Нора Робъртс
Град на демони (3)

Втора глава

Фокс пиеше бира до малката масичка с изящни железни столове, придаваща на наетата къща женска изтънченост. Поне според него. Малките саксии в ярки цветове на перваза, в които бяха засадени подправки, допълваха това впечатление, а тънката ваза с бели маргаритки, която някоя от жените бе избрала в цветарския магазин, го завършваше.

Куин, Сибил и Лейла бяха успели да превърнат тази къща в свой дом само за няколко седмици с мебели от разпродажби и множество пъстри постелки и покривки.

Бяха намерили време, въпреки неуморното ровене и проучване за източника на кошмара, който обсебваше Холоу за седем дни на всеки седем години.

Кошмар, започнал преди двадесет и една години, на общия му рожден ден с Кал и Гейдж. Онази нощ бе променила завинаги него и приятелите му, неговите кръвни братя. Нова промяна бе настъпила, когато Куин бе пристигнала в града, за да събере материал за следващата си книга, посветена на Холоу и легендите около него.

Вече бе станало нещо повече от книга за блондинката с изваяни форми и слабост към мистичната страна на живота, която бе хлътнала по Кал. Нещо повече от поредния проект за приятелката й от колежа Сибил Кински, изследователка с екзотична външност. И той чувстваше, че е нещо повече от проблем за Лейла Дарнел.

Той, Кал и Гейдж бяха близки, откакто се помнеха — дори от по-рано, когато майките им посещавали заедно курсове за безболезнено раждане. Куин и Сибил, делили стая в общежитието на колежа, бяха приятелки оттогава. А Лейла бе пристигнала в Холоу сама и бе станала част от тази история.

Напомняше си го всеки път, когато започнеше да губи търпение. Колкото и да се беше сближила с другите жени, колкото и да бе свързана с всичко това, беше дошла сама.

Сибил влезе с бележник в ръка. Стовари го на масата и взе бутилка вино. Дългите й коси бяха прихванати назад със сребристи шноли, които проблясваха сред черните къдрици. Носеше прилепнал бял панталон и къса блуза в бонбоненорозово. Ноктите на босите й крака бяха лакирани в тон с блузата.

Фокс винаги забелязваше подобни подробности. Той самият едва успяваше да съчетае два еднакви чорапа.

— Е… — Тъмнокафявите й очи срещнаха погледа му. — Дойдох да запиша показанията ти.

— Няма ли да прочетеш правата ми? — Когато Сибил се усмихна, той сви рамене. — Казахме ти най-важното, когато пристигнахме.

— Подробности, господин адвокат. — Гласът й бе равен като пласт сметана. — Куин особено държи на подробностите в бележките си за книга, а и са нужни на всички ни, за да добием цялостна представа. Куин разпитва Лейла, докато тя се преоблича. Имаше кръв по ризата. Твоя, предполагам, защото по нея няма нито драскотина.

— По мен вече също няма.

— Да, необикновената ти изцелителна сила. Ще ми опишеш ли всичко, красавецо? Зная, че е досадно, защото, когато дойдат другите, и те ще поискат да чуят. Но нали така казват в криминалните сериали? Повтаряй, преповтаряй и може да си спомниш още нещо.

Имаше право, и Фокс започна от мига, в който бе вдигнал поглед и бе видял гарваните.

— Какво правеше, преди да погледнеш нагоре?

— Вървях по Главната. Отивах да се видя с Кал. Да пийна бира. — Дяволито присви устни и повдигна бутилката. — Тук получих безплатна.

— Ти я купи, доколкото си спомням. Щом си вървял към площада и тези птици са се събирали върху жиците над кръстовището като във филма на Хичкок, би трябвало да ги забележиш по-рано.

— Бях разсеян, мислех си за… работа и други неща. — Прокара пръсти през косите си, все още влажни, след като бе отмил птичите нечистотии от тях на мивката. — Гледах по-скоро към другата страна на улицата, отколкото напред. Лейла тъкмо излизаше от „При мамчето“.

