Дебора Джоунс
Венецианският лъв (23)

23.

— Хайде, господарке. Побързайте, побързайте!

Джулиана се поколеба, смразена в отслабващата хватка на съня си, протягайки се към обгърнатия от мрак мъж, който щеше да й разкрие нейната тайна. Той беше толкова близо, че отново би могла да вземе бялата роза от него. Така жадуваше да узнае отговора на тайната! Така жадуваше да разбере. В краткия промеждутък между съня и будуването, й се стори, че отговорът е всичко, което някога е искала. Но мъжът вече си отиваше, пропъден от потока думи, който я заливаше.

— Събудете се, госпожо Джулиана. Моят господар беше тежко ранен — викаше Мишел.

Джулиана се изправи на сламеника. Осъзна, че е сама в леглото си.

— О, Боже, не! Не и Оливие! Не и моят любим!

Отначало Мишел не я разбра, сетне бързо поклати глава:

— Доколкото знам, граф Дучи Монталдо е жив и здрав. — Момъкът бе прекалено млад и неопитен, за да скрие мъката в очите си. — Рицарят Дьо ла Марш пострада зле.

— Оставете ме да се облека. Ей сега идвам.

Джулиана се изправи с олюляване и си навлече простата туника, с която ходеше при болните. Прокара трепереща ръка по остриганата си коса и грабна конопената кошница с мазилата и билките.

Още не беше съмнало. Мишел й помогна да се качи на един жребец с покривало, после яхна друг кон. Цветовете на техните оглавници — червеното на бургундския херцог и зеленото на неговия син, граф дьо Новер, все още бяха свежи и весело се ветрееха. Сега Джулиана чуваше звука от дрънченето на метални оръжия. Чуваше ругания и писъци. Жребците препускаха бавно по изровения път.

— Бързо, кажи ми какво се случи.

— Брилянтната идея беше на сир Дьо Куси — отвърна Мишел. — Каза, че трябва да превземем крепостта тази сутрин и ние стигнахме там, точно когато турците дойдоха да изгорят моста. Джулиана, не можете да си представите смаяните им физиономии!

Мишел все още бе достатъчно млад, за да си позволи възхитен кикот, преди да продължи:

— Ние бяхме петстотин души, в това число граф Оливие и сир Гасиен. Цветът на Франция също беше с нас — Куси, Бусико, Анри дьо Бар. Бяхме великолепен авангард!

— Какво се случи? — В гласа на Джулиана хапеше нетърпение.

— Оказахме се заклещени. — Мишел я стрелна с поглед. — Не можахме да превземем града. Турците бяха подготвени. Отбраняваха се свирепо. Накрая унгарците трябваше да ни се притекат на помощ. Крал Сигизмунд изпрати бойците си по крепостния вал и с тяхна помощ успяхме да пробием вражеските редици. Бусико искаше да откажем помощта, но отчаяно се нуждаехме от нея. Но накрая победихме. — Смутеният глас на Мишел трепна.

— Българите ни предадоха града, молейки да пощадим живота им. Разбира се, Сигизмунд се съгласи. Той ще бъде сюзерен тук, когато извоюваме победата, и е длъжен да поеме отговорност за местните. Но ние казахме, че вече сме превзели крепостните стени и следователно Сигизмунд е нямал право да преговаря от свое име. Щитоносците получиха своята традиционна плячка. Пленихме хиляда души за откуп. Останалите бяха посечени.

Джулиана затвори очи. Едва дишаше.

— А Гасиен?

— О, Джулиана, ужасно е. — Сълзите на Мишел намокриха бузите му. Той вече не беше рицар. Бе едно съвсем младо момче. — Сир Гасиен пострада най-зле. Якопо Москато казва, че ще загуби ръката си — ръката, с която върти меча. Мили Боже, как може да съществуват такива неща?

Как може да съществуват такива неща?

Какво да му отговори? Кои думи да употреби? Напрягаше се, но те не идваха. Не можеха да преодолеят свитото й сърце.

Ето защо не каза нищо. Когато стигнаха мястото, където лежеше Гасиен, тя помогна на Якопо Москато. Почисти раната на приятеля си възможно най-добре и го изми. Нанесе лечебните си мехлеми. Подържа здравата му ръка. Остана с него целия ден. И за двамата битката бе приключила твърде скоро.

— Ще живее ли?

