Дебора Джоунс
Венецианският лъв (6)

6.

В дните, които последваха, животът на Джулиана и Оливие се преплете тясно. Момичето се напрягаше да долови в разказите на настойника си за лов със соколи и война признак, че мислите му са насочени към предстоящия кръстоносния поход, но безуспешно. Откакто бе държала ръката му, помагайки при операцията, той бе започнал да се отнася към нея с голямо уважение. На обяд и на вечеря, тя седеше от дясната му страна, а Оливие непрекъснато внимаваше чашата й да е пълна с вино, а в чинията да има вкусни месца и плодове, съхранени за през зимата.

— Много си мършава — отбеляза той. — За това сигурно е виновна ужасната английска кухня.

Гасиен дьо ла Марш, французин до мозъка на костите и препатил с английските ястия, мъдро кимна в знак на съгласие. Джулиана естествено си даваше сметка, че Оливие грижливо е планирал малкото им срещи, с цел да не остава насаме с нея, ето защо се показваше изключително внимателна. Вдигаше яката на роклите си високо и прибираше кестенявата си коса под було. Не говореше за лечение и церове. Не отваряше дума за Никопол. Всяка сутрин го наблюдаваше от измитите до блясък прозорци на кулата, как излиза на ежедневната езда, заобиколен от рицари и пажове, ястреби и соколи. В повечето случаи Гасиен дьо ла Марш го придружаваше и младата жена дълго гледаше ярките знамена и пряпорци, които се стопяваха в далечината. Пустите коридори на замъка отекваха с нейната самота.

— Май ще ръми — обади се Сабата, която равнодушно буташе с крак ведрото и парцалите, с които двете девойки чистеха лабораторията. Сабата се беше променила значително от първите дни, когато бе толкова уплашена едновременно от Джулиана и зловещата атмосфера на това огромно помещение, разположено във висините. Сега задаваше въпроси за пергаментите, донесе етруска монета, която беше открила с годеника си, и я сложи на стената при другите, дори успя да почисти сбирката от жаби, които танцуваха лениво в стъклениците си. Днес обаче изглеждаше пребледняла, а здравите й ръце току спираха насред работата. Неведнъж Джулиана я улови да гледа към Сант Урбано, което се гушеше в сенките на Белведере. Джулиана знаеше причината за тези чести погледи, макар да се опитваше да заглуши вътрешния си глас и с неистово оживление се стремеше да прикрие тревожната летаргия на камериерката. Работеше трескаво, нареждайки в кутии билки и стъклени шишета, първо надписани, а после грижливо завити в стари ленени парцали. Почти успяваше да пренебрегне разтревожения поглед на Сабата… почти, но не съвсем.

— Притесняваш се за братлето си, нали? То не се оправя.

Последното беше изявление, не въпрос и Сабата побърза да отговори:

— Ох, ужас, ужас! — извика тя, пусна парцалите и стисна ръката на Джулиана. — О, господарке, състоянието му непрекъснато се влошава. Има треска и през половината време не знае на кой свят е. Опитахме всичко, всичко, което ни каза оная Елизабета, но още няма подобрение!

— Не повикахте ли монасите от „Сан Марио“? Те са прочути лечители.

— Да, повикахме ги, но абатът отговори, че щели да минат дни и нощи, докато някой да успее да стигне до Сант Урбано. Там върлувала някаква зараза и селата от тяхната енория се нуждаели на първо място от тях. Ние сме бедняци и не си струва заради нас да бият толкова път през зимата. — В гласа й се прокрадна огорчение. — О, де да беше тук госпожа Франческа! Тя щеше да знае как да ни помогне. Тя щеше да иска да ни помогне!

— Все трябва да има още някой — настоя Джулиана. — Някой наблизо, който разбира от знахарство.

— Вие, господарке. — Изражението на Сабата беше измъчено, но и решително. — Всички казват, че притежавате старите умения. Че сте ги наследила от майка си.

— Нямам никакви умения — възпротиви се Джулиана и отскубна ръката си от хватката на момичето. Усети как състраданието, което изпитваше към Сабата и братчето й, се изпарява пред силата на нейния собствен страх. — Не мога да ти помогна. Това, което си чула, не е нищо повече от слух. Не разбирам от церене, да не говорим за старите умения. Както и да е, безсмислено е да стоиш тук сега. Върви при семейството си. Те се нуждаят от тебе повече.

Сабата се поколеба, пленница на битката между нуждата да отиде при семейството си и тази да убеди Джулиана да им се притече на помощ.

— Виждала съм ви, господарке — упорито настоя тя. — В кухните непрекъснато приказват как господарят Оливие бил болен, вие сте отишли при него за една нощ и на сутринта като по магия той бил оздравял.

— Помогна му падре Гаска — ядоса се Джулиана. — Свещеникът го излекува, не аз. Повикай него от „Сан Марио“. Той ще се отзове, като разбере колко е страшна болестта.

