Нора Робъртс
Град на демони (18)

Седемнадесета глава

Лейла беше мокра и студена и Фокс я понесе към леглото увита в одеяло. На слепоочието й имаше белег от ожулване и несъмнено щеше да я боли, когато се съвземеше. Никакви рани и счупвания, поне на пръв поглед. Първо трябваше да я подсуши и стопли. После да огледа по-подробно и по-отблизо. Едва бе имал време да провери пулса й, преди Куин и Кал да се втурнат в стаята.

— Лейла… О, боже!

— Мисля, че е припаднала. Просто е припаднала — каза Фокс на Куин, когато коленичи до него. — Може би е ударила главата си. Нещо се е случило, докато е била под душа. Не мисля, че ще открием нещо там сега, но Кал…

— Ще погледна.

— Ти каза… Съжалявам. — Куин изтри сълзите си. — Ужасен ден. Каза, че си чул писъците й.

— Да, чух я. — Толкова бе ужасена, спомни си той, докато отместваше косите от лицето й. Създанието бе протегнало ръце към него и го бе сграбчило за гърлото, писъците бяха нахлули в главата му. — Чух и всички вас.

— Какво?

— Мисля, че сигналната ни система работи. Имаше безброй смущения, но чух всички ви. Трябва ми кърпа. Косата й е мокра.

— Ето. — Кал му подаде една. — В банята е чисто.

— А Сибил и Гейдж?

Кал стисна протегнатата ръка на Куин.

— Ще проверя какво става с тях. Стой тук.

— Ти какво преживя?

Фокс поклати глава.

— После ще ти разкажа. — Той повдигна главата на Лейла и разстла кърпата под косите й. — Идва на себе си. Лейла… — През него премина вълна на облекчение, когато клепачите й затрептяха. — Върни се, Лейла. Всичко е наред. Свърши.

Тя се надигна с дълбока въздишка, размаха ръце и очите й се отвориха широко от ужас.

— Стига. Стига. — Фокс стори всичко, което му хрумна. Обви ръце около нея, опитвайки се да й вдъхне спокойствие с мисълта си. — Свърши. Тук съм.

— В банята има…

— Изчезнали са. Няма ги.

Но ги видя в съзнанието си да излизат от канала, да пропълзяват по плочките.

— Не можех да изляза. Вратата не се отваряше. Бяха навсякъде, пълзяха по мен. — Потръпвайки, тя се сгуши в прегръдката му. — Сигурен ли си, че са изчезнали?

— Напълно. Пострада ли? Нека погледна.

— Не, не мисля… Малко ме боли главата. И… Лицето ти! Господи, ръката ти. Подута е.

— Вече минава. Добре съм. — Болката от спадането на отока бе нищо в сравнение с облекчението му. — Изглежда, Туис се е опитал да връхлети всички ни едновременно.

Куин кимна.

— Нападна мен и Кал. Голям удар.

— Направо помитане — извика Сибил от прага. — Удари и нас с Гейдж. Шестимата наведнъж. Фокс, защо не слезеш долу? Приятелите ти все още са леко разтърсени. Ние ще помогнем на Лейла да се облече и идваме.

Той забеляза, че Сибил е бледа като платно. За първи път я виждаше така сломена, откакто я познаваше. Куин тръгна към нея. Стаята отново стана женско владение и Фокс реши, че е най-добре всеки лагер да се оттегли в свой ъгъл, преди да се съберат.

— Добре. — Но първо докосна лицето на Лейла и нежно я целуна. — Ще бъда долу.

 

 

В моменти като този, помисли си Фокс, бе нужно уиски. Сред виното намери една-единствена неотворена бутилка „Джеймисън“ и се досети, че е принос на Кал към алкохолните запаси. Донесе чаши, лед и щедро наля по два пръста на всеки.

— Съобразително. — Кал изпи половината от своето на един дъх, но тревогата в очите му не изчезна. — Вече оздравяваш. Изглеждаше ужасно, когато те видях навън.

— Паяци. Безброй. Огромни гадини.

— Къде?

— В офиса ми.