— Отскочи да купи за Куин от ужасното нискомаслено мляко. Дали е късмет, добър или лош, че и двамата сте се оказали там в онзи момент? — Сибил наклони глава встрани и повдигна вежди. — Или не е било случайно?

Допадаше му нейната проницателност и пъргавият й ум.

— По-склонен съм да вярвам, че не е случайност. Ако Голямото зло е искало да ни покаже, че отново е готово за подвизи, би постигнало по-силно въздействие, ако поне един от нас е на мястото. Не би било толкова забавно, ако просто чуем за случилото се.

— И аз мисля така. Заедно стигнахме до извода, че може да въздейства по-бързо върху животни или хора в състояние, което ги прави уязвими. Значи гарвани. Това вече се е случвало.

— Да. Гарвани или други птици да се спускат към прозорци, хора и сгради. Когато отново се случи, дори хора, които са били тук предишния път, се изненадват. Сякаш за първи път виждат подобно нещо. Това е един от симптомите, така да ги наречем.

— Имало е и други хора. Пешеходци, шофьори…

— Разбира се.

— И никой не се е спрял да каже: „По дяволите, вижте тези гарвани там горе“.

— Не. — Фокс кимна, следейки мисълта й. — Никой не ги видя и не забеляза нищо странно. И друг път е ставало така. Някои хора виждат несъществуващи неща, други не виждат съществуващи. Но никога не е започвало толкова рано преди Седемте.

— Какво направи ти, след като видя Лейла?

— Продължих по тротоара. — Обзет от любопитство, наклони глава в опит да прочете бележките й наопаки. Когато видя неразбираеми завъртулки и знаци, се запита как изобщо някой може да ги разгадае. — Спрях за секунда, както би сторил всеки, и продължих. Тогава… първо го почувствах, както винаги. Нещо като осъзнаване. Сякаш космите на тила ти настръхват или усещаш гъдел между плещите. Видях ги, първо в главата си, а после погледнах нагоре и ги зърнах с очите си. Лейла също ги видя.

— И никой друг?

— Никой. — Той отново зарови пръсти в косите си. — Едва ли. Исках да влезем вътре, но нямаше време.

Сибил не го прекъсна с въпрос, докато й доразказа останалото. Щом свърши, остави молива си и му се усмихна.

— Голям сладур си, Фокс.

— Вярно. Такъв съм. Защо?

Усмивката й не изчезна, когато стана и заобиколи масичката. Обхвана лицето му с ръце и леко го целуна по устните.

— Видях якето ти. Разкъсано е и цялото е в птича кръв и бог знае още какво. Това можеше да сполети Лейла.

— Мога да си купя друго яке.

— Както казах, голям сладур си.

Отново го целуна.

— Извинявайте, че прекъсвам този трогателен момент.

Гейдж влезе с разрошени от вятъра тъмни коси и циничен израз на зелените си очи. Сложи стека бира, който носеше в хладилника и си взе една.

— Моментът свърши — заяви Сибил. — Жалко, че изпусна най-вълнуващата част.

Той отвори кутията.

— Ще има още предостатъчно такива, докато всичко приключи. Добре ли си? — обърна се той към Фокс.

— Да. Скоро няма да си пусна диска с „Птиците“, но иначе всичко е наред.

— Кал каза, че Лейла не е пострадала.

— Не, добре е. Преоблича се горе. Поизцапахме се.

Сибил срещна погледа на Фокс и сви рамене.

— Е, ще отида да я нагледам и ще ви оставя да си поговорите по мъжки.

Гейдж я проследи с поглед, докато излизаше.

— Секси, както винаги. — Отпивайки голяма глътка, той седна срещу Фокс. — Заглеждаш ли се по нея?