Сабата бе прекалено уплашена, за да отстъпи пред страха на господарката си.

— Госпожо, ако можете да помогнете на брат ми и не го направите, значи наистина сте вещица и всичко лошо, което го разправят за вас, е вярно! — Момичето се завъртя на пети и избяга от стаята, затръшвайки тежката дъбова врата, преди, Джулиана да е успяла да продума. Младата жена остана като вцепенена цяла вечност, заслушана в отекващите стъпки на прислужницата по каменното стълбище.

— Все едно. Не мога да го сторя. Не мога да си позволя — отчаяно прошепна Джулиана. Сведе поглед и забеляза, че е стиснала пръсти до кръв. — Толкова се старах да избягам от всичко това. Няма де се оставя пак да ме въвлекат. — Трябваше да помисли преди всичко за дълга си към Алин. На всяка цена трябваше да спази обещанието, дадено на майка си.

И все пак…

Яростно се залови за работа. Опаковаше, миеше, надписваше. Но студенината на кулата я потискаше, проникваше в нея. А и след като Сабата избяга, призраците на Дучи Монталдо наизлязоха да танцуват. Чуваше смеха им и отново виждаше, сякаш бяха до нея, Франческа с две от децата си, графиня Бланш и мъдрия стар свещеник. Хора, които не се бояха да вършат каквото е правилно и да последват сърцето си.

Виждаше също и малкия Джакомо. Сабата й го беше показала веднъж (той се бе разболял скоро след нейното пристигане от Арнонкур) и сега лицето му ясно се яви на Джулиана. Това й се стори странно, защото можеха да минат дни, дори седмици и месеци, когато споменът за Алин беше само златна коса и хубост, само полъх на рози. В нейното съзнание чертите на майка й се бяха превърнали в снежинки — нежни, бели, топящи се на разтворената длан. Паметта никога не можеше да ги улови. А ето че за това момченце Джулиана помнеше всичко. Виждаше румените му бузи, черните очи и лъскавата права коса. Чуваше се как го предупреждава: „Недей си игра с тези ръждиви неща“, все едно произнасяше думите на момента.

Виждаше полудялото от тревога лице на сестра му.

Някой трябваше да помогне на Джакомо, в противен случай той щеше да умре.

„Може би само една билка“ — помисли си Джулиана. Очите й машинално се спряха на бурканчетата от палисандрово дърво, които беше изрисувала през първите си страшни дни в Белведере. На заминаване в Англия ги беше оставила в лабораторията.

— В градината на Франческа сигурно има нещо, което ще помогне.

Тя остана изненадана, че е изрекла думите на висок глас и че лабораторията сякаш одобри намерението й с ехо: помогне, помогне, помогне.

Веднъж взела решение, Джулиана свали престилката си и изтича надолу по стълбите. Стъпките й бяха по-леки и по-решителни от тези на Сабата. „Само веднъж — мислеше си тя. — Не е редно да оставя детето да умре, при положение че съм помогнала на господаря на замъка да оздравее“ С внезапна яснота осъзна, че действително е помогнала на Оливие. Въпреки че Гаска бе почистил раната и нанесъл билките, присъствието й тогава беше необходимо точно както и сега. Тази мисъл й даде сили да продължи, но не и да прибърза. Алин я бе научила да обуздава Силата си. Човек трябваше да почака, да чуе, да усети. Не биваше да проявява нетърпение. Трябваше да се довери на Силата.

Джулиана инстинктивно наклони глава и се ослуша. Почувства, че на момчето му е отредено още време, не много, но достатъчно — и че тя е длъжна да му го осигури. Първо й предстоеше една задача: някой я чакаше. Някой, с когото се налагаше да говори, нещо, което се налагаше да стори, преди да влезе в градината на Франческа. Наистина дребна задача — а после свободно можеше да помогне. Усмихна се и сама изненада себе си. Джулиана Мадригал не бе жена, която се усмихваше.

Също като Оливие и тя не повярва на думите, които излязоха от устата й:

— Майка ми беше вещица — чу се да казва на своя голям приятел, рицаря Дьо ла Марш. Той я чакаше, точно каквото бе предчувствието й. Разхождаше се около крепостната стена по чакълена пътека, която през юни биваше обрасла с глициния и изобилие от мънички уханни цветчета. Сега не беше лято. Сивият цвят на Белведере ги ограждаше отвсякъде — малко по-тъмен на фона на небето, малко по-светъл от заснежените хълмове. Утринната молитва отдавна беше минала, но мъглата още се държеше.

