Барбара Делински
Гореща вълна (3)

Трета глава

Брендън Кар бе омагьосан. Това бе единственото заключение, до което можеше да стигне, след като в най-невероятни моменти от деня мислите му се връщаха към „сладката и сексапилна“. Бе започнал да я нарича така. Името й подхождаше. В нея имаше някаква сладост — в лиричния начин, по който движеше ръцете си, в момичешкия стил, в който връзваше косата си на конска опашка, в грациозната походка, с която се рееше из апартамента си. Би могъл да я нарече и невинна, защото му се струваше, че вижда и това, но сексапилът бе по-силен.

Тя цялата бе секси! Оскъдното облекло, което носеше в жегата, прикриваше всичко съществено, без да скрива нищо. Бе стройна, без да е кльощава. Той знаеше, че гърдите й са малки, ала добре закръглени, че кръстът й е тънък, че бедрата й са заоблени точно колкото е нужно, за да подчертаят нейната женственост. Тя обаче не я подчертаваше съзнателно. Не можеше да види как бледата светлина от апартамента преминава през тъканта и очертава извивките. Сигурно би се смутила, ако знаеше — Брендън го чувстваше, или поне така му се искаше да вярва. Много неща му се искаше да вярва. По дяволите, кой мъж не би го искал, ако една жена му действа така, както тя на него?

Искаше му се да вярва преди всичко, че е свободна. Живееше сама, но това не означаваше, че не се е скарала със съпруга си, или че не е сгодена за друг мъж, или че не чака обекта на своята истинска любов да се завърне от далечно пътуване. Няколко пъти бе виждал в апартамента й мъж, ала въпреки че тя на тръгване го целуваше за довиждане, съзнателно се освобождаваше от прегръдката му, преди да е станала по-страстна. Със сигурност никога не бяха стигали до леглото.

Намръщи се от тези мисли. Не че наистина я шпионираше. Но високите й френски прозорци бяха толкова големи, а той бе само човек. Вечер, когато лампата бе запалена, почти нищо не оставаше скрито. Тя не бе покрила прозорците със завеси, очевидно приемайки завесите като пародия на женска независимост.

Всъщност Брендън бе забелязал този апартамент още откак се нанесе в своето жилище преди две години. Предишните му наемателки бяха две ученички, които непрекъснато вдигаха купони. И в най-лютата зима — въпреки че вашингтонските зими съвсем не са мразовити — те без никакво угризение разтваряха докрай прозорците си, за да споделят прегракналата си компания със света. Шумът бе чудовищен. Той не бе единственият наемател, който се дразнеше, ала бе един от малкото, които се осмеляваха да се обадят. Към края двете момичета подхвърляха през двора язвителни подигравки към него. Когато се преместиха, Брендън си отдъхна с облекчение.

Това стана преди шест месеца. Естествено, бе любопитен кой ще е новият наемател. Предполагаше, че фирмата за недвижими имоти — същата, която притежаваше целия квартал с къщи — този път е била по-внимателна, особено след като им се наложи да направят основно почистване и боядисване. Зимните месеци бяха спокойни, а той бе зает, но когато дойде хубавото време, започна да хвърля по някой поглед отсреща.

Никога нямаше да забрави първия път, когато я видя. Преглеждаше първата страница на вестника си и внезапната светлина в нейния апартамент привлече вниманието му. Не можа да се въздържи, облегна се на шкафа и започна да я наблюдава над вестника.

Тя току-що се бе върнала от работа. Поне Брендън така си мислеше, защото бе облечена по-изискано и изглеждаше по-възрастна — всъщност по-зряла — от студентка. Тя свали жилетката си, остави я на леглото, после извади от хладилника замразена храна и я сложи в микровълновата печка.

Спомняше си колко неприятно му стана, че яде сама. Странно, такава хубава жена би могла да си намери компания за вечеря, стига да иска.

Затова онази вечер отхвърли всякакви чувства за вина и се върна към вестника. Ала други вечери погледът му все се рееше натам.

Можеш да научиш много неща за една жена, като я шпионираш. Можеш например да научиш, че е отдадена на работата си, ако за това могат да говорят дългите часове, през които работеше и у дома. И че е човек с навици — всяка вечер влизаше в апартамента си, светваше лампата, оставяше пощата на шкафа, отваряше френските прозорци, стига да позволяваше времето, и включваше телефонния секретар. В този ред. И че бе подредена — освен ако имаше домашна помощничка, която да разчиства след нея. Брендън нямаше откъде да знае това, защото самият той бе на работа, а и не можеше да вижда през прозорците й през деня. Ала когато тя се връщаше вечер, винаги бе подредено. Разбира се, в сравнение с неговото жилище всичко друго би изглеждало подредено.