Мирисът на сражението още обгръщаше Оливие, който влезе в палатката. Както и при Видин кръстоносците бяха извадили късмет. Ранени бяха може би десетина мъже, никой от тях толкова тежко като Гасиен дьо ла Марш. Сред французите и техните съюзници нямаше нито един убит. Джулиана ги чу да празнуват победата и да хвалят Божията милост.

— Трябва да живее! — отвърна тя. По предложение на лекаря бе упоила пациента с отвара от алое и смирна срещу болката. — Но за тази цел той трябва да го пожелае, майка ми винаги е казвала така, а и Якопо е на същото мнение. Гасиен трябва да поиска да оздравее.

— Той е войн, който току-що е загубил силната си ръка. Все още изпитва, твърде голяма болка, за да знае дали му се живее или не. Това ще дойде по-нататък. — Оливие притегли Джулиана към себе си. — Но ние сме длъжни да го отведем от тук. Как мислиш, дали е в състояние да пътува?

— Не, разбира се, че не. Изгубил е много кръв. Ще бъде опасно за него.

— По-опасно ще е, ако остане — тихо отбеляза Оливие. — Хиляда пъти по-опасно.

Джулиана се вцепени. Забеляза, че пак се спуска сумрак. Беше прекарала целия ден в грижи за приятеля си. Скоро трябваше да запалят свещите и факлите. Спомни си как гледаха снощния залез, когато Гасиен бе здрав и читав. Сякаш оттогава бяха минали хиляда години.

— Султанът скоро ще ни нападне. Съгледвачите донесоха вести — зашепна Оливие. — Когато види какво сме сътворили тук, няма да има милост за християнските войници. Баязид ще отмъсти за кръвта, пролята във Видин и Оряхово.

— Спечелихме тези битки. Нима не можем да победим войските на султана?

— Спечелихме срещу гарнизоните на тези две крепости. Войниците от гарнизона са нищо в сравнение с гавазите, от които се състоят челните му отряди. Те се считат за оръдия в ръцете на Аллах. Били са обучени да се съпротивляват с религиозен фанатизъм срещу това, което считат за варварско нашествие. За тях, ние сме неверниците. — Оливие млъкна и иронично изви устни. — Няма да имат пощада. Не и след това, което се случи във Видин и особено след днешното клане. Боже мили, невинни дечица… Какво стана с нашите клетви? Какво стана с тези, които се заклехме да браним?

Джулиана се взря в очите му и ужасът на неговите думи проникна в съзнанието й.

— Жени и деца — промълви тя.

— Утре оттук потеглят кораби. Длъжни сме да убедим Гасиен да се качи на някой от тях. Той е прочут френски рицар, който с нищо не може да ни е от полза в това безпомощно състояние. Трябва да си тръгне, преди да е станало късно. Длъжна си да го убедиш, Джулиана. Той ще те послуша. Ще го вразумиш.

Накрая стана точно така. На Джулиана й отне цяла нощ, но на сутринта Гасиен бе готов за заминаване. С Оливие го загърнаха в наметалото, а двама оръженосци го натовариха на конопена носилка и го отнесоха до реката. Джулиана и Оливие крачеха след Гасиен, хванати за ръка. Подире им вървяха двама пажове, които щяха да придружат своя сюзерен и младия доктор Москато до Италия. Лицето на доктора, обикновено оживено и бодро, сега изглеждаше посърнало. Сир Мишел дьо Кроаян носеше доспехите на Гасиен дьо ла Марш. Дрънченето им смущаваше утринната тишина. Бронята беше все още така лъсната, че Джулиана видя как в брънките й се отразява ято птици, литнали на юг.

На брега на реката тя чу шум и се обърна. Граф дьо Новер заедно с Бусико, Куси и Анри дьо Бар — първите рицари на Франция — мълчаливо застанаха наблизо. Не ги придружаваха пажове, оръженосци или телохранители. Не бяха дошли на коне. Първите рицари на Франция бяха стигнали дотук пеша. Те безмълвно наблюдаваха как товарят Гасиен дьо ла Марш на баркаса, който щеше да го отведе надалеч. Чак когато Гасиен беше успешно качен на борда, Жан дьо Новер се отдели от групата и пристъпи към тях. Той носеше своето лично знаме на кръстоносния поход. На яркозелен фон бяха избродирани Богородица и лилиите на Франция. Към плата бяха пришити перли и скъпоценни камъни. Нямаше вятър, който да го развее. Под зоркия поглед на Джулиана надменният наследник на Бургундския херцог коленичи пред своя васал и притисна знамето в ръката му. Двамата мъже се спогледаха. Никой не проговори. Жан дьо Новер се изправи ненадейно и си тръгна, последван от другите рицари. Звънтенето на златните им шпори отекна във въздуха, докато те бързаха към френския лагер.