— Поне мисля, че беше такава — продължи тя с по-мек тон. Нямаше да се откаже сега, когато бе изрекла думите за пръв път. — Всъщност не съм сигурна какво значи да си вещица. Обаче знам, че мама притежаваше власт и я използваше. Понякога дори навреждаше на хората, макар че не това бе целта й. Тя винаги отричаше, че някой е пострадал заради нея, но истината бе друга. Ако те не се подчиняха на волята й, ако се окажеха прекалено силни, тя им причиняваше зло.

Гасиен не каза нищо. Двамата просто вървяха бавно един до друг, без да се докосват. Вятърът развяваше наметалата им, косите им. Връхлиташе иззад гърба им от изток и тъмните кичури на Джулиана почти скриваха лицето й. Младата жена като че ли не забелязваше силния вихър. Погледът й бе съсредоточено сведен надолу, към пътеката. Беше кимнала един-два пъти, бързо и неохотно. Той, разбира се, знаеше, че тя, Джулиана не желае да бъдат заедно, но бе твърдо решен да разговаря с нея. Не я бе виждал от шест дена. От утрото, в което абсолютно неочаквано я бе заварил да излиза от стаята на Оливие. Беше прекарал няколко отвратителни часа, докато шпионите му съобщят, че графът е паднал на легло, повален от мистериозна болест, и неговата повереница е била извикана да се погрижи за него. Гасиен обаче не желаеше да поема рискове и бе категоричен, че първо ще поговори с нея, а после с настойника й. Вече бе похабил много време в Белведере, отлагайки непрекъснато завръщането си в Бургундия. Сигурен беше, че сюзеренът му фучи от яд и е изпратил съгледвачи да разберат какво става, но това нямаше значение. Гасиен знаеше, че за момента не разполага с новини, които да докладва. Въпреки че граф Дучи Монталдо отново се беше изправил на крака и уж се възстановяваше бързо от ненадейната си треска, още не беше взел решение. За разлика от Гасиен.

— Вещица — повтори Джулиана.

— Но откъде бихте могли да знаете? — много нежно попита френският рицар. — Били сте толкова малка. Раздели ли сте се, когато сте били дете. Откъде бихте могли да знаете какво е вършела наистина, или защо, или как?

— Оттам, че от мен самата се очакваше да върша същото — тя ненадейно вдигна поглед и Гасиен усети цялата сила на нейните дълбоки, тъмнозелени очи. Примигна бързо, а тя продължи. — Нали разбирате, тя беше Магдалената, не някоя обикновена вещица. Тя бе длъжна да ми предаде уменията си. Това е било така поколения наред, от началото на времето.

Той обичаше Джулиана и не искаше да се присмее на нещо, което тя очевидно вземаше на сериозно, но също така бе млад и не успя напълно да се въздържи:

— Това е просто една легенда. Така Алин се е правела на важна и си е вдигала цената. В никое от сказанията за вещици не се спомена Мария Магдалена, поне не и преди да се появи майка ви. Митовете започват с нея.

— Но тя винаги е съществувала и дарбата се е предавала от майка на дъщеря, а с нея и силата. — Джулиана не изглеждаше засегната от безразличието му. Беше свикнала да остава неразбрана, пък и важното беше, че тя знае каквото знае.

— Преди никога не е имало нужда да оповестява уменията си. Просто е живяла, вършела е каквото трябва и е имала протекция — поне допреди разрушението.

— Говорите за възбраната върху рицарите тамплиери — отсече Гасиен, който истински бе започнал да се ядосва. Изгаряше го нетърпение да й се обясни и нямаше желание да чува същите неща, на които се бе наслушал от разни стари балади, изпълнявани от трубадурите, когато бяха прекалено изморени или прекалено отегчени да пеят за новите клюки. Процесът срещу Алин и бягството й винаги им бяха подръка. Всички — от Пикардия до Константинопол — пееха, че прекрасната Алин била вещица — даже велика вещица — и че преди много години в Лион се спасила от кладата благодарение на едното чудо. Това не би следвало да влияе на детето й. Гасиен не можеше да повярва на ушите си. Струваше му се, че Джулиана предварително си е намислила извинение да му откаже. Защото, макар че бе решил да пита каквото има да се пита, вече бе сигурен в отрицателния отговор. Също така знаеше, че причината нямаше нищо общо с магьосничеството и легендите, с доброто и злото. Причината трябваше да се търси в онова утро, когато бе излязла от покоите на Оливие капнала от умора, но със сияещо лице. О, не, това, което би го възпряло да има Джулиана за себе си, беше по-старо от грехопадението в рая. Това беше враг, за чието надвиване щеше да се нуждае от цялото си търпение.

Джулиана беше влюбена в Оливие. Но графът бе почти сгоден за друга, богата и могъща. Там бяха всичките му надежди.

— Да, рицарите тамплиери — отвърна Джулиана и пак го удостои с бегъл поглед. — Но тях винаги ги е имало под едно или друго име. По времето на първите кръстоносни походи, когато светът бил обзет от хаос, те решили, че е назрял моментът да се представят на същия този свят. Смятали, че вече не е нужно да пазят съществуването си в тайна. Разбрали, че са грешали.

