почтен човек не смееше да стъпи там. А ти вдъхна на хората известна гордост и вече не смятам, че приемат домовете си за гарантирани. Онзи ден го почувствах. А сега най-добре да изям това яйце, преди да се е превърнало в гума.

Ангъс трябваше да се извърне, смаян, че думите на майка му значат толкова много за него.

Тя хапна от яйцето, но за да не изневери на природата си, не можа да се сдържи да не го бодне за последно:

— Още си влюбен в майката на онова момиче, нали?

Ангъс сви рамене.

— Не разбирам защо така добре управляваш всички други аспекти на живота си, освен този.

— Не си в крак със събитията, маме. Жените вече не обичат мъжете да управляват.

— Дрън-дрън! — гласеше коментарът на Изобел, изречен с обичайната строга шотландска интонация.

Ангъс се постара да не изглежда шокиран.

— Да не ме съветваш да се втурна там, да повлека Аманда за косата и да халосам Люк Найт със сопа?

Изобел отхапа миниатюрна трохичка от препечената филийка.

— Ще е по-добре от настоящата ти стратегия да стоиш със скръстени ръце.

— Слушай, маме — внезапно се ядоса Ангъс, — ако ми потрябва съвет за любовния ми живот, ще ти го поискам.

Вярна на себе си, Изобел не можа да се примири последната дума да не е нейна:

— Тогава по-добре действай. Онзи младеж е бързак и е лишен от твоите скрупули. Познавам този тип. Щом искаш, играй по правилата, но не очаквай това от него.

„Ако не умираше, щях да я удуша“, помисли си мрачно Ангъс. Освен това на майка му й беше лесно да го обвинява, че стои със скръстени ръце по отношение на Аманда. Но доста по-неясното бе какво трябваше да направи.

От друга страна, може би все пак трябваше да предприеме нещо. Може би трябваше да пренебрегне Люк Найт и да й признае чувствата си, да й каже, че мисли непрекъснато за нея и все си представя какво би станало, ако съпругът й не беше се върнал онази нощ.

Ангъс беше сравнително уравновесен, но чувстваше едно нещо с всяка фибра на съществото си. Ако Джайлс не ги бе прекъснал, той, а не Люк, щеше да е в обятията и сърцето й. Но сега как да я убеди в това?

Независимо от риска за болезнено отблъскване трябваше да й каже.

Всъщност щеше да го стори още на другия ден.

За първи път от седмици насам, макар къщата да беше голяма, празна и кънтяща, той спа като бебе.

 

 

— Изглеждаш ми много весел — подвикна Роуз Майлс, като видя Люк да върви по плажа пред хижата им.

Беше го наблюдавала няколко минути, преди да го заговори. Бе взел камъче от плажа и внимателно го беше хвърлил върху начертаната от децата дама, после заскача от квадрат в квадрат. Беше толкова бликащ от енергия детски жест, че Роуз се засмя.

— Всъщност съм такъв. Искаш ли един валс, Роуз?

Лицето й разцъфна в усмивка. Кожата й беше толкова стара и прегорена от слънцето от десетилетия лежане на плажа, че приличаше на щастлив алигатор. Като се огледа да се увери, че никой няма да ги види, а може би и с надеждата, че има някой, двамата с Люк се понесоха във валс по дъсчената пътека, която водеше от крайбрежната алея към редиците плажни бунгала.

В задната част на дъсчената пътека имаше няколко мърляви заключени магазина, прилични по-скоро на сергии, които работеха само през лятото и продаваха евтини морски дреболии. Още бяха затворени за зимата. Двама мъже ги гледаха замислено, единият държеше малък като длан компютър в ръка.

Когато се приближиха с валсова стъпка, Люк разпозна в тях Ангъс Дей и шотландския му ръководител на строежите.

И Ангъс беше забелязал Люк. Въпреки чувствата си се усмихна на нелепата гледка как Роуз Майлс със своите вероятно осемдесет и пет години се носеше като младо момиче по пустия плаж.

— Здравей, Роуз — рече Ангъс. Знаеше, че трябва поне да кимне на Люк, но някакво детинско упорство му попречи. — Изглеждаш щастлива.

— Не аз съм щастливата… — те спряха да танцуват задъхани и засмени. — Люк заслужава поздравления.

Ангъс изпита тежко предчувствие като ледена буца в дъното на стомаха си.

— И защо?

Люк лениво се усмихна, в очите му пламтеше победата.

— Защото жената, която обичам, току-що ме покани да се пренеса при нея.

Роуз, невинно невежа за опасните води, в които газеше, се усмихна на Ангъс.

