Дебора Джоунс
Венецианският лъв (8)

8.

Тя наистина беше прекрасна. Джулиана бе принудена да го признае, докато наблюдаваше как бъдещата годеница на граф Дучи Монталдо влиза в Белведере. Оливие стоеше с гръб към нея и широките му рамене донякъде закриваха гледката и все пак Джулиана виждаше достатъчно, за да прецени, че Домициана Вениер действително е хубава жена, представителна по начин, който Оливие би забелязал и одобрил.

Защото беше съвършена.

Джулиана се изправи на пръсти и видя как съперницата й сваля ръкавиците си и изтупва прашинките, полепнали по пътническата й пелерина в цвят на бледа слонова кост. Самата мисъл, че се е понесла по разкаляните зимни пътища, облечена в бяло, беше плашеща. Джулиана се удивляваше от съвършенството на Домициана Вениер и й завиждаше за него. За разлика от нея венецианката не бе пристигнала нито сама, нито с ескорт от мъже, който да предизвиква въпроси, повечето без отговор. Домициана беше обкръжена от семейството си. Имаше си майка и баща. От нея лъхаше на парфюм и благовонни масла. Слугите на Вениер щъкаха загрижено около нея като квачки около пиленцето си. Дори я придружаваше по-малката й сестра. Младото момиче имаше тена на Вениер, светлите им очи и изящната им костна структура. Джулиана го видя да й се усмихва и неволно отвърна на усмивката му. В погледа на малката светеше пакостливо пламъче и Джулиана пожела да я опознае по-отблизо. Обаче знаеше, че няма да го направи. Завиждаше твърде силно. Ненавиждаше се, но си беше така.

Спомни си, как беше пристигнала в Белведере: с кална пелерина и мръсна, невчесана, безжизнена коса, защото беше отказала да се забули по време на пътуването. И въпреки, че постоянно се стараеше, изобщо не бе успяла да се доближи до този връх на съвършенството. Нямаше нищо общо с ефимерното видение пред нея — облак от руса коса, светли очи и чистота. Те двете — тя и госпожа Вениер — очевидно бяха вървели по съвсем различни пътища, преди да стигнат дотук. А Оливие би желал да поеме по пътя на Домициана.

С цялата сила на Магдалената в себе си Джулиана разбра, че тази жена ще бъде новата графиня Дучи Монталдо. Беше родена и отгледана за тази роля, също както Оливие бе роден и отгледан, за да направи жена като тази, своя съпруга.

Джулиана се дръпна малко встрани с надеждата, че няма да й обърнат внимание, докато зяпа втренчено.

 

 

Докато влизаше в замъка, за да поздрави гостите си, Оливие се надяваше единствено — но затова пък пламенно, — че лицето му не изглежда трескаво. Не и когато трябваше да приветства семейство Вениер. Не и когато застава пред своята почти годеница. И то когато миризмата на друга жена бе полепнала върху него. Още усещаше устните на Джулиана върху своите. В тялото, му още бушуваше желанието към нея. Като рицар, Оливие бе положил обети и макар, че времената се бяха променили, а заедно с тях и той, все още възприемаше сериозно обещанията, дадени в младостта. Едно от тях беше да брани жените и тяхната чест, а тук се проваляше поне два пъти.

Целуваше — дори се опитваше да прелъсти, ако трябваше да бъде искрен пред себе си — жена, която му беше повереница. Жена, чиято майка беше вещица и вероятно притежаваше определени способности. Щеше да бъде щедър и да не допуска мисълта, че Джулиана е използвала върху него странните си сили. Но като дъщеря на Алин, лесно би могла да го е омагьосала, без сама да съзнава. Не можеше да възприеме докрай тази идея, докато се усмихваше на семейство Вениер и ги приветстваше с добре дошли. Джулиана беше загадка, Домициана — не.