Беше началото на септември. Бяха потеглили от Буда само преди шест седмици, но на всички им се струваше, че месец юли е бил преди цяла вечност.

— Това е кошмар — прошепна Джулиана, докато гледаха отдалечаването на баркаса.

Оливие стисна ръката й, когато корабът направи завой и изчезна от погледа им.

— Ти също трябва да си заминеш. Можеш да отидеш направо в Белведере и да ме изчакаш там.

Джулиана бавно поклати глава — точно както той си знаеше. — Твърде далеч стигнах, за да се връщам сега — промълви тя.

— В Никопол ще има смърт — предупреди я Оливие. — За теб ще е толкова опасна, колкото за Гасиен. Ако попаднеш в ръцете на Доган бей, той със сигурност ще подири отмъщение.

— Знам. — Тя обърна лице към него, за да го облее с любовта на усмивката си и за да запомни мига през всички дни на изпитания, които предстояха. — Двамата с теб умряхме в Белведере, но възкръснахме пак там. Не се предадохме тогава. Не ще се предадем и сега.

— Да — съгласи се граф Дучи Монталдо и се наведе да целуне любимата жена. — Няма да се предадем.

 

 

По-късно лежеше до нея и шепнеше в ухото й:

— Няма съмнение, че Баязид е наясно с намеренията ни. Султанът е информиран за всичките ни ходове — прекалено информиран, за да го отдадем на случайно стечение на обстоятелствата. Със сигурност ще се притече на помощ на Никопол, когато го обсадим. Градът е изключителна стратегическа точка. Крепостта е ключ към контрола над остатъка от Дунава. Който владее Никопол, владее Балканите и има разчистен път първо към Унгария, после към Италия и останалата част от Западна Европа. Известно ни е, че Баязид е потеглил и сигурно вече е наблизо. Не знаем точно колко близо и кога ще атакува. А това е важно. Султанът разчита на изненадата.

— Значи ще го откриеш.

Оливие кимна със задоволство и тя нито взе да го умолява, нито употреби оръжието на сълзите си. Открай време го познаваше толкова добре. Вероятно беше осъзнала какво ще направи, преди него самия.

— Тръгвам тази нощ — тихо рече той. — Незабавно, само да се облека. До Никопол има три дни път пеша. Дьо Новер ще потегли натам утре сутринта. Пристигне ли, ще обсади крепостта. Твърдината няма да се удържи без външна помощ. Доган бей е свирепо предан на султана и ще се съпротивлява, разчитайки на подкрепление. Баязид няма да го разочарова. Длъжен съм да открия с колко време разполагаме преди пристигането на въпросното подкрепление.

Джулиана само кимна, но пръстите й върху бузата му бяха като лед.

— Сигизмунд обеща да бъде твой защитник, докато ме няма. Врече ми се да те закриля и затова не бива да се отделяш от него. Той ще има грижата за твоята сигурност, ако битката започне, преди да съм се върнал. Не искам да те оставям така — длъжна си да ми повярваш. Но сега ни очаква истинска касапница. Дългът към моите войници стои на първо място.

— Ще бъдеш в опасност — каза тя.

— Не колкото теб. Обещай ми, че ще се пазиш. Стой при крал Сигизмунд, докато ме няма.

Джулиана се усмихна и го целуна. Не обеща нищо.

 

 

Веднъж Джулиана беше видяла рисунка на Родоския колос в един илюстрован пергамент. Арабите, като велики математици, се възхищаваха на науката, родила такава невероятна скулптура. Беше чувала учени мъже да го обсъждат със страхопочитание. Тя също бе запленена от него. Часове наред гледаше втренчено рисунката в онзи пергамент, точно както сега гледаше Никополската крепост — мястото, което навремето бе неин дом.