— Не е ли прекрасна новина? Винаги съм твърдяла, че жената, която улови Люк, ще е щастливка. Той е най-красивият младеж в цял Лейнтън.

— А — отвърна Ангъс с натежал от ирония глас, — но както казва майка ми, външността не значи нищо.

— Благодаря, Ангъс — Люк насмешливо вдигна вежда. — Ще се постарая да живея според възвишените морални проповеди на майка ти.

— Да — Ангъс присви очи и гласът му придоби стоманени нотки, които прерязаха слънчевото утро. — Най-добре ще е хубавичко да се постараеш.

— Е — отбеляза Роуз, когато двамата рязко му обърнаха гръб, — това не беше много възпитано от страна на господин Дей.

— Така си е — съгласи се Люк, като потисна усмивката си. — Въобще не беше възпитано. Но какво може да се очаква от него? Ангъс Дей е просто една капиталистическа акула, която се прави, че има съвест. Понякога обаче истинската му същност лъсва.

 

 

— Колко странно — сподели Роуз с Бети, когато се прибра. — Бях на алеята с онзи мил младеж Люк Найт и се сблъскахме с Ангъс Дей. Едва не се сбиха.

Бети изгледа сестра си, сякаш е малоумна.

— Естествено.

После продължи да простира нощниците си на малкото въже пред плажната им хижа. Имаше прекрасен вятър за сушене. Беше март, но с обещание за топъл април.

— Защо да е естествено? — засегна се Роуз. Тя се гордееше, че е по-проницателната, придобила мъдрост с годините, докато Бети крачеше през живота, ръсейки тъпи забележки и в общи линии се държеше като младо момиче на първия си бал.

— Не е ли очевидно? Има само една причина, поради която мъжете се държат така.

— И каква е тя, моля? — Роуз отмести изпъстрената с цветчета нощница на Бети и зачака.

— Трябва да са влюбени в една и съща жена.

— Я стига, Бети, откъде можеш да знаеш подобно нещо?

— Само от цял живот, пълен с влюбени в мен мъже — Бети напето преметна шалчето си през рамо като някаква сбръчкана Айседора Дънкан.

— И защо тогава си самотна старица, обитаваща славна плажна хижа с грозната си дърта сестра?

— Защото ми дожаля за теб и не исках да те оставям сама. А, между другото, господин Дей се отби при мен, докато ти се излагаше с валсовете си по алеята — млъкна величествено, наслаждаваше се на усещането, че знае нещо повече от Роуз за втори път тази сутрин. — Иска да ни направи предложение.

— Какво предложение?

— Нямам представа — Бети извади последния си коз. — Но ако ще предложи да ни определят за над осемдесетгодишни кралици на нощта, мисля, че идеята е блестяща.

 

 

— Какво правиш? — Клио наблюдаваше как майка й за втори път през седмицата чисти и подрежда къщата.

Истината беше, че от деня, когато Люк предложи да се нанесе при нея, Аманда започна да гледа по друг начин на дома си. Изведнъж купчините стари вестници, неидентифицираните пластмасови предмети и котешките косми, които хвърчаха из кухнята, започнаха да й се струват не толкова като неизбежен хаос, породен от семейния живот, а просто станаха потискащи. Искаше й се да лъха на чистота, дори подредеността да беше недостижима цел.

— Какво, по дяволите, ти става? — настоя Клио, докато си приготвяше сандвичите за училище. — Превръщаш се в еднолична реклама за гумени ръкавици. Хайде, успокой ме. Пила си домакински препарати или си смъркала политура за мебели, нали? Родната ми майка не лъска кухненския умивалник и не избелва чашите за чай.

— Не съм избелвала чашите за чай. Просто реших да поизчистя, това е всичко — Аманда се стараеше да не се оправдава. — Човек може да се измори от живота в кофа за боклук. Викат му пролетно чистене. Всички хора го правят.

— Всички хора може да го правят, но ти никога не си го правила досега. Обзалагам се, че е свързано с твоя рицар в блестящи доспехи.

Аманда не отговори. Искаше да контролира разговора, когато съобщеше новината за Люк. Беше намислила тази вечер да изведе Шон и Клио и да им я съобщи на порция пица.

— Така е, нали? — настояваше Клио. — Да не се страхуваш, че ще хване някоя зараза от плота за готвене?

Аманда не обърна внимание на думите й.

— Всъщност — изрече тя по-многозначително, отколкото беше възнамерявала — има нещо, за което искам да поговорим — спря, защото не знаеше как да съобщи новината.