Тя беше жената, за която бе кажи-речи сгоден, благородничка и племенница на неговия работодател. Освен това принадлежеше към род, показал се особено любезен към него след завръщането му и на който дължеше голяма част от сегашното си благосъстояние. Беше се обрекъл на Домициана и беше длъжен да я вземе. Увлечението му по Джулиана щеше да премине. Знаеше го. Тя беше вещица, също като майка си. Умееше да въздейства на мъжете и даже да ги възбужда, както бе възбудила него през последните няколко дена. Но накрая не можеше да ги задържа, точно както нямаше да задържи и него.

Докато крачеше към замъка, Оливие се погрижи да залепи усмивка на лицето си.

— Господарке на рода Вениер — поклони се той над протегната ръка на графиня Клаудия. Тя зачурулика като птичка, а тънките й вежди се повдигнаха към оскубаната по последна мода над челото й коса. Докато влизаше през вратата, госпожа Клаудия беше свалили воала си и все още го държеше в сгърчените си от артрита пръсти. Фактът, че не е развързала пелерината си, за да я подаде незабавно на някой прислужник, говореше, че семейството й наистина носи важни новини.

— Графе. — Графинята така бързаше да разкаже вестите, че заговори преди съпруга си.

Тя определено беше досадна. Когато биваше около нея, Оливие буквално изпитваше умора и съзнанието му беше спохождано от надеждата, че тази жена няма голямо влияние над дъщеря си. Някак си, не му допадаше, че тъща му постоянно ще се върти в Белведере. Всъщност му призляваше при мисълта за това. Дори сега се чудеше какво ще я прави няколкото дни, през които щеше да гостува в замъка.

— Графе — повтори тя и стори нисък реверанс.

Оливие наблюдаваше дамите Вениер, докато те изказваха възторга си от промените, настъпили в Белведере. Слушаше дърдоренето на Клаудия, как е преминало пътуването им. Изтърпя оплакванията за грубостта на останалите пътници, с които се засекли на Вия Пелегрина.

— Графе, та те едва не ни набутаха в канавката, а ние гордо бяхме развели знамената си. Можеха да видят, че сме от благородническото съсловие. Нямате си представа какво бяхме принудени да преглътнем.

Осъзнала грешката си — задължение на Оливие бе да се грижи за сигурността на пътищата — тя го засипа с мазни комплименти и неколкократно натърти, че грубостта по пътищата била неизкоренима, но разбойничеството било изкоренено от него самия. Тези дни една бедна и беззащитна жена можела да се чувства спокойна, докато граф Дучи Монталдо патрулирал наоколо. Докато изричаше тези неща, тя пърхаше с мигли и се превъзнасяше. Била благодарна на Бога, че изпратил на земята Оливие.

Бъдещите сроднички на Оливие подадоха шапките си на слугините и оправиха покривалата си. Заедно с тях в замъка влезе и острия, лют зимен вятър. Миризмата му се беше пропила в дрехите им и в наежения начин, по който говореше майката. Зимният мраз блестеше в очите на Лучано Вениер и по беглата линия потни капчици над горната му устна. Оливие забеляза колко бързо членовете на семейство Вениер се поглеждат и чак тогава му се усмихват. Двете неща не ставаха едновременно. Първо му хвърляха много кратък поглед и светкавично извръщаха очи. Едва после се усмихваха. Оливие забеляза как Лучано Вениер го наблюдава.

Каква ирония: преди не му правеше впечатление колко е студен този човек. Не и преди да се върне тази нощ с Джулиана и да зарови лице във влажната мантия на косата й. Не и преди да я целуне. Мислеше за нея с удивление. Беше изненадан, че не чувства вина. Накрая нещо щеше да се случи, натам вървяха нещата. Той бе мъж, обещан на друга — жена, с чиято помощ да изпълни задълженията си към Белведере. Насили се да приеме този факт и последиците му, че всякаква близост с Джулиана е изключена. Той носеше отговорност за Белведере, семейството си и феодалите си. Веднъж беше избягал от тях и резултатът се оказа катастрофален. Гробището, пълно с костите на братята му, никога нямаше да спрат да му го напомнят. Никакви помисли за Джулиана, каза си той твърдо и отново се обърна към Домициана. Щеше да даде младата си повереница на рицаря Дьо ла Марш. Оливие не се съмняваше, че сир Гасиен е влюбен в нея и че тя е голяма щастливка, задето мъж с неговия ранг е готов да я вземе за жена. Джулиана нямаше богатство или престижно семейство. Нямаше име.

