Дебора Джоунс
Венецианският лъв (7)

7.

След като Джулиана изчезна, Оливие беше обзет от угризения. Тя бе спасила живота му, и то не само в Никопол. Падре Гаска му беше обяснил, че загнояването е било сериозно. Ако не го беше оперирал онази нощ, последиците вероятно щяха да бъдат фатални. Свещеникът му го беше казал едва тази сутрин с известна настоятелност, която не оставяше място за съмнение. Оливие определено му вярваше.

А той копнееше Джулиана да е до него, с него, когато свещеникът бе започнал болезнената процедура. Беше я повикал, бе изискал тя да е до него, въпреки смущението, изписано върху лицето на Кристиано. Тя беше дъщеря на вещица и вероятно самата тя — вещица, но все едно. Оливие жадуваше за нея. Нуждаеше се от нея. Дори сега стигаше да затвори очи, за да си спомни как дългите и тънки пръсти се сключват около неговите. Усещаше аромата й на теменужки. Оливие не забравяше, че е почти сгоден за дама от рода Вениер, която щеше да му донесе положение, богатство и децата, които той отчаяно искаше, за да пребъде фамилията Дучи Монталдо. Джулиана не можеше да му донесе нищо. Напълно откровено, тя не можеше да му даде нещо, което той не й е дарил предварително. Да, но когато бе изпаднал в крайна нужда, дори не се беше сетил за Домициана. Мислите му бяха изпълнени от Джулиана.

Той бе жадувал Джулиана.

В нея имаше нещо, което непрекъснато го навеждаше на непозволени мисли. Откакто бе излязъл от тъмницата на Доган бей, той си беше наложил строги рицарски правила, които не биваше да нарушава телом или духом. Обаче ги нарушаваше от първата нощ, в която бе влязъл сам в спалнята й и я завари заспала. Същата нощ на завръщането му в Белведере. Тя го обичаше. Оливие не беше глупак и си даваше сметка за някои неща. Знаеше, че тя ще преодолее моминското си увлечение по него — вероятно с помощта на рицаря Дьо ла Марш, който изглеждаше доста постоянен в намеренията си да й окаже помощ точно в това отношение. Оливие, който се гордееше със строгото спазване на войнските клетви, които мъжете от рода му бяха давали поколения наред, откри, че не може да остави тази жена просто така. Въпреки, че присъствието й бе като таралеж в гащите, защото тя непрекъснато му напомняше за преживяната загуба. За една частица от същността му, която си беше отишла безвъзвратно.

Оливие надигна чело и се намръщи. По-късно щеше да се мъчи над тази главоблъсканица, но сега трябваше да потърси повереницата си и да й поиска прошка. За сетен път бе длъжен да открие Джулиана и да я заведе у дома си.

 

 

Тя бързо мина през портичката, която се люшкаше нестабилно на ръждясалите си панти. Машинално се протегна да я залости, но после осъзна, че Оливие е дошъл по същия път. Спомни си отъпканата земя в гробището и разбра, че той не за пръв път идва тук. Беше зърнала омразата в очите му, омраза, подхранвана от укора на тези безмълвни бели кръстове. Твоят народ ме държеше в плен, докато братята ми измираха, докато плътта на баща ми се подуваше и кожата му почерняваше. Нямаше смисъл да му обяснява, че това не е нейния „народ“, че и тя е била пленница като него. Знаеше само, че трябва на всяка цена да избяга от неговата ненавист.

И така, вместо да се отправи към замъка и сигурното убежище било на стаята си, било на лабораторията, където повечето хора се бояха да стъпят, тя зави към селото.

Не беше ходила в Сант Урбано от завръщането си, но редовно чуваше как църковните камбани отмерват часовете за сутрешна, обедна и вечерна молитва. Тези камбани определяха живота на хората. Нищо не се беше променило в Тоскана. Нищо никога нямаше да се промени. Един плодороден хълм се издигаше след друг, величествено загърнат в лъскавата зелена мантия на средиземноморски кипариси и пинии, и така до края на вечността. Краката и откриха свой ритъм. Не бяха забравили пътя.

Веднъж озовеше ли се в Сант Урбано, лесно щеше да намери схлупената къщурка с братчето на Сабата. Колибата на родителите им се гушеше под стрехите на по-големите каменни къщи в покрайнините на селото, близо до полето. Не бе трудно да намериш бедняците, които живееха натъпкани на малко пространство, и все пак мъничките им жилища още бяха обградени от ярки делви, пръскащи цвят в мрака, от вино, насипано в стомни с искряща черна и червена глазура, от плодове и билки, нанизани на връв и окачени на прозорците с ленени платна вместо стъкла.

