Нора Робъртс
Град на демони (15)

Четиринадесета глава

Събуди се плувнал в студена пот и чу Лейла да изрича името му отново и отново. Тревогата в гласа й, силата, с която разтърсваше раменете му, го изтръгнаха от съня и го върнаха в настоящето.

Но ужасът се пренесе с него, както и непоносимата разкъсваща болка. Обви ръце около нея, обзет от отчаяна нужда да докосва тялото й, да долавя уханието й, да чува бързите удари на сърцето й. Жива. Не бе закъснял, не и този път. Тя беше жива. Беше тук.

— Прегърни ме. — През него премина тръпка, ехо на онзи вцепеняващ страх. — Не ме пускай.

— Няма. Сънува кошмар. — Докато му шепнеше, ръцете й отпускаха напрегнатите мускули на гърба му. — Вече си буден. Всичко е наред.

Дали, запита се той. И дали някога щеше да бъде.

— Толкова си студен. Фокс, толкова си студен. Ще те завия. Тук съм, само да взема одеялото. Трепериш. — Лейла се отдръпна, придърпа завивката и разтри ръцете му, за да ги стопли. На слабата светлина тя не откъсваше поглед от лицето му. — По-добре ли си? Така по-добре ли е? Ще ти донеса вода.

— Да, добре. Благодаря.

Тя изпълзя от леглото и се втурна навън от стаята. Фокс закри лицето си с ръце. Имаше нужда от минута време да се опомни, да се върне към реалността. Сънят я бе смесил със спомените, бе събудил страховете му и мъката от загубата.

Закъсня в онази грозна лятна нощ, твърде зает да се прави на герой. Издъни се и Карли бе мъртва. Трябваше да се погрижи за безопасността й. Трябваше да се увери, че е на сигурно място, да защити нея преди всички други. Толкова държеше на нея, а не успя да й помогне.

Лейла бързо се върна, коленичи до леглото и пъхна чашата в ръката му.

— Стопли ли се? Искаш ли още едно одеяло?

— Не. Не, добре съм. Съжалявам.

— Беше леденостуден и викаше. — Тя ласкаво приглади косите назад от лицето му. — Отначало не можах да те събудя. Какво стана, Фокс? Какво сънува?

— Не мога… — Понечи да й каже, че не може да си спомни, но лъжата заседна като горчива буца в гърлото му. Бе излъгал Карли, и тя бе мъртва. — Не мога да говоря за това. — Отново не бе чистата истина. — Не искам да говоря сега.

Усети колебанието й, нуждата да узнае. Но отвърна с упорито мълчание.

Лейла също не каза нищо, взе празната чаша и я остави на нощното шкафче. Притегли го към себе си и притисна главата му към гърдите си.

— Вече всичко е наред. — Гласът й бе нежен като допира на ръката й. — Всичко е наред. Поспи още малко.

Ласките й прогониха демоните и го унесоха.

 

 

На сутринта Лейла се измъкна от леглото като крадец. Фокс изглеждаше изтощен и все още блед. Тя можеше само да се надява част от мъката, която бе струяла от него през нощта, да е отшумяла. Щеше да намери източника й, сега той нямаше да й попречи. Ако стигнеше до корените й, може би Лейла щеше да му помогне да я изтръгне, да излекува разкъсващата сърцето му болка.

Но това бе само една от причините за любопитството й. Другата бе егоистична, дори наивна. Докато бе в плен на кошмара, той бе извикал името й, ужасено и отчаяно. Но не само нейното, спомни си Лейла, а и друго име.

Карли.

Не, да надникне в ума и сърцето му, докато Фокс спи, независимо дали от безкористни или егоистични подбуди, бе нагло навлизане в личното пространство. Нарушение на доверието помежду им.

Реши да го остави да спи и ако трябваше да нахълта някъде, щеше да е в кухнята, за да му приготви нещо солидно за закуска.

Облече захвърлената му риза и излезе от спалнята.

В кухнята изведнъж подскочи. Не заради купчините неизмити съдове и разпиляния вестник. Беше сравнително чисто за мъжко жилище. Няколко чинии в мивката, неотворени писма на масата, плотове, забърсани надве-натри около дребните уреди.

Подскочи от изненада при вида на новата придобивка — лъскава домашна кафемашина.

Едва не се разтопи от умиление. Той никога не пиеше кафе, а бе излязъл и купил машина заради нея, с мелачка. Когато отвори шкафа, вътре намери пакет кафе на зърна.

