Дебора Джоунс
Венецианският лъв (24)

24.

Отново се намираше в килията на майка си и — о! — майка й беше наблизо. Въпреки мизерията, притичващите плъхове, вонята и влагата на затвора за вещици, Алин й се усмихваше. Магдалената прегръщаше дъщеря си. Нежните й ръце приглаждаха косата на Джулиана назад от челото й. Тя нежно изми яркия грим от дванайсетгодишното лице на Джулиана.

— Ама!

Колко много обичаше майка си. Как никога не можеше да й се насити.

Аз и моята, ама. Моята ама и аз.

— Ела с мен, ама — прошепна Джулиана. Гласът й беше завален от радост — Толкова дълго и упорито те търсих. Струваше ми се, че никога не ще успея да се върна обратно. Открих място за нас, ама. Място, където можем да бъдем винаги заедно — сигурно място.

— Тихо — промълви Алин. Сладкото ухание на нейните рози обгърна килията. — Но кажи ми, този мъж скъп ли ти е?

Усмивката на Джулиана идваше право от сърцето. Тя вече не беше дете, а жена — истинска жена.

— Да — простичко отвърна тя. — Обичам го.

Магдалената изпитателно се взря в дъщеря си. Силата, която отначало ги свърза, а накрая ги раздели, сега пращеше и пукаше между тях. Джулиана видя как тя сякаш се кристализира точно над красивата глава на Алин.

Аз и моята, ама. Моята ама и аз.

Чу как ангелски гласове пеят нейната песничка.

— Добре. — Усмивката на Магдалената бе лъчиста — В такъв случай това е достатъчно, дори повече от достатъчно. Накрая любовта е тази, която ни носи освобождение. Останалото изобщо не притежава Сила. Остани с тази любов, дъще. Следвай я, където и да те отведе.

Нещо в начина, по който Алин произнесе думите, изтри сладката усмивка от лицето на Джулиана. Накара я да протегне студените си ръце, за да улови Силата на майка си. Да я улови и никога да не я пусне. Двете можеха да останат завинаги заедно. Беше дошла от толкова далеч. Беше стигнала толкова близо. Но нейната ама избледняваше във въздуха, ставаше прозрачна. Изчезваше безвъзвратно.

Накрая остана само един мъж, облечен в черно, мъж, когото познаваше добре. Усмихна й се победоносно, подавайки й бяла роза.

— Тя отдавна е мъртва — прошепна той.

 

 

— Отдавна е мъртва — повтори Доган бей. Той бе замаян от триумф — не само заради това, което бе сторил в миналото, но и заради това, което правеше в настоящето. Не можеше да повярва, че за един ден милостивият Аллах, не само е поднесъл Никопол в ръцете на султана, но и че му е върнал тази нахална наложница, за да я накаже. — Аз лично убих Алин.

Джулиана постепенно се връщаше в съзнание. Разбира се, бяха я упоили. Усещаше тежка замаяност. Бяха сложили наркотика във водата — единствено това й даваха, откакто я бяха захвърлили в тази мрачна и самотна килия. Ала Джулиана знаеше, че видението на Алин не бе причинено от наркотика — то бе така чисто, съвършено и реално. Още усещаше аромата от розите на майка си. Още усещаше как меката й ръка я гали по косата.

Още чуваше песничката за ама.

— Беше мъртва шест часа след твоето бягство — продължи Доган бей. — Нямах избор. Но и да имах, пак щях да я убия. Тя си призна какво е направила, като знаеше, че наказанието е смърт. Помоли само да пощадя бавачката.

Джулиана се насълзи, докато гледаше мъжа, който някога обладаваше майка й. След всички тези години той още бе жив и здрав, а Алин бе мъртва. Запита се дали си е взел други наложници. Нямаше значение. Опита се да го намрази за това, което е причинил на нея и на майка и. Но било поради умората, било поради наркотика, не успя. Чуваше как звуците от битката проникват през стените на тъмницата. Чуваше писъците на умиращите и сърцето не й даваше да мрази. Беше видяла какво може да причини омразата. С невероятна яснота си даде сметка, че Доган бей е действал, тласкал от гордост, а не защото наистина се е интересувал от нея. Желаел я е, но никога не я е обичал истински. Сега Джулиана беше обичана и можеше да прави разлика между двете.

Вдъхна уханието от майчините рози. Чу песента за ама. Сети се за Оливие и се помоли на Господ да го пази.

