Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (12)

Глава 12

Досега денят вървеше с типичното настроение на омраза към понеделниците. Шон беше изгубил футболните си обувки и кутията с обяда; Клио бе намръщена и затворена, а къщата тънеше в пълен следнеделен хаос. Освен това беше закъсняла за работа. Само с пет минути, но те бяха достатъчни да й спечелят гаден поглед от страна на Луиз. После звънна телефонът.

— За теб е — извика Луиз. — Господин Райт.

Аманда гневно я стрелна с очи.

— Какво каза тя? — запита смеещ се глас в слушалката.

— Господин Найт — настоя Аманда и направи гримаса на Луиз. — Каза, че е господин Найт.

— Но аз не се представих — Люк звучеше озадачен.

— Луиз знае всичко. Затова някои хора в Лейнтън я смятат за вещица.

— Просто ти звънях за концерта. Все още ли важи уговорката?

— Твърдо — беше се сетила дори да се обади на майка си да гледа Шон. Да моли Клио да стои при брат си в събота вечер, дори при двойно заплащане, щеше да си насилва късмета.

— Мислиш ли, че и дъщеря ти ще иска билети?

На Аманда й се прииска да обяви безумното си влюбване още в този момент. Подозренията на Рути дали е готов да приеме децата изплуваха в главата й. Колко далеч от истината беше, той вече се грижеше за тях.

— Сигурна съм, че ще умре от радост за билетите. Стига местата да не са до нашите. Не обича да има нещо общо с мен на публични места.

— И защо?

— Смята, че може да я изложа с неуместно майчинско поведение.

— Какъв вид неуместно майчинско поведение?

— Ами например да й кажа „здрасти“.

— Божичко, не знаех, че да имаш деца на тази възраст е като да вървиш през минно поле.

Аманда се въздържа да му отвърне: „Ще се научиш.“

— А момченцето ти? Ще иска ли да дойде и то?

Аманда беше готова да го разцелува. Макар да не бе го споменала пред Рути, лекото раздразнение на Люк по отношение на семейните й задължения я тревожеше и дори й беше напомнило някои от неприятните реакции на Джайлс. Но Джайлс и след милион години не би се сетил да помисли какво биха искали децата, дори неговите собствени.

— Не, благодаря. Майка ми ще дойде. Ще са по-доволни, ако гледат кеч по телевизията. Да наблюдават Скалата в действие, за тях е толкова приятно, колкото и да са заедно.

— Добре тогава. Липсваш ми.

Сърцето й едва не полетя из стаята.

— И ти на мен — изпита внезапен прилив на желание и копнеж да прескочат етапа на опознаването и да разкъсат взаимно дрехите си. — Малко остава.

— За мен съвсем не е малко — лекият намек в гласа му й подейства като гъделичкане.

— Добре, добре — изръмжа Луиз, когато Аманда й подаде слушалката. — Гледай да не се разтопиш и да потечеш по пода на галерията. Значи те покани на концерт? Случва се непрекъснато. Не е нужно да се размазваш така.

— Всъщност се трогнах, защото покани и Клио.

— Дали идеята е добра? Клио изведнъж стана страшно маце.

— Луиз — Аманда поклати глава, сякаш говореше с умствено недоразвит човек. — Клио е само на шестнадесет години.

— На шестнадесет и великолепна — напомни й Луиз.

Аманда сви рамене. Понякога й се струваше, че приятелките й, макар и добронамерени, лансират много странни идеи.

— Хайде да поотложим временно сапунения сериал за семейство Уелс. Би ли занесла вместо мен тези неща в банката? — Луиз връчи на Аманда печалбата от миналата седмица. — А докато си в града, ще влезеш в „Сейфуей“, нали, кафето ни почти свърши. А, и би ли ми взела няколко агнешки котлета? Грохнала съм.

— Но ти живееш до магазина — напомни й Аманда, убедена, че би могла да свърши и нещо по-полезно. — Можеше да купиш поне кафето.

— Наистина бих могла да взема кафето — Луиз й отправи усмивка, която казваше „Тук аз съм шефката, а ти служителката, която трудно би си намерила нова работа на тази възраст.“ — Но не и котлетите.

 

 

— Хайде, Клио, ще закъснеем за час! — Джасмин дръпна Клио за ръката. И двете бяха в смрадливата и твърде неприятна дамска тоалетна, но все пак там бе едно от малкото места в училището, където наоколо не се мяркаха момчета. Джасмин заразглежда приятелката си. Напук на развлечените пуловери, които вече почти не сваляше, Клио изглеждаше страхотно — приличаше на една от едва порасналите манекенки с пухкави устни и огромни очи, надничащи изпод гъсти ресници, от кориците на списанията.

