Нора Робъртс
Град на демони (10)

Девета глава

В хола на Кал имаше кафе за желаещите и силен огън в камината да стопли премръзналите. Намериха се достатъчно сухи дрехи, въпреки че Лейла предполагаше колко стилно изглежда с мъжки бермуди, чието дъно виси до коленете й, и риза с няколко размера по-голяма от нейния. Но Сибил първа бе грабнала резервните дънки на Куин, оставени у Кал за всеки случай, и Лейла нямаше откъде да изпроси нещо по-добро.

Докато центрофугата въртеше, тя доля кафето си и затътри крака от кухнята с огромни вълнени чорапи.

— Хубав тоалет — отбеляза Фокс от прага.

— Нова модна тенденция. — Лейла се обърна с лице към него. Дрехите на Кал му стояха далеч по-добре, отколкото на нея. — Добре ли си вече?

— Да. — Той си взе кока-кола от хладилника. — Ще те помоля за малко да забравиш, че си ми сърдита. После ще поговорим, ако е нужно.

— Това е проблемът, нали? Човешките чувства, реакции, взаимоотношения. Те пречат и усложняват нещата.

— Навярно. Не можем да сторим много по този въпрос. Ако престанем да бъдем хора, то ще победи.

— Какво ли щеше да стане, ако Гейдж не те бе спрял, ако беше влязъл в къщата?

— Не зная.

— Знаеш, можеш да предположиш. Ето какво предпочитам аз. В онзи момент огънят беше реалност за теб, ти вярваше, че е истински. Усещаше топлината, дима… И ако се бе хвърлил в него, колкото и бързо да заздравяват раните ти, можеше да умреш, защото вярваше.

— Допуснах онова копеле да ме подмами. Моя грешка.

— Не в това е въпросът. Можеше да те убие. Никога преди не ми е хрумвало. Можеше да използва съзнанието ти, за да отнеме живота ти.

— Значи трябва да бъдем по-умни. — Фокс сви рамене, но това бе реакция на раздразнение, която й разкри, че той все още таи в себе си гняв. — Днес се подведох, защото никога по-рано не се бе случвало нищо във фермата или у родителите на Кал. Бяха защитени зони. Безопасни. Затова просто не се замислих, реагирах импулсивно, което никога не е разумно.

— Ако беше истински, щеше да влезеш. Да рискуваш живота си заради три кучета. Не зная какво да мисля за теб — каза тя след миг. — Не зная какво да чувствам. Сега ще забравя за това, както и че съм ти сърдита, и ще поумувам по-късно.

— Извинявайте. — Куин стоеше на прага на трапезарията. — Готови сме там, вътре.

— Идваме.

Лейла излезе. Фокс я последва след няколко секунди.

— Да се залавяме за работа. — Куин се настани до Кал на масата. Погледна към Сибил, която бе взела бележника си, готова да записва мисли и впечатления. — Е, на кого се пада честта?

Останалите мълчаливо стояха с погледи, приковани в пакета на масата.

— О, за бога, това е глупаво. — Куин взе тетрадките, внимателно отстранявайки плата. — Дори ако имаме предвид, че са били защитени, изглеждат дяволски добре запазени.

— При тези обстоятелства можем да предположим, че е притежавала известна магическа сила и познание — изтъкна Сибил. — Вземи един и прочети някоя от бележките на глас.

— Добре, ето.

Тетрадките бяха три, Куин взе най-горната и отвори на първата бележка. Мастилото бе избледняло, но се четеше, вече познатият почерк бе старателен и ясен.

„Чувствам се длъжна да оставя сведение за онова, което се е случило, случва се и ще се случи. Аз съм Ан. Баща ми Джонатан Хокинс доведе майка ми, сестра ми, брат ми и мен на това място, което наричаме Холоу. За него то е нов свят, където според него ще бъдем щастливи. И има право. Местността е зелена, дива и спокойна. Двамата с чичо ми разчистиха земя за къщи и ниви. През пролетта водата е студена и бистра. Дойдоха и други, тогава Холоу стана Хокинс Холоу. Баща ми построи малка, хубава каменна къща, в която живеем спокойно.