Весела картинка — като се изключи, че на улиците нямаше никой. Всичко се беше смълчало зловещо. Джулиана не видя деца, които си играят, не чу смеха на мъже, които се връщат от работа. Но най-злокобното бе чистата слама, насипала по отъпканата пръст на главната улица, сякаш селото вече се бе приготвило да оплаче свиден малък покойник. Джулиана потрепери, все едно отново бе чула гарвана. Крачките й се ускориха.

Беше толкова забързана, че знахарката за малко да й убегне. Все пак зърна нечия фигура, приведена в мрака на сенките, която се спотайваше зад един ъгъл. Знахарката Елизабета. Джулиана усети как старата жена я изгаря с поглед. Без съмнение тя завиждаше на уменията й, страхувайки се за мястото си в това селце, за препитанието си. В миналото Джулиана познаваше такива жени и винаги ги съжаляваше. Но не и сега. Сега бе зърнала омразата в очите на Оливие и това я бе изправило пред собствените й страхове. Страхове и гняв. Тя запрати този кристален гняв към спотаената фигура, която дебнеше стъпките й.

— Няма да го докопаш черна котко! — бясно прошепна тя, достатъчно високо, за да отекнат думите й в каменните къщи и стобори. — Няма да го докопаш. Няма да го докопаш.

Притисна боровите шишарки към пазвата си — като дете, като бебе. Тя носеше светлина, не мрак. За пръв път в живота си разликата й ставаше ясна. Отликите между двете започваха да проникват със сияйна яснота в ума и сърцето й. Тя носеше живот, не смърт и притискаше тази мисъл към пазвата си. Изведнъж хукна към детето. Знаеше къде отива, знаеше точно какво прави. Знаеше къде е нужна.

— Слава Богу! — извика Сабата и едва не се хвърли в прегръдките на Магдалената. Джулиана веднага разбра, че прислужницата я е чакала. — Елизабета го осъди на смърт. Руните говорели, каза тя, че нямало надежда. Господ ни го отнемал за някакъв незнаен грях. Това щяло да ни е за урок! Но какво сме сторили? Къде сме прегрешили? Баща ми казва, че грехът бил мой. Била съм мърсувала с годеника си и така съм била навлякла Божието наказание. Кълна се, че няма такова нещо. Ако Господ свали проклятието от Джакомо, кълна се, че бих си взела обратно всички целувки и прегръдки. Ако не е твърде късно!

Сълзите се стичаха по бузите й, без да прикриват сините петна, оставени там от тежката ръка на баща и. От хубавото младо момиче, което Джулиана бе видяла тази сутрин, не бе останало почти нищо. Тя погали сплъстените къдрици на Сабата.

— Шшт. Шшт — успокои я. Сега бе спокойна, цялото й вълнение се беше дянало неизвестно къде. Отметна кичурите, нападали по моминското чело, и погледна Сабата право в очите. — Докарай ми майка си, после ме заведи при Джакомо. Нося билки и други прости нещица, които ще му помогнат. Нося изцеление.

 

 

Оливие завари селските улички осветени от факли и гъмжащи от народ. Това бе очаквано, което обясняваше защо идва само с един млад паж, който носеше яркия пряпорец на Дучи Монталдо и защо е просто облечен. Златните му шпори, украсеният със скъпоценни камъни меч и фактът, че бе яхнал жребец, макар от замъка до Сант Урбано да имаше само миля — издаваха благородното му потекло. Бе предпочел да язди под цветовете на собствената си фамилия, наместо под тези на Златния отряд, който предвождаше, защото това бяха неговите хора. Това бе домът, защитаван от семейството му векове наред. Селяните трябваше да са наясно с това, поне ако той щеше да помага на Джулиана. А Оливие желаеше да й помогне. Затова бе дошъл.

Видя, че не всички му струват път с радост. Усещаше как хорското любопитство се превръща в неверие и дори в нещо по-лошо. Това бяха времената на горенето на вещици, а легендата за Магдалената беше добре известна. И не беше единствената. Преди неговото завръщане се шепнеха много обвинения в магьосничество срещу сестра му Франческа, а кардинал Арканджело Конти дори ги беше изрекъл в Рим, „изобличавайки“ в съучастие нейния съпруг Белден д’Арнонкур. Сега Конти се беше преселил на оня свят, изгорен часове преди да успее да изгори Белден, но Инквизицията, насадена от него в Италия, процъфтяваше. Джулиана нямаше капка ум, да дойде така открито, като последна глупачка. Оливие чудесно знаеше защо е дошла. Беше го разбрал, докато крачеше безцелно в нощта и очакваше завръщането й в Белведере. Точно сега ли беше намерила да демонстрира проклетите умения на Алин? Ами ако това бедно дете се разболее по-тежко, или, не дай си Боже, умре? Ако не се боеше толкова, че някой ще го изпревари, Оливие собственоръчно би я удушил.

