Дебора Джоунс
Венецианският лъв (16)

16.

В този час цяла Венеция беше наизлязла по пиаците. Джулиана чуваше гласовете да се носят от Кампо ди Санта Мария Формоза, Кампо ди Санта Мария Дзобениго и Кампо ди Санти Джовани е Паоло. От никъде другаде не се долавяше ни звук. Светлината също бе оскъдна. Младата жена вървеше бързо под сиянието на няколко факли, поставени по улиците от градската стража. Но това не я притесняваше. На дневна светлина многократно беше стигала до килията на Асен. Знаеше пътя наизуст.

Прислужничката също беше там, където трябваше. Тя излезе от сенките, когато Джулиана се приближи. Двете жени се усмихнаха от облекчение, че всичко е наред.

— Вениерови още са на площад Сан Марко — прошепна Джулиана. — Вероятно няма да се отдалечават много, това е най-престижното място за празнуване. Все пак побързай — човек никога не знае. Не говори. Погрижи се да те видят.

Жената кимна. Беше схватлива на вид. Джулиана с облекчение си помисли, че тя ще се справи със задачата.

Ако нещо се объркаше, то нямаше да е по вина на прислужничката.

Кесията с монети на Джулиана смени собственика си.

Графската повереница бързо се раздели с наметката си и маската. Даде ги на жената и взе нейните. И двете мълчаха, докато чевръсто се преобличаха. После всяка пое по своя път.

— Стигнах дотук — припяваше си Джулиана, докато тичаше. — Стигнах дотук. Стигнах дотук. И не мога да се върна.

Потрепери от щипещия студ в странния, кристален въздух и си спомни обещанието му за сняг. Заобикаляше я само мрак и топуркането на някое дребно животинче, което гледаше да се махне от пътя й. Джулиана не желаеше да узнава какво точно издава тези потайни, стържещи звуци. Нямаше време да спира и да се оглежда. Тя беше избрала своя път. Длъжна беше да го извърви докрай. Точно сега се беше запътила към Асен, чиято килия беше срещу Моста на въздишките.

 

 

— Дяволът има пръст в нашия лош късмет — как намериха да ни сложат на стража точно тази нощ! — въздъхна Роберто Мори. Той и другаря му, Клементе Асо погледнаха с еднакво отвращение влажните, потискащи стени на тъмницата.

Повечето от затворниците на Венеция бяха получили опрощение от дожа. Въпреки, че беше затънал до шия в празненства, градът хвърляше по някое предпазливо око към нетленната си душа и добродетелния живот, който трябваше да започне от утре. По-добре да започне с добрите дела, като преждевременно освободи обичайните затворници. След няколко дена, те пак щяха да се озоват в килиите, но засега беше извършено някакво успокояващо съвестта усилие.

На грижата на Роберто и Клементе бе оставен само един пленник. Наредиха им да го пазят старателно, но ги увериха, че надали ще им създава проблеми. Преди всичко, нямало да опитва да избяга. Нямало къде да отиде.

За разлика от него, Роберто беше получил десетки покани къде да прекара празника.

Той беше бивш войник и получаваше малка пенсия, която олигархията му беше отпуснала за неговата юначна младост. Освен това, притежаваше някакъв имот на островчето Мурано. Всъщност единственото, което си нямаше, бе съпруга. За запълването на тази нужда се бяха нароили много кандидатки, които виждаха подходящия момент за нанасяне на решителния удар по време на празненствата, с които трябваше да приключи Карнавалът. Жените си казваха, че Роберто е мъж, който се нуждае от твърда ръка. Той не можеше сам да се опази. И наистина, още преди няколко часа дъхът му лъхаше на кисело вино.

Неговият колега Клементе Асо беше по-млад и по-разумен — следователно и по-предпазлив.

— По-добре не отваряй дума против графа, старче, или ще идеш да правиш компания на оня вътре. — Клементе бе от Савоя и музиката на родния му френски леко звънтеше в гласа му. — Дожът не се интересува кой е вътре и кой е вън.

Роберто повдигна рамене. Той беше чист венецианец и като такъв, му бе присъща липсата на уважение към закона. Вече беше прекалено пиян, за да се движи, но не чак толкова, че да не успее да подаде бърдучето на другаря си.

