Нора Робъртс
Град на демони (1)

Пролог

Хокинс Холоу

Юни 1994 г.

В едно прекрасно лятно утро малко пуделче се удави в басейна в задния двор на семейство Бестлър. Отначало Лин Бестлър, която бе решила да открадне малко време, за да поплува, преди децата й да се събудят, го взе за мъртва катеричка. Но когато посегна с кепче към топката козина, тя разпозна любимото куче на съседите, Марсел.

По принцип катеричките нямаха нашийници с имитации на диаманти.

Виковете й и цопването на безжизненото куче във водата, когато тя изпусна кепчето, така изплашиха съпруга й, че той изтича навън по боксерки и скочи в басейна да извади животното. Ругатните му и риданията на жена му събудиха близнаците Бестлър, които излязоха на двора по еднаквите си пижами с щампирани понита и се разпищяха. Истерията бързо привлече вниманието на съседите и те се втурнаха към задния двор на Бестлър точно когато той излизаше от водата с кучето в ръце. Както много други мъже, Бестлър беше се привързал твърде към старото си бельо, за да се раздели с него, и когато то се напои с вода, разтегнатият ластик не издържа.

И така, Бестлър излезе от басейна с мъртвото куче в ръце и смъкнати боксерки.

Слънчевото лятно утро в малкото градче Хокинс Холоу започна трагикомично.

Фокс узна за тъжната участ на Марсел минути след като влезе в „При мамчето“, за да си купи половинлитрова бутилка кока-кола и кренвирши „Слим Джимс“.

Бе успял да измоли кратка почивка от баща си, на когото помагаше за преобзавеждане на кухнята в една от къщите на главната улица. Госпожа Ларсън искаше нови плотове, врати за шкафовете, нов паркет и пребоядисване. Наричаше ремонта „освежаване“, а Фокс виждаше в него възможност да припечели достатъчно пари, за да заведе Алисън Брендън на пицария и кино в събота вечер. Надяваше се по този начин да я предразположи да се качи при него на задната седалка на стария му фолксваген калинка.

Нямаше нищо против да работи с баща си от време на време. Надяваше се да не прекара целия си живот да върти чука или да реже с циркуляра, но работата не му бе неприятна. Винаги чувстваше спокойствие и лекота в компанията на баща си, а и така успяваше да се отърве от задълженията в градината и грижите за животните в малката им ферма. Освен това получаваше лесен достъп до кока-кола и „Слим Джимс“ — две неща, които никога не можеха да се намерят в дома на семейство О’Дел-Бари.

Там властваше майка му.

Чу за кучето от Сюзън Кийфейфър, която чукна покупките му на касовия апарат, докато няколко души, не намерили по-добро занимание в юнския следобед, седяха на бара на кафе и клюки.

Не познаваше Марсел, но имаше слабост към животните и искрено съжали за нелепия край на злочестия пудел. Тъгата отшумя донякъде, когато си представи господин Бестлър, когото добре познаваше, „дибидюс гол“ по думите на Сюзън Кийфейфър, до басейна в задния двор.

Поне за момента не свърза тъжната новина, че горкото куче се е удавило в басейна, с кошмара, който той и двамата му най-близки приятели бяха изживели преди седем години.

През нощта бе сънувал кошмар, в който бе имало кръв и огън, и бе чул гласове, изричащи заклинания на непознат език. Но вечерта бе гледал два филма един след друг, „Живите мъртви“ и „Клането в Тексас“, с приятелите си Кал и Гейдж.

Не му хрумна, че може да има връзка между мъртвия френски пудел и съня или онова, което се бе разиграло в града след десетия им рожден ден, след нощта, в която тримата бяха прекарали до Свещения камък в гората Хокинс Ууд и в която всичко се бе променило и за тях, и за града.

След няколко седмици щяха да навършат седемнадесет години и тази мисъл не излизаше от ума на Фокс. Тази година Балтимор предлагаше доста добри възможности, над които често се замисляше. Щеше най-сетне да бъде в последния клас на гимназията и да се подготвя за колеж.

Съзнанието на един шестнадесетгодишен младеж бе заето с неща, доста различни от тези, които вълнуваха десетгодишно момче. Сред тях бе търсенето на повод да намине да се види с Алисън Брендън на път за дома.

Закрачи обратно по улицата. Фокс бе високо и слабо момче, едва преминало през хилавата фаза на пубертета, с кестеняви коси, небрежно вързани отзад на конска опашка, и златистокафяви очи, скрити зад слънчеви очила. За него бе просто един обикновен ден.

Градът изглеждаше както винаги. Спокоен, малко старомоден със старите си каменни къщи и магазини, боядисани тераси и високи бордюри. Хвърли поглед назад към „Боул-а-Рама“, най-голямата сграда в града. Там работеха Кал и Гейдж.

Когато приключат с работата за деня, помисли си той, щеше да отскочи да види какво става там.

Прекоси улицата до дома на семейство Ларсън, влезе през отключената врата, където от кухнята се лееше мелодичният блус от Делтата на Бони Райт. Баща му припяваше с ясен и спокоен глас, докато нивелираше рафтовете, поръчани от госпожа Ларсън за килера. Въпреки че прозорците и задната врата стояха широко отворени, из стаята се носеше мирисът на стърготини, пот и лепилото, което бяха използвали сутринта за новия ламинат.