— Говорите за насилственото им разформиране. Но това е било преди сто години в началото на Схизмата и създаването на второто папство в Авиньон. Папа Климент V изпълнил желанията на френския крал, който се явявал негов защитник и гарант на земната му власт. Както винаги, на Филип Хубавия му трябвали пари, а тамплиерите били червиви със злато. — Гасиен отегчено сви рамене, копнеейки да заговори по въпроса, който го измъчваше. — Присъдата им за магьосничество нямала нищо общо с действителността, а с нестабилните финанси на Франция. Тамплиерите още щяха да бъдат живи и почитани както рицарите от ордена на Свети Йоан Гостоприемник, ако не бяха натрупали тъй успешно огромно състояние, на което кралят хвърлил око.

Джулиана продължи, все едно не го беше чула:

— Според разказа на майка ми, те били магьосници, а Магдалената — тяхна главна вещица, която обладавала страшна сила и ги захранвала с нея. Наричали я така, понеже първата от нашата раса идвала от малкото селце Магдала — същото село като на тази Мария, обявена за светица. Ние много се различаваме от нея — може би защото сме от друга част на селото. — Появилата се на устните и усмивка бързо изчезна. — Разбира се, мъжете винаги са били с нас. Светът е неприветливо място за една жена и те бяха нашата защита. А ние — тяхната.

— Но всички тамплиери са мъртви. Даже ако тази абсурдна легенда беше вярна, те нямаше да са ви от полза сега — изтъкна Гасиен. — Крал Филип ги изтребил до един, като се започне от Великия им магистър Жак дьо Моле. Били са обявени за престъпници, подлагани на мъчения и изгаряни на клада в целия християнски свят. Повечето са загинали в Париж, точно пред катедралата Нотр Дам. Цялото им имущество било конфискувано и държавата — най-вече кралското семейство — се обогатили за тяхна сметка.

Тук Гасиен се поколеба. Спомни си разказите на баща си, на времето млад оръженосец, за кладите.

— Мислите за проклятието — меко отбеляза Джулиана. — Мислите за Жак дьо Моле. Докато горял, а пламъците пращели в косата му като адски ореол, той се обърнал към краля, някога негов голям приятел, към мъжа, който го поканил за кръстник на дъщеря си, принцесата, и проклел Филиповата челяд до тринайсето коляно. Заклел се, че до една година ще се види с Климент и Филип на съд пред Божия престол. Кралят бил здрав мъж в разцвета на силите си и имал хубави синове. Да, но след седем месеца думите на Моле се сбъднали — и той, и папата умрели. — Странно и необяснимо — но затова пък сигурно. След гибелта на краля синовете му един по един се възкачвали на трона и умирали един след друг — съответно на 27, 28 и 33 годишна възраст. Нито един от тях не оставил за наследник мъжка рожба. Династията на Капетингите залиняла под проклятието на тамплиерите и загинала.

— Не можете да вярвате на всички тези глупости. Това се е случило преди много време, за което не са останали архиви. Легендите процъфтяват от суеверия и липса на достоверни факти.

Джулиана извади малкия амулет във форма на звезда с шест лъча, с който никога не се разделяше. Златните му отблясъци изглеждаха причудливи на сребърния фон на зимата.

— Това е малтийската звезда — обясни Джулиана. — Тя е емблемата на това, което съм. Жак дьо Моле е носил абсолютно същата, само че по-голяма, както е подобавало на сана му. За последно я видели на обгорения му труп, после следите й се губят. Говори се, че изглеждала невредима от огъня и… сияела. Говори се, че баща ми — който и да е той — носи Малтийската звезда на Жак дьо Моле и че ще го позная по нея. Искам да го позная.

— Защо? — попита Гасиен. — Защо, когато можете да имате свой живот? Когато можете да се омъжите за мен и да бъдете моя господарка?

Знаеше, че ще стигнат дотук. Не беше нужно да имаш Силата на Магдалената, за да го прочетеш по вниманието му към нея, по любезността му. Любовта винаги бе по-трудна за разпознаване от страха, но все пак оставяше ясни следи. А Джулиана знаеше, че в себе си не открива и частичка любов към този прекрасен мъж, който стоеше пред нея. Вдигна поглед и поклати глава.

За миг останаха втренчени в един друг. Дори вятърът около тях сякаш замря. После Дьо ла Марш улови Джулиана под лакътя и двамата продължиха приятната си, дружеска разходка.

— Няма да ви притискам — каза той. — Поне засега. На първо време ще разговаряме за друго. Длъжен съм да ви кажа, че в най-скоро време трябва да се спогодя за кръстоносния поход. Лично аз с нетърпение очаквам да поема на Изток.

Удивена, Джулиана се закова на място и го измери с поглед. Отдавна не беше чувала добра дума за своя дом.