Раната още го притесняваше много. Стрелата, засегнала рамото му, беше сигурна и добре прицелена. Целта й не беше да го убие, а да му отправи ясно предупреждение. Защо? За какво? Мнозина от собствените му хора бяха добри стрелци, лично ги беше обучил. Дучи Монталдо поддържаха добри отношения с подвластните им селяни, но в последните десетилетия и в Англия, и във Франция имаше сериозни бунтове. В Италия, засега се бяха разминали, но докога? Човек не знаеше, кога искрата ще намери прахан. Високите данъци и бедността бяха всеобща беда.

Оливие леко пришпори коня си. Главата му беше гордо изправена, ръката му почиваше далеч от дръжката на меча.

Някакъв мъж се отдели от тълпата и грубо се изпречи на пътя на графа. Не е млад, забеляза Оливие, взрян в плешивото теме, обкръжено от побеляла коса. Разпозна Ецио Мора. Бе остарял, но очевидно си беше останал размирник. Като всички побойници бързо си беше направил сметката. Сигурно бе решил, че повереницата на Дучи Монталдо не е част от рода и следователно може да си спечели малко слава на неин гръб.

— Ще я намерите оная вещица при детето — намусено изрече той. — Трови го с езическите си лекове, когато на момченцето му трябва лекар от „Сан Марио“, който да помогне на душата му да зареже тоя скапан живот.

Оливие хвърли поглед на пажа си, който беше зяпнал от възмущение при тази наглост, и съвсем леко поклати глава.

— Първо, много поздрави и на теб — спокойно рече Оливие. — Доколкото разбирам, имаш предвид моята гостенка, госпожа Джулиана, и мястото, където се е отбила.

— Отбила? — присмя се селянинът. Изсумтя шумно, после се огледа, за да е сигурен, че публиката следи внимателно разговора. — Комай тук са се отбили сатаната и изчадията му. Следват по петите тая чернокоса изкусителка, тъй ми се чини на мене. Да, тука е тя, езичницата проклета!

На бузата на Оливие заигра нервен тик, но той не каза нищо. Погледът му бързо обгърна мястото, търсейки пролука, през която пажът му да избяга. Прокле се, че е довел момчето.

Други селяни бяха започнали да се присъединяват към своя главатар. Телата им закриваха светлинката, която идваше от прозорчетата на къщурката с каменните стълби по-нагоре.

— На клетото дете му стигат толкова нечестиви заклинания — обади се някакъв мъж и пристъпи напред. — Нашата знахарка му помогна колкото можа. Казахме й ние на тая, ама нямаше кой да ни чуе. Извика майката и я накара да принуди съпруга си да я пусне. Не искахме някаква си езичница да се докосва до момченцето. То си е от наше село и ние имаме право да ни се чуе думата. Тая вещица Джулиана иска да доведе сред нас дявола по тъмна доба и да ни открадне душите, ама няма да я бъде. Ние сме си доволни от стрина Елизабета. Тя няма да плюе в чинията, в която яде. Ама тая, младата — какво ще й попречи да ни измъчва?

Мъжът беше пиян и Оливие си спомни, че Джулиана винаги се е плашела от пияниците. Това бе едно от нещата, които му бе споделила по време на дългото пътуване от Никопол. Надяваше се това животно да не се мярка близо до нея. Надяваше се, то вече да не я е уплашило.

Е, и така да е, скоро щеше да бъде отмъстена. Оливие не искаше да проявява насилие спрямо хората си, но не виждаше какво друго му остава, с тази противна сбирщина мъже. У него се зароди убеждението, че битката е неизбежна, но първо трябваше да осигури безопасен изход за нещастния паж и да разбере къде точно е Джулиана. Това бе най-важното. Мисълта за нея го караше да обуздава гнева си, докато ръката му се прокрадваше към меча.

— Никаква езичница няма да се разпорежда тук — отново поде мъжът, но точно тогава всички се сепнаха от женски писък и последвалите го ридания.

Оливие, който обикновено не се поддаваше на импулси, сам изненада себе си, като забрави цялото си обучение и скочи от коня. Проби редиците на мъжете и когато стигна до върха на тясното каменно стълбище, мечът му беше изваден от ножницата, готов за сражение. Но не се наложи да го използва.