Как бе възможно да е толкова мил? Лейла държеше пакета и се усмихваше срещу машината, когато Фокс влезе.

— Купил си кафемашина.

— Да. Хрумна ми, че трябва да можеш да поемаш сутрешната си доза тук.

Когато Лейла се обърна, той вече бе пъхнал глава в хладилника.

— Благодаря. Заслужаваш да ти приготвя закуска. Сигурно имаш нещо, което мога да забъркам.

Лейла заобиколи вратата на хладилника и надникна вътре. Когато той се изправи, тя направи крачка назад и видя лицето му.

— О, Фокс! — Инстинктивно повдигна ръка към буза му. — Не изглеждаш добре. Трябва да се върнеш в леглото. Днес графикът ти не е натоварен. Мога да отменя…

— Добре съм. Ние не боледуваме, забрави ли?

Не телом, помисли си тя, но със сърцето и душата бе различно.

— Но се уморявате. Сега си уморен и се нуждаеш от ден почивка.

— Нуждая се само от един душ. Слушай, оценявам предложението за закуска, но тази сутрин нямам голям апетит. Направи си кафе, ако можеш да се справиш с това нещо.

Чий бе този глас, запита се Лейла, когато той излезе. Толкова хладен и далечен. Внимателно прибра пакета и безшумно затвори вратата на шкафа. Върна се в спалнята и се облече, докато шуртенето на водата по плочките отекваше в ушите й.

Една жена разбираше кога един мъж желае да бъде сам и ако имаше малко достойнство, би уважила желанието му. Щеше да вземе душ и да пийне кафе у дома. Той се нуждаеше от уединение и щеше да го получи.

Когато телефонът звънна, Лейла не вдигна. Но при следващото позвъняване се предаде. „Може би е важно, помисли си тя, и спешно.“ Направи гримаса при веселия поздрав на майка му, която я нарече по име.

Фокс стоеше под горещите струи в банята и поемаше студения си кофеин от кутията кока-кола. Комбинацията разсея част от напрежението, но бе отпаднал, с главоболие и световъртеж. Щеше да отмине, както винаги. Но на сутринта след кошмарен сън се чувстваше по-зле, отколкото след запой.

Може би с тона си бе накарал Лейла да си тръгне. Това бе целта му, призна Фокс пред себе си. Не искаше тя да се суети около него, да го милва и утешава, да вижда тревогата в очите й. Искаше да остане сам, за да прекара сутринта в самосъжаление и мрачни размисли.

Имаше право, по дяволите.

Спря водата и уви кърпа около кръста си. Когато влезе в спалнята, оставяйки мокри следи, намери Лейла там.

— Тъкмо си тръгвах — заговори тя с леден глас, който издаде, че е постигнал желаното въздействие. — Но се обади майка ти.

— А, добре. Ще й позвъня.

— Всъщност каза да ти предам, че Сейдж и Пола заминават за Вашингтон в понеделник и може би оттам ще отпътуват за Сиатъл. Всички сме поканени на вечеря утре.

Той потърка очи. От това нямаше измъкване.

— Добре.

— Очаква цялата компания. Помоли ме да ти помогна да предадеш поканата. Вероятно знаеш, че е невъзможно човек да й откаже, но ще се наложи да ме извиниш.

— Защо? Защо няма да дойдеш? Ще изпуснеш апетитния пълнен артишок. — Тя не се усмихна и Фокс приглади мокрите си коси назад. — Слушай, малко съм кисел тази сутрин. Не съм приятна компания за никого.

— Повярвай ми, разбирам желанието ти да останеш сам. Опитвам се да си внуша, че си сърдит и потаен, защото си гадняр, а не защото не искаш да ми се довериш. Но не можеш да скриеш, че снощи преживя нещо разтърсващо, макар и упорито да отказваш да споделиш подробностите. Връщаме се на въпроса за доверието. Допуснах те в себе си, разкрих ти се напълно, а ти не ми позволяваш да надникна в теб. Не ми казваш какво те нарани и изплаши така.

— Остави ме на мира, Лейла. Сега не е моментът.

— Искаш ти да избереш кога? Е, добре. Кажи ми да си запиша час.

Лейла тръгна към вратата и той не се опита да я спре. Изведнъж тя застана срещу него и прикова убийствен поглед в очите му.