Седмиците минаваха, а Брендън мислеше все повече и повече за тази жена. Някак си не се чувстваше толкова самотен, когато се връщаше вкъщи, ако очакваше да хвърли поглед към нея. През повечето време тя не го забелязваше и той не бе сигурен дали бе доволен от това, или не. От една страна, искаше му се да може да й помаха с ръка или да й се усмихне през двора. От друга — стигаше му да се откъсне от действителността и просто да си помечтае.

Бе мечтал доста. Мечтаеше например, че тя е неговият идеал и, въпреки че никога не се бе замислял особено над идеали, тя ги въплъщаваше всичките. Очевидно имаше професия, но не бе ревностна феминистка и никога не поставяше работата над личния живот, който искаше да има. А тя искаше да има личен живот, представяше си Брендън. Просто още не го бе уредила.

Представяше си, че е сърдечна и всеотдайна. Представите му се подхранваха от времето, което тя прекарваше на телефона. Знаеше, че това не са безгрижни светски разговори, защото тя често потъркваше врата си или навеждаше глава. Разговорите я разстройваха, ала тя ги приемаше. Не мислеше само за себе си.

И щедра. Често при нея идваха съседки, за да поискат нещо — масло, захар, яйца. Обикновено това бе Кони. Той познаваше Кони. От време на време я засичаше на паркинга в двора и я намираше малко прекалено агресивна за неговия вкус. И прекалено възрастна. Брендън бе на тридесет и осем, а Кони, въпреки че изглеждаше добре, определено бе прехвърлила четиридесетте, пък макар и само с един ден. Може и да не беше прав, но искаше по-млада жена. Не момиченце, просто жена, която не бе преживяла толкова много.

„Сладката и сексапилна“ изглеждаше на почти тридесет, което за него бе съвсем добре. Девет или десетгодишната разлика означаваше, че той вече има добро положение и може да я осигури.

Ако наближаваше тридесетте, тя вече бе завършила образованието си и бе имала време да започне кариерата си. Работата не беше в парите, ставаше дума повече за самоуважение. Нейното самоуважение. Колкото по-силна се чувстваше като човек, толкова по-уверена щеше да се чувства и като жена.

А тя се чувстваше уверена. Личеше си по начина, по който се обличаше и движеше. Всъщност думата „секси“ не бе точна, защото предполагаше, че тя осъзнава как действа на мъжете. По-точното бе „чувствена“, но „сладка и чувствена“ не му звучеше добре, а „секси“ изразяваше начина, по който тя го караше да се чувства.

Особено през последните няколко дни на нетърпима жега. Вкъщи Брендън ходеше само по шорти. Не че се възбуждаше от собствената си голота, ала да се чувства полугол, докато я гледа как се носи в леките си като дихание дрехи, му действаше невероятно еротично. Както и потта.

Винаги бе знаел, че е земен тип, но това никога досега не се бе проявявало толкова силно. Харесваше му начина, по който тя изглеждаше, когато й бе горещо, когато кожата й пламтеше, а копринените кичури коса лепнеха по врата й. Не искаше жена, която се поти изящно. Искаше жена, чиято пот е толкова истинска, колкото и неговата. И искаше жена, която я приема като нея — грациозно изтрива веждите си с опакото на ръката, извива гръб като котка, навежда глава, за да постави студената чаша на врата си, навежда се през прозореца в несъзнателно страстна поза.

Накрая, преди две вечери тя вдигна очи и го видя. Въображението и реалността внезапно се сляха. Това бе странно, защото всъщност не научи за нея нищо повече, отколкото знаеше преди. Ала нещо в начина, по който го погледна като че ли малко изненадана, малко замаяна, доста несигурна какво да прави и с едното, и с другото чувство — сякаш постави нещата на фокус.

Беше ли дошло време да действа? През последните два дни поне десет пъти си бе задавал този въпрос. Искаше му се да я заговори, но това някак би направило реалността още по-близка, а той не бе сигурен дали е готов. Колебанието му изглеждаше глупаво, когато се замислеше за него, защото не беше нито нерешителен, нито стеснителен. Отдаваше го на фантазиите, които бяха толкова прелестни, че не му се искаше да свършват.