— Поне имаме това — каза той. — Сестра ми сама отглежда гроздето в Тоскана. Взе се с един момък, чийто господар живее близо до Сан Джиминяно. Там са прочути с виното си. Всякакви вина съм пробвал, ама това най ми ляга на сърцето.

Клементе забеляза, че се натъква на трудности да се задържи на поста си. Но пиян или не, по-скоро би се превърнал в дръжка за метла, отколкото да остави този надменен венецианец да си въобразява, че съществува савоец, който не държи на пиене — не че това вино си струваше главоболието, което скоро щеше да го налегне. Виждаше двойно, но умът му си бе на мястото и знаеше, че това, което пие, изобщо не може да се сравнява с онова, което може да получи за един медник в родния си край.

Ала вероятно бе най-разумно да прояви дипломатичност. Тези италианци се палеха лесно.

— Дали да не му предложим и на него? — Клементе кимна към солидната дъбова врата на килията. — Така де, от утре нататък до Великден почти няма да има истинско пиене.

— Недей да се хабиш — посъветва го Роберто, чийто поглед бе станал съвсем мътен. — Той е неверник, а те не пият. Противоречало на религията им. Какви глупости!

— Жалко. — Клементе изглеждаше искрено натъжен, но в следващия миг се разведри. — Защо не го покръстим?

— Аз веднага бих си сменил вярата за такова страхотно вино. Слаб ми е ангелът и това си е — отвърна неговият нов приятел.

Двамата гръмко се засмяха на тази изключителна духовитост, когато се почука. Отначало мъжете не разбраха откъде идва звукът, после зяпнаха с почуда външната врата. Най-накрая Клементе се изправи и с олюляване стигна до портала. Отне му известно време да се справи с простите резета, но в крайна сметка го отвори — и на прага се показа Джулиана Мадригал.

Тя с удоволствие забеляза, че усилията да се представи в подобаващ костюм й се отплащат. Когато влезе в усойната стаичка, видя стъписването да обагря притъпените погледи на стражите. Със съществото си Джулиана прозря какво виждат те: чувственото огъване на обсипания с мъниста корсаж, лъскавата завеса от коси, която беше пуснала да се разпилее на воля по гърба й, насълзените й от влага очи.

В облеклото си беше използвала само женска хитрост, но тя се оказваше Сила сама по себе си.

Младата жена заговори, изпреварвайки въпроса им:

— Граф Дучи Монталдо ме изпрати да се погрижа за нуждите на пленника Асен, който е бил роден християнин, но е сторил смъртния грях да се отрече от Христа. За това утре при него ще дойде свещеник. Аз говоря езика му. Изпратена съм да го подготвя за пречистването на душата му.

И двамата стражи знаеха коя е госпожа Джулиана Мадригал. Знаеха, че идва от Изтока е и повереница на графа, също, че му помага като негов секретар. И все пак…

Въпреки че беше много пиян, Роберто присви очи:

— Не са ни казали да очакваме, когото и да е. Граф Оливие не е отварял и дума за посещение.

Бавно и мълчаливо Джулиана бръкна в пазвата си и извади парче скъп бял пергамент. Роберто го взе от нея и разгледа печата, въртейки хартията в ръката си. Най-накрая разчупи печата и се втренчи в официалното нареждане… което не можеше да прочете. Нямаше намерение да признае този факт, било пред странната графска повереница, било пред надменния млад савоец, който беше на стража с него. Роберто само се надяваше (и се молеше на седмината си покровители-светии), че е хванал пергамента правилно.

Не беше.

Заповедта отиде при Клементе.

— Какво ще кажеш? — изръмжа Роберто. На свой ред Клементе се задълбочи в пергамента.

— Това е печатът на графа — заключи той след кратко умуване. — И заповедта е написана собственоръчно от него.

„Има си хас!“ — помисли си доверената секретарка. Тя само беше запечатала наново бележката на Оливие за карнавалната й маска.