— И защо, за Бога?

— Белден ми е говорил невероятни неща за него, това едно. Въпреки че беше държан там за откуп като военнопленник, той обикна Ориента. Твърди, че е научил много от сарацините, особено по отношение на медицината.

— Вярно е. — Джулиана не криеше подозренията си. — Арабите са много напред в изучаването на тази наука.

— Белден ми е казвал, че и вие самата сте доста веща. Била си родена лечителка.

Искаше да го запита дали точните думи на Белден са били „лечителка“ или „вещица“, но се въздържа. Сега, когато мислите за любов и брак ги бяха напуснали, разговорът им придоби студената окраска на зимния ден, поне що де отнася до нея. Джулиана придърпа наметката си, за да се предпази от вятъра — и от това усещане.

— Знам нещичко — призна тя. — Но много малко. Ние бяхме християнки и като такива се радвахме на повече свободи в ислямското общество, но аз бях отгледана в харема на султан Баязид — а после и в харема на един друг мъж. Там беше забранено да стъпват мъже и затова на жените им се налагаше да умеят някои неща, в случай че им потрябва помощ. Докторите ме научиха на едно — друго.

За разлика от майка ми. Нямаше време.

Гасиен погали пръстите, които стискаха ръката му.

— Ще ми разкажете. Държа да знам.

— Не ми се говори за това… за миналото — отвърна нехайно тя. — Първо вие ми разкажете за себе си. Какво се е случило с лицето ви? Но не искам общи приказки за сарацините в Йерусалим, а точно как стана и какво изпитахте. После можем да си поговорим за мен.

Джулиана отскубна ръката си, ужасена, че е способна на такава подлост, че е казала такова жестоко и безсърдечно нещо, особено на мъжа, който преди малко я беше помолил да стане повелителка на сърцето му. Който предложи да я избави от участта й на копеле и да го замени с име, известно в целия християнски свят. Пръстите й полетяха към устата, като ли, че да попречат оттам да излязат други ужасии.

За нейна изненада Гасиен я погледна спокойно.

— Нямам нищо против. Навремето имах, но вече не. Случи се по време на един малък поход в Йерусалим. Нито в мисията ми имаше нищо необичайно, нито в това, което ме сполетя. Сарацините се славят с отличните си мечове, а този, който ме връхлетя, си го биваше. Не беше толкова добър, че да ме убие, но достатъчно, че да го помня цял живот и особено като се зърна в някое огледало. Оливие участваше в същата битка, въпреки че тогава не се познавахме. Аз бях обезобразен, той — взет в плен. Понякога се чудя кой пострада по-тежко.

— О, Гасиен, толкова съжалявам! Не зная защо ви наговорих такива неща, не зная какво ме прихвана. — Джулиана изведнъж си даде сметка колко се бои да не загуби единствения човек, който й беше приятел на това чуждо място. Вярно, че не беше Оливие и никога не би могъл да бъде, но се държеше с нея добре и тя осъзна колко важно е това за нея.

— Бих могъл да кажа, че няма какво да ви прощавам — бавно изрече той. Това не беше мигновеното опрощение, което й бе давал досега. — Но не ще го направя. Някой ден обаче ще ви припомня какво сте обещали — че ако първо ви разкажа за себе си, ще чуя вашата история. Не на майка ви — вашата. Сега няма да изискам да изпълните обещанието си. По-късно, някой ден, когато сте готова. Днес ще бъдем приятели, които не разговарят по определени въпроси.

Джулиана се усмихна от облекчение и кимна. Тайно знаеше, че този ден никога няма да настане.

— Хайде — бодро я подкани Гасиен, сменяйки темата. — Кажете ми как смятате да прекарате времето си до довечера. Не видях графа да заминава с другите, но съм сигурен, че е излязъл, което ще рече, че имаме поне още няколко часа до вечеря. Трябва да изпратя рапорт на херцога, така че колкото и да ми се ще, не мога да прекарам следобеда с вас. Може би така е по-добре, защото, ако искам да размислите и да ми станете жена, трябва да се държа безукорно. Бие имате ли някакви планове?

— Мислех да отида в билковата градина — отвърна Джулиана. — Госпожа Франческа ме помоли да проверя за едни многогодишни растения, с които няма откъде да допълни сбирката си в Англия. През зимата не мога да направя кой знае колко — земята е твърда като камък, но все пак смятах да опитам.

— Сега всичко изглежда изсъхнало. — Гасиен вдигна поглед към стоманеното небе.

— Все пак ще погледна. Дала съм обещание. Освен това камериерката ми Сабата има болно братче, което не оздравява. Струва ми се, че мога да намеря нещо и за него.

Гасиен се усмихна и цялото му лице се преобрази. Джулиана си помисли, че първото, което забеляза у него, бе именно тази усмивка. Колко по-добра беше тя от намръщения белег.