Разбира се, ако действителността се окажеше още по-хубава, щеше да се проклина заради загубеното време. Тя бе толкова красива, изглеждаше толкова чувствена, толкова нежна. Представяше си, че с нея ще си почине, а страшно имаше нужда от почивка. Представяше си спокойните разговори, които щяха да водят, и моментите, когато нямаше да имат нужда да говорят, защото щеше да им е достатъчно приятно да споделят мълчанието.

Представяше си я и в леглото. Не просто в леглото. Бе я зървал малко преди да е загасила лампата. Омайваше го как се протяга, как се свива под завивките и си търси удобно местенце. Ала не за това си мислеше. Брендън си я представяше в леглото с него, представяше си я как го дарява с най-дълбоката нежност и с най-сладкия огън.

— Хей, Брейдън, имаме проблем.

Той вдигна глава и се поизправи на стола си, но само от дългия пръст, с който избърса потта над горната си устна можеше да се предположи, че умът му е бил зает с нещо извън работата.

Неговият подчинен изглежда не бе забелязал. Обаче Кевин Брауър по начало не бе особено наблюдателен.

Той би забелязал, че човек се поти в стая с климатична инсталация толкова, колкото би забелязал черното мастило по палеца на фалшификатора на пари. Иначе бе добър в работата си — биваше го в разследването, в проследяването на уликите, в определянето на графика — именно това, последното, както правилно предположи Брендън, го бе довело тук с такова опечалено изражение.

— Смит не иска да свидетелства.

— Това не е нищо ново. Казвал го е и преди.

— Ала той отказва да се яви на изслушването на свидетелите. Казва, че трябва да лети по работа до Далас и ще се върне чак другата сряда. А ако изслушването е насрочено за вторник…

— Ще трябва да си промени плановете. Вече два пъти отлагаме нещата, за да се съобразим с него. Времето за съобразяване мина.

— Какво да му кажа?

Брендън направи гримаса на нетърпение, насочено повече към Кевин, отколкото към Херълд Смит.

— Просто това, което ти казах. Времето за съобразяване мина.

— А ако се опъва?

— Прати му призовка.

— Да му пратя призовка — повтори Кевин, кимайки енергично, и се запъти към вратата. — Добре.

Брендън изсумтя подигравателно и се замисли за хората като Кевин. Те като правило бяха умни и бяха завършили право с отличие. Но поглъщането на факти от книгите бе едно, а творческото мислене — съвсем друго. Юристите като Кевин не бяха на мястото си в криминалния отдел, където не можеше без интуиция. Те биха се справили къде по-добре с гражданското, данъчното или антимонополното законодателство.

Ала хората като Кевин много държаха на криминологията. Привиждаха им се загадки и бързи действия, без да разбират, че най-големите загадки на този етап на съдебното производство се решават само със силата на мисълта, и че в основата на всичко бе чия воля ще надделее.

Кевин Брауър нямаше достатъчно силен характер, за да надделее тъкмо неговата воля. Брендън имаше. Той бе спокоен човек и прекарваше много време в мислене, просто в мислене, разсъждавайки върху десетките документи, които четеше всеки месец, опитвайки се да разбере събитията и да предвиди ходовете. Това бе като подреждане на пъзъл. При вроденото си любопитство, способността да се пренася в света и съзнанието на другите, отличното познаване на закона, невероятното чувство за момента, с непоколебимата си решителност Брендън винаги побеждаваше.

Случаят Смит бе един прекрасен пример. Херълд Смит притежаваше химическа фабрика, подобна по размери и структура на две други, които през последната година вече бяха заплашвани със саботаж. Интуицията на Брендън, насочвана от щателно проучване и непотвърден източник, му подсказваше, че наред бе заводът на Смит. Макар всички да знаеха, че заплахата за химическо замърсяване на нивите и водоизточниците бе смъртоносно оръжие в ръцете на терористите, Херълд Смит не се поддаваше. Не приемаше, че заводът му не е добре защитен, нито че бе възможно някой от неговите работници да е подкупен. Не желаеше разследването, което според него нямаше да стигне доникъде, да доведе до враждебна гласност.

Задачата на Брендън сега бе спокойно, но твърдо да го убеди, че гласността би била много по-враждебна, ако не иска да сътрудничи.