— Коя е Карли?

Когато Фокс остана безмълвен и с празен поглед, тя излезе и го остави сам.

 

 

Не очакваше Лейла да дойде в кантората, дори се надяваше да не дойде. Но докато ровеше в библиотеката си с юридическа литература в опит да се съсредоточи върху едно проучване, я чу да влиза. Не можеше да я сбърка с никого. Познаваше стъпките й, дори сутрешните й навици.

Както обикновено, Лейла отвори вратата на гардероба във фоайето, окачи палтото си и затвори. Продължи към бюрото си, прибра дамската си чанта в долното дясно чекмедже, включи компютъра.

Всички тези тихи звуци от всекидневието достигаха до него. Караха го да изпитва непоносимо чувство за вина. Няколко часа щяха да се избягват, реши Фокс. Докато тя се успокои, а той дойде на себе си. После просто щяха да забравят.

Пренебрежението и избягването бяха сполучлива тактика през по-голямата част от сутринта. При всяко позвъняване очакваше да чуе гласа й по интеркома. Но тя нито веднъж не го свърза.

Каза си, че не се промъква крадешком от библиотеката към кабинета си, а просто пристъпва съвсем, съвсем безшумно.

Когато я чу да излиза за обяд, излезе в предния кабинет и нехайно огледа бюрото й. Забеляза малката купчина съобщения. Тя отклоняваше обажданията. Никакъв проблем, щеше да отговори по-късно. Защото ако вземеше листите в кабинета си, щеше да стане очевидно, че е влизал и е надничал.

Чувстваше се глупаво. Бе уморен, потиснат и малко ядосан. Докато вървеше към кабинета си с ръце в джобовете, чу вратата да се отваря и подскочи. Изпита облекчение, когато видя Шели, а не Лейла.

— Здравей. Надявах се да поговоря с теб за минута. Срещнах Лейла и тя каза, че си тук, не твърде зает.

— Да. Ще влезеш ли?

— Не. — Жената се приближи към него и обви ръце около врата му. — Благодаря ти. Исках само да ти благодаря.

— Пак заповядай. За какво?

— Снощи с Блок бяхме на първия си сеанс. — Тя въздъхна и се отдръпна назад. — Беше напрегнато и доста емоционално. Не зная как ще свърши всичко това, но мисля, че помогна. По-добре е да се опитваме да разговаряме, дори и да си крещим, отколкото да насъбираме злоба в себе си. Ако пак започна да го ругая, поне ще зная, че съм положила усилия. Не зная дали щях да го направя, ако ти не ме бе насърчил.

— Искам да получиш това, което искаш, каквото и да е. И ще бъда доволен.

Тя кимна и попи сълзите си с кърпичка.

— Зная, че Блок те е нападнал, а ти не си повдигнал обвинение. Мисля, че се чувства отрезвен. Исках да ти благодаря и за това.

— Вината не беше само негова.

— О, и негова е. — Шели леко се засмя. — Ще трябва да се постарае доста, но го знае. Има насинено око. Може би е наивно от моя страна, но го оценявам.

— Няма да ме съдите.

Отново се засмя.

— Както и да е. Ще отидем на още няколко сеанса, пък да видим какво ще стане. Следващия път ще бъда сама и най-сетне ще се разтоваря. — Усмихна се широко. — Вече се чувствам по-добре. Трябва да се връщам на работа.

Фокс влезе в кабинета си, поработи и поразмишлява. Лейла се върна. Гардеробът, палтото, чекмеджето, чантата. Той мина през вратата на кухнята, вдигайки достатъчно шум, за да й даде да разбере, че излиза.

Слънцето грееше от лазурносиньото небе. Въпреки че въздухът бе достатъчно топъл, за да се чувства добре с тънкото си яке, по гърба му пропълзя хладна тръпка. Следобедът поразително приличаше на онзи от съня му.

Намери сили да заобиколи къщата и да тръгне по главната улица. Теменужките в сандъчето пред цветарския магазин пламтяха като пожар. Вървяха хора, някои — по ризи, сякаш жадно отпиваха първите глътки пролет след дългата зима. Фокс сви ръцете си в юмруци и измина същите стъпки.

Изчака удобен момент и пресече улицата.

Ейми излезе зад щанда в магазина.

— Здравей, Фокс. Как я караш? Чудесен ден, нали? Крайно време беше.

Почти същите думи, помисли си той, взирайки се в лицето й.

