Дебора Джоунс
Венецианският лъв (21)

21.

Джулиана погледна трите сурови лица и моментално разбра, че единственият изход е да се бори. Не стига, че Оливие и Гасиен я гледаха убийствено, ами Мишел Кроаян — истинският Мишел Кроаян — я пронизваше с поглед, който при други обстоятелства би я накарал да преглътне. Всъщност тя наистина преглътна, но само за да навлажни пресъхналото си гърло.

— Вината е изцяло моя. Аз принудих абатисата да ми даде униформата на Мишел.

— Сигурен съм, че не ти се е налагало да я убеждаваш много — подхвърли Кроаян. — Сестра ми е позор, както за своето свещено призвание, така и за фамилното име, което носи.

Той бе толкова млад и толкова гневен, че на два пъти гласът му секваше от вълнение. Никой не бе сметнал за необходимо да й обясни каква роля играеше Мишел дьо Кроаян във всичко това и как бе успял да се измъкне от манастира. Всъщност откакто Гасиен я бе заварил на леглото си, никой не изглеждаше склонен да говори с нея. Той се беше прибрал късно в каютата си. Денят отдавна беше превалил, а Венеция бе останала много зад тях, когато намери Джулиана и я заведе при графа. За краткото време, което прекара на палубата, тя отправи молитва към небето и се постара да се наслади на бриза и на звездната светлина.

— Сестра ми, слугинята Божия — продължи Мишел с хладна ирония, — е била повече от доброволен съучастник в това безчестие. Нищо чудно тя да го е замислила, както инсценира болестта ми. Надявам се, че нейният епископ ще я накаже сурово за нейното коварство.

— Сигурна съм, че тя е наказана повече от сурово, знаейки, че си на този кораб, далеч от сигурната си постеля в манастира — меко рече Джулиана.

— Какво ли си е въобразявала? — За миг в очите на младежа проблеснаха сълзи. — Винаги сме били толкова близки. Смятах, че мога да й вярвам безрезервно. Защо й е да ме лишава от шанса да бъда посветен за рицар?

Джулиана понечи да отговори, но Оливие й махна да мълчи. Той отказваше да отклони поглед от нея и по този начин я принуждаваше да гледа непрекъснато в него, макар всички Божи ангели и светии да й бяха свидетели, че тя нямаше подобно желание. Никога не бе виждала синьо-зелените очи на настойника си толкова студени. Ако това бяха стъклени късчета, като нищо щяха да се забият необратимо в душата и.

— Благодаря ви, сир Гасиен — рече Оливие, без да изпуска Джулиана от поглед, — че доведохте повереницата ми при мен веднага щом сте я намерили. Отново се проявихте като предан другар и галантен кавалер. Единствено на лошия, късмет дължим, че госпожицата бе открита след отплаването ни. Налага се тя да ни придружи до Буда. Там ще уредя завръщането й.

Нямаше съмнение какво точно щеше да „уреди“ настойникът й. Заплахата за метох увисна във въздуха.

— Както и да е — продължи Оливие с леден тон, — ако ни извините с оръженосеца Мишел, струва ми се, че е най-разумно да си побъбря с повереницата си на четири очи. Ще се погрижа да получите подходящо обезщетение за всички неприятности, които Джулиана ви е причинила.

С крайчеца на окото си тя видя как Гасиен се поклони и се оттегли. Мишел пък очевидно желаеше да остане и да чуе това, което се очертаваше като паметно конско, но след един поглед от Дьо ла Марш, Кроаян също се поклони и излезе. Джулиана установи, че й липсва дори неговото леко злорадство. То бе за предпочитане пред това, което й предстоеше.

— Дано не мислите, господарю — поде тя веднага щом малката дъбова пролука се затвори след двамата мъже, — че ще се уплаша от буреносния ви поглед, с който ме измервате от глава до пети. Не съм някое глупаво момиче, което лесно се плаши от чуждото неодобрение.