Вътрешният телефон иззвъня и го откъсна от мислите му. Той натисна копчето на говорителя.

— Да, Мардж?

— Госпожица Уилс на четвърта линия. Тук ли сте?

Искаше му се да го няма, ала днес вече два пъти се бе крил от упоритата госпожица Уилс.

— Тук съм — реши Брендън с въздишка, после изключи говорителя, натисна четвърта линия и вдигна слушалката. — Здравей, Джослин.

— Мардж мрази ли ме? — долетя женски глас.

— Не, разбира се — усмихна се той.

— Струва ми се, че се дразни, когато се обаждам.

— Само защото трябва да ме извинява, когато ме няма, а мен често ме няма.

— Липсваш ми — призна тя с такава искрена тъга, че го бодна остро чувство за вина. Джослин Уилс бе много хубава жена, с която Брендън през последните няколко месеца ту се срещаше, ту не. Харесваше я, но нищо повече и когато усети, че нейните чувства започват да стават по-дълбоки от неговите, се опита да ги охлади.

Джослин не разбираше от намеци. Със самочувствието на съвременна жена му звънеше често. Дори се появяваше в апартамента му, „просто за да каже едно здрасти“. Той не би имал нищо против неочакваните й посещения, ако, притиснат така до стената, не се чувстваше като пълен простак, че не я кани да излязат някъде. Накрая неизбежно я канеше. И неизбежно след това се чувстваше по-зле. Знаеше, че трябва да е по-откровен, ала не можеше да я обиди. Тя бе добродушна и невинна. Живееше в столицата по-малко от година и кръгът й от приятели бе малък. Бе самотна.

Но когато му кажеше нещо като „липсваш ми“, най-доброто, което Брендън можеше да стори, бе да се направи, че не я разбира.

— Тук е истинска лудница. Опитваме се да свършим всичко, преди хората да се разпилеят по отпуски.

— Ти направи ли вече плановете си?

Той стисна очи и се прокле наум.

— Не още. Засега изчаквам да видя какви ще са плановете на другите.

— Защо? Те повечето са по-нископоставени от теб. Кажи им, че заминаваш и ги накарай те да се съобразят с теб.

— Не става така. Когато човек е по-високопоставен, това означава по-голяма отговорност. Освен това аз съм по-гъвкав от онези, които трябва да съгласуват отпуските си с жени и деца.

Джослин не отговори веднага и Брендън знаеше точно какво мисли тя. Бе го поканила да прекарат заедно последната седмица от юли в къщата на нейните родители, а той все отклоняваше поканата колкото можеше по-тактично. Без съмнение беше обидена от ролята на девета дупка на кавала.

— Трябва да съобщя на родителите ми дали искаме да ползваме къщата. Сестра ми иска да ходи там същата седмица.

— Нека да отиде — отвърна Брендън колкото можеше по-внимателно. — Честно казано, не съм сигурен дали ще успея да се измъкна за повече от някоя събота и неделя от време на време.

— Ала ти имаш нужда от почивка. Кога за последен път си излизал в отпуск?

— През март.

— Това не се брои. Тогава ходи на конференция.

Той не си направи труда да възрази, че бе взел няколко дни за себе си след края на конференцията. Тогава му се струваше, че не са ходили с Джослин достатъчно дълго, за да отидат заедно на почивка, или поне така си казваше. Но сигурно още тогава бе усещал, че чувствата му към Джослин са ограничени. Не бе лицемерно благочестив. Ако я искаше, веднага щеше да я накара да дойде с него. Ала колкото и да бе приятна, Джослин не го вълнуваше.

От друга страна, би могъл сериозно да се замисли дали да не отвлече „сладката и сексапилна“ за цял месец. Бар Харбър, Хилтън Хед… По дяволите, където и да е, и щеше да е щастлив.

— Е — произнесе Брендън с въздишка, която нямаше нищо общо с никакви ваканционни планове, — конференция или не, измъкнах се от кабинета си, така че все беше някакво разнообразие.

— Бях се настроила да отидем заедно.

— Защо не отидеш във всички случаи? През лятото там е пълно с хора.

— Бях се настроила да отидем с теб.

— Няма да мога, Джослин.

— Ще запазя къщата за една седмица — заяви тя с внезапна решителност. — Сестра ми ще трябва да си направи други планове.

— Това не е честно.

— Уморена съм да бъда честна. Ако съм запазила къщата, може би ще дойдеш с мен, дори да е за един-два дни.