Неволно си каза, че не е справедливо. Само допреди няколко месеца Клио не беше по-привлекателна от нея. А сега всички момчета и дори някои от учителите бяха започнали крадешком да й хвърлят погледи.

— Защо носиш тоя ужасен стар пуловер? — запита Джасмин. — Дори да си бременна, толкова рано едва ли ще проличи — и в собствените й уши това прозвуча малко коравосърдечно.

— Защото не мога да понасям хората да ми зяпат циците — отвърна Клио и скръсти ръце на гърдите за двойна подсигуровка.

— Е, не са точно като на Памела Андерсън.

— Напротив, ако си свикнала да си плоска като палачинка.

— Все пак — изтърси Джасмин и тутакси съжали за думите си — не е ли малко късничко да си криеш циците?

Клио се разплака.

— Извинявай, извинявай, аз съм същинска тъпа крава — Джасмин я погали. — Колко ти закъснява?

— Към десет дни.

— Е, не е дошъл краят на света. Направи ли си тест?

Клио вдигна големи насълзени очи към приятелката си.

— Не. Ако не направя теста, все едно нищо не се е случило.

— Каза ли на майка си? Потърси ли съвета й?

— Тя ще откачи. Мисли ме за разумно малко момиче, което ще получи шестици на всички контролни, а няма да се остави да я омайват разни скапани даскали по ски!

Джасмин откъсна малко тоалетна хартия и я подаде на приятелката си да си избърше очите.

— Не знам. Майка ти ми се струва готина. Не е като баща ми, той би ме убил. Щеше да ме затътри в клиниката за аборти, преди да успее да произнесе „непредпазлив секс“. Ами твоят баща? Можеш ли да поговориш с него?

— Вероятно ще реши, че съм го направила, за да не остана по-назад от жена му. Тя ще ражда някакви гадни близнаци.

— По дяволите, бях забравила. Слушай, искаш ли аз да отида да ти купя тест? Ще го направим заедно. Поне ще спреш да се мъчиш така.

Клио още по-здраво скръсти ръце.

— Или ще започна.

Чуваха крясъците и кикота на съучениците си пред вратата. Момчетата бяха откраднали тетрадката на едно момиче и сега то ги гонеше със смях.

— Трябва да направиш нещо.

— Защо? Мисля, че да скрия главата си в пясъка не е лоша идея.

— Като се изключи фактът, че докато главата ти е в пясъка, тялото ти ще става все по-голямо и по-голямо.

— Добре тогава. Купи теста, а следващата събота или неделя ще дойда у вас да го направя — Клио вдигна огромната раница, пълна с учебници. Започна да рови и да търси портмонето си. В задната му част, зад снимката на майка й, баща й и Шон, направена на Коледа преди няколко години, когато семейството още беше заедно, бе скрита кризисната й десетачка. — Пестях за сутиен с подплънки, но вече няма да ми трябва. Смешно, ако не ми бяха пораснали цици така изведнъж, Жил сигурно нямаше да ме забележи.

— Но той те е забелязал, момиче, в това няма съмнение.

 

 

— Взе ли си лекарството? — Ангъс Дей внимателно изправи майка си, докато бухваше възглавниците и подпъхваше одеялото й.

— Да, за нещастие. С вкус на малини. Защо трябва да е точно на малини? Мразя ги.

— Може да са шотландски малини.

Изобел се подсмихна. Напомни на Ангъс изтощен турист, който си налага да преодолее още един хълм.

— Може и така да е.

Струваше му се, че напоследък болестта на Изобел набира скорост. Задъхваше се и непрекъснато беше отпаднала. Но имаше едно нещо, което му беше заявила съвсем ясно — когато дойдеше краят, не искаше да умре в някаква неприветлива болница. Искаше да умре у дома. Той само се надяваше, че когато моментът настъпи, щеше да съумее да удържи обещанието си.

— Има нещо, което ще ме развесели. Онези дървени птици, които ми обеща.

Ангъс шеговито козирува. Може да беше смущаващо и за двамата, но трябваше да поговори с Аманда Уелс.

— Ще се видим по-късно — целуна нежно майка си. — И не забравяй лекарството.