Баща му работеше по дънки и тениската си с надпис „Дайте шанс на мира“. Косата му бе с десет сантиметра по-дълга от тази на Фокс, вързана на опашка, на главата си носеше синя кърпа. Бе обръснал брадата и мустаците, които бе имал, откакто Фокс се помнеше, и той все още не бе свикнал да вижда лицето на баща си гладко обръснато и да съзнава колко много прилича на него.

— Някакво куче се удавило в басейна на семейство Бестлър на Лоръл Лейн — каза Фокс, а Брайън прекъсна работата си и се обърна.

— Жалко. Знае ли някой какво точно се е случило?

— Не бих казал. Някакво малко пуделче, сигурно е паднало във водата и не е могло да изплува.

— Странно, че никой не го е чул да лае. — Брайън остави инструментите и се усмихна на сина си. — Дай ми един от твоите „Слим Джимс“.

— Какви „Слим Джимс“?

— Тези в задния ти джоб. Не носиш чанта, а не се забави достатъчно, за да си се натъпкал със сладкиши. Обзалагам се, че си купил кренвирши. Дай един и майка ти няма да узнае, че сме хапвали химикали и месни продукти. Това се нарича изнудване, момчето ми.

Фокс изсумтя и извади пакета. Неслучайно бе купил два. Бащата и синът разкъсаха опаковките, отхапаха и задъвкаха в пълен синхрон.

— Плотът изглежда добре, татко.

— Да, вярно. — Брайън прокара ръка по гладката бежова повърхност. — Госпожа Ларсън не разбира от цветове, но свършихме добра работа. Не зная кого ще хвана за чирак, когато отидеш в колеж.

— Ред е на Ридж — каза Фокс, имайки предвид по-малкия си брат.

— Ридж няма да помни мерките дори две минути и може да си отреже някой пръст, като се размечтае, докато реже с триона. Не. — Брайън се усмихна, сви рамене. — Тази работа не е за Ридж, но не е и за теб. И за която и да е от сестрите ти. Мисля, че ще трябва да наема младеж, който иска да се занимава с дърводелство.

— Никога не съм казвал, че не искам. Поне не на глас.

Баща му го погледна по онзи особен начин, сякаш долавяше скрития зад думите смисъл.

— Имаш точно око и точна ръка. Няма да се нуждаеш от помощ, за да поправиш нещо, когато имаш собствена къща. Но няма да си изкарваш прехраната с чука и триона. А докато решиш какво искаш, можеш да отнесеш тези изрезки до контейнера.

Фокс събра изрезките и тръгна през тясното дворче към контейнера за отпадъци, който семейство Ларсън бяха наели за ремонта.

Погледна към съседния двор, откъдето се чуваше детска глъчка. И тогава замръзна на място, товарът в ръцете му се разпиля по земята.

Момченцата играеха с камиончета, кофички и лопатки на яркосин пясъчник. Но той не бе пълен с пясък. С омазани с кръв ръце те бутаха камиончетата си през лепкавата гадост в пясъчника. Той пристъпи назад, докато наблюдаваше как децата играеха и издаваха звуци, подобни на бръмчене, а червената течност преливаше над сините стени и течеше по зелената трева.

До оградата между двата двора, където цъфтяха хортензии, бе приклекнала дребна фигура, но това не беше дете.

Съществото оголи зъби в зловеща усмивка, когато Фокс тръгна заднешком към къщата.

— Татко! Татко!

Задушаващият ужас в гласа му накара Брайън бързо да дотича на двора.

— Какво? Какво има?

— Не… не виждаш ли?

Но още докато го изричаше, докато сочеше натам, дълбоко в себе си Фокс знаеше, че това не бе истинско.

— Какво? — Брайън енергично притисна раменете на сина си. — Какво виждаш?

Видението затанцува над телената ограда, докато пламъци поглъщаха хортензиите и ги превръщаха в купчини пепел.

— Трябва да отида да се видя с Кал и Гейдж. Веднага, татко. Трябва…

— Върви. — Брайън пусна Фокс и се отдръпна, без да задава въпроси. — Върви.

Фокс почти прелетя по тротоара към площада. Градът вече не изглеждаше както обикновено. В съзнанието си Фокс го виждаше както в онази кошмарна седмица през юли преди седем години.

Огън и кръв, спомни си той, мислейки за съня си.

Нахълта в „Боул-а-Рама“, там следобедните състезания на лятната лига бяха в разгара си. Тътенът на топки, повалящи кегли, отекваше в главата му, докато тичаше към рецепцията, където работеше Кал.

— Къде е Гейдж? — попита Фокс.

— Господи, какво те прихваща?

— Къде е Гейдж? — повтори Фокс и шеговитостта в сивите очи на Кал изведнъж изчезна.

— Работи в залата за видеоигри. Ще… ето го, идва.

По бърз сигнал на Кал, Гейдж се приближи.

— Здравейте, госпожици. Какво… — Самодоволната му усмивка изчезна, щом зърна лицето на Фокс. — Какво е станало?

— То се завръща — каза Фокс. — Отново е тук.