— Това е печатът на графа. И очевидно заповедта е написана собственоръчно от него — глухо повтори Роберто и се запъти към вратата на пленника. Не можеше да допусне този нахакан младеж, който току-що бе постъпил в Златния отряд и бе само един френски копелдак, да го надмине. Това просто бе немислимо.

— Щом е така, длъжни сме да пуснем госпожа Джулиана.

— Непременно трябва да се видя с него насаме — уточни Джулиана. — Свещеникът ще чуе неговата изповед, но първо аз трябва да го подготвя.

Стражите кимнаха. И двамата разбираха, че е важно никой да не застава между един човек и греховете му.

 

 

— Ти ли си моят баща?

Преди да излезе, Клементе беше поставил допълнителна факла на стената, но светлината й само подчертаваше сенките. Въпреки това, Джулиана ясно виждаше Асен, който седеше на малкия сламеник и я очакваше.

Но очевидно не беше в настроение да отговаря на въпроси.

— Знаех, че дойдеш — вместо това каза той. — Подозирах, че ще избереш тъкмо тази нощ. На теб може да се разчита — винаги си била сериозно момиче, което държи на думата си. Радвам се да видя, че Западът не те е променил прекалено много, моя малка Джулиана.

Тя забеляза, че Асен избягна обръщението „госпожо“. Това говореше много.

— Приятно ми е да се видим отново, Асене — рече Джулиана и пристъпи към него. — Щастлива съм, че по Божията милост стари приятели отново се срещат.

— Сериозно се съмнявам — отвърна той. — В противен случай надали щеше така да бързаш да ги изоставиш.

Когато Асен се засмя — нещо толкова рядко, което обаче се случваше сега — Джулиана разбра какво е намирала майка й в този мъж. Разбра защо Алин го е обичала години наред.

— Но аз определено не изоставих майка си, нито пък теб. Просто си тръгнах от Доган бей.

— Едно и също е. Поне той възприе нещата по този начин.

— Защото е мъж и гордостта не му дава да проумее, че аз бих могла да го напусна.

— Той много те ценеше. Ти бе негова фаворитка…

— Аз бях едно дванайсетгодишно дете — прекъсна го Джулиана. Не й се слушаха оправданията на Асен. Даже не й се мислеше за тях. — Беше грешно, че той ме желае… като мъж.

Спомни си думите, които Франческа й шепнеше в ухото нощ след нощ, докато тя се разтърсваше от кошмари в началото на престоя си в Белведере: Не си виновна. Ти нямаш вина. Била си само дете. Те са били възрастните. Ти не носиш отговорност. Била си само дете.

Сега милият глас на Франческа, която я утешаваше с нежни слова, отекна в съзнанието й като напев.

„Не съм виновна.“

— Майка ти, изглежда, мислеше другояче — каза Асен. — Има много жени, които на дванайсет вече са женени и зачеват деца. Дори благороднички. Не си единствената, която е била използвана по подобен начин.

— Не бях женена — тихо отвърна Джулиана. — Не бях закриляна.

Разговаряха на френски. Обратно на онова, което беше казал пред граф Дучи Монталдо, Асен съвсем не говореше само турски или български. Владееше добре поне шест езика. Той знаеше, че Джулиана няма да го издаде пред никого, дори пред граф Оливие. Не се страхуваше от това преди, не се страхуваше и сега.

— Шест години, откакто ни изостави — повтори той. — Всички се чудехме какво е станало.

— Имаше ли наказания?

Асен прихна, отминавайки с лека ръка поредния й въпрос.

— Много си се разхубавила — замислено отбеляза той. — Не приличаш на майка си, а на себе си. Помня, че в Никопол косата ти беше по-светла. И тогава беше червеникава, но сега цветът е по-наситен. Разбира се, тялото ти е узряло. Да, вече съвсем не си дете. Очите… обаче очите са си същите. И погледът ти не се е променил.

— Погледът ми ли?

— На преследвано животно, решено да не се остави на ловците.

— Имаше ли наказания? — повтори Джулиана.