Ала бе невъзможно да мислиш, че някой може да бъде опазен в ада, който цареше под Никополската твърдина. Доган бей я беше завлякъл до ръба на крепостните стени, за да види какво точно е сътворил нейния Бог. Тя би искала да стисне здраво очи, да запази спомена за розите и песничката. Да възприеме мисълта, че майка й е мъртва.

Но Доган бей не й позволи. Беше решил, че тя ще види края на това, което той наричаше „френската лудост“. Принуди я да гледа. Тя трябваше да бъде наказана.

Накрая Джулиана видя всичко.

Френските рицари не бяха изчакали смъртта да ги покоси вкупом. Бяха препуснали в галоп срещу врага и се бяха срещнали в равнината. Турците имаха огромно числено превъзходство, но французите не се дадоха лесно. Някои така се сбиха с войските на султана, че и от двете страни се разлетяха късове месо. Джулиана чу агонизиращите писъци, усети миризмата на кръв.

С ужас се сети за Оливие. Оливие сигурно бе насред цялата тази смърт.

— Вие сте чудовища — прошепна тя на мъжа, който бе първият й любовник.

— Чудовища? — повтори Доган бей. Гласът му беше закачливо ироничен, но погледът му бе студен като лед. — Много се съмнявам, че ние сме чудовищата тук. Може би не знаеш какво са направили твоите добри християни. Когато разбрали, че султанът наближава към тях, те се паникьосали и убили заложниците от Оряхово. Всички тези жени и деца били изтребени до крак. Дори и християните сред тях.

— Лъжеш! Това не може да е истина! — ужаси се Джулиана.

— Истина е, истина е. Всички са мъртви — повтори беят. — Скоро и ти ще ги последваш.

Тя се олюля, но точно тогава зърна някакво движение в далечината, където французите още се биеха. Приведе се над парапета и видя как сарацините напредват към последната групичка французи, облечени в ярки брони. После видя как същите тези французи падат на колене — но не от смърт, а в знак на молба за милост. Джулиана присви очи и различи граф дьо Новер. Зачака, без да смее да диша, без да смее да се надява. Проследи очите на французите до един мъж, когото познаваше. Един мъж, който трябваше да произнесе присъдата си.

Видя султан Баязид, същият, който някога я черпеше с бонбони и локум, да кима в знак, че пощадява живота на графа.

И Джулиана Мадригал, жена, която вече не бе просто дъщерята на Магдалената, разбра, че последната дълга битка в тази кратка, но ужасна война, най-сетне е приключила.

 

 

В бъдните години трубадурите щяха да пеят за Джулиана Мадригал. Щяха да разказват историята на рождението й, как избягала, но после се върнала да спаси майка си. Щяха да пеят за Алин дьо Лионе и рицарите — тамплиери, изгорени на клада. Щяха да описват в стихове как Доган бей пленил Джулиана при завръщането й в Никопол и какво се случило след това. Оливие Дучи Монталдо щеше да бъде обезсмъртен заедно с нея. Тяхната любов, изградена на велика саможертва, щеше да послужи за основа на митове и легенди. Постепенно славата й щеше да замъгли традицията на Магдалената и историята за магьосничество щеше да бъде първо потулена, а после и забравена в превратностите на времето.

Но сега, когато султанът триумфално влизаше във владение на своята освободена твърдина, на никой не му беше до песни за прослава. Дори победителите скърбяха за невероятната цена: твърде, твърде висока се оказа тя! Баязид влезе в Никопол, докато камбаните на църкви и джамии призоваваха вярващите на молитва. Като се изключи това — и писъците на умиращите — цареше само покрусено мълчание.

 

 

Трябваше да бъде силна. Трябваше да бъде силна. Имаше хора, които се нуждаеха от нея. Притежаваше умението да им помогне. Той щеше да очаква от нея да изпълни дълга си. Щеше да очаква от нея да прави стъпка след стъпка.

Джулиана знаеше, че Оливие очаква от нея да не се предава.

Но това беше невероятно трудно.

Баязид бе забранил да я държат в килия. Той имаше хиляди умиращи войници и се нуждаеше от всеки, който можеше да помогне за тяхното спасение. Джулиана не беше мюсюлманка, а християнка. Имаше правото свободно да се движи сред мъже.