— Какво? По Сибил? Не. — Бе оставила след себе си аромат, осъзна Фокс, който бе и загадъчен, и примамлив. Но… — Не. А ти?

— Гледането е безплатно. Страшно ли беше днес?

— Виждал съм и по-страшни сцени. Главно материални щети. Може би някоя и друга рана и драскотина. — Всичко в него се стегна. — Щяха да я обезобразят, Гейдж, ако не се бях озовал там. Нямаше да успее да се скрие вътре навреме. Не се спускаха към колите или сградите. Бяха устремени право към нея.

— Можеше да е всеки от нас. — Гейдж остана замислен за миг. — Миналия месец изплаши Куин, когато беше сама във фитнес клуба.

— Напада жените — кимна Фокс, — особено когато някоя от тях е сама. Изхожда от предположението… от погрешното предположение, че сама жена е по-уязвима.

— Не съвсем погрешно. Нашите рани зарастват бързо, но не и техните. — Гейдж се оттласна назад на стола си. — Няма начин да опазим три жени, докато търсим начин да убием стар и силно разгневен демон. Освен това имаме нужда от тях.

Фокс чу входната врата да се отваря и затваря и се завъртя на стола си към Кал, който влезе, натоварен с пакети готова храна.

— Бургери, филе… — каза Кал, остави ги на плота и изпитателно се вгледа във Фокс. — Добре ли си? А Лейла?

— Единственият пострадал е горкото ми кожено яке. Как е навън?

Кал си взе бира и седна при приятелите си. Сивите му очи издаваха хладен гняв.

— Десетина счупени прозореца на Главната и тройна катастрофа до площада. Няма сериозно ранени този път. Кметът и баща ми повикаха хора да разчистят. Шериф Хоубейкър взема показания.

— И ако всичко върви както обикновено, след няколко дни никой няма да помни. Вероятно така е по-добре. Ако подобни неща оставаха в съзнанието на хората, Холоу щеше да се превърне в град на призраци.

— Може би така щеше да е по-добре. Не ми излизай със стария местен патриотизъм — обърна се Гейдж към Кал, преди той да каже нещо. — Това е просто място, точка на картата.

— Но обитавано от хора — възрази Кал, въпреки че нямаше смисъл да спорят. — Тук има семейства, фирми и домове. И е нашият град, по дяволите. Туис, или с каквото и име да го наричаме, няма да го завладее.

— Не ти ли хрумва, че много по-лесно щяхме да го надвием, ако не се тревожехме за трите хиляди жители на Холоу? — сопна се Гейдж в отговор. — Какво правим всеки път през Седемте, Кал? Опитваме се да попречим на хората да се избият сами или помежду си и осигуряваме медицинска помощ. Как да се борим с него, когато сме твърде заети да се справяме с онова, което причинява?

— Има право. — Фокс повдигна ръка за помирение. — И на мен ми се е искало просто да изведем всички от града и да застанем лице в лице с него. Да се свърши веднъж завинаги. Но не можеш да накараш три хиляди души да изоставят домовете и бизнеса си за една седмица. Не можеш да опразниш цял град.

— Анасаците^[1] са го направили. — Куин прекрачи прага и отиде право при Кал. Дългите й руси коси се спуснаха отпред, когато се наведе над стола му, за да го целуне. — Здравей.

Когато се изправи, ръцете й останаха на раменете му. Фокс не бе сигурен дали е жест на нежност или утеха. Но когато Кал сложи ръката си върху нейната, знаеше, че това означава взаимност.

— И други градове и села са опустявали поради загадъчни и необясними причини — продължи тя. — Древните анасаци, построили сложните пясъчни комплекси в каньоните на Аризона и Ню Мексико, заселниците от колонията Роаноук. Възможните причини са война, болест или нещо друго. Питам се дали в някои случаи това „друго“ не е било същото, с което ние си имаме работа?