— Така ли? — попита Оливие с измамна благост. — Не си личи по треперенето на гласа ти. Освен това, както си се окълцала, човек трудно би те сбъркал с момиче, глупаво или не. Трябваше да пощадиш косите си, Джулиана — да ги завържеш, скриеш. Косата ти беше най-мекото нещо у теб.

Споменаването на променената й външност жегна Джулиана, но не я разсея. Беше преценила, че за да спечели тази неминуема битка, е длъжна непрестанно да бъде в бойна готовност.

— Искаш да ме уплашиш. — Гласът й потрепери, но въпреки това тя продължи: — Искаш да ми се накараш и да намекнеш, че е трябвало да оставя бъдещето на майка си в сигурните ти ръце.

— Определено са по-сигурни от твоите, които в следващите шест месеца ще бъдат постоянно сключени за молитва. Вече избрах метоха, в който да ги прекараш. Имаш честната ми дума, че там няма да ти хареса.

— Не ме е страх! — извика Джулиана, въпреки че сърцето й се свиваше. — И нямам намерение да те оставя да командваш живота ми. Сама ще потърся майка си. Онова обещание, което изкопчих от теб, всъщност трябваше, аз да го направя. Моя отговорност е да се погрижа за Алин. Освобождавам те от клетвата ти.

За миг помежду им се възцари напрегнато мълчание. Джулиана чу как вълните се разбиват в корпуса, докато корабът ги носеше напред, към сцената на кръстоносния поход. Вълните шумяха бурно.

— Можеше да повярваш, че ще изпълня думата си! — прогърмя гласът на Оливие.

Думите сякаш се откъснаха от някаква, дълбоко скрита негова част, за чието съществуване Джулиана изобщо, не знаеше. Лицето на настойника й беше почервеняло от ярост и тя чувстваше, че ако се отпусне дори само за миг, ще побегне от ужас. Не можеше да допусне това. Не и сега. Не и когато бе минала през толкова изпитания. Твърде далеч беше стигнала.

— Отказвам да бъда заплашвана — промълви тя. — Ще намеря майка си. Ще спазя дадената дума.

Въздухът се тресеше от гнева на Оливие.

— Отказвам да ми натякваш какво съм казал и обещал. — Въпреки че сега беше тих, гласът му трепереше от ярост. — Да не си посмяла да ми говориш по този начин! Чу ли ме, Джулиана Мадригал? Никога! Не съм ти някой паж, който се нуждае от непрестанно напомняне какъв е дългът му. Държах се честно и към теб, и към майка ти. Алин получи каквото искаше от мен. Ти беше освободена. Грижех се добре за теб и ако стане нужда, съм готов да те даря със значителна зестра. С това би трябвало да се изчерпват отговорностите ми към теб. Повечето мъже на честта със сигурност биха решили така. Никога не съм сторил нещо, с което да предам доверието ти. Напротив, направил съм всичко възможно да го заслужа. За мен е мистерия защо не ми вярваш.

— Венеция те принуди на този кръстоносен поход. Ти нямаше намерение да изпълниш обещанието си. — Дори в собствените си уши Джулиана звучеше като сърдито хлапе.

Каютата беше тясна за Оливие. Той стана от табуретката и се озова до нея с три крачки. Неудобно близо, помисли си тя. Кожената му туника почти се търкаше в ръката й.

— Дай поне няколко минутки да не говорим за мен — каза Оливие. — Да си побъбрим за теб.

— За мен? — подигравателно рече Джулиана, въпреки че сърцето й отново се сви. — Няма какво да се каже за мен. Ти вече изчерпа всичко. Аз съм разглезената повереница на мек и грижовен настойник, който не дава и косъм да падне от главата ми. Нямам нещо, което да не получавам по негово благоволение.

— А, в обобщението си пропуснах да спомена, че си света мъченица.

— Света мъченица? — Тя се помъчи да се отдръпне.

— Точно така, моя мила Джулиана, ти си светица. — Той здраво я улови над лакътя. — Не си ли съгласна, че не заслужаваш по-малко от обожествяване заради ролята си в тази афера? Колко безкористна е решимостта ти да се погрижиш за клетата си майчица — жена, която винаги е била повече от способна да се грижи за себе си. — Той се изсмя грубо. — Наистина ли вярваш, че ако Алин е искала да напусне Никопол, нямаше да дойде с нас? Наистина ли ме мислиш за толкова пропаднал, че да не защитя и осигуря жената, която уреди бягството ми, точно както защитавах и осигурявах теб през всички тези години?