Има работа, както би трябвало да бъде, за прехрана и изграждане, с усилията на ума и ръцете. Заселниците построиха параклис за богослужения. Присъствам на службите, както подобава. Но не намирам Бога там. Намерих го в гората. Там се чувствам спокойна. Там срещнах Джайлс за първи път.

Може би любовта не идва изведнъж, а живот след живот. Затова ли мигновено я познах? Затова ли бях толкова сигурна в чувствата си, и в съзнанието си се виждах живот след живот с онзи мъж, който живееше сам в каменна къщурка сред зелената сенчеста гора, до каменния олтар?

Той ме чакаше. Знаех и това. Чакаше да дойда при него, да го видя, да го позная. Когато се срещнахме, разговаряхме за прости, обикновени неща. За слънцето и дивите плодове, които берях, за баща ми, за кожите, които Джайлс обработваше.

Не разговаряхме за богове и демони, за магии и съдба, не и тогава. Това щеше да дойде по-късно.

Бродех из гората и отивах до каменната къщурка и олтара при всяка възможност. Той винаги ме чакаше. И така любовта, оцеляла живот след живот, разцъфтя отново, в зелената гора, тайно. Отново му принадлежах, както е било винаги и както винаги ще бъде.“

Куин замълча и въздъхна.

— Това е първата бележка. Прекрасна е.

— Красивите думи не са оръжие — отбеляза Гейдж. — Не дават отговори.

— Не съм съгласна — възрази Сибил. — Мисля, че Ан заслужава да прочетем думите й така, както ги е написала. Живот след живот — продължи тя, потупвайки по бележника си. — Очевидно тя е разбирала, че двамата с Дент са преродилият се магьосник и неговата спътница. За пореден път. Той търпеливо е изчакал тя да го приеме. Не е започнал прибързано: „Хей, знаеш ли какво, писано е ние с теб да си легнем заедно. Ще надуеш корема с тризнаци, ще се сблъскаме с голямо зло, а след няколкостотин години нашите потомци ще водят съдбовна битка“.

— Господи, ако някой мъж ми излезе с подобен номер, след миг ще ме види гола. — Куин плъзна пръст по страницата. — Присъединявам се към Сиб. Всяка дума е ценна, защото е написана от нея. Трудно е да проявим търпение, но няма смисъл да бързаме, за да стигнем час по-скоро до някаква формула за унищожаване на демона.

Лейла поклати глава в знак на съгласие.

— Да продължа ли по-нататък?

— Мисля, че трябва да проследим развоя на събитията от нейната гледна точка. — Фокс погледна Гейдж и Кал. — Продължавай, Куин.

Куин зачете за любов, смяна на сезоните, всекидневни грижи и мигове на спокойствие. Ан пишеше за смърт, за живот, за нови лица. Пишеше за хората, дошли в каменната къща да потърсят лек. Пишеше за първата целувка край потока, в който водата проблясвала на слънцето. Пишеше как седяла с Джайлс в каменната къща, пред изпълнено с червеникавозлатисти пламъци огнище, и слушала разказите му за онова, което е било преди.

„Казваше ми, че светът е стар, по-стар, отколкото мислят хората. Не е както са ни учили, не е както проповядва религията на баща ми и майка ми. Или поне това не е цялата истина. Защото, казваше той, в стари, стари времена, преди човешкия свят, имало други. Светове на други същества, тъмни и светли. Те сами направили избора да бъдат такива, защото всички имат свободата да избират. Онези, които избрали светлината, били наречени богове, а тъмните — демони.

