Дебора Джоунс
Венецианският лъв (17)

17.

— Той беше любовник на майка ми — казваше Джулиана много по-късно, след като палацото беше потънало в уморен, доволен след карнавален сън. — Познавам го още от малка.

— От съвсем малка? — попита Оливие.

Тя кимна:

— Той дори ни посещаваше във Франция — преди да ни хвърлят в тъмницата, разбира се. Бях с майка си. Инквизицията ме остави да живея при нея в килията.

Оливие кимна.

Тя никога не беше разговаряла за тази част от живота си с когото и да било.

— И после отново си го виждала в Никопол?

— Да, в Никопол. През цялото време — потвърди тя.

Намираха се в голямата зала на палацото, където бяха довели Асен първия път. Сега с Оливие бяха сами. Джулиана знаеше, че наблизо сигурно има поне няколко войника, но на влизане не беше видяла никого. Безцелно се запита какво ще стане с Роберто и Клементе, които я бяха пуснали в килията на българина. Много се беше уплашила, когато Оливие хладнокръвно заяви, че ще удуши предателя с двете си голи ръце. Никога не беше виждала тази част от дивия боец, но тя съществуваше. Сега Джулиана горещо се надяваше, че двамата стражи няма да понесат прекомерно строго наказание, въпреки че не съжаляваше за действията си. Независимо дали го беше планирал, Асен й беше разкрил много.

— През цялото време — повтори тя. — Както казах, той бе любовник на майка ми. Един от тях. — Страните й пламнаха, но младата жена не извърна поглед от втренчените очи на Оливие. — Може би дори ми е баща. Ако ли не, убедена съм, че знае кой е. Алин никога не ми разкри тази истина, но Асен бе неин любовник. На него трябва да е казала.

Чу горчивината в гласа си. Можеше да си нареди да стои мирно и да гледа настойника си право в очите, докато му разкрива мрачни семейни тайни, но не можеше да удържи треперенето на ръцете си. Стисна ги в юмруци, но пак не успя.

Оливие ги улови, разпери пръстите им и внимателно ги притисна към гърдите си. Джулиана почувства как сърцето му бие силно и равномерно, когато той покри дланите й със своите.

— Той нарани ли те?

Ако Оливие не я държеше здраво, тя би го отблъснала яростно, но той не я пускаше и накрая сълзите рукнаха. Без да знае как се случи, Джулиана се вкопчи в него така, сякаш от това зависеше животът й.

— Асен спеше с майка ми — неведнъж или два пъти, а непрекъснато. Беше с нея през всичките години от живота ми, но ето че сега не се интересува от нея. Не го е грижа дали е ослепена или хвърлена в тъмницата, дори дали изобщо е жива. Колко е коравосърдечен! Никога не я е обичал. За него тя е била само вещица, лека жена. Предмет, а не човек.

— Няма откъде да знаеш, Джулиана. — Оливие я беше притеглил по-близо до себе си. Пръстите му решеха дългата тъмна коса. — Не знаеш какво може да крие един мъж в сърцето си. Той е тук, нали така? Той дойде.

— Да, и за какво? — запита тя, ридаейки. — Чу го. Дошъл е да си отмъсти на султана. Търсил е мъст, откакто семейството му е било изклано.

— Да не мислиш, че това е първата възможност, която му се е отдала? Да не мислиш, че прозорлив мъж като Асен, който се е изтръгнал от бездна, която с думи не може да се опише, не е могъл да по-рано да намери сгоден случай да си отмъсти, ако наистина е търсел отплата?

Джулиана не отговори. Оливие забеляза, че тя е спряла да плаче. Забеляза също, че не може да спре да гали косата й.

Джулиана бавно го погледна. Сълзите още блестяха като диаманти по страните й, но отново беше започнала да разсъждава, да намества парченцата от мозайката.

— През цялото време си бил отвън — рече тя. — Следил си ме.

— Не ми се налагаше да те следя — възрази той. Ръцете му още не я пускаха. — Знаех точно къде ще отидеш.

— И ме остави да ида там!

— Имам да подготвям кръстоносен поход и да печеля война. Не мога да предам хората, които са ме наели. Търговските пътища на Венеция трябва да бъдат защитени — така решиха дожът и Съветът на десетимата. Независимо дали вярвам или не, че битката е най-доброто средство за постигане на целта, длъжен съм да изпълнявам издадените заповеди. Пристигането на Асен и неговото предложение да ме снабди с информация бяха твърде навременни, за да са случайност. Трябваше да се разровя по-надълбоко.

— И затова ме използва да се добереш до него.

— Кажи ми истината, Джулиана. — Сега бе толкова близо до нея, че усещаше дъха й като милувка по бузата си. — Щеше ли да спреш, ако беше наясно с плановете ми? Щеше ли да си останеш на карнавала, ако знаеше, че те следя?

— Не — призна тя и повтори думите си. — Не. И не съжалявам. Вече ти обясних. Не ме интересува, че той ме смята за вещица като Алин, нито че ти мислиш същото. Щях да постъпя така, защото се надявах от него да науча дали майка ми е жива — или мъртва. Бих отишла при него, за да узная.

В един скъпоценен, кристално ясен миг Оливие с абсолютна сигурност осъзна, че е на път да промени целия си живот. Осъзна, че посегне ли на Джулиана сега, няма връщане — нито към съвършения Белведере, нито към съвършената Домициана, нито към съвършения живот, който бе изградил върху пепелищата, останали от семейството му.