Лучано Вениер деликатно се прокашля, но това беше достатъчно, за да престане графиня Клаудия с чуруликането си.

— Граф Оливие — той излезе напред и протегна меката си десница. — Дано не възразявате срещу такова нахълтване. Нося ви важни вести от Венеция. Моят братовчед, дожът, прецени за най-уместно да натовари мен със задачата по съобщаването им. И естествено, съпругата ми и дъщерите ми настояха да дойдат с мен. Настояха, че няма да ме бавят и действително удържаха на думата си. Макар, че Домициана успя да се простуди.

Това беше както предаване на информация, така и замаскиран укор. Оливие още не беше поздравил бъдещата си годеница както подобава. Сега той се обърна към нея, прекъсвайки баща й насред изречението.

— Госпожо — той се поклони.

Тя бе прекрасна както всякога. Спретната, елегантна, безукорна, но с бледо лице. Вероятно това се дължеше на умората от пътуването, а не на простуда, реши Оливие, пренебрегвайки бялата кожа и изопнатата уста. Една солидна почивка и тя отново щеше да дойде на себе си. А в Белведере със сигурност щеше да намери почивка, ако не друго. Всички дюшеци бяха натъпкани с най-добрия гъши пух и покрити с ленени чаршафи с дантела. В стаите имаше кожени килими и всичко беше ароматизирано с лавандула. Домициана щеше да полегне и бързо да се възстанови.

Оливие забеляза, че тя се е втренчила в купа със зимни цветя, поставена от Джулиана под един гоблен. Купата представляваше проста, очукана сребърна урна с вечно зелени клонки и няколко късни хризантеми. На лицето й беше изписано неодобрение и той се сети, че първоначално също не одобряваше цветните декорации на Джулиана. Намираше ги твърде простовати за пищния разкош на Белведере. Сега обаче си даде сметка, че ще трябва да ги махне и му докривя.

Домициана стори реверанс й го удостои със сладката си свенлива усмивка. Оливие усети как угризенията го покриват като одеяло. Този бонбон бе неговата графиня. Домициана беше съвършена. Достойна да заеме мястото на майка му като господарката на Дучи Монталдо и домакиня на Белведере. Беше чудо Божие, че се бе появила тъкмо навреме. В противен случай…

Не, не биваше да мисли какво беше направил с Джулиана или какво бе искал да направи. Но мисълта за повереницата му го накара да се опомни. Той спря и се обърна.

— Графиньо, нали си спомняте госпожа Джулиана?

Колебанието на Клаудия трая няма и секунда. Човек можеше да не го забележи, но го забелязаха всички и най-вече Джулиана. Все пак Лучано Вениер бе този, който спаси жена си и дъщерите си от неудобния момент.

— Да, разбира се, че помним госпожа Джулиана — каза той в изключителна проява на сърдечност, но на свой ред откри, че е уплашен. Дали трябваше да се наведе и да целуне пръстите на младата жена, или не? Джулиана не беше омъжена: поне той не беше чул за брак, което му се стори странно предвид на красотата й. От друга страна, Лучано Вениер определено не смяташе, че тя е останала девица. Не и на тази възраст, не и с майка като Алин дьо Лионе. Цял народ знаеше, че Алин е вещица и курва. Не че Лучано не се беше срещал с жени от този род, просто му се беше случвало при по-различни обстоятелства. Интимни обстоятелства, тъй да се каже.

Джулиана разреши деликатната дилема, като му протегна ръка, но се усмихна на графиня Клаудия.

— Разбира се, че не ме помните, но аз ви помня много добре. Освен това графът говори с уважение за вас и за приноса ви към добруването на гордата Венеция.

Последното беше лъжа. Джулиана изведнъж си даде сметка, че Оливие не беше казал и дума за семейство Вениер. Всичко за тях беше научила от чужди уста.