— Мислех, че не се интересувате от лечителство — закачливо подхвърли рицарят.

— О, това не е лечителство — припряно отвърна Джулиана и се изчерви. — Просто гледам да помогна. Родителите вече са повикали знахарка и тя не иска да й се месят. Нямам желание да се бъркам на хората. Просто мислех да им занеса малко палисандрово дърво, ако намеря някое зелено листенце. В България, където се намира Никопол, често го използват при нахлуване на кръв в даден орган. Винаги помага.

— Може би — замислено рече Гасиен. — Ако отварата от него е предписана от добър лечител. От вас.

Джулиана понечи да възрази, но точно тогава един слънчев лъч проби облаците и освети синьо-зеления пряпорец на Дучи Монталдо, който се вееше най-отгоре на замъка. Джулиана се изправи на пръсти, посочи го и запляска с ръце като дете.

— Видяхте ли, Гасиен? Гледайте, гледайте — това е знак — важен знак от Небето! Отиваме на Изток — чувствам го! Тъкмо бяхме отворили дума за Никопол и Господ ни показа пътя.

— Да, малка Джулиана, това е важен знак от Господ. Сега отивай в билковата градина, а през това време аз ще пиша на Бургундския херцог, че заминаваме на кръстоносен поход, защото Господ ни го е съобщил чрез един слънчев лъч!

Синята пелена скоро се затвори и скри лъча. Джулиана се отдръпна от Гасиен и се запъти към вратичката, през която се влизаше в градината на Франческа. Отрано се бе научила да не поглежда към нещата, които не желае да види. Вместо това се съсредоточи върху билките.

Белведере се издигаше на тосканските възвишения, но първите слани го бяха пощадили. Няколко китки здравец все още надничаха скръбно от глинените саксии. Нищо чудно почвата в скритата градина още да е мека. Нуждаеше се от много малко: няколко повехнали клонки палисандър, мъзга от кората му. Толкова все щеше да се намери. Джулиана се уви по-плътно в синята си пелерина.

Откри, че дори след толкова годините в Англия, още помни пътя. Добре го беше научила по време на престоя си в Белведере и за свой ужас започваше да осъзнава колко по-лесно е да научиш нещо, отколкото да го забравиш.

Намери вратичката и се усмихна безрадостно. Спомняше си абсолютно точно скърцането на пантите й, пътеката, покрита с нападали листа и клонки, които скърцаха под меките й кожени обувки. Колко често минаваха оттук с Франческа, смееха се и приказваха, докато търсеха някоя билка, мед или беряха пролетни цветя. Колко различни бяха тези разходки от разходките с майка й. С Франческа се шегуваха непрестанно. С Алин нямаше смях. Всички са срещу нас и ние трябва да победим. Билките, които събираше с майка си, бяха нещо сериозно: често ефектът им беше смъртоносен. Джулиана вдигна поглед и видя, че дърветата над нея са покрити със скреж. Придърпа наметката си и закрачи по-бързо. Пътеката към билковата градина криволичеше надолу, обрасла с треволяци, но важното бе, че все още я има. Някой скоро беше минавал оттук и Джулиана реши, че децата сигурно още си играят в нея, въпреки че родителите им без съмнение не им позволяваха. Графът със сигурност беше забранил мястото.

Не можеше да се отърси от призрака на миналото, може би, защото толкова много беше говорила за него. Сякаш Алин стоеше до нея и я караше да върви напред. Усещаше ръцете на майка си като менгеме около гърдите си, в този есенен следобед вдъхваше жаркото лятно ухание на розово масло, от което тя непрекъснато си слагаше. Беше непонятно, даже плашещо, колко силно чувстваше майчиното присъствие, докато вървеше по пътеката на Франческа, но фактът си беше факт.

На тази глупава девойка й дай само да копнее. Тя наистина иска толкова малко — живота на брат си — можеш да й го дадеш. Имаш познанието. Имаш Силата. Дай й само едно нещо и тя ще ти даде всичко друго.

— Но аз не искам сила. Не искам да притежавам власт над никого.

Думите на Джулиана избягаха от устата й, във въздуха се образува струйка пара. Над главата й, клоните на дърветата се преплитаха, брулени от силния вятър. Джулиана се разбърза. Спря само да се прекръсти и да изрече кратка молитва пред гробището на Дучи Монталдо. Малките каменни разпятия отбелязваха покойниците от рода до три поколения назад, откакто великият войн Лука бе основал Белведере като своя крепост. Често бе идвала тук с Франческа, която й бе разказала цялата история. Тя обичаше да говори с Джулиана, която бе приучена да бъде добра слушателка.