То вече не й беше дом, но си го спомняше добре. Спомняше си го с целия страх на едно дванайсетгодишно дете. Дунавската равнина сякаш се свиваше от страх под него, също като съюзническата войска. Природата бе създала Никопол, за да властва. Той се издигаше над реката и управляваше това място от началото на времето. Тесен път отделяше брега на реката от стръмната варовикова скала, на която се извисяваше крепостта. Самата скала беше разсечена на две от една дълбока урва. Крепостта бе разположена и от двете страни. Джулиана бе живяла в по-голямата част, която съдържаше процъфтяващо пазарище, християнски и мюсюлмански религиозни храмове. Там беше и сараят на Доган бей. Комендантът, първият любовник на Джулиана, беше човек, отдаден на султана и неговите интереси. Освен това бе изключително способен управник. За да го пречупят, щеше да им е нужна повече от една битка.

Джулиана също щеше да поеме на битка, която да я отведе отново в сърцето на тази стръмна крепост от варовик. Ала засега други задачи изискваха нейното внимание. Сигизмунд я беше помолил да се погрижи за оцелелите оряховци, взети за откуп. Тя на драго сърце се бе заела с тази задача. Повечето пленници бяха жени и деца изгубили скъпи хора в настаналото клане. Много от тях бяха ранени.

Оливие го нямаше и Джулиана се тревожеше. Струваше й се, че като помага на жените за раните им, ще забрави своите собствени.

 

 

В женския лагер срещна Салейма.

— От Никопол съм — каза й старата жена. Тя беше ранена, но не тежко. Освен това за нея се грижеше едно младо момиче. Само те двете бяха оцелели от голяма фамилия. Момичето внимателно нагласи старицата под едно конопено платно, за да не я хапят ордите мухи. Хората непрекъснато се оплакваха от тях и от необичайната за сезона жега. По-суеверните намираха двете обстоятелства за прелюдия към края на света.

Без да каже дума, Джулиана се взря в челото и ноктите на старицата, докосна загрубелите й длани и огледа кожата под мишниците й за синини. Взря се дълбоко в мътните очи на жената. После клекна и се ослуша.

— Тази мома е внучката ми — обади се жената. Тя говореше на непознат диалект, но въпреки това Джулиана разбираше нейните думите. Дребната й фигурка се разтърси от раздираща кашлица и минаха цели пет минути, преди пристъпът да утихне. — Само ние останахме от многобройна челяд. Умирам ли?

Джулиана искаше да отрече, но вместо това се улови, че кима утвърдително.

Салейма изглеждаше доволна.

— От самото начало разбрах, че ще ми кажеш истината. Не че има голямо значение. Мъчи ме предчувствието, че дойде ли Баязид, всички тъй или иначе ще умрем. Той не е човек, дето се пазари за жени и деца. Ако не ни довърши, французите ще го направят. Това е то войната за бедните селяни. Аз се казвам Салейма. А ти си Джулиана Мадригал, нали?

Джулиана кимна, изненадана, че тази жена я е познала.

— Ти си щерката на Алин дьо Лионе, Магдалената.

Това не бе въпрос, но Джулиана кимна. Сърцето й заби лудо. Старицата сви рамене.

— Познах те по амулета на шията ти. По това разбрах, че си дъщеря й. Казва се малтийската звезда и за него има някаква древна легенда. Майка ти също го носеше.

— Алин жива ли е? — прошепна Джулиана.

Салейма отново се разкашля.

— Не мога да ти кажа. Не знам. Отдавна се преместих в Оряхово, когато ти си тръгна. Но дори и там чух какво е станало. Всички разбраха, въпреки че никои не го заяви високо, защото Доган бей ни е взел страха. Говори се, че когато си избягала, той направо треперел от гняв. Не мога да съм сигурна, но вярвам, че майка ти е мъртва. Всички го вярват. Как да не я убие, когато тя извърши страшно престъпление срещу него?

— Трябва да знам със сигурност — простичко рече Джулиана. — Дори ако това значи сама да ида в Никопол.

Лицето на старицата изрази предпазлив интерес:

— И как ще стане това?

— Сама знаеш как е, проходите се вардят строго. И пиле не може да прехвръкне. Тайният ходник, който майка ми откри, отдавна е бил запушен.

— Може би аз зная един начин — подхвърли старицата. — Като малка бях пленена от турците и години наред се трудих в кухните на крепостта. Може би зная как. Да влезеш. Може би ще сключим сделка. — Гърлото на старицата пак се раздра от кашлица. — Внучка ми се казва Салейма, точно като мен. Запомни добре името й.