— Мислиш, че Лазаръс Туис е прогонил анасаците и жителите на Роаноук? — попита Кал.

— Може би анасаците, преди да приеме името, което знаем. В Роаноук се е случило след хиляда шестстотин петдесет и втора, така че не можем да го припишем на нашето Голямо зло. Просто теория, която обмислям. — Обърна се и надникна в пакетите на плота. — Но сега трябва да ядем.

Докато пренасяха храната и чиниите в трапезарията, Фокс придърпа Лейла настрана.

— Добре ли си?

— Да. — Тя хвана ръката му, завъртя я и огледа ненакърнената кожа. — Виждам, че и ти.

— Слушай, ако искаш два дни почивка, имам предвид отпуск, няма проблем.

Тя пусна ръката му, наклони глава и дълго се взира в лицето му.

— Нима наистина ме смяташ за толкова… мекушава?

— Не. Просто…

— Да, така е. Мислиш, че щом не приемам напълно идеята за… бойната закалка на ума, значи съм страхливка.

— Не. Предполагах, че си разтърсена, всеки би се чувствал така. Точки за цитата от Спок, въпреки че беше неточен.

— Така ли?

Тя мина покрай него, за да заеме мястото си на масата.

— Добре. — Куин жално хвърли поглед към бургера на Кал, преди да започне със своето пиле на грил. — Всички сме осведомени за случилото се на площада. Зли птици. Ще го опишем подробно и утре ще поговоря със случайните свидетели. Не е зле да изпратим един от птичите трупове за анализ. Може би при аутопсията ще открият признак на физическо изменение, инфекция или нещо необичайно.

— Оставяме това на теб. — Сибил направи гримаса, докато набождаше от пуешкото филе, което бе нарязала. — Нека не говорим за аутопсии по време на вечеря. Ето кое ми се струва интересно във връзка с днешния инцидент. Доколкото разбрах, и Лейла, и Фокс са усетили и видели птиците едновременно. Или почти. Е, дали е защото шестимата сме свързани по някакъв начин с тъмната и светлата страна на нещата, които са се случвали и продължават да се случват в Хокинс Холоу? Или заради дарбата, която и двамата притежават?

— Бих казал, и двете — изрази мнението си Кал. — Но по-скоро второто.

— Съгласна съм. Е — продължи Сибил, — тогава как ще използваме тази дарба?

— Никак. — Фокс набоде един пържен картоф. — Не можем, докато Лейла се дърпа и не желае да се научи да си служи с това, което притежава. Така стоят нещата — продължи той, когато Лейла прикова поглед в него. — Колкото и да не ти харесва, истина е. Нито ти, нито някой друг от екипа ще има полза от дарбата ти, ако отказваш да я използваш или да се научиш как.

— Не съм казала, че не желая, но престани да ми го натякваш. Няма да постигнеш нищо и с опити да ме засрамиш.

— А как? — отвърна Фокс. — Очаквам предложения.

Сибил повдигна ръка.

— Аз запалих фитила, така че нека опитам. Явно имаш скрупули, Лейла. Ще споделиш ли с нас какви?

— Чувствам се сякаш губя части от себе си, или поне от това, което мислех, че съм. Да добавим и че никога вече няма да бъда същата като преди.

— Може би — нехайно каза Гейдж. — Но не се знае дали изобщо ще те има след юли.

— Разбира се. — С лек смях, Лейла повдигна чашата си с вино. — Трябва да гледам оптимистично.

— Да опитаме нещо. — Кал поклати глава срещу Гейдж. — Било е доста вероятно да пострадаш сериозно днес, ако между теб и Фокс не бе щракнало нещо. И то без никой от двама ви да направи съзнателен опит. Какво? — попита той, когато Куин понечи да каже нещо, но замълча.