Имало смърт и кръв, битки и войни. Мнозина и от двете страни загинали, когато се появил човекът. Човешкият род щял да се разпространи по света, да властва над него и да се подчинява на неговите закони. Наближавало време, казваше той, когато щяло да е времето на човека. Демоните мразели хората повече, отколкото мразели боговете. Презирали ги и им завиждали за сърцата и умовете им, за уязвимите тела, копнежите и слабостите им. Човекът се превърнал в плячка за демоните, които оцелели. А оцелелите богове станали негови закрилници. Разиграли се безброй битки, докато останали само двама — едно светло и едно тъмно създание. Един демон и един закрилник. Светлият преследвал тъмния по света, но демонът бил хитър и лукав. В последната битка закрилникът бил смъртоносно ранен и обречен. Тогава до умиращия бог дошло малко момче, с невинно и чисто сърце. Преди да умре, той му предал своята сила и бреме. И така, един смъртен, дарен със силата на боговете, станал неин пазител. Момчето се превърнало в мъж, който обикнал жена с магически способности, и създали син. При смъртта си пазителят предал силата и бремето на сина си и това се повторило безброй пъти през годините. Живот след живот, до този ден, до това място. Сега е нашият ред, казваше той.

Знаех, че говори истината, защото я виждах в огъня, докато я изричаше. Тогава разбрах сънищата, които ме спохождаха, откакто се помня, а не дръзвах да споделя с никого. Там, на светлината на огъня, аз му се врекох във вярност. Там, на светлината на огъня, му се отдадох. Нямаше да се върна в бащиния си дом, щях да остана да живея с любимия си в гората, в каменната къщичка до олтара, който Джайлс наричаше Свещения камък.“

Куин се облегна назад.

— Съжалявам, очите ми се замъгляват.

— Достатъчно засега. — Кал й подаде чашата вода, която бе налял. — Твърде много е.

— Връзва се с някои версии на легендата, на които попаднахме. — Сибил се раздвижи, преглеждайки записките си. — Битките, предаването на силата… Моето тълкувание е, че има само един жив демон. Не съм сигурна дали напълно да приема това, малко съм суеверна. Но може да се каже, че е единственият, за когото се знае, че броди по земята на свобода, поне на всеки седем години. Защо не е обладал друга смъртна преди Хестър Дийл? Любопитно, нали?

— Може би не е успявал да го вдигне — отвърна Гейдж и леко се усмихна.

— Не мисля, че си твърде далеч от истината. Колкото и цинично да звучи, теорията ти е правдоподобна. — Сибил повдигна пръст. — Може би демоните не са били способни на съвкупление със смъртни жени, включително и той. Но както Джайлс очевидно е открил начин да го държи в плен, поне за известно време, навярно и демона е намерил начин да създава поколение. Всяка от страните еволюира, така да се каже. Както живите същества.

— Добра теория — съгласи се Фокс. — Може би преди Хестър той е бил стерилен. Или жените, които е обладавал, не са износвали плода до термин, поради една или друга причина. Трябва да си починем. Куин чете от два часа и не зная за вас, но аз имам нужда от малко гориво.

— Не гледай мен — решително каза Сибил. — Аз готвих миналия път.

— Аз ще сготвя. — Лейла се изправи. — Мога ли да претършувам кухнята, Кал, докато измисля нещо?

— Действай.

Тя стоеше приведена, с глава в хладилника, когато Фокс влезе след нея. Щом на един мъж можеше да му хрумне, че задникът на една жена изглежда секси с широки, провиснали бермуди, това несъмнено означаваше, че е загазил, реши той.

— Помислих си, че мога да ти помогна.

Тя се обърна към него с пакет нарязано американско сирене, голямо парче бекон и два домата в ръце.

— Сетих се за тостери със сирене, бекон и домат. Може би и бърза салата със спагети, ако се намират продукти, с които да я забъркам. Ще се справя сама.

— Значи искаш да се разкарам.

— Не. — Лейла стовари продуктите върху плота. — Не съм сърдита. Имам твърде много грижи, за да мисля за това. Можеш да провериш дали дрехите са изсъхнали, и да се измъкна от тези панталони и да заприличам на себе си.

— Разбира се. Но и така изглеждаш добре.

— Не.

— Защото не се виждаш отстрани. — Преценявайки настроението й, той направи крачка напред. — Мога да режа домати на тънки резени. Всъщност това е едно от най-забележителните ми умения. И още нещо. — Продължи бавно да пристъпва срещу нея, докато гърбът й докосна плота и тя се подпря с две ръце на него. — Зная къде Кал държи спагетите.