— Но тя не би могла да се върне в Англия — настоя Джулиана. — Грозеше я заплахата от клада.

— Тази заплаха я грозеше във Франция, не в Англия. От петдесет години тези две страни водят непрекъсната война. А Италия изобщо не се интересува от съперничеството им. Аз обаче можех да изпратя Алин в Арнонкур Хол — в Британия, където тамплиерите още не са обявени за престъпници. Там тя щеше да е защитена от кладата — много по-защитена, отколкото в Никопол след твоето бягство. Но това не се вписва в набожния ти план, нали моя малка поверенице? — Смехът на Оливие не бе никак приятен. — Ти щедро реши да заведеш майка си в това благословено убежище Арнонкур Хол. Всеизвестно е, че нито майка ми, нито сестра ми, могат да ти откажат каквото и да било. Ти ще заведеш Алин в Англия, където тамплиерите никога не са били извън закона, за да я подслониш при Белден д’Арнонкур, който бе обвинен лъжливо и също едва успя да се спаси от кладата. Ровиш се в миналото, моя малка Джулиана — не заради Алин, а заради себе си.

Джулиана безмълвно поклати глава. Не знаеше дали от устата й ще излязат членоразделни думи.

— Толкова изгаряш от желание да се завърнеш, за да удържиш уж даденото обещание, че си готова да се преоблечеш като мъж и да рискуваш живота си на боен кораб — или поне остатъците от добродетелта си от екипажа на същия този кораб. Питам се защо. А, понеже си неземно добричка — ангелче — благородна и всеотдайна дъщеря. Длъжна си да спасиш майка си. Трябва да я заведеш у дома. — Оливие млъкна. Джулиана видя нещо като състрадание в очите му, но той продължи неумолимо: — Да, но с каква цел? По каква причина?

— Защото я обичам. Защото ми е майка. Защото й обещах, че ще се върна. — Отдавна упражняваните думи излязоха по своя воля. Лицето й пламна. Ръцете й потрепериха издайнически.

— Заради Алин — или заради теб самата?

— Заради нея — разбира се, че заради нея. Тя е моя майка. Милея за нейната сигурност. — Дъщерята на Магдалената извиси пронизително глас.

Оливие бавно поклати глава:

— Не мисля, че това е причината, Джулиана. — Хватката на пръстите му се отпусна. — Твоят ум е сътворил красива фантазия. Предлагаш на майка си да я изтръгнеш от един ужас, за да я запратиш в друг. Ако стигнеш до Никопол, може би ще успееш да освободиш Алин, ако тя не е вече мъртва. Тя би могла да се съгласи да се върне с теб, но тогава какво ще стане с нея? Та нали ще се окаже под твоята власт? Ти ще решаваш къде ще живее тя и с какво ще се занимава. Ти ще решаваш в коя къща да се настани. Какво точно беше намислила? Припомни ми. А да, сетих се. Ти копнееш само за китна къщурка от сив камък. Колко живописно! Алин дьо Лионе, прочутата чародейка, ще прекара последните си дни набожно облечена в черно, вършейки добри дела. Никой няма да топли нейната постеля в дългите нощи. Под твоята строга егида, тя ще води такъв примерен живот, че скоро всички слухове за магьосничество, за Магдалената, ще завехнат. Не само тези за Алин дьо Лионе, но и за дъщерята-вещица. Признай си, Джулиана, нали това искаш в действителност? Да върнеш майка си, за да я оневиниш. По-точно казано, да я пречистиш. Искаш да облечеш Алин във власеница и да я накараш да си плати стократно за всичко, което ти е причинила. Никакви мъже за нея, никакви вълшебства. Никакво знахарство, никакво измамно предсказване на бъдещето с таро или правене на амулети, които да посадят любов там, където я няма. Никакви такива глупости повече. Ще пречистиш майка си до неузнаваемост, докато накрая тя не стане бистра като сълза. Майката, каквато я желаеш.