— Джослин…

— Не казвай нищо. Искам просто да знаеш, че поканата е в сила, става ли?

— Не става — отсече той объркано. — Чуй ме, ако намеря малко време това лято, ще отида някъде, където никой да не може да ме намери. Искам да бъда сам, откъснат от целия си досегашен живот.

— Откъснат от мен? — попита тя едва чуто.

— Откъснат от всички.

— Аха… — замисли се над това и после, каквито и да бяха причините, реши да не спори. — Добре. Но въпреки това ще си добре дошъл в къщата на родителите ми през последната седмица на юли — пое бързо въздух. — Ала истинската причина да ти се обадя, е, че следващия четвъртък вечерта при нас ще има лекция за съветско-американските отношения. Аз смятам да отида и реших, че може да ти се иска и ти да дойдеш.

— Четвъртък вечер? — повтори Брендън, за да спечели време да реши какво да отговори.

— В осем часа. Ще бъдеш ли зает?

Зависеше какво значи зает. Един бърз поглед към настолния календар му показа, че няма в графика си никакви официални срещи. Но ако нямаше работа вкъщи, можеше да му се прииска да поиграе ракетбол или да почете някоя хубава книга. Или да седне в полутъмния си апартамент и да гледа към отсрещния край на двора…

— Ами…

— Ако имаш планове, ще те разбера.

Ако можеше поне да не го разбира! Когато му говореше толкова нежно и откровено, той се чувстваше още по-зле.

— Не, нямам планове.

— Ходи ли ти се?

Съветско-американските отношения? По дяволите, темата бе интересна. Винаги обичаше да чуе нова гледна точка.

— Разбира се. Там ли ще се видим?

Джослин работеше в Американския университет, затова знаеше от първа ръка кога какви лекции ще има.

— Освен ако не искаш преди това да хапнем някъде — предложи тя с надежда.

Хрумна му, че това започваше много да прилича на среща, докато хубавото да се видят направо на лекцията бе, че беше съвсем безлично. Съмняваше се дали Джослин сега бе по-склонна да разбира от недомлъвки, отколкото преди време, ала реши да опита.

— По-добре да свърша колкото мога повече работа тук. Така няма да се чувствам толкова виновен, че съм отделил време за лекцията.

— Чувството за вина ще те погуби — пошегува се тя.

Какво знаеш ти, помисли Брендън, но вместо да се включи в шегата, само я попита в коя зала ще бъде лекцията, обеща да се видят там и затвори.

 

 

Тази нощ Брендън седеше в хола си и се вглеждаше в себе си и в живота си. Апартаментът на „сладката и сексапилна“ бе тъмен, ала неговият самоанализ имаше много по-малко общо с този факт и с възможността да му е скучно, отколкото със самите фантазии.

Малко се плашеше от дълбочината на тези фантазии. По природа бе по-скоро човек на действието, отколкото мечтател. Винаги бе действен и зает, както и сега, но въпреки това постоянно фантазираше за нещо, което можеше да се окаже съвсем нереално. Чудеше се защо го прави. Толкова ли бе голяма празнотата в живота му?

Като се замислеше за това, сигурно бе самотен. По цял ден около него имаше хора и би било в реда на нещата да се радва, че прекарва вечерите си сам. И дълго време всичко бе наред. Сега обаче това не му се струваше правилно. Не бе сигурен кога бе настъпила промяната. Животът има навика да прелита като замъглена панорама от събития, които идват на фокус едва когато човек намали скоростта, за да направи завой. Той нямаше намерение да завива. Подсъзнанието му трябва да бе сложило ръка на кормилото.

Чудеше се дали това имаше нещо общо с възрастта му. Не само жените чувстват тиктакането на биологическия часовник. Всеки мъж, който се занимава активно със спорт знае, че на тридесет години е мъничко по-бавен, отколкото на двадесет, а на тридесет и осем — мъничко по-бавен, отколкото на тридесет. Брендън никога не се дразнеше от това. Малкото, което бе загубил в скоростта, бе компенсирал с финес.

Не беше и суетен. Не се страхуваше, че ще побелее, че ще сложи очила или че ще има бръчки. Ставаше дума по-скоро за здраве и сила. Искаше да може да се радва на жена и деца, когато е в разцвета си, което отново го връщаше към биологичния часовник. Приближаваше се към разцвета си дяволски бързо.