— При мен градът беше изпепелен. — Кал се загледа в уискито, завъртайки го в чашата. — Излязох от центъра с Лъмп и всичко беше изчезнало. Сякаш е паднала бомба. Изравнени със земята сгради, огън и дим. Трупове. Разхвърляни навсякъде останки. — Отново отпи, по-бавно. — Трябва да запишем всичко това, историята на всеки.

— О, да, ще има голяма полза. — Гейдж пое една голяма глътка. — Този път ни удари здравата. А искате да губим ценни минути от съвещанието.

— Имаш ли по-добра идея? — сопна се Кал в отговор. — Намерил си решение на проблема веднъж завинаги? Ако е така, не ни дръж в неведение, приятел.

— Зная, че решението не е да си чешем езиците. А от безкрайното водене на записки няма никакъв смисъл, освен ако пишеш книга. Това е работа на твоята женичка, не е за мен.

— Какво ще направиш тогава? Ще излезеш да скиташ. Много те бива да се шляеш. Или ще хванеш самолет за някъде и ще се върнеш за големия финал? Или предпочиташ тази година да го пропуснеш?

— Върнах се в този ад, защото съм дал клетва. — С ярост, бушуваща в него като ураган, Гейдж се приближи към Кал. — Иначе, честно казано, ако ще целият град да изгори. Не означава нищо за мен.

— Теб не те е грижа за нищо.

— Престанете! — отсече Фокс и застана между тях. — Няма да постигнем нищо, ако се настройваме един срещу друг.

— Предлагаш да вдигнем лозунги за мир и да плетем венци от маргаритки?

— Слушай, Гейдж. Ако искаш да си тръгнеш, вратата е ето там. А ти, ако не можеш да измислиш друго, освен да го сриташ — обърна се Фокс към Кал, — внимавай същата врата да не удари задника ти, когато се затръшва.

— Нямам желание да сритвам никого.

Дочула препирнята, Сибил ускори крачките си, бързо прецени настроенията в кухнята и се намеси, преди да се стигне до размахване на юмруци:

— Е, това е страшно продуктивно. — Тя се промъкна между тримата гневни мъже, грабна чашата от ръката на Гейдж и отпи. Гласът й издаде само леко отегчение: — Поне някой умно се е сетил да извади уискито преди тестостероновата атака. Ако искате да се биете, момчета, излезте навън. Вие се възстановявате бързо, но не и мебелите в тази къща.

Фокс първи охладня. Остави уискито, което вече не искаше, и глуповато сви рамене.

— Те започнаха.

Сибил с насмешка повдигна вежди.

— А ти винаги им се връзваш, каквото и да намислят? Скачане с бънджи, игра с кибрит? Ето какво ще направим. Ще сервирам нещо за хапване и пийване, за да задоволим основните си човешки потребности. Когато се успокоим, ще си разкажем кой какво е преживял.

— Гейдж не желае да говори — каза Кал.

— И аз не изгарям от желание. — Тя погледна Гейдж. — Но трябва. Това също е важна човешка потребност и оръжие срещу Голямото зло. — Усмихвайки се с устни, на които бе сложила предизвикателно коралово червило преди да слезе, тръсна коси назад. — Какво ще кажете да поръчаме пица?

 

 

Макар и не особено удобно, но някак им се струваше по-спокойно да седят в хола, вместо на масата в трапезарията като разумни възрастни хора. Сибил поднесе плато с предястие, докато чакаха пицата. Фокс седна на пода до краката на Лейла.

— Първо дамите — предложи той. — Куин?

— Излязох за сладолед и щом щях да ям сладолед, реших първо да се поразходя за изгаряне на калории. — Пръстите й усукваха сребърното синджирче на шията й. — Но все се озовавах на едно и също място, на един и същ ъгъл. В която и посока да тръгнех. Не можех да намеря пътя, не можех да се прибера у дома. — Стисна ръката на Кал и потърка чело в рамото му. — Не можех да ви открия, беше пълен мрак. Нямаше никого и не можех да се върна обратно.

— При мен всичко беше изчезнало. — Кал обгърна раменете й и я притегли към себе си. — Градът беше разрушен, всички бяха мъртви, разкъсани на парчета. Дотичах тук, но нямаше нищо. Само димяща яма в земята. Не знаех накъде да тръгна, търсех ви. Защото не можех, не исках да повярвам, че… Тогава видях теб и Фокс.