„Маниерите й са добри — помисли си Оливие. — Скромна е точно колкото да не обижда хората.“ Откри, че очаква с нетърпение да види как тя ще справи по-нататък с деликатното положение. Все още се чувстваше окрилен от онази целувка, за която би трябвало да й се извини. Редно беше досега да й е казал за Домициана. Прокле се за своята небрежност — и своята егоистичност. Беше безсъвестно да я целуне, без преди това да й съобщи за почти — годеницата си. Джулиана може и да беше дъщеря на Алин, но тъкмо тя му беше помогнала и го беше спасила — при това и двете неведнъж.

Въздействието на целувката й го изненада. Изненада го и откритието, че жената, на която държи да се извини, не е Домициана.

— О, госпожа Джулиана, толкова исках да се запозная с вас. — Пренебрегвайки строгия етикет, най-малката дъщеря на Лучано Вениер излезе от сянката на сестра си. Оливие си спомни, че момичето се казва Джиневра. Тя беше с абсолютно бяла кожа като представителите на своя род. Двете сестри имаха същата руса коса и светли очи, но това, което изглеждаше неземно у Домициана, граничеше с простеене у по-румената Джиневра. Това вероятно обясняваше, защо още не е сгодена на напредналата възраст от четиринайсет години.

И все пак Вениер бяха могъщ род и Оливие изобщо не се съмняваше, че скоро някой ще наддава за ръката на девойката.

— Дойдох специално, за да се запозная с госпожа Джулиана Мадригал — каза тя и се усмихна. — Толкова е прекрасно, че на нея е посветена песен.

 

 

Граф Дучи Монталдо прекара деня си затворен с Лучано Вениер. Братовчедът на дожа носеше вести, колкото очаквани, толкова и неприятни. Оливие се появи само за вечеря и то, защото вежливостта пред гостите налагаше, домакинът да присъства на масата. Не му беше добре.

Вечерята съвсем не му оправи настроението. Вениер си бяха довели собствен готвач от Венеция. Човекът — французин, помисли си Оливие с известно отвращение, забравяйки, че и у него тече френска кръв — още от пристигането си се беше постарал да съсипе ведрия живот на замъка. Така поне го беше уверил Джузепе домоуправителят, когато се измъкна от маратонската среща с Лучано. Имало оплаквания и истерия. Имало подсмърчащ нос и гневно тропане с крака. Имало дори превземки относно качеството на меда и сиренето в Белведере. Домоуправителят поаленя от възмущение, докато разправяше всичко това на господаря си, пресъздавайки движенията на дребничкия французин с огромното си туловище. Готвачът на Белведере разгневено беше напуснал. Вече си стягал багажа, канейки се да потърси убежище при монасите в „Сан Марио“, които отчаяно се опитвали да измъкнат тайната рецепта за див заек в сладък бадемов сос от неохотните му уста. Всички знаеха за техните подкупи, които набожно биваха отказвани. Безбожниците дори шепнеха, че светите братя отслужили специален девет дневен молебен, за да измолят Божията помощ за начинанието си. Естествено, че щяха да бъдат повече от щастливи да приютят освободения готвач. Щяха да сметнат пристигането му за отговор на молитвата си.

— А къде е графиня Вениер? — поинтересува се Оливие. Беше обзет от почти неконтролируем порив самият той да затъпче с крак.

— Почива си от пътуването — гласеше безстрастният отговор на Джузепе. — Дъщеря й е с нея. Наредили на прислужниците си да кажат на нашите прислужници да не бъдат безпокоени.

Домоуправителят грижливо избягваше да срещне погледа на графа.

— Тогава повикай госпожа Джулиана — изсъска Оливие. — Тя ще знае какво да прави.

Можеше да разчита на повереницата си. Тя щеше да се погрижи за тази бъркотия.

 

 

Разбира се, тя се справи блестящо. Джузепе си беше тръгнал с товар, свален от плещите, доволен, че може да остави проблема в ръцете на Джулиана. Всеки от готвачите беше успокоен, централната зала беше лъсната до блясък в очакване на високите гости, прислужниците бяха успокоени и се чувстваха важни. Щом подуши благоуханията от кулинарните шедьоври, които скоро щяха да украсят масата му, и съзря заобикалящото го съвършенство, Оливие разбра, че трябва да бъде благодарен и щастлив. Трябваше да се чувства задължен на Джулиана.