— Да. Ти как си?

— Не мога да се оплача. Нещо за кантората ли търсиш? Обикновено госпожа Хоубейкър купуваше цветя в понеделник. Човек не избира украса за работното място в петък, Фокс.

— Права си. — Свитият му на топка стомах леко се отпусна. Но отново го обзе ужас, когато погледна към витрината и видя нарциси. — Лично е. Ето това търся.

— Сладки са, нали? Весели и вдъхващи надежда.

Ейми се обърна и Фокс съзря бледото отражение на лицето й в стъклото. Усмихваше се с усмивка, свежа като цветята.

Бърбореше, докато ги подреждаше и увиваше, но той не слушаше думите й, а се опитваше да долови във въздуха мирис на тиня. Нямаше друго, освен ухания на цветя и свежест.

— За приятелката ти ли са?

Фокс впери поглед в жената.

— Да, за нея.

Усмивката й само стана още по-лъчезарна, докато му подаваше букета и вземаше парите.

— Ще й харесат. Ако искаш нещо за кантората, ще ти изпратя аранжировка в понеделник.

— Добре, благодаря.

Тръгна към вратата.

— Много поздрави на Лейла.

Той затвори очи. Облекчение, чувство за вина и благодарност се бореха в него.

— Благодаря. Довиждане.

Чувстваше се леко замаян, когато излезе навън, краката му се подкосиха, но се осмели да погледне към старата библиотека. Вратата й бе затворена. Бавно вдигна поглед нагоре, но никой не стоеше в смъртна опасност върху тесния перваз на капандурата.

Отново пресече улицата. Когато влезе през входната врата, откри Лейла на бюрото й. Тя вдигна очи за миг и съзнателно избегна неговите.

— Има няколко съобщения на бюрото ти. Клиентът за два часа се обади да отложи срещата за следващата седмица.

Фокс тръгна към нея, подавайки й цветята.

— Съжалявам.

— Красиви са. Ще ги натопя.

— Съжалявам — повтори Фокс, когато Лейла стана и мина покрай него.

Тя се спря само за секунда.

— Е, добре.

Взе цветята и се отдалечи.

Това трябваше да приключи. Какъв смисъл имаше да му се сърди? Не бе въпрос на доверие, а на болка. Нима нямаше право да изживее болката си сам? С натежало сърце, влезе в кухнята, където тя наливаше вода във вазата.

— Слушай, абсолютно всичко ли трябва да споделяме? Да знаем кътните си зъби? Това ли искаш?

— Не.

— Не е нужно да знаем всяка подробност един за друг.

— Прав си, не е.

Лейла потапяше нежните зелени стъбла във водата едно по едно.

— Беше кошмар. Сънувам кошмари почти откакто се помня. Всички ги сънуваме.

— Зная.

— Така ли се надяваш да изкопчиш нещо от мен? Като се съгласяваш с всичко, което кажа?

— Така успявам да се владея, та да не те сритам и съборя на пода, за да мина през теб, когато излизам.

— Не искам да се караме.

— Напротив, това искаш. Но няма да го получиш. Не заслужаваш.

— Боже! — Фокс гневно профуча през вратата на малката кухня и в рядка проява на агресивност ритна шкафа. — Тя е мъртва! Карли е мъртва. Не успях да я спася и загина.

Лейла извърна глава от заслепяващите отблясъци на слънчевите лъчи в яркосинята ваза.

— Толкова съжалявам, Фокс.

— Стига. — Той затвори очи и потърка клепачи. — Недей.

— Да не съжалявам, че си загубил човек, който е означавал много за теб? Да не съжалявам, че страдаш? Какво очакваш от мен?

— Точно сега нямам никаква представа. — Тръсна ръце. — Запознах се с нея през пролетта преди двадесет и шестия ми рожден ден, когато учех право в Ню Йорк. Тя следваше медицина. Искаше да работи в спешно отделение. Запознахме се на купон. Започнахме да излизаме заедно. Отначало — без обвързване. И двамата учехме здравата, имахме натоварена програма. През лятната ваканция тя остана в Ню Йорк, а аз си дойдох тук. Но пътувах няколко пъти, защото отношенията ни ставаха по-сериозни.

Когато той седна на масата, Лейла отвори хладилника. Вместо обичайната кока-кола му подаде бутилка вода и взе една за себе си.