— Не. Нищо. — Куин се спогледа със Сибил. — Да кажем, че разбирам каква е ролята на всеки и защо е важна. Лейла, опитай се да погледнеш нещата от друг ъгъл. Да не мислиш какво ще загубиш, а какво можеш да спечелиш. Междувременно, продължаваме да преглеждаме дневниците на Ан Хокинс и другите книги, които ни даде прабабата на Кал. Сибил ще се опита да открие къде е отишла Ан в нощта, когато Джайлс Дент се е изправил срещу Лазаръс Туис до Свещения камък, къде е родила синовете си и е живяла до завръщането си тук, когато те са били около двегодишни. Все още се надяваме, че ако намерим мястото, там ще се натъкнем на още дневници. Освен това Сибил потвърди своята родствена връзка.

— По-младо разклонение от всички ваши, мога да кажа — продължи Сибил. — Моя далечна прабаба, Надя Сигарски, пристигнала тук със семейството си и други хора през деветнайсети век. Омъжила се за Джона Адамс, потомък на Хестър Дийл. Всъщност имам два клона, защото около петдесет години по-късно друг от предците ми, от рода Кински, също дошъл тук и се събрал с внучка на Надя и Джона. Така че както Куин и Лейла, и аз съм потомка на Хестър Дийл и демона, който я е изнасилил.

— Значи всички сме едно голямо, щастливо семейство — отбеляза Гейдж.

— Тази връзка означава нещо. Не е особено приятно — добави Сибил, обръщайки се право към Лейла — да зная, че част от това, което имам, от това, което съм, произтича от някакво зло създание, нечовешка и жестока сила. Всъщност то ме вбесява. До такава степен, че съм готова да използвам всичко в себе си, цялата си същност, за да сритам задника му.

— Страхуваш ли се, че то може да използва дарбата и същността ти?

Сибил отново повдигна чашата си и тъмните й очи останаха хладни, когато отпи.

— Нека опита.

— Аз се страхувам. — Лейла огледа лицата на хората, към които се бе привързала. — Страхувам се, че нося в себе си нещо, което не разбирам и не мога да контролирам напълно. Страхувам се, че в един момент, всеки момент, то може да ме обсеби. — Поклати глава, преди Куин да проговори. — Все още не зная дали сама съм направила избора да дойда тук, или нещо друго ме е накарало. По-мъчително е да не зная дали всичко, което правя, е мой избор или част от някакъв грандиозен план, създаден от тези сили на мрака и светлината. Това ме тревожи. Това е трудното.

— Никой не те държи окована на този стол — изтъкна Гейдж.

— Остави я — каза Фокс, но Гейдж само сви рамене.

— Не мисля. Тя има проблем, както и всички ние. Трябва да се справим с него. Защо просто не събереш багажа си и не заминеш обратно за Ню Йорк? Там имаш работа… каква беше, да продаваш скъпи обувки на отегчени жени с излишни пари за харчене?

— Стига, Гейдж.

— Не. — Лейла докосна ръката на Фокс, когато той понечи да стане. — Нямам нужда някой да ме спасява или закриля. Защо няма да си замина? Защото би означавало, че съм страхлива, а никога не съм била такава. Няма да побягна, защото създанието, изнасилило Хестър Дийл, и създало копеле полудемон, а после довело момичето до лудост и самоубийство, би изпитало безкрайно задоволство. По-добре от всеки тук зная какво й е причинило, защото то ме накара да го изживея. Може би затова се страхувам повече от останалите, може би е било част от плана. Няма да ходя никъде, но не се срамувам да призная, че се боя. От онова, което ни дебне, и от това, което е в мен. Във всички нас.

— Ако не се боеше, би означавало, че си глупава. — Гейдж повдигна чашата си за тост. — Умните и самоуверените са по-трудни за манипулиране от глупаците.

— На всеки седем години добри хора в този град, обикновени хора, умни и самоуверени, се нараняват взаимно или посягат на себе си. Вършат неща, които иначе никога не биха им хрумнали.