— След като ти изчезна? — изсумтя Асен. — Имаше, и още как. Тръгването ти засегна както гордостта на Доган бей, така и неговата похот. Не само, че го лишиха от новата му играчка, ами му отнеха и богатия откуп, който роднините на граф Дучи Монталдо накрая щяха да съберат. Едва не изригна като вулкан, когато стана ясно, че прочутият сир Арнонкур е извел пленника от тъмницата. Доган бей остана с убеждението, че са му откраднати две съкровища. И естествено, паднаха глави.

— Чии? — прошепна Джулиана.

— На евнуха. Стражата винаги първа трябва да се прости с живота си. В края на краищата, тъкмо тя не успява да спре проникването на проблема. Би трябвало да прояви по-голямо умение и в твоя случай, действително бе така. Евнухът не обърна почти никакво внимание на клюките в Никопол. Всички знаеха, че Алин е вещица, а една вещица умее да внушава и убеждава. Когато те е освобождавал, е трябвало да се досети, че мисли каквото Алин му нареди, че това не е неговата воля. Но той не го е направил. — Асен въздъхна пресилено. — Да не говорим, че никой не се страхува от кастриран мъж, а би трябвало. Има една колоритна история за произхода на Венеция, този земен рай, и евнуха Нарсес. Той предвождал войската на император Лонгин. За съжаление императорът не можел да удовлетвори красивата си и разглезена съпруга… И накрая Нарсес си отмъстил.

— Кой друг пострада? — настоя Джулиана, мъчейки се да прогони нетърпението от гласа си. С Асен човек трябваше да пипа бавно.

Той въздъхна:

— Права си. Историята не струва. Въпреки, че накрая Нарсес вкусил сладкото отмъщение. — Последва кратко мълчание. Асен продължи, вече с по-различен тон: — Слугите бяха убити. Също и някои от жените в харема, за които Доган бей или смяташе, че са замесени, или които му бяха дотегнали и той реши да се отърве от тях точно по този начин. Много тъжеше за теб, но като повечето воини, беят използва изчезването ти, за да постигне някои други цели. Направи основно прочистване на дома си с твоята метла. — Войникът Асен сви рамене при цялото това кръвопролитие.

— А бавачката ми?

— Беше ослепена. Тя бе стара и очевидно не знаеше нищо. Доган бей реши да бъде милостив.

Джулиана потрепери. Сълзите пареха очите й, но тя само примигна и не ги пусна да текат на воля. Беше стигнала твърде далеч, за да мисли за сълзи.

— А майка ми?

— Ах, Алин. — Повдигане на раменете, повдигната вежда. — Накрая никой не разбра какво се случи с нея.

— Но ти със сигурност си разбрал… — настоя Джулиана, повишавайки глас. — Ти бе неин любовник. Точно ти би трябвало да знаеш дали още е жива!

— От къде на къде би трябвало да знам? — забавляваше се Асен. — Едва успях да отърва кожата си, да се измъкна от онзи погром. Доган бей не вярваше на никого. Беше твърдо убеден, че съм изиграл важна роля в закъснялата проява на майчински чувства у Алин.

— И как точно избяга? — Джулиана успя да се овладее. — Разкажи ми, Асене. Не беше тайна, че си любовникът на майка ми. Бяхте заедно отпреди аз да се родя. Във Франция, доколкото си спомням, също бяхте двамата, защото султанът те беше изпратил на мисия в Париж. Такава поне беше хорската мълва. Някои дори те сочеха като мой баща. Мой баща. — Джулиана направи кратка пауза. — Нищо чудно, че Доган бей те е заподозрял. Със сигурност е наредил да те измъчват.

Черните очи на Асен издаваха само вежлив интерес. Погледът му намекваше, че Джулиана май говори за някой друг, не за него. Той определено нямаше нищо общо е обвинението, което трептеше на устните й. Джулиана усети как очите му проследиха скъпата й рокля, нейните меки ръце, обсипани с пръстени и гривни, дългата кестенява коса, която не беше покрита с було. Видя го как нежно се подсмихва и разбра, че е подушил привилегията да имаш чисто тяло и да ухаеш на парфюм. Загадъчната усмивка отново се появи на лицето му.