— Не се тревожи. Госпожа Нортъм ще ми го натика в гърлото, ако упорствам.

Имаше достатъчно време да се отбие в галерията и да попита за птиците, преди срещата с наемателите за окончателната уговорка за откриването на обновения квартал.

За негово дълбоко разочарование Аманда я нямаше.

— Само прескочи до банката — обясни Луиз.

— Тогава ще я почакам — отвърна Ангъс.

— И до магазина.

— Е, може да я потърся по-късно.

— Не мога ли аз да ти помогна? — Луиз направи гласа си колкото можеше по-дрезгав и съблазнителен. В резултат се получи нещо като джаз певица с бронхит.

— Работата е…

Вратата зад гърба им се отвори и звънчето издрънка.

— Здравей, Ангъс.

Беше Аманда с покупките. В магазина бе приключила удивително бързо, а по изключение в банката нямаше опашка.

— Чудесно — Луиз беше готова да срита Аманда за ненавременната й поява и заради топлотата в гласа на Ангъс, когато я видя.

— Съжалявам, ако ставам досаден — рече той, — но наистина ми трябва още една дървена птица. Веднага. Иначе ме грози опасност.

— Добре — нещо в тона му подсказа на Аманда, че не става въпрос за обикновена покупка на подарък, нито за необузданата лудост на шантав колекционер. — Щом е толкова важно, защо не отидем сега? — пренебрегна неодобрителния поглед на Луиз. — Тъкмо съм в обедна почивка.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен.

— Гледайте да свършите до два часа — обяви Луиз. — Следобед очаквам наплив.

Ангъс и Аманда не посмяха да се погледнат. Галерията беше съвсем празна.

Колата му беше паркирана точно отпред.

— Спуснал съм покрива — усмихна се той, — за да не се оглеждам във витрините.

Аманда се изчерви, докато влизаше в автомобила. Не знаеше, че Ангъс беше чул тази нейна забележка.

— Майка ми много се смя, като й казах — продължи да я дразни той. — Каза, че й напомняш за самата нея.

Аманда бе изненадана и странно трогната, че бе говорил на майка си за нея. Беше забравила и колко уютна и предразполагаща е обстановката в колата му и се зачуди дали и той мисли за вечерта срещу Нова година. Беше се държала безобразно.

— Майка ти е невероятна — Аманда се насили да спре да мисли за онази вечер. — Всъщност направи ми впечатление още когато те накара да платиш за щетите, които аз нанесох на колата ти.

— Винаги взема страната на по-беззащитния. Може би защото самата тя е водила тежък живот — без малко да сподели за болестта на Изобел и за това, че дървените птици бяха единственото, което наистина значеше нещо за нея, но майка му беше толкова горда и затворена. Мразеше да я съжаляват точно толкова, колкото мразеше и ония, които се оплакват. От гледна точка на Изобел, колкото по-малко хора знаеха, че умира, толкова по-добре. Може би това също беше израз на калвинистките й идеи, но Изобел Дей вярваше, че смъртта е нещо единствено между нея и Бог и, естествено, не искаше да го споделя с разни почти непознати люде, които се интересуваха само защото самите те искаха да живеят.

Вече излизаха извън Лейнтън, когато Аманда се сети, че не е взела адреса на скулпторката. Спомни си, че Наташа живее някъде на пътя извън града, отвъд пристанището. Но когато стигнаха там, веднага позна мястото. Апартаментът беше партерен в къща, разположена на няколко пресечки от пристанището. Бе сграда от червени тухли с олющена мазилка и въобще не приличаше на дом на творец.

— Трябваше да се обадим предварително — каза Аманда, след като за трети път натисна звънеца.

Тъкмо щяха да тръгват, когато Наташа, облечена в синя престилка с невероятния надпис „Майстор готвач“ на гърдите, отвори вратата.

Позна веднага Аманда.

— О, здрасти. Извинявай за надписа, но не произвеждат с „Майстор-скулптор“ — поведе ги през скромна, но уютна дневна към пристройка отзад. — Моето студио! — направи кръг с ръка, за да покаже голямата, подобна на веранда стая с олющена боя по стените и запотени прозорци. — Не е кой знае какво — махна към дневната, където телевизорът беше включен, — но поне мога да гледам предаването на Джери Спрингън, докато работя.

— Това е Ангъс Дей — представи го Аманда. — Той е твой сериозен почитател.

Ангъс се канеше да отбележи, че всъщност майка му е почитателката, но не искаше да обиди Наташа.