— А моите мъже се нуждаят от уменията й — успокояваше султанът Доган бей, своя верен и велик съюзник. — Победихме, но с ужасни загуби. Ние пострадахме повече от французите. Плаках, когато видях полето, осеяно с телата на войниците ми. Плача, когато си помисля за изкланите жени и деца от Оряхово. Уморих се да убивам. Щедро ще те възнаградя за твоята преданост, но сега ми дай Джулиана Мадригал. Тя е изключителен лечител, също като майка си. Има само един човек на тази земя, когото бих видял мъртъв, и това е Сигизмунд Унгарски. Той предизвика тази катастрофа. Равнината е осеяна с хиляди трупове. Само да го намеря, ще удуша унгарския крал с голи ръце.

И наистина, цял Никопол знаеше, че султанът часове наред е ходил по осеяното с мъртъвци поле, търсейки Сигизмунд, за да разчлени тялото му й да го даде за храна на кучетата. Но французите бяха предявили претенции да бъдат първи в боя, а унгарците и другите съюзници бяха останали накрая. Но ариергардът почти не бе видял бойни действия. Тежката цена бе заплатена от авангарда. Мнозина се вярваха, че унгарският крал е успял да избяга.

— Ще го удуша с голи ръце — яростно повтори Баязид.

Доган бей погледна към опустошенията около своя град и пламенно се съгласи.

— Хиляди мъртви — повтори султанът без чувство на триумф. — Хиляди, струпани връз хиляди. Трябва да ми дадеш Джулиана, за да спаси каквото може.

Джулиана правеше всичко по силите си. Беше благодарна за работата. Тя й пречеше да се отдава на глупави мисли. Спираше я да си помисли: „Докато не узная със сигурност…“ или още по-ужасното: „Мъртъв е. Знам, че е мъртъв. Чувствам го в сърцето си.“ Бе твърде зашеметена, за да е уверена, че докосва Силата. Не можеше да каже със сигурност дали в нея се обажда онзи тих глас. Трябваше да изчака онзи миг на съсредоточаване, когато човек не знае, а чувства със сигурност.

А майка и все още бе с нея. Видението все още й носеше утеха и знанието, че Алин е наблизо. Майка й беше обещала, че накрая Джулиана ще узнае всичко, което е от значение, и това й даваше сила да чака. Що се отнася до настоящия момент, работеше усърдно и прилагаше уменията си.

Джулиана приветстваше изтощението на своето тяло. Приветстваше умората.

— Ето че отново се срещаме — каза гласът. Както винаги, той говореше на перфектен френски. Отначало на Джулиана й се стори, че звукът е илюзия, причинена от небивалата жега. Улиците на Никопол представляваха море от ранени войници, бушуващо под слънцето. Нима беше открила Асен тук? Да, точно това бе станало.

— Асене! — Тя се наведе над него, взря се в раната от боздуган на гърдите му и разбра, че му остават броени минути. — Мислех, че си избягал на Запад.

— Върнах се — без заобикалки отвърна той. — Открих, че доста съм се привързал към своите войници. В края на краищата, не можех просто така да ги предам. Сигурно съм се размекнал с напредването на годините. — Той замлъкна. — Молех се да те зърна още веднъж.

— Мислех, че не си човек, който се моли — каза тя и отметна косата назад от челото си. Приближи се още до Асен.

— Но ето, че за това се молех. — Той успя да се усмихне криво — ляво. — Имам нещо да ти кажа.

Джулиана реши, че сигурно става дума за сражението или че той най-накрая е научил кой е предателят в съюзническите войски. Но Асен бе приготвил друго за нея:

— За пръв път срещнах Алин в Лион — тихо започна той. — Познах я в най-дълбокия смисъл на думата. Не знам дали вече пожелаваше черния мъж. Той е — беше — прелат, кардинал, макар и много покварен. Името му е — беше Арканджело Конти. Сир Арнонкур познава злобата му от първа ръка, също и госпожа Франческа. Той бе техният черен ангел, решен да им навреди колкото може. Той беше хрътка, изпусната на свобода от ада. Но сега е мъртъв. — Асен въздъхна. — Убиха го.

Джулиана не беше толкова сигурна. Спомни си стареца на моста, сънищата си. Но нямаше да смущава последните мигове на Асен със съмненията си. Нямаше да позволи на спомена за този студен, черен мъж да попречи на изповедта му.

Той искаше да й разкаже за майка и.

— Когато се срещнахме за пръв път, Алин беше красива и бедна. Притежаваше определена дарба. Хората я долавяха у нея. Онзи мъж я видя. Аз също. Но разбира се, тогава вече бях женен. Бъдещето ми зависеше от прищевките на султана. Алин бе красива и аз я обикнах, но тя с нищо не можеше да ми е полезна. Не можеше да послужи като оръжие в плана ми за отмъщение. Нито пък аз можех да стана инструмент за амбициите й — а тя имаше големи амбиции.

