Барбара Делински
Гореща вълна (1)

Първа глава

Керълайн Купър развърза клюмналата фльонга на блузата си, разкопча горното копче и разтвори влажната яка.

Зънн.

„Много до късно работиш, Керълайн. Вече е осем часа ваше време, а един Бог знае кога ще чуеш това съобщение… Безпокоя се за баща ти. Рентгеновата снимка на крака му изглежда добра, но ужасно го боли. Започвам да се чудя дали някога ще може пак да ходи, какво остава да играе голф, а ако не може, ще стигнем до просешка тояга. А може би все едно ще стигнем до просешка тояга. Докторът, който му намести неправилно крака миналата есен, не би трябвало повече да се занимава с медицина.“

Въздишка.

„Обади ми се, когато можеш, миличка. Трябва да си поговорим.“

Щрак.

Керълайн разкопча последното копче и внимателно изхлузи блузата от раменете и ръцете си.

Зънн.

„Ах, Керълайн, още си в града. Как ти завиждам за енергията. Можеш ли да ми дадеш малко назаем?“

Стон.

„Бебето става все по-голямо. Аз ставам все по-голяма. Не разбирам откъде още намирам сили да ходя. Сигурно е от инат. Мъжете във фирмата се страхуват, че ще родя в офиса. Лигльовци. Разбира се, те никога не са били бременни. Колкото до това, ти също, ала имам нужда от един ободряващ разговор. Обади се, когато и да е.“

Щрак.

Керълайн въздъхна с облекчение, когато смъкна полата си, и с още по-голямо облекчение, когато събу найлоновите си чорапи.

Зънн.

„Искаш ли да знаеш какво направи днес твоята добра приятелка? Тя настоя — не помоли, а настоя — да вземе къщата с езерото. Не й стигат другите три. Ненаситна кучка. Не разбирам какво си намерила в нея като приятелка.“

Изръмжаване.

„Не разбирам и какво съм намерил аз в нея като съпруга.“

Мълчание.

„Ще ти се обадя някой друг път, сестричке.“

Щрак.

По бикини и сутиен, Керълайн се повлече изтощена към банята. След полумрака на стаята, светлината там бе тягостно ярка и сякаш усилваше жегата. Тя намокри една кърпа със студена вода и я притисна към лицето си.

Цветя. Това й се искаше да намери у дома след дългия работен ден. Букет свежи, уханни цветя. Не телефонен секретар, изригващ оплаквания.

С въздишка прокара кърпата по врата си и я притисна към пулсиращата вена. Букет цветя… Или връзка ярко оцветени балони… Или един умопомрачителен мъж с разбираща усмивка и заскрежено дайкири в протегнатата му ръка. Изтри с кърпата врата си и помисли, че точно в момента би предпочела дайкирито пред мъжа.

Този път с тъжна усмивка, разкопча сутиена и го пусна на шкафа. Отново намокри кърпата и я прокара по онези части на тялото си, които цял ден не бяха дишали — сгъвката на лактите, извивката на талията, под и между гърдите. Облекчението бе чудесно, макар и краткотрайно. Замисли се дали да не си вземе един студен душ, но реши, че усилието ще е прекалено голямо. Чувстваше се изцедена. Всъщност единственото, което искаше — след като нямаше нито букет цветя, нито връзка балони, нито страхотен мъж, нито заскрежено дайкири — бе да изтрие от съзнанието си всички мисли и да се отпусне.

Пусна кърпата в умивалника, загаси лампата и се върна в голямата самотна стая, която наричаше свой дом. Това бе един тавански апартамент на третия, последен етаж на приятна градска къща в Джорджтаун. Три години бе работила във Вашингтон, преди да я намери. Чудо на чудесата, оказа се, че може да си позволи този наем и последното, за което би се пазарила, беше липсата на климатична инсталация.

До тази вечер. Летните горещини се бяха стоварили злобно и отведнъж, а още не беше дори истинско лято. Бе шести юни. Керълайн потръпна при мисълта на какво щяха да приличат юли и август.

Движенията й бяха лениви, сякаш краката й нямаха сила да разсекат нетърпимата жега. Вентилаторът на тавана разклащаше слабо въздуха, ала тъй като в стаята имаше само зной, подобрението бе незначително. Запъти се към гардероба. Краката й лепкаво шляпаха по големите керамични плочи. Дори тънката батиста, която облече, й се стори тежка.

Отвори докрай широкия прозорец, опря се с коляно на стола до него, хвана с две ръце гъстата си коса и я отметна от врата си. Във вътрешния двор тази нощ сякаш нямаше въздух. И въпреки това бе спокойно — още един плюс на апартамента. Колите бяха паркирани край калдъръмената алея, ограждаща няколко дръвчета и храсти, малка тревна площ и скромна пейка от ковано желязо. От другата страна имаше къщи, също като нейната. Като цяло, изглеждаше очарователно.