— Аз видях първо теб — обърна се Куин към Фокс. — Сякаш премина през водопад. Отначало образът ти беше смътен, а стъпките ти… тичаше, но звукът беше приглушен. После всичко се проясни. Ти хвана ръката ми и всичко се проясни. Това означава нещо, не мислите ли? — Куин погледна останалите. — Бях на ръба на истерия. Мисля, че вече съм била на онова място поне веднъж и се въртя в кръг. Тогава видях Фокс и когато хвана ръката ми, нещата станаха каквито бяха преди. После дойде и Кал.

— Не бяхте там, никой от двама ви. Нямаше нищо. Изведнъж се появихте. — Кал поклати глава. — Сякаш някой превключи на друг канал. Едно щракване. Ти беше целият в кръв — каза той на Фокс.

— При мен наизскачаха паяци — започна Фокс и им разказа. — Не забелязах нищо странно в града, когато излязох. Видях те на ъгъла, Куин. Изглеждаше объркана. Бях те чул, както и другите. Като лоша телефонна връзка, слаба и пращяща. Но чувах писъците на Лейла. Те звучаха силно и ясно.

— Бил си на две преки оттук — изтъкна Куин.

— Чувах писъците й — повтори той. — Докато стигнах до къщата. Изведнъж стихнаха. Сигурно тогава си припаднала.

— Стана, след като Куин излезе. Отиде да купи сладолед, защото бях разстроена. — Лейла отмести поглед към Фокс и обратно към преплетените им пръсти в скута си. — Реших да взема душ, докато се върне. Усетих първата да пропълзява по крака ми. Излизаха от канала. Змии. Така се разпищях, че е цяло чудо, че не са ме чули в съседния окръг.

— Аз не те чух — каза Сибил. — Бях долу и не чух нищо.

— Не преставаха да излизат. — Когато дъхът й секна, Лейла бавно преглътна и продължи: — Отдръпнах се от душа, но бяха по целия под. Изпълзяваха и от мивката. Опитвах се да си повтарям: „Не са истински“, но не можех, губех разсъдък. Когато вратата не се отвори, напълно обезумях, заудрях ги с кърпата, с ръце. Прозорецът беше твърде малък и не се отваряше. Изглежда, тогава съм припаднала, защото не помня нищо друго. Опомних се в леглото, Фокс и Куин стояха до мен.

— Вероятно и заради твоя припадък те са изчезнали — предположи Сибил. — Не може да поддържа илюзията, когато си в безсъзнание.

— Какво се случи с теб? — попита я Лейла.

— Не виждах. С Гейдж стояхме в кухнята и очите ми запариха за минута, замъглиха се. После всичко стана сиво. Ослепях.

— О, Сиб!

Тя се усмихна на Куин.

— Кю знае, че това е един от най-големите ми лични страхове. Баща ми загуби зрението си при катастрофа. Не можа да го приеме. Две години по-късно се самоуби. Оттогава мисълта за слепота ме ужасява. Ти беше там — каза тя на Гейдж — и изведнъж изчезна. Не те чувах и те помолих да ми помогнеш, но ти не го направи. Явно не си могъл. — Сибил замълча, но той не каза нищо. — Чух входната врата да се отваря с трясък. Чух Фокс. Погледът ми постепенно се избистри и… ти отново се появи. — Беше я прегърнал, спомни си тя. Бяха се притиснали един към друг. — Къде беше ти, Гейдж? Трябва да узнаем какво е сполетяло всеки от нас.

— Недалеч. В апартамента, където живеех някога. Над залата за боулинг.

На вратата се почука и Кал стана, но все още загледан в лицето на Гейдж.

— Аз ще отворя.

— В теб имаше физическа промяна — продължи Гейдж. — С очите ти. Ирисите и зениците бяха закрити, целите ти очи станаха бели. Наистина не можах да ти помогна. Тръгнах към теб и се озовах в апартамента.

Кал се върна и сложи кутиите с пици на масата.

— Сам ли беше?