— Той не можеше да ме убие, защото имаше нужда от мен — просто отвърна Асен. — Както на повечето мъже — или поне повечето воини — му беше потребно моето знание. Ти още не си спала с голямата си любов, нали, малка магьоснице? — Той поклати глава в знак на престорено съчувствие. — На твое място майка ти отдавна да се е отдала. Така де, само ако искрено го искаше. Знаеш го. Алин не би оставила да й се изплъзне нещо, което наистина желае. Да, Алин винаги получаваше своето. А ти изглеждаш толкова нещастна и напрегната, че мога да гарантирам, не си получила каквото искаш и не виждаш шанс да го получиш в скоро време.

— В такъв случай имаме нещо общо. Сега ми кажи какво знаеш за майка ми. — Тя изостави закачливия тон. Той — също.

— Би могло да е жива. Би могло да е мъртва. Не съм я виждал, нито съм се чувал с нея, откакто напуснах Никопол, а оттогава минаха шест години. Тя винаги е била под покровителството на султана, но всичко се случва. — Асен сви рамене. — Доган бей е комендант на Никопол — град, който скоро ще се превърне в средоточие на Свещена война. Защо не се завърнеш у дома, Джулиана? Защо повери тази задача в ръцете на своя настойник? Защо не попиташ Доган бей право в очите какво е направил с обичната ти майка?

— Защото аз обещах на госпожа Джулиана, че ще се погрижа за Алин. Дадох й думата си и възнамерявам да я спазя.

Никой не беше чул кога Оливие е влязъл. Джулиана със сигурност не беше, а удивеното изражение, което премина за миг по лицето на Асен, говореше, че той, който обикновено не изпускаше нищо, този път също е пропуснал влизането на графа. Но беше прекалено добре обучен, за да си изпусне нервите.

— Ах, великият господар на Дучи Монталдо — присмя му се той. — Сгоден за една, омагьосан от друга. А на плещите му лежи цяла Свещена война — ни повече, ни по-малко. В името на Аллах, питам се, нямат ли край отговорностите на този мъж?

Оливие отказа да се поддаде на провокацията.

— Остави ни, Джулиана — нареди той. — По-късно ще се оправям с теб.

— В такъв случай аз никога няма да се оправям с теб — меко заяви Асен. — Не без присъствието на чаровната ти повереница. Остани с нас, мила Джулиана. Премести столчето си по-напред. Както сама каза, ние сме стари приятели и имаме много да наваксваме.

— Не се оставяй да те ядоса, Джулиана. — Оливие беше като масивна стена до нея. Не носеше маска и беше облечен семпло в черна туника от чортова кожа със златен кант, униформата на неговата армия. Присъствието му внасяше свежест в усойната стаичка. Асен се правеше, че не го забелязва.

— Колко жалко, Асене — каза Оливие и посочи на Джулиана да седне на стола, — че не си овладял френската изтънченост със същата лекота, с която си овладял френския език.

— Какво ще рече това, господарю? — попита еничарят с измамна любезност, която изобщо не заблуди Оливие. Той се втренчи в пленника. Очите му блестяха в студено зелено на светлината от факлите.

— Че от предателя, човек съвсем естествено може да очаква предателство.

За момент се възцари напрегнато мълчание, после Асен се разсмя.

— Вярно е, че съм предател на султана — съгласи се той. — Няма лошо, гордея се от постъпката си. Гордея се до немай-къде. А колкото за останалото — дори вие графе, с вашата ледена западняшка кръв, можете да разберете копнежа ми за отмъщение. Нима тъкмо той не подхранва клетвата ви да браните Венеция и тези простотии за Свещена война? Пришпорва ви призракът на баща ви, на братята ви. Убеждението, че ако не бяхте така жестоко възпрепятстван от Доган бей, някак си можехте да ги спасите от гнева Божи. С теб имаме много общо, Оливие. При други обстоятелства можехме да се побратимим.

— Още не е късно — тактично отбеляза Оливие. — Както се казва, можем да обменим опит. Познания.

— О, аз вече казах всичко, което знам — отвърна Асен с престорена безутешност.

— Не, далеч не си казал всичко.

— Тоест?

— Ти ми разказа, че Джан Галеацо Висконти шпионира за султана. Но още не си ми казал кой шпионира за него.