Алин не познаваше собствената си майка. Взела я някаква старица, която колела прасета. А мъжът бил добре облечен. Миришел несравнимо по-добре от грухтящите свини в кочината. Обещал й чиста постеля, вкусна храна и хубаво вино. Обещал й, че тя ще се храни от сребърни чинии. Обещая й Силата. Алин била готова да се продаде за много по-малко. Инквизицията била започнала да души около лечението с билки, което предлагала на бедните. На свещениците не се нравели талисманите, които изработвала, или амулетите, които носела. Тя била жена без семейство, без помощ, без закрила. Не притежавала сила. Не разполагала с избор.

— Но е познавала теб — меко възрази Джулиана, макар че усети как в нея се надига гняв. — Толкова ли не можа да й помогнеш?

— Тя нямаше пари — най-сетне прошепна Асен. — Нямаше сила. А аз имах отмъщение. Трябваха ми и двете. Исках ги.

— Изоставил си я — укори го Джулиана. — Изоставил си мен.

— Ти още не бе родена, когато си тръгнах, но вярно: знаех, че ще се появиш на бял свят. Алин ми беше казала, молейки ме да остана. — Той отново се закашля. — Но аз имах дълг към своето семейство. Бях му обещал отмъщение. Имах отговорности.

— Но ние също сме били твое семейство!

— Сега го знам — тихо промълви Асен. — Тогава не го знаех.

— Значи си допуснал да се случи.

— Допуснах да се случи. Знаех, че кардиналът ще се погрижи за нея. Преди го бях виждал със султана. Знаех, че е учил на Изток и добре говори турски. Знаех, че споделя тайна със султана, макар че Баязид не носи малтийската звезда. Знаех, че нищо лошо няма да й се случи, докато разполага с покровителството на Конти.

— Не е било така. Инквизицията я осъди на клада.

— Заради това, на което той я научи? Може би. Но Алин беше ученичка, жадна за знания. Не подценявай волята на майка си. Тя бе твърдо решена да се издигне, да заживее по-добре. Кардинал Конти й осигури средствата и легендата. Тя прие историята за Магдалената и нейната връзка с рицарите — тамплиери. Превърна я в свой мит и своя слава.

— Но вярна ли е тази история? — настоя Джулиана. — Родени ли сме вещици?

Асен вдигна поглед, но не към Джулиана. Очите му бяха вперени в шестовърхата звезда на гърдите й — звездата, която тя имаше от майка си. Джулиана усети как металът се сгорещява.

— Дали си магьосница, Джулиана? — Той въздъхна. — Това е нещо, което ти трябва да решиш. Точно както Алин го реши за себе си.

Джулиана знаеше, че е срамота, но изпитваше силен гняв към този умиращ. Беше му бясна, че отново я изкушава с полуистини, легенди и лъжи.

— Ти нищо не ми казваш. Точно както не ни разкри нищо във Венеция. Можеше да предотвратиш цялото това кръвопролитие, ако беше назовал предателя. Защо ме повика, за да добавиш нови загадки към живота ми?

— Нима не си разбрала? — Асен престана да кашля и я погледна право в очите. — Защото ти си моя дъщеря — единствен плод на единствената любов в моя живот. Никога не съм прегръщал кое да е от децата си. Никога не съм утешавал кое да е от тях — всъщност те и не търсеха утеха при мен. Но сега искам да те прегърна, детето ми, преди да издъхна.

Джулиана се поколеба. Усети как гневът й отшумява и замира. Беше пристигнала в Никопол твърде късно, за да спаси майка си, но навреме, за да помогне на баща си. Джулиана, дъщерята на Магдалената, не вярваше в съвпадения. Знаеше, че Алин е открила покой. Може би и Асен можеше да го намери.

Единствен плод на моята единствена любов.

Джулиана протегна ръце и прегърна баща си.

И тогава сълзите потекоха бурно. Сълзи, които не беше проляла нито за Гасиен дьо ла Марш, нито за Мишел дьо Кроаян или дори за Оливие — своя любим. Оливие, с когото бе споделила един дъх, една любов, едно сърце.

Потокът безмълвни сълзи беше толкова силен, че тя за малко не пропусна прощалните думи на баща си, неговия подарък за дъщерята, която му бе простила и която той обичаше:

— Предателят на Венеция е граф Лучано Вениер.