Джулиана се отскубна от него и така го зашлеви, че ръката я заболя жестоко и очите й се насълзиха:

— Не знаеш какви ги приказваш! Мама иска да се отърси от този живот! Иска да бъде добра жена!

— Да, Алин бе добра жена — спокойно потвърди граф Дучи Монталдо, въпреки че върху бузата му червенееше белег от пет пръста. — Ти не желаеше да я следваш като Магдалената и тя ти остави свободен избор. След като ти взе решение — свое решение — тя пожертва много, за да те изпрати надалеч. Не е изключено дори да е загинала, за да можеш ти да избягаш. Съзнателно е поела този риск. Познаваше замъка на Доган бей. Познаваше правилата му. Но най-вече имаше Силата и прозрението, което тя носи със себе си. Ала не избра да напусне Никопол. Не избра да изостави своя път на Магдалена.

— Как смееш да ми говориш подобни неща? — изсъска Джулиана на мъжа, когото обичаше. Сълзите се лееха по лицето й. — Ти си мъж. Мъжете я караха да постъпва така. Рицарите-тамплиери, онзи странен човек с черната пелерина — баща ми, или какъвто е там. Те я използваха, нараниха и изоставиха. Те нараниха и мен. Изоставиха и мен.

— Не всички мъже — възрази Оливие и бавно притисна Джулиана в обятията си. — Аз никога не съм ти сторил зло и никога няма да го направя.

Нещо в думите му укроти нейния гняв и спря сълзите й. Спря всяко бъдещо споменаване на Домициана, на годежа му, дълга му, на неговия рицарски обет. Тези думи дори не стигнаха до устните й. Знаеше, че те не са част от сегашния момент и че Оливие вече някак има отговор на всичките й възражения. Някаква сила в дъщерята на Магдалената й нашепваше, че може би е открила мъжа, на когото може да се довери.

Джулиана се заслуша и първото, което чу, бе туптенето на сърцето му до нейното. Чу как сърцата им бият в унисон: силно, дълбоко, искрено.

После отново се заслуша в гласа му:

— Обичам те — казваше той и пиеше сълзите от страните й. — Обичах те. Ще те обичам. Завинаги, с цялото си сърце.

Джулиана се отдръпна. Започна да клати глава — напред-назад, напред-назад, докато Оливие не улови с ръце брадичката й, за да спре отрицателното движение. Но Джулиана не се предаваше толкова лесно:

— Ако ме желаеш, не е нужно да ме лъжеш. Не съм девица. Знам какво представляват мъжете и какво искат от мен.

— Хм, дали? Дали, малка Джулиана? — Той промърмори думите в късите й къдрици, нежно ги нашепна в ухото й.

— Кажи ми какво представляват мъжете.

— Те искат…

Тя ахна изумено, когато Оливие отвори уста и езикът му докосна пулсиращата вена в основата на шията й. Ръцете му — силни и горещи — я притеглиха към него, плъзгайки се по гръбнака й.

— Те искат…

— Да, кажи ми какво искат, Джулиана. Опитай по-смело.

— Те искат…

— Не искат ли това?

Той я целуна по устните, милвайки ги ловко с език, докато тя не въздъхна. Докато тя не се отвори за него. Езикът му беше като коприна и имаше божествен вкус. Изпълни я сладостен трепет. Навярно би се смутила, ако не бе усетила, че същият трепет изпълва и Оливие.

— Това ли правят мъжете? — настоятелно попита той, галейки късите и къдрици. Чувствено плъзна ръце надолу по шията й, а накрая ги спря на нежните възвишения на гърдите й. — Така ли докосват любимата жена?

Но някаква тъмна рана запулсира в съществото на Джулиана. Тя я накара да се отдръпне от Оливие и да каже:

— Ако искат да мърсуват с тази жена.

Сега беше ред на Оливие да се отдръпне — достатъчно, за да прочете Джулиана истината на неговата душа в очите му.