— Купих две ваши чапли.

— Хубави са, нали? — Наташа възхитено се усмихна.

— Ангъс се чудеше дали нямаш още нещо. Казах му за гнездящите чайки, които ми показа.

— Опасявам се, че вече ги няма.

Аманда изпита остро разочарование. Не беше осъзнала колко й се искаше Ангъс да купи красивите птици.

— Подарих ги. Реших, че така ще е най-добре, след като не успях да ги продам. Напоследък повече рисувам — посочи зад себе си към парченцата рециклирано дърво, които ограждаха ярко оцветени тропически риби.

— Приказни са — ентусиазира се Аманда. — Ангъс, не смяташ ли, че са страхотни?

— Да, но искам дърворезба.

— Само това е — Наташа взе още незавършена дървена птица, дълга около метър, големите й криле тъкмо изникваха от къс дърво, сякаш се раждаха пред очите им. Излъчваше някаква чиста простота, която Ангъс веднага разбра, че ще допадне на Изобел.

— Това е лебед. През лятото живеят в блатата.

— Прекрасен е — той го взе в ръце и погали гладката му повърхност. — Почти в стил „Шейкър“^[1]. Тя ще го хареса.

Аманда изпита познатото и все пак напълно ирационално бодване на завист към бъдещата собственичка на лебеда.

Наташа засия от похвалата.

— Обожавам стила „Шейкър“. Последователите му използват само най-чисти и ясни линии. И всичко си има някакво приложение, не служи единствено за украса.

— За колко време ще можете да го довършите?

— Няколко дни ще ми стигнат. Ще ви го доставя, ако ми дадете адреса си.

Ангъс изглеждаше на седмото небе.

— Ще бъде чудесно. Знам, че страшно ще й допадне.

Аманда скришом го наблюдаваше. Колко ли е прекрасно да имаш някой, който иска да те направи щастлива, както Ангъс го искаше сега. И все пак колко ли значи всичко това, след като си позволяваше да флиртува с Аманда и Наташа, докато купуваше подаръка? Може пък подаръците да бяха някакво извинение. Докато повечето мамещи любовници носеха цветя, когато се връщаха от леглото на друга жена, Ангъс Дей купуваше дървени птици стил „Шейкър“.

Слава Богу, че Люк бе толкова открит. С Люк поне можеше да е сигурна, че каквото вижда, това и ще получи. Усмихна се на себе си. На всичко отгоре бе пристигнал с препоръки.

 

 

— Изглеждаш щастлива — думите на Ангъс я извадиха от унеса й, докато караха обратно към града.

— Да. Да, щастлива съм.

— Вече не даваш обяви по вестниците, а?

Тя се вцепени, а Ангъс забеляза смущението й и понечи да си прехапе езика.

— Да, в момента не давам — смотолеви тя.

— Срещаш ли се с мъжа, който дойде в галерията? — гласът му бе почти обвиняващ. — Изглежда много чаровен.

Аманда застина. Чаровен бе единственото качество, което не искаше да открие у Люк.

— Не е чаровен. Открит. Внимателен. Сърдечен.

— Същински ангел.

„Но не и като онзи — продължи мислено Ангъс, — когото срещнах пред галерията.“ Би използвал други думи да опише характера му. Но защо? Той въобще не го познаваше. Вслушваше се само в интуицията си. Ала трябваше да признае, че интуицията му, макар обикновено да беше доста точна, в този случай бе силно предубедена.

Наташа удържа на думата си. На следващия ден пристигна в службата на Ангъс с лебеда.

— Благодаря много — той внимателно прибра птицата в колата и реши веднага да я занесе на Изобел. — Не знаете какво ще означава това за нея.

— И за мен. Чувствам се прекрасно, когато ме ценят.

Беше по средата на пътя към къщата на майка си, когато се сети, че бе обещал да се отбие при Лади заради някаква криза, възникнала в „Истклиф“.

Лади го чакаше на паркинга в задната част на квартала, неизменната плетена шапка с кръста на свети Андрей на челото бе нахлупена ниско над веждите му. Беше толкова студено, че влезе в колата на Ангъс да поговорят.

— Внимавай! — Ангъс премести лебеда, преди Лади да седне отгоре му.

— Сега пък купуваме лебеди. Надявам се, че не са за тия проклети апартаменти. На тях повече ще им подхождат патки, а не лебеди.

— Това, Лади, е произведение на изкуството.