— През есента заживяхме заедно. В мизерна квартира, каквато могат да си позволят двама студенти в Ню Йорк. Харесваше ни. На нея й харесваше — поправи се той. — Аз винаги бях малко неспокоен в Ню Йорк, не се чувствах в свои води. Но щом тя беше доволна, аз също се чувствах добре, защото я обичах. Обичах я, Лейла.

— Зная. Гласът ти го издава.

— Крояхме планове, розови планове за далечното бъдеще, както всяка двойка. Не й казах за Холоу и онова, което витае тук. Внушавах си, че последния път сме сложили край. Беше свършило, така че нямаше смисъл да й казвам. Знаех, че е заблуда. Убедих се, когато сънищата започнаха отново. Кал се обади. Оставаха още няколко седмици от семестъра, от стажа ми в адвокатска кантора. Имах Карли. Но трябваше да си дойда. Излъгах я, измислих неотложен семеен проблем.

Не беше точно лъжа, помисли си той сега, както си бе казал и тогава. Холоу бе неговото семейство.

— Сновях между Ню Йорк и Холоу в онези седмици и нижех лъжа след лъжа. Използвах дарбата си, за да прониквам в мислите й и да разбера на коя лъжа ще се хване.

— Защо не й каза, Фокс?

— Никога нямаше да ми повярва. В нея нямаше грам влечение към паранормалното. Карли беше човек на науката. Навярно това също ме привличаше в нея. Казвах си, че за нищо на света не би приела думите ми за реалност. Но това беше само част от причината, може би още една заблуда.

Фокс замълча, притискайки горната част на носа си, за да облекчи напрежението.

— Исках нещо, което не е свързано с кошмара тук. Исках реалността на живота си с нея, на онова, което имахме далеч оттук. Затова, когато лятото започна и знаех, че трябва да си дойда, измислих още причини, наговорих й още лъжи. Предизвиквах кавги. Предпочитах да ми е сърдита, отколкото която и да е част от това да достигне до нея. Казах й, че и двамата имаме нужда да се разделим за известно време. Да си починем един от друг. Казах й, че си отивам у дома за няколко седмици. Нараних я и се оправдавах пред себе си, че се опитвам да я предпазя. — Фокс бавно отпи голяма глътка вода. — Грозните инциденти започнаха преди седмия ден от седмия месец. Сбивания, пожари, вандализъм. С Кал и Гейдж нямахме миг покой. Веднъж й се обадих. Не биваше, но го направих, само за да й кажа, че ми липсва, че ще се върна след две-три седмици. Ако не бях изпитал желание да чуя гласа й…

— Дошла е тук — прекъсна го Лейла. — В Хокинс Холоу.

— В деня преди рождения ни ден пристигна с кола от Ню Йорк. Упътили я как да стигне до фермата и се появила на прага. Аз не бях там. Кал имаше апартамент в града и бях отседнал при него. Карли се обади от кухнята на родителите ми. Нима съм мислел, че ще пропусне рождения ми ден? Изпаднах в паника. Мястото й не беше тук, не биваше да идва. Когато стигнах до фермата, въпреки всичко, което й казах, остана непреклонна. Каквото и да се случи, щели сме да го преодолеем заедно. Какво можех да й кажа?

— Какво й каза?

— Твърде много, но не достатъчно. Не ми повярва. Как би могла? Реши, че съм подложен на твърде голям стрес. Искаше да се върна в Ню Йорк и да си направя изследвания. Отидох до печката в кухнята и сложих ръката си върху включения котлон. — Фокс направи същото сега, в малката кухня на кантората, но не докосна котлона. Какъв смисъл имаше? — Би трябвало да очаква някаква реакция — добави той и изключи котлона. — Видя раната да изчезва. Засипа ме с въпроси и продължи да настоява да отида на изследвания. Съгласих се с всичко, при условие, че тя се върне в Ню Йорк. Отказа да тръгне без мен и намерихме компромисно решение. Обеща да стои във фермата, денем и нощем, докато мога да замина с нея. Остана през нощта и на следващия ден. Но по-следващата нощ… — Фокс отиде до мивката, облегна се на нея и се загледа в съседните къщи и тревните площи навън. — В града цареше лудост и сред целия хаос се обади майка ми. Събудила се, защото чула някой да потегля с кола, и хукнала навън. Карли била изчезнала с колата, взета назаем от приятелка, с която бе дошла от Ню Йорк. Обезумях, когато мама ми каза, че я няма от двадесет минути, дори малко повече. Не успяла да се свърже с мен, чула само пращене, когато опитала.