Или клаустрофобно. Бе започнала да си представя открити пространства, поля с разлюляна от вятъра пшеница, ливади, по които растат върби и бълбукат ручейчета… В този момент звънът на телефона раздра замрелия нощен въздух. Тя затвори за миг очи, пое дълбоко дъх и се отблъсна от стола. Ръката й за момент колебливо спря, после вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей — долетя приятен мъжки глас. — Току-що ли влизаш?

Керълайн не знаеше дали чувства облекчение, или раздразнение. Въпреки че ходеше с Елиът от няколко месеца, точно в момента не беше в настроение за него. Бе уморена, беше й горещо. След цял ден приказки жадуваше за тишина. Все пак й се струваше, че по-добре Елиът, отколкото роднините й.

— Преди малко. Какво става?

— Беше ужасен ден, но сега съм на седмото небе. Преди по-малко от два часа подписахме договор за базара, ала няма да повярваш какви подводни камъни се показаха в последния момент. Толкова дълго ту се уреждаше, ту се проваляше, та вече си мислех, че всичко ще отиде по дяволите. Но успяхме, наистина успяхме. Разбираш ли какъв удар е това?

Тя се усмихна слабо и размаза с опакото на ръката потта по челото си. Както и очакваше, Елиът продължи да нарежда:

— Моята фирма е на път да построи най-стилния базар, който Арлингтън някога е виждал. Не е лошо като за една нова фирма. Предприемачът може и да се окаже костелив орех, ала архитектурните планове са страхотни и ще се прочуем. Така че… — той замълча и продължи с доловима усмивка: — Какво ще кажеш да излезем и да пием по едно шампанско с хайвер?

Заскреженото дайкири продължаваше да звучи по-добре. Керълайн затвори очи, отпусна назад глава и разтри врата си.

— Наистина съм много уморена, Елиът.

— Обаче има повод за празнуване. Не всеки ден ми пада такава сделка.

— Не трябва ли да я отпразнуваш с твоите партньори?

— През последния час това правих. Следващите два часа са за нас.

Тя едва сдържа един стон и се опита да го призове към съчувствие:

— Наистина би ми било много приятно, но за мен денят също бе ужасен, а и нямам договор, с който да се хваля.

— Ела с мен и аз ще споделя с теб радостта си.

— Не. Само ще ти разваля настроението.

— Мила моя, това е невъзможно. Тази вечер нищо не може да ми развали настроението. Днес съм на върха. Ела и ще видиш.

Керълайн се почеса по носа.

— Благодаря, ама по-добре да видя дали в прогнозата за времето не обещават дъжд.

— В такива щастливи нощи не обещават дъжд. Кой знае колко дълго ще продължи тази радост? Щом дойде истинската работа, ще започна да се треса от нерви. Сега е времето да се празнува.

Тя въздъхна.

— Елиът, струва ми се, че няма да мога дълго да си държа главата изправена в ресторанта.

— Тогава вземи едно такси, ела тук и ще си прекараме чудесно с храна за вкъщи или нещо такова.

— Не съм облечена.

— Толкова по-добре — заяви Елиът с тон, който моментално й показа, че бе сбъркала. През последните няколко седмици той й правеше намеци за предложения, които Керълайн внимателно отхвърляше, като отговаряше с шеги.

Не че не го харесваше. Харесваше го. Елиът бе добър събеседник и много възпитан. Обичаше концертите, лекциите, изисканите ресторанти. Тя можеше да му прости егоцентричността, защото разбираше, че се дължи на неговата несигурност. Ала не изпитваше към него нищо, освен приятелство. Той не я вълнуваше.

— Ще отидем на вечеря някой друг ден.

— Бих ти предложил да донеса нещо за хапване у вас, но в апартамента ти е горещо като в ада. Какво ще кажеш, ако сам дойда и те измъкна? Сигурно умираш от жега.

— Нищо ми няма, само съм много уморена.

Елиът за момент замълча. Когато отново заговори, очевидно се бе примирил с отказа й, защото в гласа му се долавяше оживление:

— Много губиш.

— Знам. Прощаваш ли ми?

— Не съм ли ти прощавал винаги? — отвърна той със снизходителност, от която й идеше да запищи. Ала нямаше сила. Или пък сърце не й даваше.

— Да, Елиът.

— Значи ще се видим в събота, нали?

— Аха.

— Добре тогава, любов моя. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре.

— Ще си мислиш ли за мен тази нощ?

Керълайн остави въпроса да мине покрай ушите й.

— Наистина много се радвам, че си взел проекта, Елиът.

— Аз също. Чао.

Тя остави слушалката и за минутка остана с наведена глава, разтривайки пулсиращото си чело. Мина й през ума, че напоследък Елиът все по-често я караше да пулсира така. Жалко само, че не където трябва.