— И колко те обръснаха за него? Дори не прилича на истински. В центъра, в магазина „Всичко за лира“ има много по-хубави — от гипс, с жълти човчици.

Ангъс се замисли дали да не обясни на Лади принципите на работа с дърво в стил „Шейкър“, но мъдро реши да премълчи.

— Ако питаш мен, прилича на детска играчка — добави Лади.

— Но не е. Всъщност е за майка ми.

— Майка ти е разумна шотландка. Не би искала да си трошиш парите за такива неща.

— За твое сведение тя ме накара да го купя.

— Тогава и тя е превъртяла като теб. Още прахосани пари. Също като тоя налудничав проект — посочи обновените блокове наоколо, които приветливо грееха на зимното слънце.

— Винаги можеш да отидеш да работиш другаде. Бил Нийл от „Годхил“ ще те лапне веднага — „Годхил“ беше единствената им сериозна конкуренция в областта на строителното предприемачество, а Бил Нийл имаше ум като бръснач. И беше самата истина, че веднага би назначил Лади — технически ръководители на строежи като него бяха рядкост.

— Брей — Лади внезапно се ухили, — нали съм тук да те наглеждам, без мен ще започнеш да предлагаш апартаменти с джакузи на общинските наематели и да строиш мезонети за бездомните.

Ангъс се засмя на това, колко добре го познаваше Лади.

— Сега като го спомена, се сетих, че в града има една недостроена къща, която съветът би искал да подновя…

— Ето, видя ли! — Лади направо се задави.

— Шегувам се — засмя се Ангъс. — Всъщност ще е по-добре да се върна към печелившите проекти.

— Благодаря ти, Боже, че най-сетне получи просветление.

— За човек от народа би станал прекрасен капиталист.

— Ще приема това като комплимент. А сега за тия наематели, дето се връщат. Жената от номер двайсет и едно казва, че си й обещал розова баня. Щях да й отговоря: „Слушай, госпожо, никой, дори и най-безумният предприемач, не би позволил на хората да избират цвета на баните си“, но после се сетих, че говорим за теб…

 

 

След като привърши разговора си с Лади, Ангъс установи, че разполага само с половин час да занесе лебеда на майка си преди следващата си среща. Надяваше се тя да го оцени по-високо от Лади.

И не остана разочарован.

— Ангъс, прекрасен е! — възкликна Изобел, когато той й го показа. — Тази художничка има истинско усещане за живия свят. Сложи го там, на полицата над камината. Така! Колко е красив! Мога да седя тук и да си представям, че съм се върнала на Хебридите.

— А аз си мислех, че си любителка на градовете, която намира покоя и тишината влудяващи.

Изобел му се усмихна с любов.

— Така е. И съвсем скоро ще имам повече покой и тишина, отколкото бих искала — взе ръката му. — Когато си отида, ще можеш да гледаш лебеда и да мислиш за мен. Надявам се, че ще го почувствам.

— За Бога, маме — Ангъс се опита да прикрие чувствата си с деловитост. — Не бъди такава песимистка.

Изобел се усмихна.

— Каква е разликата между оптимист, песимист и реалист?

— Не знам.

— Песимистът казва, че чашата е полупразна, оптимистът — че е полупълна, а реалистът: „Долейте уиски.“ Така че защо не ми налееш малко „Макалан“?

— С удоволствие.

— Дойде ли твоята Аманда да избирате заедно?

Ангъс вдигна вежда.

— Аманда не е моя, но да, дойде.

— И защо Аманда да не е твоя? Ти много я харесваш.

— Закъснях. Друг се добра пръв до нея.

— И наричаш мен пораженка? Как постъпваш, ако някой от конкурентите в бизнеса ти отмъкне някоя сделка?

Ангъс се засмя.

— Търся обходен път.

Изобел допи уискито си, внезапно изтощението й силно пролича.

— Именно.

 

 

— Изглеждаш много добре — каза Хелън на дъщеря си. Комплиментите от страна на Хелън бяха такава рядкост, че Аманда се погледна в огледалото. Всъщност наистина изглеждаше добре. Косата й блестеше (и как не, беше взела от австралийския шампоан на Клио, вместо да използва своя, купен от супермаркета), очите й блестяха от вълнение и дори краката й изглеждаха тънки, защото беше нахлузила чехли с токчета като игли, които бе съчетала с младежка поличка от каталога „Боден“.