Изтегна се на дивана. Къде беше тя? В апартамента й бе тъмно като в рог, а вече стана девет часа. При мисълта, че е на среща, го обзе ревност. При мисълта, че може да е заминала някъде за почивните дни, изпадна в отчаяние. Чувстваше се определено нервен. Надигна се и се запъти към банята. Хладният душ му помогна срещу нощната жега, ала не можа да успокои духа му. След малко, почти без да се бе избърсал, той нахлузи едни найлонови спортни шорти, взе една бира от хладилника и излезе на пожарната стълба. Отвори кутийката и на един дъх изгълта почти половината.

Щеше да е добра партия, похвали сам себе си наум Брендън. С него лесно се живееше. След като толкова дълго бе живял сам, бе свикнал да се оправя. Е, наистина, апартаментът му не блестеше от чистота, но си почистваше след готвене, редовно изхвърляше боклука и в моменти на вдъхновение можеше да си оправи леглото. Произхождаше от добро семейство, бе получил солидно образование, имаше стабилна работа и стабилна професия. Наистина, като държавен служител не получаваше големите пари, които би взел в частния сектор, ала живееше скромно и бе поспестил нещичко. Ако тя се съгласеше, той щеше да купи къща. Тази идея му харесваше. Нещо извън града. Нещо спокойно и усамотено. Нещо с огромен двор за децата.

Тя щеше да иска деца, Брендън бе сигурен. Дори щеше да иска временно да остави работата си да почака, докато децата поотраснат. Той никога нямаше да я моли да го направи. Това щеше да е нейно лично решение, но щеше да му достави удоволствие. Брендън бе съвременен мъж и щеше да настоява да поеме своя дял от домакинската работа. Ала старомодната част от съзнанието му вярваше, че децата растат най-добре, когато са с майка си, особено с майка като нея.

Взе си още една бира и се загледа мрачно в тъмнината. Значи отново бе започнал да фантазира и най-страшното беше, че му се струваше толкова реално и толкова правилно да си представя „сладката и сексапилна“ в своето бъдеще.

Мой човек, много нависоко летиш, помисли си той. Тя ще вземе да се окаже някоя касиерка с писклив глас и отвращение към секса.

Но в този момент всички подобни мисли излетяха от главата му, защото в нейния апартамент светна. Брендън прехапа горната си устна и внимателно проследи как тя сложи пощата на шкафа, остави жилетката, която носеше, заедно с куфарчето, отвори широко френския прозорец, после се обърна към телефонния секретар. Докато слушаше, разкопчаваше блузата си. Когато я разтвори, зъбите му се забиха по-дълбоко в устната и въпреки че тя продължаваше да е с гръб към него, въображението му полудя.

Това бе всичко, което тя му разреши. Заобиколи леглото и изчезна от полезрението му. Цялото му тяло бе напрегнато. До болка искаше още. Издиша задържания досега въздух и бавно си пое дъх, издиша, вдиша, издиша. Докато успее да възстанови поне малко от самообладанието си, тя се върна при телефонния секретар, облечена в много широка, много дълга светложълта тениска. Включи го и веднага отиде до прозореца.

Той не се помръдна. Пулсът му се ускори, но Брендън не отмести поглед.

Раменете й бяха изправени. Ръцете й бяха отпуснати отстрани. Въпреки че лицето й бе в сянка, той разбра точно в кой момент погледите им се срещнаха.

Усети с цялото си същество това безмълвно „здравей“ и разчитайки на силата на мисълта си, изпрати своя отговор:

„Как мина денят ти?“

„Днес беше по-добре“, отвърна тя. „А при теб?“

„Също. Много ли е горещо в твоя апартамент?“

Тя прокара ръка по врата си.

„Да. Ала аз нямам нищо против. Климатичните инсталации са шумни.“

„Тук няма място за климатична инсталация. Би било жалко да се запуши прозореца.“

„Съгласна съм.“

„Ти имаш вентилатор на тавана, нали? Почти го виждам.“

Пръстите й се плъзнаха нагоре по главата и повдигнаха тежката коса от врата й.

„Имам.“

„Радвам се. Помага, нали?“

„Да.“

„Защо не си вземеш нещо за пиене? Чувствам се виновен да седя тук с моята бира.“

„След малко.“ Ръката й се спусна от косата и се опря леко на корема. „Точно в момента не ми се мърда.“

Но все пак се отмести, хвърляйки един кос поглед през рамо. Чак когато се откъсна от фантазията, Брендън чу тихото жужене. Тя отново погледна към него.