— Мислиш, че може да е заразно? — попита Фокс. — Че може да обезумееш и да нараниш някого? Един от нас?

— Как да бъда сигурна, че съм застрахована? А Сибил и Куин? Не трябва ли да имаме предвид, че поради потеклото си ние може да сме още по-уязвими?

— Добър въпрос. Обезпокоителен — добави Куин, — но добър.

— Не се връзва. — Фокс се обърна така, че Лейла да срещне погледа му. — Нещата не са се развили както е планирал или очаквал Туис, защото Джайлс Дент е бил подготвен. Попречил му е да бъде там, когато Хестър е родила, възпрял го е да не създава повече потомство и родът се е загубил. Вие не сте такива, каквито е искал, и всъщност, съдейки по всичко, което знаем или можем да предположим, трите сте част от това, което ще даде предимство на нас с Кал и Гейдж този път. Страхуваш се от него, от онова, което е в теб? Знай, че Туис се страхува от теб, от онова, което носиш в себе си. Защо иначе ще се опитва да те изплаши и прогони?

— Добър отговор.

Куин потърка ръката на Кал със своята.

— Въпросът е — продължи Фокс — не само дали сте застраховани срещу силата, която притежава той да подтиква хората към агресивно, необяснимо поведение, а и дали носите част от тази сила, макар и дремеща, която, ако се слее в едно, ще го унищожи веднъж завинаги.

Лейла се вгледа в лицето на Фокс.

— Вярваш ли в това?

Той понечи да отговори, но после само хвана ръката й и я притисна, когато тя се опита да я издърпа.

— Ти ми кажи.

Лейла се бореше, виждаше и усещаше тази своя инстинктивна реакция на нежелание да приеме връзката с него. Трудно бе просто да отвори съзнанието си. Дори когато почувства щракването, изчака.

— Вярваш — бавно каза Лейла. — Ти… виждаш всички ни като шест лъча, сплетени във въже.

— И с него ще обесим Туис.

— Толкова ги обичаш. Просто…

— А… — Този път Фокс дръпна ръката си, объркан и смутен, че тя видя повече, проникна по-дълбоко, отколкото бе очаквал. — Е, след като изяснихме това, искам още една бира.

Тръгна към кухнята и когато застана с гръб към хладилника с бира в ръка, Лейла влезе.

— Съжалявам. Не исках да…

— Нищо. Не е важно.

— Напротив. Аз… Сякаш надникнах в главата ти, в сърцето ти и видях… или почувствах тази вълна на любов, тази връзка с Гейдж и Кал. Не ме бе помолил за това, беше вмешателство.

— Слушай, процесът е сложен. Отворих съзнанието си малко повече, отколкото би трябвало, защото мислех, че е необходимо. Истината е, че не се нуждаеш от толкова помощ, колкото предполагах. Колкото и ти предполагаше.

— Не, грешиш. Наистина се нуждая от помощ. Трябва да ме научиш. — Тя застана до прозореца и се загледа в мрака навън. — Защото Гейдж е прав. Ако допускам това да бъде проблем за мен, ще бъде проблем за всички ни. А за да използвам тази способност, трябва да мога да я контролирам, за да не се ровя в мислите на всички околни.

— Ще се заловим за работа утре.

Тя кимна.

— Ще бъда готова. — Обърна се. — Ще кажеш ли на другите, че съм се качила в стаята си? Беше много странен ден.

— Разбира се.

За миг Лейла остана загледана в него.

— Искам да го кажа и извинявай, ако те смути, но мисля, че има нещо изключително в мъж, способен на толкова силна обич. Кал и Гейдж са късметлии с приятел като теб. Всеки би бил.

— Аз съм и твой приятел, Лейла.

— Надявам се. Лека нощ.

Фокс не помръдна от мястото си, след като тя излезе, и си напомни, че трябва да остане неин приятел. Да бъде това, което й е нужно, когато й е нужно.