— Прибери това нещо — изсъска Джулиана. — Ако те види, жената ще се изплаши. Тя не плаче от мъка, а от радост. Треската отмина. Детето ще живее.

 

 

По-нататък:

Е, Оливие вече знаеше, че дълго ще си спомня този момент. Щеше да помни как Джулиана свенливо се отмести, за да го пропусне. Щеше да помни плахото изражение на бащата, грейналите лица на майката и сестрата. Щеше да помни колко сладък беше Джакомо с розовите си бузки, който протягаше мъничката си ръчичка към Джулиана. Щеше да помни как повереницата му се усмихна приветливо в ответ.

Да, преди всичко щеше да си спомня усмивката й.

— Господарю. — Майката стори дълбок реверанс, който сякаш накара останалите да се опомнят и те се поклониха на свой ред. Развълнуваната жена продължи:

— Тя спаси детето ми. Накара да напалим огън, въпреки че нощта бе паднала и часът за умиране бе настъпил — тъй ни рече Елизабета. Каза, че строго трябвало да се придържаме към природния ритъм. През нощта нищо не бивало да свети. — Тя млъкна и се обърна да изгледа триумфално мъжа си. — Не ни беше леко да си сменим старите привички, но госпожа Джулиана искаше да разпалим огъня и ние се подчинихме. Следвахме нарежданията й. — Тук женицата се разплака. — И момчето ни оздравя. Дамата сложи вода да кипне — едно голямо гърне, ей го там, виждате, че още дими — натроши борови шишарки и ги хвърли в него, също кора от палисандрово дърво и капна вътре масло от рози. Каза, че розата съдържала много целебни съставки. Разкази ми много приказки и легенди за розите, дето никнели отвъд Балкана. Това била планина в земите, от които идвала. Накара ме да метна над гърнето чист тензух и двете се редувахме да държим Джакомо над парите. Още малко и щяхме да му наврем главата в гърнето! Тя обаче не даваше на друг да го държи, само на мен. Редувахме се значи. И изведнъж Джакомо взе да кашля… Нашият Джакомо кашляше! — Опита се да продължи, но вълнението я задавяше. Джулиана довърши вместо нея:

— Той изкашля миазмата — простичко изрече тя. — И после започна да се подобрява.

 

 

По-нататък:

По-късно, навярно хиляди пъти щеше да си спомня тези неща и това щеше да му навява приятни чувства. Гневът и разкаянието вероятно щяха да се появят по-насетне.

А сега… е, сега Джулиана беше близо до него и това бе най-важното. Беше прибрала нещата, използвани за изпаренията, и се бе уверила, че детето наистина е добре, преди да му позволи да я отведе. Вървеше до него, толкова уморена, че бръщолевеше несвързано, но затова пък развълнувана и щастлива. Усмихваше му се, докато той водеше коня за поводите и двамата крачеха през ранната сутрешна мъгла. Оливие с удивление си помисли, че всъщност, от много години не е изминавал пешком пътя от замъка до селото. А дали изобщо някога го беше извървявал? В края на краищата, той бе рицар, и като такъв — залепен за седлото. Битуваше някаква неясна представа, че рицар без кон е странно животно. Но Оливие не мислеше за това, в тази ранна утрин. Искаше времето с Джулиана да продължи до безкрай, а ездата би ги отвела до Белведере твърде скоро. Отдавна бе изпратил пажа да си почине в замъка.

— Тогава се сетих, че може би знам нещо, което ще е от полза…

Оливие кимна. Наблюдаваше как устните й му разказват цялата история. Беше толкова запленен от тях, че не можеше да откъсне поглед. От горчивия поглед, с който го беше удостоила на гробището, не беше останала и следа, за което Оливие бе благодарен. Беше свикнал с обожанието и то му се нравеше. Гневът й не му се беше отразил добре. Не, поправи се мислено той, това не беше вярно. Нямаше нищо против гнева й, просто не искаше да му е сърдита. На него. Е, сега не беше. Личеше си по усмивката й, по оживеното й бърборене. Все още не се смееше, поне не си позволяваше да се засмее в негово присъствие, но Оливие знаеше, че и това ще стане. По някаква незнайна причина бе от огромно значение, че един ден тя ще се смее непринудено с него, както се беше смяла с рицаря Дьо ла Марш. Това наистина беше важно.

Струваше му се съвсем естествено да улови ръката й и да я притегли към себе си.