Но не беше.

Незабавно бе усетил присъствието й, докато тя стоеше безмълвна и неподвижна на вратата към залата, хванала под ръка рицаря Дьо ла Марш. Оливие беше обграден от цял кошер жужащи Вениерки, но не с тях бяха заети мислите му. Не мислеше за Домициана, която привличаше вниманието му към захаросаната фурма, която нейните дълга тънки пръсти поднасяха към устата му. Вместо това мислите му бяха насочени към Джулиана и към факта, че тя докосваше рицаря Дьо ла Марш. Личеше си, че Гасиен е дошъл, за да я придружи до масата, въпреки че Оливие не му беше давал разрешението си за подобно нещо. Не че Гасиен го беше попитал.

За един дълъг момент Джулиана беше останала на прага, без да се усмихва, а ръката й си играеше с един разцепен портокал. Изведнъж Оливие се сети, че това се счита за средство, прогонващо чумата. Повереницата му беше облечена в свободно падаща зелена дреха, която скриваше тялото й, но когато бавно се запъти към тях — към него — платът започна да плува едновременно с нея. Оливие болезнено ясно видя контурите на изящните крака, които се движеха в негова посока, коприната шумолеше с приближаването й. Чуваше я, въпреки брътвежите и тракането на чашите. Косата й — без абсолютно никакви украшения — беше разделена на път по средата и се стелеше по раменете й като завеса, за да стигне до кръста й. Такава великолепна коса наистина не се нуждаеше от украшения. Оливие осъзна, че се е загледал в танца на пламъците, хвърляни от факлите върху здрачните кичури. Джулиана улови погледа му, но не се усмихна. Вместо това отметна глава — съвсем лекичко — но достатъчно, за да му покаже, че е усетила как я изпива с поглед. Че помни как я е целунал и знае, че ако зависи от него, ще я целуне отново. И отново.

Дължеше й обяснение, това поне беше сигурно. Но някак си, Оливие се бунтуваше срещу собственото си укоримо поведение и желаеше да прехвърли поне част от вината на Джулиана. Ето например, Домициана никога нямаше да остави косата си така. Винаги щеше да носи подходящо було, винаги щеше да спазва поведение, което да не го посрами. Затова от нея щеше да излезе съвършената графиня, а от Джулиана — не. Не без известно самодоволство Оливие разсъди, че само жена с разхайтено възпитание ще остави косата си да се плъзга по гърба й, на такива неприлично изкусителни вълни.

Но се сети как, когато беше в нужда, Джулиана беше дошла да му помогне. Как не се беше уплашила от кръвта му, от болката му. Как всичко тази вечер се беше наредило благодарение на сръчните й ръце.

Оливие отпи от виното, гледайки я как прави реверанс пред него и после грациозно се настанява при Гасиен дьо ла Марш. Бургундецът очевидно здравата беше хлътнал, въпреки че правеше грубовати опити да се прикрие. Нямаше как да сбъркаш светлината в очите му и грижата, която проявяваше към повереницата му. Нито пък начина, по който поддържаше несекващ разговор, така че никой — тя най-малко от всички — да осъзнае колко жестоко я пренебрегват госпожа Домициана и майка й. Оливие се хвана да зяпа като шаран устните на Джулиана, които се усмихваха, смееха, цупеха. Сведе поглед и установи, че пръстите му рисуват формата им по гладката повърхност на скованата от дъски маса. Зачуди се защо Гасиен още не е дошъл при него за позволение да ухажва повереницата му. За свое абсолютно удивление Оливие откри, че ревнува. Тази мисъл се загнезди в ума му и го накара да отпие жадно от виното си. Отклони поредният бонбон на Домициана, забравяйки да й се усмихне. Не, не че ревнуваше Джулиана. Тяхната целувка бе едно кратко недоразумение и сега те щяха да поемат всеки по своя път. Неговият определено съвпадаше с този на Домициана. Нейният — дай Боже — с този на Гасиен дьо ла Марш. Въпреки това, Оливие завиждаше на бургундския си гостенин и на Джулиана — за тяхното приятелство, за техния смях, за малкия свят, който образуваха двамата, и от който той се чувстваше изключен.