Завъртя очи, изненадана от обрата на мислите си, и се запъти към хладилника да вземе каната чай с лед. Ала едва бе хванала дръжката, на вратата се почука. Неохотно затвори хладилника, довлече се до вратата и погледна през шпионката. Триъгълното лице с абсурдно голям нос принадлежеше на съседката й от долния етаж.

Отвори вратата с усмивка.

— Здрасти, Кони… — очите й се разшириха. — Изглеждаш супер! — без изкривяването на шпионката лицето на Кони Халпърн бе изключително красиво, но Керълайн отдавна го знаеше. Това, което я изненада, бе елегантната й и смела рокля. Ала не би трябвало да се изненадва. Кони бе на четиридесет и две години и разведена. През деня бе заета в малък моден бутик, а през нощта — с един конгресмен от Айдахо. — Галавечеря?

— Ммм. И му обещах кафе „кирш“ — отвърна Кони с гримаса. — Обаче са ми свършили яйцата. Дали случайно ти… — очите й довършиха изречението, като се насочиха към стената, зад която бе кухнята на Керълайн.

— Разбира се. Колко? — попита Керълайн през рамо, отваряйки хладилника.

Кони вече бе зад нея.

— Две, ако имаш. Леле, колко е горещо тук! Какво й е на климатичната ти инсталация?

— Просто я няма.

— Защо? — запита Кони с очарователно възмущение.

— Питай Нестор Риълти.

— Ужас! У нас е приятно прохладно — тя взе яйцата от Керълайн. — Бих те поканила долу, но…

— Но имаш специален гост, а аз приличам на извадена от кофата.

— Всъщност… — наклони глава Кони и я огледа от горе до долу — изглеждаш доста секси. Къде е Елиът?

— У тях.

— Ааа…

Керълайн отново се усмихна и побутна приятелката си:

— Бягай. Той те чака.

Ала Кони не помръдна.

— Чувствам се адски виновна, че те оставям тук сама да изнемогваш от жега.

— Нямам нищо против да съм сама, а колкото до изнемогването, когато ми почука, тъкмо щях да си взема една голяма чаша чай с лед.

Това бе достатъчно да успокои чувството за вина на Кони.

— Вземи си го тогава — посъветва я тя и се запъти към вратата. — И благодаря за яйцата. Ти ми спаси живота.

Керълайн затвори вратата зад нея и бързо си наля питието, което си бе обещала. Но едва остави каната в хладилника, телефонът иззвъня. Тя го погледна накриво. Искаше й се да има куража да не му обръща внимание или да го изключи. Обаче можеше да се обажда майка й, този път наистина разтревожена. Или пък сестра й, Керън, за да й каже, че ражда преждевременно. Или можеше да е нещо спешно, свързано с някой от нейните клиенти.

— Ало?

— Керълайн?

От интимността на този глас сърцето й прескочи. За последен път го бе чувала преди шест месеца, ала когато човек е имал толкова близки отношения с един мъж в продължение на повече от година, има неща, които не забравя. Като например гласа му. И обещанията, които е давал… И не е изпълнил.

— Здравей, Бен.

— Как си?

— Прекрасно — всъщност сама се опитваше да разбере как е. Отначало бе почувствала нещо при звука на гласа му, но това бе чувство повече на изненада, отколкото, на каквото и да е друго.

— Отново съм в града.

— А, така ли?

— Аха. Приключих в Мадрид.

Бенджамин Боу бе един вечно пътуващ дипломат. Едва след като се разделиха Керълайн осъзна, че той така урежда назначенията си, та да ги съчетава с любовния си живот. Или обратното.

— И как беше? — попита тя, дърпайки залепналата за кожата й дреха.

— Интересно. Ала е добре човек да се върне у дома. Разкажи ми за себе си. Какво правиш?

Керълайн сви рамене:

— Все същото, Бен.

— Още съветваш?

— Това ми е работата.

Той замълча, сякаш се мъчеше да измисли какво друго да каже. Или я чакаше тя да поеме топката. Накрая се обади:

— Имала ли си напоследък интересни случаи?

— Те всичките са интересни.

— Имам предвид, нещо необичайно.

— За нещастие, в днешно време разбитите семейства не са нищо необичайно. Нито разстроените деца.

— За твое щастие, иначе щеше да останеш без работа.

Керълайн знаеше, че Бен се мъчи да се шегува и се опита да приеме думите му като шега, но въпреки това те прозвучаха глупаво. Бе започнало да й става неприятно по начин, който нямаше нищо общо с душния й апартамент. Бен вече не я очароваше както някога със своята красота и вълнуващата си работа. Не бе сигурна за какво точно й се обажда.

— Бих била много щастлива да остана без работа — заяви тя, — ако това щеше да означава по-малко нещастие в света. Както съм сигурна, че един онколог би изпаднал във възторг, ако се излекува рака.

— Ах, колко възвишено!

— Не, ала го мисля.