„Това е телефонът. Ще ме извиниш ли за минутка?“

„Разбира се.“

„Няма ли да си тръгнеш?“

„Не.“

Стори му се, че видя леката усмивка, когато тя се обърна и тръгна към телефона.

— Най-после!

Сърцето на Керълайн прескочи един удар.

— Керън? Бебето ли?

— Не, ти. Най-после си вкъщи! Търсих те два пъти снощи и после веднъж рано тази сутрин.

Това обясняваше прещракването на телефонния й секретар.

— Защо не ми остави съобщение?

— Защото миналия път нямаше полза. Ти не ми се обади.

Керълайн се почувства заслужено смъмрена.

— Смятах да ти се обадя през почивните дни, когато ще имам време да седна и да си поговорим.

— Можеш ли да говориш сега?

Можеше ли да говори със сестра си? Разбира се, че можеше. „Което е много, много е. Когато стигнеш дотам, да си въобразяваш, че си приказваш с човек, когото никога не си срещала…“

Хвърли един извинителен поглед към прозореца, придърпа един от кухненските столове и се отпусна на него.

— Разбира се, Керън. С удоволствие ще си поговоря с теб. Кажи ми как се чувстваш.

— Дебела и натежала. И ми е горещо.

— Толкова хубаво?

— Аха.

— Как е бебето?

Керън извиси глас:

— Рита като бясно. Лекарят казва, че е много жизнено.

— Това би трябвало да те радва — забеляза Керълайн с усмивка. — Иска ми се да можех да видя.

— Никой не може да види.

— Имах предвид да пипна.

— Всички пипат. Това е лудост, Керо. Всички пипат. Искам да кажа, това си е моето тяло, обаче всички го пипат. Ти можеш да го пипнеш. Това си е в реда на нещата. Очевидно и Дан може. И моите приятели, и дори хората, с които работя всеки ден. Ала клиентите?!

Керълайн долови напрежението в пронизителния глас на сестра си.

— Те ти завиждат — обясни тя, но зад думите й се криеше много повече от банално успокоение. Керълайн знаеше какво казва. Самата тя изпитваше такава завист. — Ти имаш нещо, което те искат.

— Опитвам се да си го припомня, когато гърбът ме боли, а глезените ми стават два пъти по-дебели от обикновеното.

— Два пъти ли? — засмя се Керълайн.

— Е, може би не точно два пъти, ама почти.

— Това е нормално, Керън. Както и болките в гърба. Може би трябва да не се преуморяваш толкова.

— С работата ли?

— Ммм.

— Бих искала да мога. Ала аз съм само сътрудник.

— Ти си един бременен сътрудник.

— А големите момчета следят всяка моя стъпка. След една година ще мога да стана съдружник. Но ако не успея да им покажа, че се отнасям сериозно към работата си, мога да забравя за това съдружие.

— А Дан какво казва? — Дан бе съпругът на Керън, и Керълайн не би могла да избере по-добър мъж за сестра си. — Той не би имал нищо против, ако това съдружие малко се отложи, нали?

— Той не би имал нищо против, ала аз бих имала. Много усилия съм положила за това, Керо. Да стигна дотук и или да го отложа, или напълно да го загубя — това би ми разбило сърцето.

— Но ти искаш да имаш дете.

— Да, искам. Искам и детето, и Дан, и съдружието. Мога да го направя, Керо. Знам, че мога.

— И аз го знам, ала това не означава, че ще бъде лесно.

— Нищо не е лесно за една жена, особено в правото. Не би повярвала, че тук още има дискриминация.

— Досега си успявала да се справяш — опита се да я окуражи Керълайн.

— Но това е една непрестанна борба. Мисля, че това ме обезкуражава най-много. В най-добрия случай трябва да съм два пъти по-добра, от който и да е мъж на моето ниво, а сега с тази бременност трябва да съм три пъти по-добра. Та моите колеги ме крият от клиентите! Донякъде ги разбирам. Един клиент не иска да разчита на юрист, който след два месеца ще изчезне. Ала става дума само за деветдесет дни. И във фирмата го знаят. Деветдесет дни!

— Всичко ще се оправи, Керън.