Необяснимо, но след толкова дни раната отново започна да го боли, а той смяташе, че вече е оздравял. Искаше да попита Джулиана… Какво точно би могъл да я пита, настанен между почти годеницата си и нейната майка? Че желанието й ще се сбъдне? Че той се вижда принуден да изпълни обещанието си и да се завърне в Никопол за Алин?

Господарят на Дучи Монталдо се обърна към госпожа Домициана Вениер. Пое сребърната гарафа за вино от един прислужник и оказа на бъдещата си невеста любезността да напълни чашата й. Забеляза, че е много бледа и че около устните й са се вдлъбнали сурови линии. Укори се наум, че не е забелязал това по-рано.

— Сигурно сте много уморена от пътуването — каза той с неприкрита загриженост.

— Не е уморена — сгълча го графиня Клаудия. Тонът й не оставяше място за съмнение, че не е пропуснала щателния му оглед на Джулиана. — Дъщеря ми е крехка и се простуди по пътя от Венеция до тук. Изобщо не би трябвало да предприема такова опасно пътуване и нямаше да го направи, ако не държеше лично да се увери с очите си, че за вас се грижат добре.

Тя хвърли многозначителен поглед по посока на Джулиана.

— Разбира се… — продължи.

Графиня Вениер можеше да продължи така до безкрайност, ето защо Оливие се обърна към дъщеря й:

— Болна ли сте? Защо не ми казахте? Щях да повикам някой от монасите от „Сан Марио“.

— Те не биха си направили труда да дойдат за мен, те са женомразци — изсъска Домициана. После смекчи ефекта от думите си с нежна усмивка. — Това е само една простуда, пък и както отбеляза мама, пътуването беше уморително. Отказвам да ме прегледа някой монах, положил обет за безбрачие, но ако тук имате знахарка или някой, вещ в лечителството, сигурно бихте го убедили да дойде при мен?

— Джулиана би могла да ви помогне — каза Оливие. — Тя е изключително веща в лечителството. Имаше едно дете, братче на една от прислужничките…

— Не, не — Домициана протегна дългите си пръсти, за да възпре тази насока на мисълта му. — Не бих желала да занимавам повереницата ви с болежките си. Обикновена селска знахарка е напълно достатъчна. Някоя, която да ми направи подсилващ сироп.

В този миг Джулиана се засмя и Оливие се сети за Елизабета. На отиване към селото я беше видял да се спотайва в сенките и бе разбрал, че се крие от страх за живота си. Човек никога не знаеше на какво са способни селяните, ако решат, че знахарката ги е подвела. Беше изпитал необяснимо съжаление към възрастната жена. В течение на годините, Елизабета беше използвала уменията си за добруването на Сант Урбано. Беше прекарала селото през зимните епидемии и есенни зарази. Не беше нейна вината, че се е провалила там, където Джулиана е успяла. Освен това повереницата му скоро щеше да си замине и селото пак щеше да има нужда от своята лечителка. По-добре да пресече в зародиш всякакви приказки за магьосничество. По-добре да покаже, че знахарката не е изгубила благоволението му.

— Може би ще уредя нещо — бавно изрече той с явното желание да помогне. — Ще изпратя една жена при вас.

 

 

Оливие с нетърпение очакваше вечерята да свърши. Съвместните усилия и съперничеството на двамата готвачи бяха дали като резултат незабравимо угощение. Разбираше, че от главата на семейството се очакваха похвали и той не ги пестеше. Приветства пауните, които бяха оскубани, внимателно задушени и отново покрити с красивата си перушина. Намери ласкави думи за крехката речна риба, залята с масло и напълнена с хляб и билки. Не можа да нахвали салатата, гарнирана с портокали чак от Сицилия. През живота си не беше вкусвал по-хубави зеленчуци, изпечени на жар. Зехтинът, с който бяха залети, би могъл да идва от маслиновата градина на Юлий Цезар: вкусът му бе достоен за императорско небце.