— Което те прави незаменим в кухнята.

— Не, надявам се. Лейла… — Фокс не сваляше очи от лицето й. — Няма да ти казвам какво да мислиш или чувстваш или кога да извадиш тези мисли и чувства от сандъка, в който ги държиш заключени. Но мисля за теб. Имам чувства към теб. За разлика от рязането на домати прикриването на мисли и чувства не е сред забележителните ми умения.

— Страхувам се от теб.

Лицето му застина от внезапен и разтърсващ шок.

— Какво? От мен? Никой не се страхува от мен.

— Определено не е вярно. Заместник-шерифът Напър се бои от теб. Това е една от причините да те тормози. Но говоря за нещо различно. Аз се страхувам, защото ме караш да изпитвам чувства и да искам неща, за които не зная дали съм готова. Може би щеше да е по-лесно, ако ме притискаше, ако бързаше да ме грабнеш и отнесеш, защото тогава нямаше да нося отговорност за избора си.

— Бих могъл да опитам.

— Няма да го направиш. Не си устроен така. Любовните връзки са партньорства, сексът е акт на взаимно съгласие. Така си възпитаван, откакто се помниш, такъв си. И това е едно от нещата, които ме привличат и същевременно правят положението по-трудно.

Сложи ръка на гърдите му и леко го побутна. Когато Фокс се отдръпна назад, тя се усмихна на инстинктивната му реакция, която потвърди думите й.

— Страхувам се от теб — продължи Лейла, — защото си готов да се втурнеш в горяща сграда, за да спасиш куче. Защото пожела да поемеш моя дял от болката и травмата. Беше прав. Такава е природата ти. Не постъпи така само заради мен. Би сторил същото и за Кал или Гейдж, Куин или Сибил. Ти си пълна загадка. Страхувам се от това, което си, защото никога не съм познавала човек като теб. И се страхувам, че ще се предам на изкушението, а после ще те загубя, именно защото си такъв, какъвто си.

— Не предполагах, че съм толкова страшен.

Тя се обърна, взе един нож и го сложи върху дъската за рязане.

— Нарежи доматите.

После отвори шкафа и сама намери спагетите. Докато тършуваше за тиган, телефонът на Фокс звънна. Той се взря в дисплея.

— Здравей, мамо. Да. Така ли? — Фокс остави ножа и се облегна на плота. — Кога? Сериозно? Разбира се, разбира се. — Отмести телефона и прошепна на Лейла: — Сестра ми и партньорката й ще дойдат тези дни. Какво? — продължи Фокс телефонния разговор. — Не, няма проблем. А, слушай, докато си на линия… Днес бяхме във фермата, аз и останалите. Рано сутринта. Стана нещо…

Замълча и се оттегли в съседната стая.

Лейла се усмихна, докато слушаше приглушения му глас. „Да, такъв е по природа“, помисли си тя, наливайки вода за спагетите. Можеше да хукне да спасява кучета. И да обяснява на мама или татко защо е изкъртил камък от старата постройка в двора им.

Нищо чудно, че почти бе влюбена в него.

Дъждът продължи и през влажния навъсен следобед. Нахраниха се, преди по общо съгласие да се прехвърлят в хола, където Куин продължи да чете до камината.

Лейла почти се унесе, заслушана в ромона на дъжда, пращенето на цепениците в огъня, гласа на Куин, която изричаше думите на Ан. Седеше сгушена в креслото си, вече облечена със своите затоплени дрехи, и отпиваше чай, а Фокс и Лъмп лежаха изтегнати на пода до нея.

Ако можеше да направи снимка, щяха да изглеждат просто като приятелска компания на топло в дъждовен ден, в хладния прозорец между зимата и пролетта. Куин — с книгата в ръце, Кал — до нея на дивана. Сибил се бе свила на кълбо като мързелива котка в другия край, а Гейдж се протягаше на стола си и пиеше поредната чаша кафе.

Но когато Лейла се вслуша в думите, картината пред очите й се промени. Видя друга млада жена да стъкмя огън в огнище, с разпилени по гърба златисти коси. Почувства болката в сърце, престанало да бие преди векове.