— Наистина ми се иска да го вярвам. Аз също понякога се чувствам несигурна. Понякога, когато си мисля какво ли би било, ако бебето се окаже ревливо, или ако има някакъв здравословен проблем…

— Бебето няма да е ревливо — прекъсна я Керълайн. — И няма да има здравословни проблеми. Не бъди като мама, Керън. Това е самоубийствено.

— И аз така си казвам — въздъхна Керън. Гласът й трепна. Бе се отдала на несигурността, за която бе споменала. — Мислиш, че много се вживявам, така ли?

— Ако някой може да го направи, това си ти.

— Но може ли някой да го направи? Може ли някой да бъде съпруга, майка и юрист, и да се справя добре с всичко това?

— Не виждам защо не, доколкото осъзнаваш ограниченията и се съобразяваш с тях, когато възникнат. Досега си успявала, нали?

— Бебето още не се е родило.

— Ала Дан ще е до теб и ще ти помага. Винаги ти е бил опора. Той иска детето не по-малко от теб и знае колко много означава за теб твоята работа. Там е работата, Керън. Ти имаш съпруг, който е до теб.

— Сигурно имам голям късмет.

— Така е. Сега чувстваш ли се по-добре?

— Да. Добре е човек да може да си изпусне парата, но се чувствам виновна, че непрекъснато се оплаквам на Дан.

— Твоето оплакване не е толкова лошо.

— Защото си му свикнала. И защото съм единствената малка сестричка, която имаш.

Керълайн погледна към часовника на микровълновата печка.

— Не мислиш ли, че е време да си лягаш, сестричке?

Керън въздъхна, ала този път някак срамежливо.

— Да, струва ми се, че мога да подремна. Благодаря, Керо. Винаги ми помагаш да се почувствам по-добре.

Керълайн мислеше за това няколко минути след като затвори телефона. Радваше се, че сестра й вярва в нея, защото тя самата се измъчваше от чувство на вина — вина, че не бе в Уисконсин да помага на майка си, вина, че не можеше да облекчи болката на Карл и Даян, вина, че можеше спокойно да гради собствената си кариера, докато сестра й трябваше толкова да се бори. Искаше й се да не приемаше толкова присърце техните тревоги, но си бе такава и се страхуваше, че винаги щеше да бъде.

Чудеше се какво ли биха казали колегите й за това. Без съмнение биха казали, че има много силни майчински инстинкти. Биха могли също да предположат, че поддържа зависимостта на семейството от нея, като се поставя на тяхно разположение двадесет и четири часа в денонощието. Ако това бе така, то бе така толкова отдавна, че вече не знаеше как да разруши този цикъл.

Стана от стола и отиде до прозореца. „Високият, тъмнокос и красив“ бе все още на пожарната стълба.

Керълайн се почувства малко по-добре.

„Това ли правя? Поощрявам зависимостта им?“

„Не знам. Правиш ли го?“

„Предполагам. Може би аз самата имам нужда от това.“

„Може би имаш нужда от свое собствено семейство.“

„Ала за да имам свое собствено семейство, трябва да имам съпруг. Ако не намеря подходящия мъж, нещата ще се усложнят още повече. Виждала съм какво става, когато един брак е несполучлив. Чувството за вина е още по-лошо. Уморена съм от чувства за вина.“

„Хайде сега, къде отиде оптимизмът ти?“

Ъгълчето на устните й трепна.

„Вятърът го издуха.“

„Извинявай, ама тази нощ няма вятър.“

Тя прокара ръка по бузата си и избърса струйката пот, преди да бе стигнала до брадичката й.

„Продължавай да ми говориш.“

„Няма вятър. Няма въздух. Само ние. И какво ще правим?“

„Не знам… Не знам.“

„Трябва да направим нещо. Не можем да продължаваме да се срещаме по този начин.“

„Ами ако не си допаднем, когато се срещнем лице в лице? Ще се получи много неудобно. Няма да мога да си говоря с теб, както досега.“

„Ами ако си допаднем? Помисли за това.“

Керълайн мисли за това цялата нощ и през по-голямата част от следващия ден. Мислеше за него, докато се въртеше из един супермаркет. Мислеше, докато й подстригваха косата, докато си купуваше чорапи, докато се оглеждаше в новата си лятна рокля, която бе малко небрежна като за работа. Мислеше, докато бе в обществената пералня и по-късно, докато почистваше апартамента си.

Мислеше за това и когато излязоха с Елиът, от което се чувстваше още по-виновна.