За щастие, думите му изневериха, когато вкараха на количка фламбирания глиган, които се въртеше на огромен шиш, откакто сутринта в кухните се бе възцарил мир. Оливие ръкопляскаше с останалите, но беше благодарен, че не му се налагаше за пореден път да се възторгва на глас. Трудно бе да намери подходящите думи, когато не беше вкусил нищо от сребърния поднос пред себе си. Защото всичките му усилия отиваха да не поглежда към Джулиана.

Последва още ръкопляскане и тропане с крака, когато неговият готвач влезе, носейки сладкиш от плодове, каквито трудно се намираха през зимата, украсен с резени лимон. Готвачът на Вениер, за да не остане по-назад, бодро крачеше след него с красива марципанова торта с глазура в бяло и синьо-зелено, повтаряйки цветовете на Дучи Монталдо.

Io porto la pace. Аз нося мира. Простото мото беше изписано превзето с тънка нишка карамелизирана захар. Оливие не помнеше някога тези думи да са липсвали от герба на неговия род.

Той прошепна нещо първо на бъдещата си тъща, после и на скорошната си невеста. Не можеше да си спомни какво им е казал. Когато моментът настъпи, той стана на крака.

— Както вие всички знаете… — поде Оливие насред тишината, която ненадейно бе превзела залата. Гласът му боботеше, но все пак се чуваше. — Нашият брат — рицар, Сигизмунд Унгарски, е обсаден по границите си. Османлията, султан Баязид е хвърлил око на Източна Европа, защото не му стигат земите, които са негови по право. Толкова християнски земи е покорил, че сега е пред портите на самата Виена. Той трябва да бъде спрян.

Оливие не беше възнамерявал да изнася реч за повдигане на бойния дух — за това щеше да има много време по-късно, ала думите му бяха посрещнати с бурно вълнение. От всички страни го поздравяваше тропане с крака и дрънчене с оловни и сребърни канчета, символ на тръгването на война. Времето на изчакване беше привършило. Напрежението, завладяло залата, беше почти физически осезаемо. Мъжете му крещяха от облекчение, че решението е взето, па макар и необявено официално, а рицарите на Гасиен дьо ла Марш се присъединиха към радостта им. Оливие си позволи да хвърли поглед към бургундеца само за да открие, че лицето му е напълно безстрастно. Той не ликуваше от успешния завършек на мисията си. Поне сега вниманието му не беше насочено единствено към Джулиана. За миг двамата войни се втренчиха безмълвно един в друг и после Оливие продължи речта си:

— Както и да е, моята лоялност е насочена към могъщата Венеция, за чието добруване отговарям със собствения си живот. Същото важи за всичките ми войници от Златния отряд. Венеция непременно трябва да иска тази война, за да ме пусне да отида. Тя трябва задължително да е необходима за защитата й. — Той млъкна и след миг гласът му звънна с неочаквана сила. — Именно днес граф Лучано Вениер, ми донесе пряка вест от своя братовчед, дожа Антонио, и от управляващите, че градът е решил да защити християнската кауза. Венеция ще се бие редом с армиите на Шарл VI от Франция и чичо му Джон Безстрашни, херцог на Бургундия. Тя ще изпрати Черната си флотилия и нашия Златен отряд в подкрепа на крал Сигизмунд. Тя ще се бие със султан Баязид в Свещена война.

Оливие седна сред оглушителна глъчка. Чуваше пискливия глас на графиня Клаудия, която крещеше, нещо на мъжа си. Усещаше сухото докосване на Домициана, която се мъчеше да стисне пръстите му. Но шумотевицата и объркването бяха само прикритие за нещо друго. Те щяха да му позволят отново да намери Джулиана, да сподели този момент с нея.

И двамата знаеха какво означава това решение за тях и къде точно ще ги отведе то.

— В Никопол — прошепна тя.

— В Никопол — каза той.