Знаеше, че скъпият баща на Франческа и трима от братята й войни са намерили вечен покой на тази свещена земя. Бяха умрели от чума и почиваха тук, сред сенките на бръшляна и глицинията. Говореше се, че призраците им обитават замъка, че излизат привечер и крещят за привет. Джулиана никога не ги беше виждала, макар че нерядко се опитваше. Не се страхуваше от духове, даже ги приветстваше с пламенността и самотата на своите четиринайсет години, само живите хора я плашеха.

Сестрата често й разказваше за братята си и ги имитираше чудесно. Дори Бланш, майка им, и Белден, който ги беше познавал всичките, можеха да говорят за тях. Все пак Бланш го правеше много рядко, със запъване, и единайсет години след тяхната смърт — все още със сълзи в очите. Носеха се злокобни слухове, че гибелта им я подлудила и я накарала да удави мъката си във вино. Но постепенно, много бавно, Бланш я преодоляла. Продължила да живее.

За пръв път Джулиана осъзна, че никога не е чувала Оливие да говори за братята си. Той беше най-голямото дете в семейството и когато чумата дошла в Белведере, се намирал в тъмницата на султан Баязид. Така се спасил от участта на останалите мъже. Сега те бяха само духове, пазени от обикновени каменни кръстове. Джулиана, привикнала да оглежда земята за ценни билки и цветя, забеляза, че почвата в двора е отъпкана и следите водят към гробовете. Трябваше да каже на Сабата да се скара на децата. Оливие много щеше да се ядоса, ако разбере, че някой играе в гробището.

За малко да подмине градината. За разлика от пътеката, не личеше някой да е стъпвал там. Очевидно мястото беше оставено на самотек след заминаването на Франческа. Дори падре Гаска не беше останал да се погрижи за него. Беше потеглил за Англия с тях и си беше намерил покровител в лицето на Ричард II. Доволен, че в двора му има някой, отлъчен от църквата във вражеска Франция, той го бе назначил като преподавател в Оксфорд, в знак на особена почест. Свещеникът се завърна в Белведере чак с Джулиана, и то неохотно.

Някога градината беше тучна, но сега бяха останали само няколко изсъхнали стъбълца розмарин, следи от мащерка и риган, всички застлани от сивкавата паяжина на конопа. Отвъд тях няколко изоставени кошера свистяха на вятъра. Докато Оливие гниеше в тъмницата, медът бе основен поминък за Дучи Монталдо. Любящата ръка на Франческа беше създала великолепен мед с различни аромати, чиято слава заслужено се носеше чак до мюсюлманския свят. След завръщането си, графът беше наредил всички пчели да бъдат пуснати по нивите и пасбищата. Беше посякъл храстите с глог и лугачка, които бяха любими на жените. Белведере отново щеше да бъде войнска крепост, не болница. По този въпрос Оливие бе пределно ясен.

Обаче не му се беше отдало да разруши атмосферата, която бе привличала пчелите тук, за да създават мед. Джулиана се наведе и подуши почвата. Усмихна се. Можеше да помогне на малкия Джакомо и щеше да помогне. Щеше да позволи на една съвсем малка част от Силата да протече през нея. Обзе я прекрасното вълнение да изцелява. Тя щеше да разкрие съществото си и да се вслуша. Само този път.

Разбира се, първоначалното й намерение не беше да работи тук. Не си беше довела помощници. Ала в градината имаше нещо толкова познато, тъй приятно и отпускащо след хладното съвършенство на Белведере, че тя реши да се позабави.

Зае се да плеви храстите и се опита да прогони от мислите си болното дете. Докато скубеше бурените, си каза, че Елизабета ще се справи. Ако ли не, тя лично щеше да се намеси, но чак по мръкнало. За спасението на Джакомо не бяха нужни никакви магии — следователно не бе нужна Силата, която бе наследила от Алин, нито от уменията, предаващи се от майка на дъщеря. Джулиана почисти и последните лехи с билки и оскуба мъртвите листа от останалите стръкчета здравец.

— Просто детето ще се оправи с малко билки.

Вятърът изплющя и открадна думите от устата й. Джулиана се приведе съвсем ниско над опустошените растения в градината на Франческа. Едни изтръгна, около някои посипа от сламата, която носеше в конопената си кошница. Започна да скубе усърдно, както здравите така и излишните корени. Не забелязваше. Духом беше на хиляди мили далеч оттук — с други хора в други времена.

Нямаше представа как Сабата е разбрала за способностите й. Преди никога не се бяха виждали, а камериерката бе твърде млада, за да е чула легендата за Магдалената. Откъде да я е чувала — всичко се бе случило толкова отдавна. Същото важеше и за Алин, поне в Никопол. Хората просто усещаха нейната Сила и идваха при нея за помощ. Джулиана никога нямаше да забрави една сцена от своето детство, която непрекъснато се разиграваше. На вратата се чука, в ръката на Алин пъхат сребърна монета, получават облекчение. Поне за известно време.