Той замълча и отново седна. Лейла просто протегна ръка над масата, за да хване неговата.

— Една от къщите на Мил стрийт гореше. Кал пострада сериозно, докато изваждаше децата. Три хлапета. Джак Проктър, който държеше железарския магазин, беше грабнал пушка и стреляше по всичко, което се движи. Два куршума, още два, презареждане. Двама тийнейджъри изнасилваха жена на Главната, точно пред методистката църква. Имаше и още инциденти, не е нужно да се впускам в подробности. Не можах да я намеря. Опитах се да засека мислите й, но имаше толкова много смущения. Като статично електричество по линията, веднъж я чух да ме вика.

Фокс вече не виждаше къщи и тревни площи, а огън и кръв.

— Побягнах и Напър изскочи насреща ми. Беше спрял колата си на тротоара. Държеше бейзболна бухалка и я размахваше срещу мен. Нямаше да успея да мина покрай него, ако Гейдж не го бе повалил. Дотича и Кал, с незараснали още рани от изгарянията. Покатерих се на колата, прескочих я и продължих да тичам, защото Карли ме викаше. Вратата на библиотеката, старата библиотека, беше отворена. Вече я усещах, долавях страха й. Изкачих се по стълбите, крещях, за да знае, че идвам. Към мен летяха колички, книги…

Беше толкова реално, сякаш случило се вчера, и той затвори очи, закривайки лицето си с ръце.

— Няколко пъти паднах, не помня колко, сякаш бягах насън. Излязох на покрива. Навън сякаш вилнееше ураган. Карли стоеше на онзи тесен каменен перваз горе. Ръцете й бяха целите в кръв, капеше по камъка. Казах й да не мърда. „Не мърдай, за бога. Идвам да те хвана“. Тя ме погледна, само за миг дойде на себе си и се обърна към мен с огромен страх. Каза: „Помогни ми. Моля те, помогни ми“. И се хвърли.

Лейла премести стола си до неговия и както през нощта, притисна главата му към гърдите си.

— Не стигнах навреме.

— Нямаш вина.

— Всяка стъпка, която направих с нея, беше погрешна. Всички тези погрешни стъпки я убиха.

— Не. Убил я е демонът.

— Тя не беше част от това. Никога нямаше да се забърка, ако не бях аз. — Фокс се отдръпна назад, за да довърши разказа си. — Снощи сънувах… — започна той и сподели всичко.

— Не зная какво да ти кажа — промълви Лейла. — Не зная дали има подходящи думи. Но… — Хвана ръката му и я задържа между гърдите си. — Сърцето ми се къса от болка. Не можеш да си представиш колко ме боли. Други, които знаят за случилото се и те познават, вече са ти казвали, че нямаш вина. Или ще го приемеш, или не. Ако Карли те е обичала, би искала да го приемеш. Не зная дали си сгрешил, като си я излъгал. Не зная дали аз бих приела за истина всичко, което зная сега, ако не го бях видяла и изживяла лично. Искал си да я държиш настрана, да запазиш онова, което сте имали, връзката ви и нея, далеч от всичко тук, от човека, който си тук. Зная какво е да искаш всичко да бъде на мястото си. Но световете ви са се сблъскали, Фокс, и не си имал власт.

— Ако бях постъпил иначе…

— Може би нещата щяха да се развият различно — съгласи се тя. — Или по друг път да се стигне до същия край. Как би могъл да узнаеш? Аз не съм Карли, Фокс. Независимо дали ти харесва или не, заедно сме част от случващото се в Холоу. Сега изборът не е само твой.

— Видях твърде много смърт, Лейла. Твърде много кръв и болка. Зная, че ще има още, и че всички ще направим каквото можем, каквото е нужно. Но не зная дали ще мога да живея, ако загубя теб.

Тъга налегна сърцето й като непосилно бреме.

— Ще намерим начин. Винаги си вярвал в това. Накара и мен да повярвам. Хайде, качи се горе да полегнеш. Без възражения.

С увещания, смушкване и заплахи успя да го придума. Когато най-сетне се довлече до леглото си, Фокс бе твърде изтощен, за да спори или да подхвърля похотливи шеги, докато тя го съблича и завива. Щом се увери, че е заспал, Лейла изтича долу да затвори кантората и се върна да позвъни и повика Кал.