На Джулиана й отне по-дълго от очакваното да организира странното си търсене. Младата Салейма не желаеше да остави баба си. Плачеше и се дърпаше, но накрая я принудиха да си тръгне. Старата Салейма беше впила изненадващо силни пръсти в младата й кожа с нареждането да върви. Беше заплашила да стане и с бой да вкара мозък в главата на внучка си.

Джулиана бе помилвала утешително момичето. Бе го приласкала, обещавайки му, че накрая всичко ще бъде наред. Опитваше се сама да си повярва.

Но младата Салейма изобщо не се трогна:

— Баба ми умира. Не иска да го зная, но за мен е по-добре да видя и да знам.

Джулиана беше поверила Салейма на грижите на монахините. Те не я попитаха дали е християнка или неверница. Изглеждаха благодарни, че виждат жив и здрав човек, който се нуждае от тяхната любов и грижа. Те също се бяха нагледали на смърт по време на този кръстоносен поход.

Джулиана написа бележка, в която молеше Сигизмунд за помощта му. Рисковано бе да му пише, вместо да отиде лично при него, за да измоли закрила за Салейма. В края на краищата Сигизмунд беше крал, по необходимост чувствителен към собствената си власт, заради непрестанните обиди на французите. Освен това беше доста зает и уморен. Въпреки това Джулиана реши, че е най-разумно да повери своята молба на хартията. Сигизмунд не беше глупак. Ако се обърнеше направо към него, щеше да задава въпроси. Не беше изключено да предугади нейните намерения и да й попречи.

Джулиана не можеше да допусне някой да я спре, не и сега. Пръстите й погалиха картата, която старицата бе надраскала набързо, и благодари на Бога.

— Бях слугиня — разказа й Салейма. — А слугите са длъжни да се научат да вършат много за кратко време. Трудно ни беше всеки ден да слизаме до реката за вода, а от тая работа просто нямаше измъкване. Дунавът беше живецът в Никопол и още е. Но това непрестанно слизане и изкачване беше съсипия. Трябваше ни по-лесен начин.

Старата Салейма намерила една пещера. Случайно се натъкнала на нея, но по нейните криволичещи проходи стигнала право до брега на реката. През изминалите години почти била забравила за съществуването й. Споменът си стоял затрупан от пясъците на времето, но сега го изровила.

— Това е дар от милосърдния Аллах — прошепна тя. — Така мога да се надявам, че внучката ми ще живее.

Джулиана беше кимнала и благодарила. Не й каза, че и без друго щеше да стори всичко по силите си, за да спаси Салейма. Как би могла да признае такова нещо? Нима тази жена, последният остатък от голяма челяд, щеше да й повярва? Вместо това Джулиана изтича в палатката си да вземе перо и парче пергамент. После записа указанията на жената.

Но по един въпрос беше напълно съгласна със старата Салейма: също вярваше, че срещата им е дар от милосърден Бог.

Изчака, докато светилниците заблестят от палатките на унгарците отляво и на французите отдясно. Изчака звуците на среднощните празненства да зазвучат с пълна сила. Измъкна се от палатката си, оставяйки двете монахини с момичето. Те спокойно кърпеха дрехи и не вдигнаха поглед. За разлика от Салейма. Огромните й кафяви очи на кошута се впиха в Джулиана, която излизаше дебнешком. Внучката не се опита да я спре. Всъщност не каза нито дума.

Джулиана тихомълком пропълзя до брега на Дунава, благодарна, че е новолуние. В мрака реката течеше равномерно и от време на време някоя риба плясваше по повърхността й. Джулиана се втренчи в разделените лагери на съюзническите войски, затаи дъх и се ослуша. Довери се на Силата. Тя щеше да я води. Едва когато се увери, че моментът е настъпил, Джулиана потегли към Никопол и скритата му пещера.

Тя я зовеше и изведнъж Джулиана вече тичаше към нея.

Тичаше, все едно от това зависи живота й.

 

 

Беше по-лошо, отколкото изобщо си бе представял. Оливие се притаи и се загледа в тъмната тревиста площ, докато морето от войници течеше край него. Само по някоя факла бележеше тихия им път. Оливие знаеше, че вижда смъртта.

Хората на Баязид, пехота и кавалерия, бяха навлезли в България и газеха право към Никопол. В далечината вече се виждаха стегнатите им редици. Не можеше да не забележи тяхната дисциплина на фона на разюздаността, царуваща в съюзническите войски. С опитното си око на войн прецени, че Баязид ще достигне целта си след по-малко от ден.