Изкряска гарван и това я върна в действителността. Джулиана подскочи, звукът дойде от твърде близо, сякаш досами рамото й. Потрепери от страх, но видя, че птицата се рее чак над хълма. Все пак реши да си ходи. Огледа доволно свършената работа. Здравецът и последната леха с билки бяха особено трудни: целите бяха прорасли и потънали в плевели. Все пак тя беше успяла да ги укроти и да ги подготви за благодатен летен растеж.

От плета, който някога отделяше градината от близката гора, не беше останало нищо. Франческа и свещеникът обаче щяха да се зарадват, като им кажеше какво е свършила. По-важно, самата тя бе работила с наслада. Дори беше събрала няколко борови шишарки, които щяха да са й нужни по-нататък, и беше открила едно малко палисандрово дръвче. Всичко щеше да е готово, за да се притече на помощ на болното дете. За пръв път, откакто бе бдяла над Оливие, беше щастлива. Пое към Белведере.

Около нея, онази особена тосканска мъгла, която няма нищо общо с английската, завихри първите си валма. В Англия човек виждаше как изпаренията се надигат от океана, от поляните и скалите. Онази мъгла извираше от земята и носеше в себе си земен оттенък. Не се промъкваше — отдалеч известяваше за пристигането си. Тук мъглата се надигаше от земята, но също така се спускаше от небето й това ставаше с плашеща бързина. Ала като се остави настрана един важен въпрос, Джулиана не беше податлива на суеверия. Да не говорим, че Магдалената не беше суеверие, а безспорен факт. Все пак, когато отново наближи гробището на Дучи Монталдо, Джулиана вдигна ръка да се прекръсти и се помоли за душите им, както винаги беше виждала Франческа да го прави. Конопената кошница с боровите шишарки и палисандровото дърво се удряше леко в хълбока й. Джулиана се заслуша в шума от стъпките си. Заслуша се в естествената тишина. Фигурата на мъжа също й се стори естествена — по един своеобразен начин, той се беше слял с пейзажа.

Мъжът бе застанал точно пред костниците, под една глициния, уродливо изкривена от лютите зимни ветрове. Джулиана се приближи, без да се старае да стъпва тихо. Все още не бе уплашена. Все още намираше нещо естествено в местоположението му. Чисто и просто беше любопитна. Той бе обърнат с гръб към нея. Точно в този момент гарванът изграчи, вятърът изфуча и разпери наметалото му около него като чифт криле. Поне така се стори на Джулиана, чието въображение със сигурност бе разперило криле. В главата й нахлу порой от разкази и предупреждения за бандити и разбойници, които можели да сторят голямо зло на сама жена. Преди беше преживяла подобно нещо и не искаше то да се повтори.

Трябва да се махна. Краката й се задвижиха безшумно още преди думите да се оформят в ума й. Длъжна съм да се скрия. Тя се сети за странните крясъци на гарвана и това я притесни дори повече, от гледката на този непознат. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше като полудяло.

Естествено, като се стараеше да пристъпва тихо, тя вдигна повече шум, отколкото на идване към гробището. Тракането на токовете й се чу чак във Флоренция. Нищо чудно, че мъжът също ги чу и се обърна.

Отначало бе толкова облекчена да види лицето на Оливие Дучи Монталдо, че се завтече към него, махайки с ръка. Косата й се разпиля. Беше стигнала съвсем близо до него, преди лицето му и очите му наистина да се фокусират пред нея, преди да съзре жестоката болка, каквато никаква стрела не можеше да причини, и омразния поглед, с който той я прониза.

Този поглед, тези очи, твърдата, изопната уста — те я накараха да се закове на място и страните й да поруменеят. Те извикаха за живот спомена, студен като леден къс. И преди беше виждала този поглед — в Никопол, по време на първата им среща, и понякога в Белведере, когато Оливие смяташе, че никой не го гледа. Чудесно знаеше значението му. Тя самата някога бе изпитвала омраза и съзнаваше, че Оливие я ненавижда. Не й бе ясна причината, но това беше истината: като вика на гарвана или солидните възвишения на Тоскана.

Все пак й оставаше доброто възпитание и тя реши да се осланя на него.

— Господарю Оливие — каза и стори дълбок реверанс. Шишарките изтракаха весело в кошницата. Гарванът мълчеше.

Оливие не показа с нищо да е забелязал поздрава й. Не се поинтересува къде е ходила или какво се кани да прави. Не предложи да я изпрати до замъка. Вместо това впи в душата й поглед, остър и опасен като натрошено стъкло.

— Не съм виновна аз! — Гневът в крясъка й я потресе. Чу думите от устата си, но сякаш ги изричаше някой друг. — Не съм виновна. Не аз ги убих!

Той ужасено притисна ръка към устата й. Тя се извърна и тръгна сама, но не към неговия замък. Решително се запъти към селцето Сант Урбано.