— Отначало. Не можех да отворя нито вратата, нито прозорците. Това изглежда повтаряща се тема.

— Чувствали сме се в капан — промълви Лейла. — Всеки се страхува от попадане в капан, в плен.

— Чух го да идва. Знаех… познавах стъпките му по стълбите и различавах кога е пиян, кога не е. Този път — беше и идваше. Тогава се върнах в кухнята.

— Има и още. Защо премълчаваш? — попита Сибил. — Всички сме преживели нещо.

— Когато посегнах към вратата, не беше моята ръка. Не тази. — Гейдж я повдигна и я огледа. — Видях се в огледалото. Бях седем-осемгодишен. Преди онази нощ до камъка, по-малък. Преди нещата да се променят. Преди ние да се променим. Беше пиян и идваше към мен. Достатъчно ясно ли е?

В настъпилата тишина Куин взе диктофона си и сложи нова касета.

— Това се случва за първи път, права ли съм? Да въздейства едновременно върху трима ви, върху толкова хора?

— Тримата сънуваме, обикновено в една и съща нощ, невинаги едно и също — каза Кал. — Случвало се е седмици, дори месеци преди Седемте. Но нещо подобно — не. Не и толкова рано.

— Доста се е потрудил, за да ни сплаши — отбеляза Фокс. — Да разчовърка най-дълбоките ни страхове.

— Защо ти беше единственият пострадал? — попита Лейла. — Аз усещах, че змиите ме хапят, но когато се събудих, нямах никакви ухапвания. А ти имаше. Вече заздравяха, но имаше.

— Може би съм го допуснал твърде дълбоко и собствената ми дарба се е обърнала срещу мен. Направила е страха ми по-реален, по-осезаем. Не зная.

— Възможно е — замисли се Куин. — Може би е започнал с теб, може би ти си бил първият. Заредил се е с енергия за останалите. Не само от страха ти, а и от болката ти. Използвал е връзките. От теб към Кал или към мен… вероятно единият от нас е бил следващият. После — Лейла, после — Сибил, и накрая — Гейдж.

— Като електрическа верига — кимна Лейла. — От един елемент на друг. Фокс е отслабил тока, когато се е освободил. И нататък по веригата. Ако е станало така, навярно това е нещо като защита. Нещо, което бихме могли да използваме.

— Нашата енергия срещу неговата. — Куин се предаде на изкушението и повдигна капака на кутията с пица. — Положителна срещу отрицателна.

— Мисля, че трябва да направим нещо, вместо да зяпаме с умиление росата по розови листенца. — Сибил плъзна резен пред себе си. — И мустачките на пухкави котета.

— Едва ли ще чуем момчетата да запеят в хор „До-Ре-Ми“, дори ако от това зависи животът им, така че розовите листенца и котетата са добро начало. — Куин реши, че след тежката травма може да си позволи цяло парче. — Щом всеки от нас има лични страхове, нямаме ли и лични радости? О, да, хокей, но не на първо място. Множествена е. Ето моята малка радост — пица с пеперони.

— Не така Фокс е успял да се освободи от влиянието му — изтъкна Лейла. — Не спомена за съсредоточаване върху пици и роса.

— Не е съвсем вярно. — Очите на Лъмп бяха изпълнени с обожание и Фокс му даде парче от плънката на пицата си. — Помислих си, че случващото се е някакъв тъп номер. Не е лесно, когато по теб пълзят безброй гладни паяци мутанти.

— Хапвай — напомни му Кал.

— Но по-скоро си мислех как ще сритаме задника на Голямото зло. Как ще го довършим. Изпращах тази мисъл към него, сякаш му го казвах. С много цветисти изрази. Моята малка лична радост. Когато съществата започнаха да падат от мен и да тупват на пода, почувствах прилив на сили. Не кипях от енергия, не изпитвах желание да затанцувам. Но не беше никак зле, предвид всичко.

— Това винаги се е оказвало сполучлива тактика при теб. Щом успееш да я приложиш — добави Кал. — При мен също, и при Гейдж. Успяваме да се освободим от илюзиите, когато са илюзии. Но този път опитах и не успях.

— Значи си се вързал.