Очаквам дете. Това ме изпълва с толкова радост и толкова мъка.

„Радост заради новия живот, който е носела в себе си, помисли си Лейла. Мъка, защото зачеването на този живот е било знак за наближаващия край на времето й с Джайлс.“ Представи си как Ан приготвя вечеря, носи вода от потока, пише първия дневник с подвързия, която Джайлс е ушил от кожа, обработена от самия него. Пишеше за обикновени неща, за обикновени дни. Страница след страница — прости човешки преживявания.

— Дотук съм — провлачено каза Куин. — Някой друг може да продължи, но истината е, че умът ми отчаяно се нуждае от почивка. Не бих издържала дори да слушам как някой чете.

Кал разтри раменете й и тя се протегна с очевидно облекчение.

— Ако се опитваме да поемем твърде много наведнъж, може би нещо ще ни убегне.

— Тази част е пълна с всекидневни подробности. — Сибил раздвижи ръката, с която пишеше. — Той я обучава, показва й прости магии. Билки, свещи, използване на собствената й сила. Жадно е поглъщала всичко. Изглежда очевидно, че не е искал да я остави без оръжия, без защита.

— Животът на първите заселници е бил тежък — отбеляза Фокс.

— Мисля, че животът е бил най-важното — добави Лейла. — Обикновеният живот. Всички чувстваме това, както неведнъж сме споменавали. Обикновените неща, заради тях водим тази битка. Мисля, че е пишела за тях толкова често, защото го е осъзнавала. Или е чувствала нужда да си го напомня, за да може да се изправи срещу онова, което я очаква.

— Прочетохме почти половината от първия дневник. — Куин отбеляза страницата, преди да го затвори. — До тук не е споменала какво точно я очаква. Или все още не й е разкрил, или не е искала да пише. — Куин широко се прозина. — Гласувам да се приберем по домовете си и да подремнем.

— Те могат да си тръгнат. — Кал се наведе и потърка нос в шията й. — Ние ще подремнем тук.

— Глупав евфемизъм за секс в дъждовен ден, а и вие правите предостатъчно секс. — Сибил измъкна крака си и леко срита Кал. — Другата възможност е някаква форма на забавление. Без покер — каза тя, преди Гейдж да проговори.

— Сексът и покерът са двете най-висши форми на забавление — отбеляза той.

— Аз нямам нищо против която и да е от тях, но трябва да има нещо, което група млади, привлекателни хора да могат да правят тук. Не искам да обидя „Боул-а-Рама“, Кал, но сигурно има друго място, където може да се намери алкохол и може би музика и вредна храна.

— Всъщност… О! — Лейла се озъби срещу Фокс, когато той я щипна по крака. — Всъщност — започна тя отново — Фокс спомена за заведение, което ми се струва подходящо. Бар отвъд реката с жива музика в събота вечер.

— Значи отиваме там. — Сибил скочи на крака. — Кой ще се жертва да шофира? Номинирам Куин от наша страна.

— Втори глас за нея — обади се Лейла.

— Ооо!

— Ти получаваш секс — напомни й Сибил. — Възражения не се приемат.

— Гейдж.

Фокс имитира пистолет с палеца и показалеца си.

— Както винаги — каза Гейдж.

Въпреки бързо постигнатото съгласие бяха нужни тридесет минути за жизненоважни неща като грим и прически. После възникна спор кой при кого да се вози, усложнен от факта, че Кал упорито отказа да остави Лъмп без надзор.

— Онова същество нападна кучето ми веднъж, може да го нападне отново. Където и да отида, Лъмп идва с мен. Освен това ще пътувам с половинката си.

Наложи се Фокс да се натъпче в пикапа на Кал с Гейдж зад волана и Лъмп отзад.

— Защо не може да се вози по средата? — попита Фокс.

— Защото ще ме олигави, ще се разхвърчат косми и ще мириша на куче.

— Аз нямам нищо против.