На друг би убягнало пламъчето, проблеснало за миг в очите на Асен, но Джулиана бе отраснала с този човек. Тя му беше отваряла вратата — понякога нощ след нощ — за да го пусне в дома на майка си. Беше го изучавала твърде често и съсредоточено, за да не забележи блясъка, който се появи и изчезна за миг.

— Нямам представа за какво приказваш. Ако имаш проблеми с лоялността на хората си, не разбирам защо аз трябва да съм замесен.

— Не казах нищо за моите хора — отвърна Оливие. — Говорех за предателство.

— Значи смяташ, че никой от твоите не би те предал?

— Абсурд! Тяхната лоялност е била надлежно изпитана и проверена. Всички от Златния отряд са служили славно първо под предводителството на Белден д’Арнонкур, а сега и под моето.

— О, тогава си щастлив военачалник. Много по-голям късметлия от самия султан — иронично подметна Асен. — Кажи ми — ако желаеш, разбира се — какво те кара да мислиш, че сред вас има предател?

— Не на последно място, ти ме навеждаш на тази мисъл — отвърна Оливие. — Прекалено лесно те заловихме, прекалено лесно ти се озова пред мен. Всъщност ти лично се представи на дожа. Нищо чудно да казваш истината за своето семейство и за жаждата си за отмъщение — всъщност съм уверен, че не си излъгал. Нали се досещаш, че и аз имам съгледвачи? Войната не може без тях, а аз не съм някой хлапак с мъх по бузите. Султан Мурад е изколил семейството ти, селото ти. После си бил поставен под негова опека и си извоювал своето място в живота. Това е потвърдено.

— Е, и? Аз самият ти го признах.

— Но не си го признал на Джан Галеацо, той обаче знае тези подробности. Точно както знае, от колко човека се състои войската ми и колко кораба ще ни превозят по Дунава до Буда. Същото така знае датата на нашето отпътуване. И че основната ни цел е Никополската крепост.

Асен вече не се преструваше, че му е безинтересно.

— Може да е научил това чрез внимателно следене на клюките. Войниците, дори лоялните войници, имат навика да говорят.

— Моите хора нямат подобен навик. Тези неща бяха известни на малцина — на дожа, олигархията, Съвета на десетимата. Неколцина от най-преданите ми лейтенанти. Това е всичко.

— Забравяш своя секретар, госпожица Джулиана.

Оливие пренебрежително махна с ръка:

— Джулиана никога не би си развързала езика — уверено заяви той.

Асен навъси чело:

— И какво предлагаш? — попита най-накрая.

На Оливие даже окото му не мигна.

— Утре да продължиш пътуването си. След като достигнеш двора на Висконти, веднага да отидеш при Джан Галеацо и да му разкажеш същото като на мен. Признай му, че ровиш за информация и аз съм ти подхвърлил разни нещица. Не се безпокой, ще подхвърля някоя сочна новина, за да го изкуша. Ще бъде истинска и той лесно ще повярва на цялата ти история. След като спечелиш доверието му, държа много бързо да откриеш, кой е неговият съгледвач и да ми съобщиш името му, за да го удуша с ето тези две ръце. — Оливие млъкна и поклати глава в нещо като почуда. — По някаква неизвестна причина, някой желае да поведа хората си като агнета на заколение. Някой желае да види победен собствения си бранител. А за мен е немислимо да предам онези, които съм се клел да защитавам.

Асен рязко се изсмя.

— Джан Галеацо Висконти е твърде умен, за да се хване на такава дребна уловка. Узнае ли Баязид, че съм му изменил, пред мен ще стоят два избора: да загина от бавна и мъчителна смърт чрез копринено въже в двора на Висконти или да загина още по-бавно и мъчително от меча на султана. Не виждам друга перспектива и не разбирам, защо трябва да си рискувам живота, колкото и окаян да е той, за някаква твоя заповед.

— Защото така е редно — тихо изрече Оливие. — Защото ние двамата в миналото се оказахме неспособни да защитим тези, които най-много обичаме и ценим. Сега може би най-сетне ни се дава шанс да оправим нещата. Може би в крайна сметка не е твърде късно да измием кръвта от ръцете си.