— Какво…

— Вързал си се, поне за няколко минути. Защото е било твърде голям удар, Кал. Всичко, на което държиш, е било унищожено. Куин, семейството ти, ние, градът. Останал си сам. Не си могъл да го спреш и всички са загинали, всичко е било изпепелено. Освен теб. Твърде голям удар — повтори Фокс. — Онези паяци никак не приличаха на истински. Но после видях ръката си, подута като пъпеш и окървавена. Раните бяха истински, така че мога да ви уверя, че Туис здравата се е потрудил.

— Мина повече от седмица след последния инцидент. И той започна от теб, Фокс. — Сибил сложи парче пица в една чиния и я отнесе до Гейдж. — Използвал е ревността на Блок, гнева му, може би чувството му за вина, заредил се е от него и е успял да настрои горкия човек срещу теб така, че да те нападне.

— Откъде ли е изсмукал ток този път? — Гейдж сви рамене. — Ако това е въпросът, в града е пълно с отрицателни емоции, както навсякъде другаде.

— Избира конкретен източник — възрази Кал. — Тогава е набелязал точно Блок. Сега — нас.

Сядайки, Сибил безмълвно плъзна поглед към Лейла.

— Бях разстроена и ядосана. Ти също — каза Лейла на Фокс. — Имахме… разногласия.

— Ако може да ни спретва подобен номер всеки път, когато някой от нас се разсърди, с всички ни е свършено — заключи Гейдж.

— И двамата сте били сърдити. — Куин се замисли как най-добре да се изрази. — Един на друг. Вероятно това е фактор. Може би когато емоциите са особено силни, между хора, които имат сексуална връзка, източникът е по-мощен.

Гейдж повдигна бирата си.

— Да, свършено е с нас.

— Според мен човешките емоции, които извират от кладенеца на привързаността — добави Сибил, — и добрият здравословен секс са много по-мощни от всичко, което онова копеле може да ни поднесе. Това не е въртене в кръг и наивно умиление, а изследване на човешките взаимоотношения и тяхната сила, на тази конкретна ситуация и начина, по който се е стигнало до нея. Колко пъти вие, тримата приятели, сте имали сцени като тази, която видях в кухнята?

— Каква сцена? — полюбопитства Куин.

— Нищо особено — промърмори Кал.

— Бяхте настръхнали един срещу друг, крещяхте и всеки момент щяхте да се сбиете. Беше… — Сибил се усмихна лукаво и леко кокетно. — … стимулиращо. Безброй пъти, убедена съм. Да се обзаложим ли? — попита тя Гейдж. — Безброй пъти, дори бих вдигнала залога, че неведнъж се е стигало до юмручни схватки. Но ето ви тук. Тук сте, защото дълбоко в себе си вие се обичате. Това е в основата, нищо не може да го промени. Нищо не може да разклати тази основа. Демонът ще размахва юмруци, ако има такива, срещу бариера, която е непроницаема за него. Ще се нуждаем от тази основа, както и от всички силни човешки емоции, особено ако се решим на онази по-вероятна лудост — ритуала с кръв.

— Измислила си нещо — заяви Куин.

— Мисля, че да. Но искам да изчакам, докато получа резултат от още няколко източника.

— Изплюй камъчето!

— Първо, трябва всички да направим още един поход до източника.

— Свещения камък — каза Фокс.

— Къде другаде?

 

 

По-късно Кал открадна момент насаме с Куин. Поведе я към спалнята й и притискайки я в прегръдката си, вдъхна от уханието й.

— Беше по-страшно — тихо заговори той, — по-страшно от всякога, защото за миг помислих, че съм те загубил.

— Беше по-страшно, защото не можех да те намеря. — Тя наклони глава назад, предавайки се на целувката. — По-трудно е, когато обичаш някого. Хубаво е, но е и по-тежко, можеш да загубиш твърде много.

— Искам да те помоля за нещо. Да заминеш, само за няколко дни — продължи припряно той. — Седмица или две. Зная, че имаш и други проекти, които се опитваш да вместиш. Почини си, може да си отидеш у дома в…

— Моят дом вече е тук.

— Знаеш какво имам предвид, Куин.