Тя направо смърдеше — Оливие отбеляза това с почуда, но не и с отвращение. Неговата придирчива Джулиана миришеше на пот, безпокойство и тежък труд. Косата й бе сплъстена, все още влажна от парата, която бе вдишвала многократно с малкия Джакомо. Освен това, Оливие ясно долавяше мириса на страх — повереницата му е била уплашена. От селото? От Магдалената? Не знаеше, пък и не беше важно. Тя не беше позволила на страха да я възпре. Независимо от всичко беше изпълнила дълга си.

Дълг ли?

Е, той пък нямаше да изпълни своя. Нямаше да мисли за Домициана или за обязаностите си към своята млада повереница, дори за усложненията, които щеше да си навлече с постъпките си. Поклати глава. Тези мисли нямаха място в ума му. Имаше други неща, към които да насочи вниманието си.

Желаеше Джулиана. Нуждаеше се от топлината й. Само това имаше значение. Това и фактът, че тя на свой ред го желае.

От известно време насам бе твърдо решен да я целуне. Само веднъж. Нещо в него държеше да разбере какво е усещането.

Спря да върви, поводите тупнаха на земята и той притегли Джулиана в прегръдката си.

Ала когато сведе устни към нея, съзря несигурност дълбоко в тъмните кладенци на очите й. Ръката й се вдърви. Обикновено безкомпромисен, когато желаеше нещо, този път Оливие се поколеба. Подвоуми се. За момент се ослуша и дочу първата за деня песен на червеношийката.

Имаше време. Тя щеше да го целуне. Оливие чувстваше това с цялото си мъжко същество.

Тя беше Джулиана, а той бе неин повелител.

И тя наистина се приближи и го целуна. Отскубна ръката си от неговата и нежно проследи очертанията на устните му. Той вкуси аромата на бор и палисандрово дърво. Колко мека беше кожата й. Тя бе толкова мека, когато отвори уста и го погълна.

— Оливие.

Граф Дучи Монталдо установи, че е несравнимо да чуеш горещия, сладък звук на собственото си име, прошепнато в собствената ти уста. Джулиана се изви в обятията му и предпазливо, дори целомъдрено го привлече към себе си. Езикът й го изкушаваше. Оливие усети как Джулиана — женственото й ухание, нежното й тяло, влажната й коса — го изпълва, пропива се в него. Сега и да искаше, той не можеше да се поколебае.

Защото една нечакана топлина се бе разляла в снагата му, стопявайки лед, за чието съществуване Оливие дори не подозираше.

Трябваше да притежава Джулиана. Само толкова не му стигаше.

Затова се стресна, когато тя се отдръпна от него. Стресна се, обърка се и дори се разгневи. Чак тогава видя пажа с лице, зачервено от тичане, който се опитваше да привлече вниманието му. Туниката на момчето — бяло и тюркоазно — беше единственото ярко петно в утрото, което обещаваше да е доста сиво. Не си спомняше името на пажа или родословието му, но беше така бесен, че реши незабавно да го прати да си стяга багажа, пък ако ще и да е синът на самия крал Шарл. Обаче усещаше кротката ръка на Джулиана под мишницата си, видя и спокойната, сладка усмивка, с която тя се обърна към момчето. Оливие не можеше да позволи на собствената си гостенка да го надмине по любезност. На момчето му трябваха няколко укора и една малка лекция върху дискретността, ала за това имаше време по-късно — и насаме.

— Доложи — хладно изрече той, но не се дръпна от Джулиана, не отмести ръка от нейната. Затова пък тя се отстрани от него.

Пажът стори дълбок поклон, хвърли свенлив поглед към Джулиана и се обърна към своя господар:

— Сир Гасиен ме изпраща при вас, графе. От Венеция е пристигнало спешно известие, че граф Лучано Вениер ви носи послание от управляващия дож. Важно послание — достатъчно важно, за да се нагърби самият граф със задачата да ви го предаде лично. Пътувал е нощем и съвсем скоро трябва да очакваме пристигането му в Белведере. Вече щеше да е пристигнал, ако не водеше своето семейство със себе си.

— Семейство ли? — Не бе нужно да поглежда към Джулиана, за да узнае реакцията й. Все още се чувстваше обгърнат от същността й, целувката още изгаряше устните му. Пажът кимаше, мъчейки се да вземе думата. — Семейство ли? — думите отекнаха повторно.

Джулиана направи още една стъпка назад.

Момчето усърдно закима в знак на съгласие.

— Сир Кристиано изрично нареди да наблегна, че графът води съпругата си и две от дъщерите си — младата Джиневра и госпожа Домициана.