— Твой проблем, синко. — Гейдж хвърли поглед към него. — Има за какво да се тревожиш, защото на хубавата брюнетка едва ли ще й бъде приятно да я прегръщаш, целият в кучешки лиги и ухаещ на одеколон „Лъмп“.

— Досега не се е оплакала.

Фокс протегна ръка да спусне стъклото и Лъмп провря нос навън, душейки.

— Не бих те упрекнал, че си падаш по нея. Има стил, ум и скрита смелост, които несъмнено те привличат.

— По това ли си падам?

Развеселен, Фокс се облегна на Лъмп и се вгледа в профила на Гейдж.

— Точно твой тип е, с неочакваната добавка на градска изтънченост. Само дано не си изпатиш.

— Защо мислиш, че ще си изпатя? — Когато Гейдж не отговори, Фокс нервно се раздвижи. — Онова стана преди седем години, а и Карли нямаше вина за случилото се. Лейла е част от тази история, Карли не беше. Или поне не трябваше да бъде.

— Нима фактът, че тя е замесена, те безпокои? — попита Гейдж. — Вие двамата сте свързани, както Кал и Куин. Кал вече избира порцеланови съдове за бъдещия им дом.

— Така ли?

— Образно казано. Сега ти се увърташ около Лейла и очите ти стават като на кокер шпаньол винаги когато е достатъчно близо, за да я подушиш.

— Ако ще бъда куче, предпочитам порода грейт дейн. Те имат достойнство. Но не, не ме безпокои. Чувствам каквото чувствам. — Долови лека усмивка. Не можеше да не я забележи. И това го накара също да се усмихне, като брат на брат. — Но теб те безпокои. Кал и Куин, аз и Лейла. Оставате ти и Сибил. Боиш се, че съдбата ще се намеси? Че ще получиш ритник в задника? Да поръчам ли кърпички с монограм?

— Не съм обезпокоен. Преценявам шансовете си във всяка игра… и участниците.

— Третата участничка в тази е горещо парче.

— Срещал съм и по-горещи.

Фокс изсумтя, обръщайки се към Лъмп.

— Бил срещал и по-горещи.

— Освен това не е мой тип.

— Не знаех, че има жена, която да не е твой тип.

— Сложните не са мой тип. Ако се овъргаляш в чаршафите с жена със сложен характер, лошо ти се пише на сутринта. Предпочитам нещо по-просто. — Гейдж се усмихна на Фокс. — При това в изобилие.

— Със сложна жена има повече тръпка. Ти обичаш тръпката.

— Не от този род. Простите неща крепят човека. А когато ги има в изобилие, би преживял всичко. Залагам на количеството, като се има предвид, че може да не доживеем до следващия си рожден ден.

Фокс протегна ръка и приятелски перна Гейдж с юмрук по рамото.

— Винаги успяваш да повдигнеш настроението ми с тази своя светла, оптимистична нагласа.

— От какво се оплакваш? Ще хапнеш, ще пийнеш и може би ще ти излезе късметът с Лейла, а аз ще трябва да се задоволя с нещо газирано и пошла музика в претъпкан бар в Уест Вирджиния.

— Може да ти провърви. Сигурно ще има поне една простовата жена в бара.

Гейдж се замисли, докато спираше до бордюра пред бара.

— Ето това е.

 

 

Плановете ми не бяха точно такива, помисли си Фокс. Беше се надявал да поседне с Лейла в някой отдалечен ъгъл, където музиката не звучи толкова силно, че да се налага да я надвикват. Кратко опознаване и сближаване, може би страстен танц, и ако всичко върви по вода, размяна на закачки в пикапа, докато накрая тя се озове в леглото му.

Струваше му се адски добър план, позволяващ достатъчно гъвкавост.

Вместо това седеше притиснат между още петима души на маса за четирима, пиеше бира и хапваше начос, докато от джубокса гърмеше посредствено кънтри.

И от всички страни отекваше гръмогласен смях.

Засвири жива музика и не бе никак лоша. Петте момчета, които едва се побираха на подиума, се справяха доста добре. Той ги познаваше и в прилив на щедрост ги почерпи по едно питие в почивката.