О, Господи! Джулиана.

Но първо го зовеше дългът, чак след това можеше да се върне за нея. Смъртта беше се надвесила и той беше длъжен да спаси колкото се може повече от своите войници.

— Мишел — прошепна Оливие и младият рицар незабавно се озова до него. — Върни се обратно през редиците и предупреди граф дьо Новер. Но най-вече, кажи на крал Сигизмунд. Двамата са длъжни да знаят за тази опасност, докато още има време да подготвят армиите си. Много е важно да им занесеш тази новина навреме — това е твой дълг.

Кроаян кимна.

— А вие, графе? — Гласът му беше едва доловим шепот. Той също беше видял безкрайните вълни от турци и въпреки своята младост бе достатъчно войн, за да изпита нужния респект пред такава огромна сила.

— Ще ви покривам с меча си, доколкото мога — отвърна граф Дучи Монталдо. — После ще обединя сили със сир дьо Куси. Неговият авангард е наблизо. Сигурно наброява петстотин души. Той е умел пълководец. Може би, като се обединим двамата, има начин да предотвратим тази катастрофа.

Въобще не смяташе, че подобно нещо е възможно, но реши, че е по-уместно младият сир Мишел да не научава истинското му мнение.

Кроаян понечи да възрази, но размисли и кимна повторно. Негов дълг беше да се върне и да предупреди съюзническите войски, спор да няма. Но изведнъж нещо му хрумна:

— Утре е 29 септември, празникът на Свети архангел Михаил. Той е моят покровител. Той сигурно може да ни спаси!

Оливие се усмихна:

— Честит имен ден. Дано Свети Михаил те опази жив и здрав. И ако утре случайно зърнеш госпожа Джулиана Мадригал, кажи й да се пази.

— Бог да е с вас, графе — прошепна Кроаян.

Той не точно видя, а по-скоро усети как усмивката на Оливие проблесна в тъмнината.

— И с теб, синко — рече предводителят на Златния отряд.

И тогава, за нечувано удивление на новопроизведения рицар сир Мишел дьо Кроаян д’Йо дьо Бул, граф Оливие Дучи Монталдо се наведе и бързо го прегърна.

 

 

Джулиана чувстваше, че пещерата е наблизо. Беше твърдо решена да не пали единствената си свещ с кремъка. Нито искаше да уведомява французите за присъствието си, нито пък да я съзре някой турски часовой, който може би наблюдаваше брега. В мрака се затрудняваше да намери отвора, но знаеше, че е тук. Салейма не я беше излъгала. В това бе сигурна.

Отново започна да опипва гъсталаците, които растяха по брега. Само тук можеше да има пещера, това беше единственото място зона в цялата масивна скала, което не беше част от варовика. Освен това инстинктът и Силата й подсказваха, че е близо до целта си. Трябваше да бъде спокойна и да слуша какво й шепне скалата. Само трябваше да е спокойна.

Стори й се, че долавя някакво движение до себе си. Застина на място и спря да диша. Ръцете й напипаха някакъв храст, който покриваше хлъзгавата канара. Изчака цяла вечност, но звукът не се повтори. Джулиана не можеше да вижда на повече от метър и половина пред себе си. От френския лагер долиташе шумът от див гуляй. Без звезди или луна й беше невъзможно да каже колко е часът, но беше късно. Жизненият опит я бе научил, че късният час обикновено заварваше войниците с чаша в ръка. Досега благородниците неведнъж бяха проявявали небрежност. На няколко пъти дори бяха забравяли да сложат часови!

Надяваше се, че и тази нощ случаят е такъв. Налагаше се да запали свещта, в противен случай никога нямаше да открие скрития вход към Никопол.

Ръката й потрепери, когато бръкна в конопения чувал и измъкна кремъка. Застана абсолютно неподвижно. С усилие на волята проникна в сърцето на нощта, за да се поучи от него. За да може то да я предупреди. Седя така много дълго. После предпазливо удари кремъка и улови искрата. Пламъкът на свещта освети тази малка част от речния бряг.

Мъжът седеше точно пред нея. Би могла да протегне ръка и да го докосне. Краката му бяха кръстосани по турски — този маниер й беше познат до болка. Очите му бяха черни, усмивката — триумфална.

Той държеше огромен ятаган опасно близо до гърлото й.