— Леле, мамо — възкликна Шон, вдигайки поглед от футболната игра на ФИФА. — Чак не приличаш на майка — Аманда реши, че това е комплимент. — Мога ли да гледам записа на „Дракони“, като излезеш?

Аманда коленичи до него и прошепна:

— Мисля, че баба ти изгаря от нетърпение да гледа кеча. Тя няма кабелна телевизия. Само внимавай да не се развълнува прекалено.

— Добре — Шон явно приемаше сериозно отговорностите си. — А какво да направя, ако все пак се развълнува прекалено?

— Кажи й, че ако не се държи подобаващо за възрастта си, ще изключиш телевизора.

— Но, мамо — съвсем основателно възрази Шон, — тя и без това не се държи подобаващо за възрастта си.

Звънецът на вратата изправи Аманда на крака, но Клио тичешком изтропа по стълбите.

Появи се след секунда, изчервена като домат, а на крачка зад нея вървеше Люк.

— Съжалявам — смотолеви тя, — помислих, че е приятелката ми Джасмин.

— И аз съжалявам, че те разочаровах — усмивката на Люк разтапяше сърцето. — Казвам се Люк. А ти трябва да си Клио — протегна ръка, но Клио остана с плътно скръстени пред гърдите ръце — жест, към който напоследък непрекъснато прибягваше.

— Здрасти.

— Здравей, Люк — Аманда отново се впечатли от небрежната му грация и от естествеността на усмивката му. Нищо чудно, че Роуз Майлс бе разцъфнала след осемдесетгодишно женско упорство по отношение на мъжкия пол. Той бе неустоим. — Люк, това е майка ми Хелън.

Люк пое ръката на Хелън.

— Сега разбирам от кого си наследила тази красота.

— Всъщност — намеси се нахално Клио — мама винаги е казвала, че прилича на баща си.

Люк лениво повдигна вежда.

— Тогава приликата е в изискаността, която притежават и двете.

Хелън направо замърка като огромна карамелено-рижава котка.

Но Аманда се почувства на страната на Клио. Трябваше ли Люк да бъде толкова преднамерено чаровен? Тъкмо щеше да каже нещо остро, когато Шон я изпревари.

— От кой отбор си? — запита той, като взе своята „Енциклопедия на най-великите футболни отбори“.

— Опасявам се, че не съм голям запалянко.

Шон го изгледа с отвращение и реши да го остави в карамелените нокти на баба си. Така му се падаше.

— Аманда ми каза, че сте неповторим в балните танци — Хелън потупа подканващо мястото до себе си.

— Умея само тангото. Живях малко в Аржентина. Но полката ми е лишена от скокливост, а самбата ми — от блясък.

— Съмнявам се. Аманда ми каза, че сте възвърнали грацията на Роуз Майлс, стига някога да е имала такава, и всичко това благодарение на тангото.

— Тангото има могъщо въздействие. Любов, измама, предателство, изневяра.

— Звучи като в сериала „Жителите на Ист Енд“ — обади се Клио.

— Звучи досадно — добави Шон.

— Трябва да тръгваме — напомни Аманда. — Тук ли ще останеш тази вечер? — обърна се тя към Клио. — Мислех, че не можеш да дойдеш на концерта, защото имаш ангажимент.

— Така е — Клио се изчерви, защото се сети за теста за бременност, който смяташе да направи същата вечер с помощта на Джасмин. — Отивам у Джасмин. Майка й ще дойде да ме вземе всеки момент.

— Да — отвърна хапливо Аманда, — разбирам, че това е много по-интересно от концерта.

— О, мамо! — Клио се изчерви от обзелото я озлобление. — Престани най-сетне. Не съм длъжна да ходя по тъпи концерти само защото новият ти приятел иска да ме впечатли с щедростта си.

— Всъщност билетите са безплатни. Люк организира фестивала.

— Тогава няма да възразиш, ако не ги използваме, нали?

— Клио — смъмри я Аманда, — не е нужно да бъдеш толкова груба.

— Хайде, вие двамата тръгвайте — Хелън се опитваше да изглади нещата. — Клио ще се оправи — гледката как Хелън пърха около Люк беше ужасяваща. — Може би някой път ще ме изведете да танцуваме танго? — запита кокетно тя.

— Може би — обеща Люк и й целуна ръка.

Докато вървяха по улицата, загърнати в дрехите си заради януарския вятър, една мисъл хрумна на Аманда. За първи път, откак се помнеше, майка й сякаш одобряваше неин приятел.

Тук имаше нещо гнило.