— Ти си единствената Джулиана. Нямам друга годеница.

— Но Доми…

— С Домициана вече не възнамеряваме да се обединим в брачен съюз. Разговарях с баща й. Разговарях и със самата дама. Лучано Вениер ме помоли да запазя в тайна новия развой на нещата заради тази проклета война, която трябва да водим. Той смята… всъщност не знам какво смята, но за него беше важно венецианците да продължават да мислят, че нещата стоят постарому. Може би това е важно и за мен. Единствените ми роднини са в Англия. Вероятно за моите феодали е най-добре контролът върху именията ми да бъде в ръцете на граф Вениер, докато отсъствам от Италия:

Джулиана отново се поколеба, този път, защото усети повика на Силата. Но целувките на Оливие се оказаха твърде зашеметяващи. Те я зовяха към тялото му, към него. Той я вкуси, прокарвайки език до ръба на момчешките й дрехи.

— Вече не съм обречен на друга. Кажи ми, Джулиана ще ме вземеш ли? Ще се ожениш ли за мен веднага след края на този поход, когато ще можем да разгласим сватбата от Белведере?

Това й дойде в повече. Джулиана се опита да сложи мислите си в някакъв ред, да измисли отговор, но емоциите бяха прекалено силни. Оливие я изгаряше със страстта си и шепнеше любовни слова в устата и:

— Вярваш ли, че ти казвам истината?

— Да — отвърна тя, изнамирайки думата в дълбоките слоеве на това, което й се струваше неин много отдавнашен живот. — Да, вярвам ти, че няма да ми сториш зло и че ми говориш истината.

— Вярваш ли, че ще се венчая за теб и ти ще бъдеш моя съпруга за вечни времена? Ако не се оженим, няма да споделяме брачното ложе. Кажи ми, Джулиана, какво желаеш?

— И двете — ахна тя, докато той грубо я търкаше във възбудата си. — Искам те, Оливие. Всичко, което можеш да ми дадеш.

Помисли си, че той ще я целуне. Че ще я положи незабавно на малкото легло и ще се наслади на прелестите й. Така се случваше преди. Предполагаше, че това е нормално за всички мъже.

Не беше познала. Оливие улови ръката й в шепите си:

— Приеми това и го почитай — каза той и надяна на пръста й железният пръстен с печата на Дучи Монталдо. — Знай, че те уважавам и обичам като съпруга. Исках нещата да бъдат различни, Джулиана. Исках първият ни път заедно да бъде особен — и за теб, и за мен. Не съм възнамерявал да те обладая на борда на кораб, плаващ към Бог знае какви опасности. Иска ми се да бях по-силен. — Усмивката му беше скръбна и невинна като на младо момче. — Но за жалост не съм. Свободна си да решиш дали да се слеем тук, на това тясно легло. В противен случай, за доброто на двама ни, незабавно трябва да ти намеря друга каюта.

— Люби ме — прошепна Джулиана, без да се замисля. — Не бих могла да си тръгна.

Всъщност не взе лесно това решение. Не беше девица и знаеше какво ще последва. Преди винаги я болеше и сега не очакваше нищо по-добро, но обичаше Оливие и го желаеше в себе си.

Той разбра тревогата й и нежно я целуна по косата. Ръцете му сръчно я положиха на койката и свалиха кожените й ботуши. Целуна я отново, докато умело се справяше с връзките на пелерината и туниката й. Целуна я през тънката, непорочна коприна на бельото й.

— Това се казват гърди! — рече Оливие, когато смъкна дантелата и разкри една бяла преспа сняг. — Една тайна Джулиана, създадена специално за мен. — Той погали зърното й. Джулиана изненада себе си, като се наведе и целуна ръката, която я даряваше с ласки. Докосването му разпалваше жарта й.

— Никаква болка повече — пошепна Оливие, докато я полагаше на единствената възглавница. Ноздрите й се изпълниха с уханието на чиста завивки и на мъжа, когото обичаше. Милувките му я опияняваха. Тя улови ръката му и няколко пъти прокара език по дланта, по пръстите, за да попие неговия вкус.