Настъпи дълга пауза, после се чу едно тихо „туш“.

Устните й неволно трепнаха в усмивка. Бен винаги бе имал усет за нюансите на думите. Това бе нужно за работата му. Очевидно не го бе загубил, докато е бил в Испания.

— Ти още ми се сърдиш — реши той. Ако усещането му се разминаваше, макар и малко с истината, то бе, защото не можеше да види снизходителното й изражение.

— Не — Керълайн бе пораснала много, откак двамата с Бен скъсаха. — Не ти се сърдя.

— Но не си забравила.

— Никоя жена не забравя обещанията за безсмъртна любов. Това обаче не означава, че ще залинее и умре, когато обещанията се нарушат.

— Значи си се съвзела? Това би трябвало да говори нещо за любовта, която си изпитвала към мен.

— Никога не съм казвала, че те обичам. Нито веднъж.

В дългото мълчание, което последва, Керълайн издърпа едно кухненско чекмедже, извади оттам ластик и, крепейки телефонната слушалка между брадичката и рамото си, върза косата си на висока, небрежна конска опашка. Краищата й бяха мокри. Вратът й бе още по-мокър. Искаше й се да изпие този чай с лед. Искаше й се да седне до прозореца. Искаше й се спокойствие и тишина.

— Не, наистина никога не си го казвала, нали? — повтори Бен и продължи, преди да му бе отговорила. — Виж, не ти се обаждам, за да се ровим в миналото. Просто си помислих, че би било интересно да се видим. Какво ще кажеш да изпием по едно? Заради добрите стари времена, ако не за нещо друго.

— Тази вечер ли?

— Разбира се.

— Ъъъ, благодаря ти, Бен, ама съм полумъртва. Може би някой друг път.

— Какво ще кажеш за утре?

Тя поклати глава:

— До късно имам срещи.

— Тогава в петък. Мога да те чакам след работа.

— Извинявай, ала имам други планове — Керълайн отвори хладилника и пусна няколко кубчета лед в чашата си, после взе още едно и разтърка с него врата си.

— Наистина ли си имаш някой друг?

— Може и така да се каже — отвърна тя с нотка на хумор в гласа. Ледчето бе приятно, въпреки че се топеше от допира.

— Познавам ли го?

— Надявам се, че не. Би било доста неловко.

— Бива ли го?

— В какво?

— Ти знаеш в какво.

Керълайн се поколеба само за краткия миг, необходим да изправи гръб.

— А ти не знаеш. Защо да не спрем дотук?

— Опитваш се да ме накараш да ревнувам. Няма да стане, Керълайн. Знам какво имаше между нас и трудно ще го разрушиш.

Тя чу отбранителните нотки в гласа му и се изненада сама на себе си, че изпита разкаяние. Макар че би трябвало да го очаква. Керълайн имаше меко сърце. Бен винаги се бе гордял със сексуалните си способности. Да го дразни, че е намерила заместител, бе удар под пояса.

— Не отричам онова, което имаше между нас — отстъпи тя. — Докато го имаше, беше хубаво. Обаче свърши.

— В такъв случай какво пречи да излезем да пийнем по нещо?

— Може би някой друг път. Слушай, наистина се радвам, че си се върнал. Надявам се, че нещата при теб вървят добре.

— Как се казва?

— Кой?

— Този, с когото ходиш.

Помисли си дали да не го среже да си гледа работата, но прекалено добре го познаваше. Бен бе настойчив. Когато си наумеше нещо, обикновено го постигаше. Бе я пожелал и я бе получил. Бе поискал да си отиде и си бе отишъл. Ако сега искаше да се върне, каквито и да бяха причините, щеше да се наложи да затръшне вратата пред лицето му.

Проблемът бе, че Керълайн по природа не беше жестока и отмъстителна. Не искаше да го обиди, просто искаше да се освободи от него. И най-добрият начин, реши тя, бе да му покаже, че не е свободна.

Можеше да излъже, че е лудо влюбена в друг мъж, дори сгодена, ала никога не бе успявала да излъже добре. Но пък нямаше нищо против да му представи фактите и да го остави сам да достигне до заключения.

— Казва се Елиът Маркъм. Строител е. Срещаме се от почти четири месеца.

— Сериозно ли е?

Определено не, помисли си Керълайн. Ала ако Елиът трябваше да служи като буфер, не можеше да е толкова откровена. Затова отговори:

— Чакай още няколко месеца и тогава ме питай. Този път съм по-предпазлива.

— Разбирам. Е… — въздъхна той — може би ще ти се обадя някой друг път и тогава ще изпием това питие.

Настойчивост. Отново. А може би гордост. Бен не обичаше да му се отказва. Разбира се, имаше шанс, че преди да дойде този „някой друг път“, той щеше да си е намерил друга жена. Но като го познаваше, сигурно въпреки това щеше да я покани на едно питие и да накара новата си приятелка да дойде след това да го вземе.