Сложи пръст пред устните си, когато той пристигна.

— Спи. Прекара тежка нощ и тежък ден. Кошмар — продължи Лейла и му даде знак да влезе в кухнята. — Сън, в който образът ми се слял с този на Карли.

— О! Мамка му!

Лейла му наля кафе, без да го попита дали иска.

— Разказа ми за нея, не без упорита борба и с доста болка. Изтощен е.

— Все пак, добре че ти е казал. За Фокс беше мъчително да го таи в себе си. — Кал понечи да отпие, но остави чашата и се намръщи. — Откъде се взе това кафе?

— Той ми купи кафемашина.

Кал се усмихна.

— Ще се оправи, Лейла. Понякога този спомен го връхлита. Не често, но когато се случи, е тежко.

— Обвинява себе си, което е глупаво — припряно каза тя и Кал повдигна вежди. — Но я е обичал и не може да се отърси от това. Каза ми, че веднага щом е разбрал, че я няма във фермата, е тръгнал да я търси. Ти си пострадал при спасяване на хора… на деца от пожар. Някакъв тип стрелял напосоки в града, а онзи кучи син Напър го нападнал с бейзболна бухалка… и все пак не може да си прости, че не е успял да й попречи да скочи.

— Ето какво може би не ти е казал, извинявай, ако греша. Той също беше обгорен, не колкото мен, но доста зле. След позвъняването по телефона хукна пред нас с Гейдж. По пътя срита Проктър, онзи с пушката, право в топките, хвърли оръжието му на Гейдж и продължи. Натупа едното от двете момчета, които бяха нападнали горката жена на тротоара. Аз хванах другото, но се забавих. А после и Напър. Фокс отнесе удар с бухалката. Ръката му беше счупена.

— Господи!

— Гейдж се втурна като разярен овен и Фокс отново хукна напред. Двамата едва успяхме да удържим Напър. Фокс вече бягаше по стълбите, когато влязохме в старата библиотека. Вътре беше истински ад. И ние се забавихме. Тя се готвеше за скок, полетя от ръба точно когато излязохме на покрива. Помислих, че и той ще се хвърли след нея. Беше изпоцапан с кръв от бой, от ударите на книгите, които се бяха разхвърчали срещу него като снаряди, и бог знае още какво. Не можеше да стори нищо. Знае го. Но понякога споменът го сграбчва и го задушава.

— Ако му бе повярвала, ако му се бе доверила и направила онова, което му е обещала, щеше да е жива.

Спокойните сиви очи на Кал погледнаха право в нейните.

— Да. Точно така.

— Но той не я упреква.

— По-трудно е да виним мъртвите.

— Не и за мен, точно в този момент. Ако го бе обичала достатъчно, ако му бе повярвала и удържала на обещанието си… нямаше да е нужно да рискува живота си, за да я спасява. Не му го казах, въпреки че трудно се сдържах. Но се чувствам по-добре сега, след като го изрекох на глас.

— Аз съм го изричал право в лицето му. Олекна ми, но явно нямаше същото въздействие върху него.

Лейла кимна.

— Има и друго. Защо Карли? Не е била от този град, и очевидно се е заразила за минути. Толкова силно, че да се самоубие.

— Случвало се е и друг път. Главно с хора от града, но е увличало и гости.

— Сигурно са станали жертви на някой местен, който е бил заразен. А тя, любимата на един от вас, е била увлечена мигновено. Това ме кара да се замисля, Кал. Питам се как я е чул, как е успяла да го повика и да изчака, докато той излезе на покрива, за да скочи пред очите му.

— Накъде биеш?

— Не съм сигурна. Струва си Сибил да направи проучване за нея, за рода й. Може би е свързана. Може би Карли е разклонение на някое от нашите заплетени родословия.

— И Фокс случайно се е влюбил в нея?

— Именно. Не мисля, че е имало нещо случайно. Кал, ти бил ли си влюбен, истински влюбен в друга преди Куин?

— Не — отвърна той без колебание и замислено отпи още глътка кафе. — Мога да те уверя, че и Гейдж не е.

— То използва емоциите — изтъкна Лейла. — Какъв по-добър начин за причиняване на болка — да използва любовта на един от вас? Да я завърти като нож в сърцето му? Не вярвам, че е била обсебена случайно, Кал. Мисля, че е била избрана.