— Джулиана — Той сякаш не се насищаше да шепне името й. И тогава нещо в нея — някаква сила — взе да й подсказва, че този път нещата ще бъдат различни. Че любенето не е свързано с болка. Джулиана, която уплашено си спомняше миналите пъти, избра да се довери на този вътрешен глас. Избра да последва пътеката му.

Корабът нежно се полюшваше. Оливие я преброди с поглед. Той още беше по вълнена туника. Жадните му очи я притесниха, но скоро щеше да се смрачи и сигурно щеше да я обладае на тъмно. Доган бей винаги правеше така.

Оливие не беше Доган бей. Той сръчно се протегна към масата, удари две парчета кремък, за да запали свещите. Лицето на Джулиана пламна и тя понечи да се покрие с чаршафа, но Оливие спря ръката й. Засмука пръстите й един по един.

— Джулиана, не се крий от мен — сега или когато и да било. Искам да те гледам, докато те любя. Искам да видя как любовта озарява лицето ти.

Той се дръпна да се съблече и за негова изненада Джулиана се зае да му помага, точно както той беше направил. Тя издърпа долната риза през главата му. Прошепна му:

— Ти също няма да се криеш. Аз също искам да видя как любовта озарява лицето ти.

Джулиана мислеше, че той ще я обладае незабавно. Досега й беше хубаво с всичките тези целувки, обаче от дванайсетгодишна знаеше какво предстои нататък и вече стискаше зъби, за да изтърпи. Помнеше, че трябва да се разкрачи и да мърда хълбоци, когато й наредят.

Но Оливие изглежда не бързаше за никъде. Той я упояваше с устните си, езика си, пръстите си. Целуваше я, милваше я, пиеше от нея, докато кожата й не заблестя. Джулиана усети как първо ръката му, а после и устата му се спускат надолу по тялото й, за да проникнат в извора на нейната женственост. Цялата се изчерви, но само след миг вече не знаеше на кой свят се намира. Мускулите на гърба му се напрегнаха, докато Оливие задълбочи ласките си там долу и тя се разпадна на хиляди кристални късчета любов.

Едва тогава той проникна в нея — бавно и внимателно. Това нямаше нищо общо с предишния й опит. Той влезе дълбоко, ала не й причини болка. Напротив, накара я да се рее в небесата от наслада. Нямаше и помен от неприятни усещания. Само това великолепно отдаване, този естествен ритъм на взаимно доверие, който създаваха с Оливие. Джулиана почувства как нещо в горещата й вътрешност се стяга и се побоя, че това може да е начало на болка. Притисна се към Оливие, моделирайки телата им с допира си. Отвори се за горещата сила, която Оливие беше намерил и възпламенил. Каза „да“ на нея, изстена „да“ на него. И почувства как се разпилява на хиляди песъчинки.

С безкрайна грижа и търпение той я любеше — любеше я, докато тя отново успя да събере тялото си, ума си и душата си. Просмука се в порите на съществото й. Накара я да осъзнае, че вече никога няма да знае къде свършва тя и къде започва той.

— Оливие!

Сега той беше неин и тя беше негова.

Пръстенът му пареше ръката й.

Сърцето й бе преизпълнено с любов.

Ах, различно беше с жена, която истински обичаш! За секунда споменът за дивите му съвкупления с Домициана — защото тайничко мислеше така за любенето им — се опитаха да се промъкнат в неосветено кътче на съзнанието му. Но той ги отблъсна. Сега имаше това, за което винаги бе копнял, чувстваше се завършен и удовлетворен. Имаше жената, която спеше до него, доверчиво стиснала ръката му.

Той вдиша чаршафа и целуна голото й рамо. Видя я как се усмихва насън. Знаеше, че тялото й не е съвършено. Беше по-мършава от необходимото, гърдите й бяха може би прекалено мънички. Късите й момчешки къдрици бяха жив позор. Но това нямаше значение. За граф Дучи Монталдо бе важно, че това видение шава до него, буди се и се усмихва. И че единственото нещо, което носеше, бе Малтийската звезда на майка си и пръстена на бъдещия си жених.