— Ще видим. Всичко хубаво, Бен.

— И на теб.

Този път, когато затвори телефона, тя наистина включи телефонния секретар. В това имаше нещо предателско, ала просто й беше много горещо и бе прекалено уморена, за да се засрами от предателството си. Обажданията за тази вечер й стигаха.

Бен. Най-малко него бе очаквала да чуе. Преди шест месеца той бе направил своите планове, без да й каже, и след това бе заминал, без да се обръща назад. Керълайн остана зашеметена и дълбоко наранена. След време на мястото на болката дойде гняв, обаче последва облекчение. На времето тя бе прекалено емоционално обвързана, за да погледне трезво на отношенията им, но от тях все едно никога нищо нямаше да излезе. Този телефонен разговор й показа, че напълно го бе преживяла. Колкото до Елиът… Е, беше му благодарна, че винаги бе до нея.

Кубчето лед, което държеше, отдавна се бе превърнало в струйки вода по врата, челото и бузите й. Керълайн взе чашата с чай, разположи се до прозореца и опря глава на рамката. Опита се да долови някакво движение във въздуха, ала той бе почти неподвижен. Нощта бе като дебело горещо одеяло. Нищо не помръдваше, нищо не дишаше.

Не можеше напълно да се отърси от мислите си. Хвана се, че разсъждава върху малките усложнения в живота.

Първо работата й. Плюсът бе, че я обичаше. Работеше заедно с още трима терапевти. Кабинетите им бяха в един наскоро обновен и удобен квартал, който бе толкова близо до дома й, че можеше да ходи пеша дотам. Когато започна, бе приела, че работата й ще е само с клиенти, на които е препоръчана от колегите си, вече утвърдени в тази област. И наистина, в началото бе така. Но от клиент на клиент стигна до консултант в местното начално училище, до ръководител на групова терапия и до нови и нови клиенти. Работата й бе пълноценна, разделена по равно между деца и възрастни. Тя я намираше за изключително благодарна.

Имаше обаче дни като днешния, когато нещата просто не се получаваха. Клиентът за осем часа, един разстроен гимназист, така и не дойде. Клиентката за единадесет часа, жена, бореща се да запази семейството си, цял час повтаряше въпроса си как Керълайн би могла да я разбере какво преживява, след като никога не е била омъжвана. Клиентката за три часа, десетгодишно момиченце, отказа да говори. А клиентите за четири часа, бивши съпрузи, чиито деца също идваха при нея на консултации, започнаха да я обвиняват, че има противоречиви интереси, тъй като консултира цялото семейство. Нямаше значение, че самите те бяха поискали да е така. Когато терапевтът сам по себе си се превърне в отрицателен фактор, прогнозата е неблагоприятна. И въпреки че Керълайн решително им препоръча да се насочат към някой от колегите й, се натъжи заради загубеното време и усилия.

Разклати кубчетата лед в чашата и отпи няколко глътки. Чаят успокои гърлото й, ала не охлади мислите й. Вълненията бяха част от нейната работа. Дори в най-добри дни се изтощаваше от съсредоточаването върху всеки пациент. Но четири провала за един ден бяха нещо съвсем обезсърчаващо.

Капчица пот се изтърколи между гърдите й. Тя я изтри, вдигна крака и се намести по-удобно.

Въпросът бе в чувството й за отговорност. Клиентите идваха при нея с проблеми, свързани с душевното си здраве. Когато ги разочароваше, самата Керълайн оставаше разочарована. До голяма степен това беше причината да се чувства виновна, когато погледна към телефона и си спомни за телефонния секретар. Тя носеше отговорност и за своите близки.

С желанието да бъде малко по-себична остави чая си, отиде да изключи телефонния секретар и се върна на мястото си. Как можеше да им откаже, когато те искаха да говорят с нея? Може да не се тревожеше така лесно, както майка си, ала ако майка й бе в паника, значи паниката бе истинска. Така бе и със сестра й. Би могла да й напомни, че никой не я е карал насила да носи под една мишница брак, адвокатска кариера и бременност, но въпреки това Керълайн се гордееше с Керън и я бе окуражавала от самото начало. А колкото до брат й, Карл, мъката й заради неговия вероятен развод се усилваше поради приятелството й с жена му, Даян, както и от факта, че именно тя ги бе запознала.

Малки усложнения? Сигурно. Ала се прегърбваше под тежестта им. Още от момиче се бе превърнала в душеприказчик на семейството. Както не можеше да излекува крака на баща си, да успокои тревогите на майка си, да облекчи тежката бременност на Керън или по някакво чудо да оправи разбитото семейство на Карл, не можеше и да остане глуха за техните жалби.

Въздъхна тежко, после тихо простена. Чистите й дрехи бързо се просмукваха от пот. Керълайн се наведе напред, повдигна тънката блуза от гърба си, размърда се лениво и отново се облегна на рамката на прозореца. Изпъна крака и избърса влагата от сгъвката на коленете си.