— Разбира се. Няма проблем. — Усмивката й бе слънчева като юнски ден. — Стига и ти да дойдеш с мен. Можем да си позволим кратка почивка. Какво ще кажеш?

— Говоря сериозно.

— Аз също. Ще замина, ако дойдеш с мен. Иначе по-добре се откажи. Не си и помисляй да спориш с мен — предупреди го тя. — Почти виждам как в главата ти се върти мисълта да ме ядосаш толкова, че да си тръгна. Не можеш. Няма да стане. — За по-убедително тя сложи ръце на раменете му и ги притисна. — Страхуваш се за мен. Аз — също, както и за теб. Вече всичко е свързано.

— Тогава отиди да си купиш булчинска рокля.

— Е, това вече е мръсна тактика. — Но тя се засмя и страстно го целуна. — Вече съм набелязала няколко модела, благодаря. Майките ни са се лепнали една за друга като с лепило и кроят планове за сватбата. Имахме тежък ден, Кал, но го преживяхме.

Той я притегли назад, отново вдъхвайки от аромата й.

— Трябва да се поразходя из града. Чувствам нужда да го видя отново.

— Добре.

— Ще изляза с Гейдж и Фокс.

— Разбирам. Върви. Стига да се върнеш при мен.

— Винаги — увери я той.

 

 

Когато Кал ги придума да излязат, най-напред обходиха квартала. Светлината чезнеше, здрачаваше се. Видя познатите къщи, дворове, тротоари. Мина покрай дома на прабаба си, където колата на братовчедка му бе паркирана на алеята, а покрай нея имаше разцъфнали и напъпили цветя.

Съзря къщата на момичето, по което бе хлътнал на шестнадесет години. Къде ли живееше тя сега? В Кълъмбъс, в Кливлънд? Помнеше само, че семейството й напусна града през есента, когато той бе седемнадесетгодишен.

През Седемте на онова лято баща й бе направил опит да се обеси на черния орех в задния им двор. Кал си спомни как сам отряза клона, и за да не губи твърде много време, го върза за дървото с въжето на шията му, докато яростта отмине.

— Не ти провървя с Мелиса Егхарт, а, смотаняко?

Колко типично за Гейдж бе да превърне спомена в пиперлива шега.

— Напротив, стигнах до втора база. Тъкмо напреднах към трета, когато положението стана напечено.

— Да. — Гейдж плъзна ръце в джобовете си. — Доста напечено.

— Съжалявам. Прав беше — обърна се Кал към Фокс. — Глупаво е да си го изкарваме един на друг.

— Забравете — каза Гейдж. — Много пъти съм се замислял дали да не си тръгна.

— Да мислиш и да го направиш, са коренно различни неща. — Свиха по главната улица. — Искаше ми се да излея гнева си върху нещо и ти се оказа удобна жертва.

— О’Дел е по-сръчен в ръцете и е свикнал да го налагат с юмруци. — Когато не получи саркастичен отговор от Фокс, Гейдж го изгледа изпитателно. Замисли се как друг път бе успявал да се справи с мрачното настроение на Фокс и избра тактиката, която владееше най-добре. Да го жегне. — Май си в плен на силни човешки емоции?

— О, я се разкарай.

— Ето го отново.

Гейдж метна ръка около раменете на Фокс.

— Все още не съм се отказал да те ступам.

— И да ти е била сърдита — услужливо каза Кал, — вече не е. След появата ти като рицар на бял кон.

— Няма нищо общо с това. С кавга и спасяване на момичето. Проблемът е, че с нея имаме различни желания. Слушайте, аз се прибирам у дома. Не съм изключил компютъра, не съм заключил кантората…

— Ще дойдем с теб да нагледаш.

— Не, няма смисъл. Наистина имам работа. Ако попаднете на нещо интересно тази вечер, ще прегледам записките ви. Довиждане.

— Много е разстроен — отбеляза Гейдж, докато гледаха как Фокс се отдалечава по Главната. — Направо съкрушен.

— Може би все пак трябва да отидем с него.

— Не, нашата компания не е това, от което се нуждае точно сега.

Обърнаха се и тръгнаха в обратната посока. Нощта се спускаше.