Тази мисъл го разколеба за секунда. В този миг той видя живота си какъвто е в действителност. Видя се как живее до края на дните си в разкошен замък, който обаче не е негов дом. Как си напомня да целуне съпруга, която знаеше, че не обича още преди брака им. Как се опитва да събере семейство, което отдавна се е разпиляло да си търси щастието по широкия свят.

И най-лошото — най-плашещото от всичко: видя как се опитва да стори това без Джулиана.

И тогава посегна. Притегли я в обятията си.

Но вещицата стоеше между тях. Виждаше това в сълзите по лицето й, в уморените й очи. Джулиана смяташе, че той я има за лесна плячка, за лека жена, за дъщерята на Магдалената. За човек, който не различава доброто от злото. За човек, който би се възползвал от всяка ситуация за собствено облагодетелстване.

Оливие знаеше, че не това е причината. Беше твърдо решен в скоро време да накара и Джулиана да го проумее.

Той, великият Лъв на Венеция, пълководец на своя лична войска, откри, че е невъзможно да се отдели от тази жена. Точно сега, когато сълзите капеха върху роклята й, той се опиваше от мириса й на теменужки и от шепота на уханната й коса. Чувстваше умиротворението и доверието, които сякаш винаги бликаха от нея, и бе решен да прегърне до сърцето си източника на този покой.

И никога да не го пусне.

Толкова отдавна не беше правил това — след целувката им в Белведере си беше наложил като свещена задача, да стои далеч от нея. Въпреки това я желаеше — Господи, толкова я желаеше! Нощите, прекарани в леглото на годеницата му, повече от всичко друго го накараха да осъзнае, че след завръщането на Джулиана е станал нов човек. Не можеше да си представи, че любенето с Джулиана ще прилича на мърсуване в копринен пашкул. Точно това изпитваше с Домициана. Сякаш потъваше в безкрайна паяжинна празнота.

Сега не можеше да се завърне обратно в пустотата. Не и когато държеше самия живот в ръцете си. Щеше да се спогоди с Лучано Вениер. Щеше да се спогоди с Домициана. Ако беше нужно, и с Всевишния щеше да се споразумее.

Но нямаше да остави Джулиана просто така.

— Вярвай ми. — Той нежно изговаряше думите, целувайки солените й сълзи. — Веднъж вече го направи. Можеш да ми повярваш отново. Няма да те нараня. Обещавам.

Усети я как се напрегна, но това не го възпря. Нали беше рицар, свикнал да извоюва своето въпреки насрещната съпротива. Желаеше Джулиана, но като съпруга. Не искаше първия им път заедно да е тук, върху дървената маса или на някой пръстен под. Щеше да й се обясни веднага щом се освободеше от оковите на годежа. Засега всичко, което искаше, се изчерпваше с това, което вече чувстваше: допира на гърдите й, аромата на парфюма й, сладко — соления вкус на нейните сълзи.

Искаше да я целуне. Нищо повече.

Но Джулиана, изглежда, не желаеше да го целува.

Оливие отвори устни и бавно сведе глава с нескрит копнеж в очите. Щеше да даде на избраницата си време да свикне с него, със силата на докосването му. И тогава, съвсем полекичка, тя разтвори устни за него и той беше така съблазнен от гледката на езика, който се подаваше зад преградата на ситните й бели зъби, че отначало не чу нейните думи. Наистина не желаеше да чуе какво има да му казва и придвижи уста по-надолу.

И все пак Джулиана упорстваше:

— Не съм такава — обясни му тя и бездънните й очи се взряха в неговите прозрачни, синьо-зелени очи. Оливие забеляза, че неговата повереница вече не плаче. — Аз не съм вещица. Не мога да се отдам на мъж, който принадлежи на друга.

Сякаш го поляха със студена вода. Така му подействаха думите й.

— Разбира се, че не можеш. — Оливие се опомни и отстъпи назад. Застави се, да откъсне ръце от нея. Така копнееше да я задържи до топлината си! Разстоянието помежду им не бе непреодолимо. Той можеше да прояви търпение, защото, ако поискаше, можеше да измине в миг метрите, които ги деляха. — Не ще те моля за прошка, понеже не съжалявам за това, което сторих. За нищо на света не мога да се разкая, че те целунах, Джулиана. Ти си моята…

Не, сега не беше времето за подобни признания. Първо да се освободи, после можеше да даде кавалерски израз на чувствата си пред света. А дотогава… не биваше да унижава Джулиана, като й се обясни тайно.

— Права си. Напълно права. Утре отново ще разговаряме, след като успея да уредя нещата. Засега ще накарам двама войници да те придружат до стаята ти. Така ще си в безопасност.

Джулиана кимна и си тръгна. Тъкмо отваряше вратата да излезе, когато той за пореден път я спря:

— Карнавалът свърши. От утре сутринта черковните камбани ще отброяват часовете на Велики пости. Решено е — Флотилията ще замине в деня след Великден. Не е сигурно, че нашата мисия ще ни отведе до Никополската крепост, но ти обещавам да потърся Алин. Обещах ти това някога. Сега потвърждавам обещанието си.

Джулиана кимна, но нито му благодари, нито се обърна. Нямаше значение. Постите щяха да минат бързо. Както всичко останало.