Една част от съзнанието й искаше да бе приела предложението на Елиът за утеха при климатичната инсталация. Но другата, по-здравомислеща част знаеше, че бе постъпила правилно. Те двамата с Елиът бяха пред раздяла. Той искаше секс, тя не искаше. Ако не се бе появило това малко усложнение, биха могли да продължат още малко като приятели. Обаче бе въпрос само на време той да стане прекалено настойчив. Тогава Керълайн щеше да се държи възможно най-тактично, ала и дума не можеше да става да си легне с него от съжаление.

Раздялата щеше да е неловка. Елиът случайно бе брат на един от нейните колеги. Още едно малко усложнение. А сега на вашингтонската сцена се бе появил и Бен, очевидно с намерението да продължи оттам, където бе оставил нещата. Затова Елиът й трябваше още известно време. Но не й се искаше да го използва по този начин. Никак не й се искаше.

Отново изохка тихо и се размърда апатично на стола. Потта се спускаше на тънка струйка по врата й. Посегна да вдигне косата си и пръстите й се заплетоха в кичурите, измъкнали се от конската опашка, която падна тежко и залепна за влажната й кожа. Тя се отказа, затвори очи и поднесе чашата към врата си с надеждата да го охлади.

После отвори очи и го видя — един непознат, оттатък двора. Бе се изтегнал на площадката на пожарната стълба под прозореца си на третия етаж. Нощта бе тъмна, ала бледозлатистото сияние от апартамента очертаваше силуета му и тя не можеше да откъсне поглед.

Косата му бе гъста и се спускаше влажно върху веждите му. Краката му бяха дълги, стройни и стегнати, свити в коленете като нейните. Имаше широки рамене, едното малко по-високо от другото, защото се бе облегнал на една ръка. Другата почиваше върху коляното му и държеше нещо, което й заприлича на кутия бира. Бе облечен само с къси шорти.

Керълайн нямаше представа кой е той и откъде бе дошъл. Въпреки че познаваше най-близките си съседи, неговата редица къщи гледаше към друга улица. Нямаше как да го е срещала, когато е влизал или излизал, а тъй като нямаше кола, не можеше и да се засекат във вътрешния двор.

Никога досега не бе виждала никого на пожарната стълба. Но всъщност не бе и гледала кой знае колко. Единствено жегата тази вечер я бе довела до прозореца. Дали и с него бе така?

Разделяха ги петдесет метра площ и не можеше да види лицето му. Ала имаше желание. Искаше да види очите му или поне погледа, който щеше да е изразителен. Представяше си, че му е горещо точно колкото на нея и че е точно колкото нея изморен. Дали и той се разстройваше от малките усложнения в живота? Дали чувстваше тежестта на милион изисквания? Дали и на него му се искаше да може да избяга за малко от всичко?

Разбира се, нямаше отговори на нейните въпроси. Той бе непознат, човек, когото едва ли някога щеше наистина да срещне. Ритъмът на живот в столицата поддържаше хората в непрекъснато движение и изобщо не способстваше за спокойни срещи.

Но той бе в нужния момент на нужното място. Тя изпитваше потребност да избяга от действителността, да намери отдушник за скритите си мисли. Усмихна се женствено, повдигна малко глава и се отдаде на въображението си.

Сигурно бе висок. При нейните метър и седемдесет й трябваше мъж над един и осемдесет. Обичаше да се чувства дребна и защитена, въпреки че нямаше много опит нито в едното, нито в другото. Май винаги Керълайн се бе озовавала в ролята на защитник. Разбира се, това бе психологическо разделение, ала нямаше да навреди нещата да са както трябва.

Сигурно бе тъмнокос. Представяше си, че цветът на косите им ще е един и същ. Харесваше й да си мисли, че хората могат да ги приемат за брат и сестра, докато само те знаят истината и тайно се усмихват съзаклятнически един на друг. Нейната коса бе тъмнокестенява, често изглеждаше почти черна. Сигурно неговата бе същата. И сигурно бе по-скоро дълга. Имаше нещо разгулно в един мъж с дълга коса. Виждаше се, че е гъста, защото добре обгръщаше главата му, обаче сянката от врата му скриваше дължината й. Което не пречеше, защото тя само си мечтаеше.

Сигурно бе красив. Сигурно чертите му бяха чисти и смело изсечени и му придаваха определено аристократичен вид. Ммм… Аристократичен вид. Това й хареса. Никога не бе имала нищо общо с аристокрацията. Родителите й бяха от по-заможната част на средната класа, но аристократични? Ни най-малко. Не че имаше желание да ходи на лов с кучета или да танцува в собствения си самолет. Това би я отегчило до смърт — да не говорим, че според нея ловът бе жестокост, а от дискомузика я болеше глава. И въпреки това щеше да й бъде приятно да знае, че той е можел да има всичко това и се е отказал от него.