— Чия беше идеята да дойдем тук? — попита Куин. — Страхотна идея. А аз дори не пия.

— Моя, в интерес на истината. — Фокс чукна чашата й с безалкохолно с бирата си. — Често ми хрумват гениални идеи.

— Концепцията беше твоя — поправи го Лейла, — а предложението дойде от мен. Но си прав. Барът е страхотен.

— Особено ми харесва онзи часовник с Бети Пейдж^[1]. — Сибил посочи към него.

— Познаваш Бети Пейдж? — учудено попита Гейдж.

— Зная доста за нея. Сензация от петдесетте, превърнала се в култова икона, донякъде, защото била замесена в щатско разследване… за порнография… според мен, чист лов на вещици.

— Сибил е имала лична среща с нея.

Куин отпи от газираната си напитка.

Гейдж надникна над чашата си.

— Не ме занасяй.

— Помогнах с проучвания при написването на сценарии за биографичния филм, който излезе преди няколко години. Била е забележителна отвсякъде. Почитател ли сте, господин Търнър?

— Всъщност, да. — Той отпи глътка безалкохолно, вперил изпитателен поглед в Сибил. — Имаш разностранни интереси.

Появи се характерната й бавна котешка усмивка.

— Обичам разнообразието.

Когато музикантите отново тръгнаха към подиума, двама от тях се спряха до масата им.

— Искаш ли да забиеш едно парче с нас, О’Дел?

— Справяте се добре и без мен, приятели.

— Ти свириш? — Сибил го смушка в рамото.

— Задължително условие в семейството.

— Тогава върви да посвириш, О’Дел — побутна го тя. — Настояваме.

— Няма да зарежа питието си тук.

— Не ни принуждавай да предизвикаме скандал. Способни сме. Кю?

— О, да. Фокс! — извика тя. — Фокс, Фокс, Фокс…

Всеки път изричаше името му по-силно.

— Добре, добре.

Когато той стана, Куин пъхна два пръста между устните си и подсвирна.

— Укроти момичето си.

— Не мога. — Кал само се усмихна. — Харесвам ги диви.

Фокс поклати глава, повдигна една китара от поставката и размени няколко думи с музикантите, докато окачаше ремъка на рамото си.

Сибил се наведе към Лейла.

— Защо китаристите са толкова секси?

— Мисля, че е заради ръцете.

Неговите определено знаеха какво правят, когато се обърна, затактува с крак и започна със сложен риф.

— Тежкар — промърмори Гейдж и накара Сибил да се засмее.

Зазвуча „Лей Даун Сали“, очевидно любим хит на клиентелата. Лейла не можеше да отрече, че през нея пробягна тръпка, когато той се наведе към микрофона и добави вокал.

Изглежда подобаващо, помисли си тя. Изтъркани дънки на стегнат задник, леко разтворени крака в поизносени ботуши, разрошени коси около чаровно лице. И тези тигрови очи, които срещнаха погледа й и я накараха да настръхне от главата до петите.

Сибил се приближи, докато устните й се озоваха на сантиметър от ухото на Лейла.

— Много е добър.

— Да, дяволски. Мисля, че съм загазила.

— Точно в този миг ми се иска да бях на твое място.

Тя отново се засмя и се облегна назад на стола си, когато песента свърши и в бара гръмнаха аплодисменти.

Фокс поклати глава и остави китарата.

— Още! — извика Сибил. — Бис!

Фокс продължи да поклаща глава, докато сядаше на масата.

— Ако забия още едно, трудно ще изтръгнат китарата от ненаситните ми ръце.

— Защо не си станал рок звезда вместо адвокат? — попита Лейла.

— Рок звездите работят твърде много. — Музиката отново зазвуча, а той се наведе към Лейла. — Устоях на изкушението да изсвиря парчето на Клептън. Реших, че е твърде предсказуемо. Колко момчета са те сваляли с „Лейла“ през годините?

— Доста.

— Така и предположих. Индивидуалист съм. Никога не залагам на предсказуемото.

„О, да, помисли си тя, когато й се усмихна. Здравата съм загазила.“