— По дяволите! — Клио спря да реди училищната си чанта и погледна майка си. — Значи работата е дебела, така ли? Едно бързо чукане би изисквало десет минути, за да натикаш всичко под дивана. Нали не си го поканила да се нанесе?

Аманда се изчерви.

— Клио, всичко стана страшно трудно. Предложили са му прекрасна работа на север, но я е отказал заради мен. Единственото, което поиска, за да остане в Лейнтън, е да не живее в някакъв неугледен празен апартамент. Иска да живее с мен. С нас.

— Мамо, та той дори не ни познава — гласът на Клио трепереше от обида. — Той познава теб. Интересува се от теб. Не е избрал нас и вероятно въобще не ни иска. Ние сме просто цената, която трябва да заплати, ако иска връзка с майка ни. Е, аз пък не искам връзка с него. Дори не го харесвам.

— Клио — започна да убеждава дъщеря си Аманда, — не знаеш какво ще стане. Нито пък аз. Но ти обещавам, ако нещата не потръгнат, ще го помоля да си отиде. Всъщност и на мен не ми се щеше да бързаме толкова…

— О, нима! — саркастично възкликна Клио.

— Клио, ще го загубя — Аманда се разкъсваше на две. Люк беше първият мъж след Джайлс, с когото си представяше, че може да има сериозна връзка. Ангъс Дей бе просто кратка грешка, поредният мъж, подобие на Джайлс, но Люк беше нещо различно. Разбира се, понякога я дразнеше, но все пак бе най-доброто, до което щеше да се добере някога. — Знаеш колко бях самотна. Дори ти се залови да ми помагаш с ония обяви. Люк иска да се обвърже.

— Знаеш ли какво — изкрещя Клио, — звучи ми, като че ли те принуждава. Никога ли няма да се научиш, мамо? Точно това правеше татко през цялото време. А ти му позволяваше. И вината за проваления ви брак е твоя. Трябваше да му се противопоставяш. А сега Люк започва всичко отначало. Само че този път може и да не остана да гледам — пъхна сандвичите в училищната си чанта и тресна вратата на къщата, преди да успее да чуе вика на Аманда:

— Не, нищо не си разбрала! Люк изобщо не е като баща ти!

Аманда се извърна, мъчеше се да преглътне сълзите на болка и разочарование, че се беше справила толкова зле. Зад нея стоеше Шон с щръкнала като на пънкар от седемдесетте години коса и накриво закопчано палто.

Прегърна го с надеждата, че не е чул пререканието й с Клио.

— Ей, съблечи си палтото — разкопча най-горното копче. — Още не си закусил.

— Всичко е наред — Шон тикна рамото си обратно в палтото. — Не съм гладен.

Аманда знаеше, че трябва да настоява синът й да хапне нещо, но нямаше сили за поредния спор. Набързо му направи сандвич с фъстъчено масло и конфитюр, неговия любим, и дори изряза коричките, както той обичаше.

— Ето. Можеш да го изядеш в автобуса.

— Не, мамо, благодаря. Ще изчакам междучасието — взе си раницата, която изведнъж започна да изглежда твърде тежка за крехкото му телце, и тръгна към пътната врата. Точно преди да излезе, се обърна. — Мамо, та той дори не се интересува от футбол — изрече тихо. — Представяш ли си, въобще не е чувал за Бартез — поклати тъжно глава. — Дори татко беше чувал за Бартез.

— Ти можеш да го научиш — извика Аманда след него, но беше твърде късно — и Шон си бе тръгнал.

Аманда седна на кухненската маса и опита да се пребори със сълзите. Децата не разбираха колко смазващо самотна се чувства една жена, когато съпругът й я напусне. Всички бяха уверени, че ще оцелее, че ще събере парчетата. Независимо от болката, трябваше да се държи. Хората го очакваха, дори съпругът, дори новият любовник. Добрата стара Аманда. Тя е достатъчно силна да се справи. Е, този път не беше. В живота й бе влязъл човек, който я обичаше, човек, когото и тя обичаше, и нямаше да допусне да си отиде.

Яростните и разрушителни обвинения на Клио, че Люк е точно толкова властен, колкото и Джайлс, нахлуха в главата й. Но Клио бъркаше. Може да беше умна и интелигентна, но не знаеше всичко. А и никога не беше си правила труда да опознае Люк.

Когато го направеше, щеше да разбере, че няма нищо общо с Джайлс.

Единственото, което трябваше да стори, беше да намери начин да помогне на Клио и Шон да се убедят в това.

Лошото бе, че началото не беше блестящо.