Ала Керълайн се отклоняваше от външния му вид, а още не бе приключила с красотата. Носът му сигурно бе прав, лицето му слабо, брадичката му изпъкнала, а устните му изразителни. Тя можеше да разчете много неща по устните на хората — отпуснати или напрегнати, нервно дъвкани или стиснати, извити нагоре или надолу, или пък изпънати в права линия. Не че щеше да й се налага да се надява, че устните ще разкриват чувствата му, защото той сигурно имаше най-дълбоките, най-предразполагащи и най-изразителни кафяви очи.

Тази последна мисъл я изненада. Самата Керълайн имаше кафяви очи. Никога не ги бе мислила за кой знае колко впечатляващи. Но неговите щяха да са впечатляващи, заради всичко останало.

О, и сигурно към пет часа брадата му вече щеше да е набола. Защото той току-що щеше да се е върнал тичешком от работа. Представяше си го като бегач. Разбира се, ако щеше да дойда да я изведе, първо щеше да вземе душ и да се избръсне. Защото щеше да иска пред нея да изглежда колкото може по-добре. Щеше да се налага тя да му казва, че изглежда фантастично и когато е мръсен и потен.

Вдигна чашата с чай и потърка бузата си в нея. Висок, тъмнокос и красив. Сигурно бе такъв. Хората биха се обръщали след тях, мислейки колко умопомрачителна двойка са.

Керълайн се усмихна самоиронично. Тя самата не бе умопомрачителна. Привлекателна — да. Ала с него щеше да е умопомрачителна. Или поне щеше да се чувства така, а само това имаше значение.

След като бе раздала физическите атрибути, Керълайн се прехвърли на други важни характеристики. Той сигурно бе към четиридесетте, тъкмо като за нейните тридесет и една години. Искаше й се някой по-възрастен от нея, по-опитен. Ако бе около четиридесетте, той би тежал на мястото си. Щеше да е постигнал успех, разбира се, но което е по-важно, щеше да има самочувствие. Трябваше й мъж със самочувствие, защото самата тя като цяло бе жена със самочувствие. Беше, освен това самовглъбена и проницателна — качества, които обикновено стряскаха по-неуверените в себе си мъже.

Керълайн стряскаше Елиът, който изкуствено раздуваше своята сила и успехи. До известна степен бе стреснала и Бен. Поне тя предполагаше, че е така, защото не можеше да намери никакво друго обяснение за неговата настъпателност. Самата Керълайн по природа обичаше да гледа и да слуша другите. Говореше само когато имаше какво да каже. Някои мъже приемаха това за заплаха.

Той нямаше да е такъв. Той щеше да е силен мъж, ала да цени нейното мнение. Щеше да оценява факта, че тя разсъждава, че се впечатлява от движещите сили на собствените си постъпки и на постъпките на другите. Щеше да може да я изслушва, без да започне да се отбранява. В същото време щеше да може да даде собственото си мнение, без да твърди, че то е единствено правилното.

С широки възгледи. Вероятно това изразяваше всичко. Той щеше да е с широки възгледи, сериозен и интелигентен. Професията му? Керълайн протегна единия си крак и се вторачи в пръстите си, докато мислеше върху това. Сигурно имаше професия, свързана с грижа за другите. Доктор? Възможно. Може би психиатър. Така щяха да могат да си помагат. Но пък много от колегите й психиатри, които тя познаваше, бяха доста странни. Керълайн зачеркна „психиатър“ и на негово място написа „учител“. Ммм, тази идея й хареса. Той щеше да се занимава с деца. Може би гимназисти. Тя имаше доста пациенти от местните средни училища и й се струваше, че работата й с тях е особено благодарна. Те искаха да получат помощ. Те умееха да реагират.

Керълайн отметна мокрите кичури от челото си. Непознатият не помръдваше, освен че от време на време отпиваше от кутията, която държеше. Това бе нискоалкохолна бира, реши тя. Той всъщност не бе пияч, обаче му трябваше нещо, което да утоли жаждата му и бирата бе най-доброто. Безалкохолна бира, защото той не искаше да има бирено шкембе, макар и повече от грижа за здравето, отколкото от суета.

На неговата възраст грижата за здравето бе нещо добро. То бе нещо добро за всяка възраст, ала ако той наближаваше четиридесетте, това ставаше още по-важно.

Керълайн спря за миг, защото й хрумна нова мисъл. Ако той бе почти на четиридесет, висок, тъмнокос, красив, самоуверен, с професия и успехи, трябваше да има убедителна причина да не е женен. Защо не беше женен? Защото не беше! Защото тя не си губеше времето с женени мъже. Освен това, ако неговият апартамент бе като нейния, той не беше подходящ за двама.

Може би беше разведен. Можеше да се е оженил млад и глупав — Керълайн би му простила това невинно младежко прегрешение, — след което бе изкупил вината си, като бе прекратил този брак, преди да са се разбили поне два живота.

Можеше и никога да не се е женил. Можеше да е бил прекалено отдаден на професията си. Или — тази мисъл много й хареса — да бе чакал да се появи истинската жена.

„Ей, висок, тъмнокос и красив, ето ме.“ Но нямаше да се налага да му го казва. Той щеше да разбере. Един поглед — и щеше да разбере. Точно в момента тя не изглеждаше по най-добрия начин, ала това нямаше да има значение за него. Той щеше да я иска за добро и за лошо. А лошото изобщо не беше чак толкова лошо. Не й ли каза Кони, че изглежда секси?

Е, реши Керълайн с мечтателна усмивка, той също. Ето го, стоеше на неговата пожарна стълба, уморен и потен. И всъщност, като си помислеше, не нещо много повече от силует в цял ръст. Въпреки това тя си представяше, че той е адски секси. Разбира се, това нейно мнение бе повлияно от всичко, което бе извикала досега във въображението си. Но пък като ще са фантазии, да са фантазии.

Той щеше да е въплъщение на суровата мъжественост. Ако му хвърлеше само поглед отблизо, веднага щеше да усети как дълбоко вътре в нея се разбуждат онези горещи тръпки. Опита се да си спомни кога ги бе усещала за последен път. Трябва да е било с Бен, в началото, когато бе заслепена от неговия стил. А може и да е било с Джонатан Кеъри, нейният пръв и единствен друг любовник, ала подозираше, че онова, което бе изпитвала тогава, повече се бе дължало на вълнението, че бе първи курс в колежа и най-после „го бе направила“. Но може би последния път, когато бе усетила тези тръпки, наистина ги бе усетила бе, когато беше седемнайсетгодишна и се натискаше с Грег О’Мали в неговия мустанг. Грег докосна гърдите й и вътрешностите й се пробудиха за живот. Всичко тогава бе толкова ново — ново, тайнствено и забранено.

Щеше да е ново и с „високия, тъмнокос и красив“. Ново като объркващо мислите, спиращо сърцето и докосващо душата. Той щеше да е изумителен любовник. Керълайн разбираше това от начина, по който той стоеше. Бе добре сложен и владееше тялото си. Широки рамене, тесни бедра, дълги стройни крака…

Секси… О, Господи…

Тя стисна бедрата си и треперливо пое дъх, малко шокирана от такава физическа реакция, предизвикана единствено от нейните мисли. И точно тогава, в този момент, когато действителността нахлу в съзнанието й, Керълайн забеляза нещо. Профилът на тъмнокосия непознат от другата страна на двора се бе променил. Той бе обърнал главата си. Той я гледаше!

Сърцето й прескочи. По лицето й, вече порозовяло от жегата, се разля тъмна червенина. За частица от секундата се уплаши, че той може да се е досетил за какво си бе мислила. Чудеше се откога я наблюдава и защо не бе забелязала по-рано. Може би защото бе нормално мъжът да гледа жената, докато правят любов?

Ала въображаемата сцена бе свършила, а той още я гледаше. Тя отклони очи за момент, после ги върна към него. Смущението й премина. Вдигна леко глава. Разбира се, че той не можеше да знае мислите й. А и да ги знаеше, какво от това? Керълайн бе възрастен човек. Бе свободна да мечтае каквото си иска.

Това я върна към фантазията. „Високият, тъмнокос и красив“ щеше да я извади от равновесие, щеше да я извади от коловозите на живота й, но нямаше да има никакво обвързване. Тя щеше да може да идва и да си отива, когато пожелае. Нямаше да чувства нито отговорност, нито вина. Никакви ограничения. Никакви малки усложнения.

Звучеше божествено.

Ала точно в този момент се чу друг звук. Керълайн рязко завъртя глава. Телефонът й. Погледна отново към непознатия. Той не помръдна. Телефонът отново иззвъня. Не бе сигурна дали той го чува, но понеже можеше и да го чува трябваше да го вдигне. Надигна се и примирено прекоси стаята.

— Ало?

— Гледис? — попита старчески мъжки глас.

— Моля?

— Гледис ли се обажда?

Не можеше да повярва.

— Сбъркали сте номера.

— О, извинявайте — произнесе мъжът.

Няма нищо, помисли тя с въздишка и затвори телефона. Ръката й остана още една минута върху слушалката. Потърка с палец гладката дръжка. После изпъна рамене и отиде в ъгъла на стаята, където не можеше да се види. Облиза устни. Сложи ръка зад врата си. После, опитвайки се да бъде… Да се чувства безгрижна, се запъти към прозореца. Като стигна до него, спря. Направи една малка стъпка, после още една. Ръката й все още бе зад врата й в замислена поза. Обърна глава и се вгледа. Той бе изчезнал.