Дебора Джоунс
Венецианският лъв (10)

10.

Домициана хареса знахарката от самото начало. Естествено, не й го показа. За членовете на семейство Вениер бе важно да се държат на разстояние от слугите, госпожа Клаудия винаги бе подчертавала грижливо това. Раболепната старица смърдеше ужасно, но Домициана реши, че тази беда лесно може да се поправи. Всеки сантиметър от роклята на знахарката беше покрит с ръчно направени амулети и талисмани. Малки дървени фигурки висяха от ушите й на медени телчета. Безобразие! И все пак една баня с ароматични масла, малко нови дрехи — наистина нямаше да се охарчи много. След това можеше да задържи старицата за постоянно. Имаше нужда от някой близо до себе си.

Домициана се отегчаваше от майка си и се плашеше от баща си. Дори в нощта на годежа й, той бе попитал защо граф Оливие не я е изпратил до стаята и, оставяйки на него и госпожа майка й тази важна задача. Вярно, че кавалерското поведение на графа бе много важно, а уважението, което й отдаваше — абсолютна необходимост, но все пак тази липса на предприемчивост от негова страна не вещаеше нищо добро. Не бе нужно никой да й напомня, че Оливие не изгаряше от желание да я целуне и че е прекарал половината време в зяпане на детето Джулиана — Джулиана, която съвсем очевидно не беше вече дете! Домициана не беше глупачка и надушваше опасността.

— Той направо е хлътнал по повереницата си — беше отбелязал Лучано. Заплахата от манастир надвисна в гласа му.

Клаудия се беше позовала на болестта й. Първо с ласкави думи, после с по-груб тон бе успяла да накара съпруга си да млъкне. Но въпреки това предупреждението бе изречено и остана между тях като призрачно присъствие.

Не, Домициана се радваше, че е болна и отделена от двамата си родители. Надяваше се на нещо заразно, което да ги държи на страна неопределено дълго време. А грижите на тази злобна, дребничка старица бяха доста забавни. Знахарката я разсмиваше и тя започваше да се оправя. Всъщност отдавна не се беше чувствала по-добре. Вещицата я беше накарала да си легне върху пухен дюшек, застлан с изгладени ленени завивки. Стаята ухаеше приятно на подправки и билки. Не й задаваше изнервящи въпроси, например защо граф Дучи Монталдо не я обича. Не очакваше от нея да бъде красива и послушна.

— Значи ти си селската лечителка — каза Домициана. Това не беше въпрос.

Старицата кимна и се усмихна. В устата й нямаше нито един зъб.

— Е, старо, кажи ми какво точно правиш.

— Много неща, хубавице ненагледна. Много неща.

Домициана бавно се надигна от леглото. Подпря се на пет-шест възглавници, напоени с аромата на лавандула, които Вениерови си носеха от Венеция. Човек никога не знаеше какво ще завари отвъд Венето и най-добрата тактика бе да си готов за всичко. Домициана беше възхитена от старицата пред себе си — и от знанието, което може би тя притежаваше.

— На първо място, страхотно умея да събуждам живеца у мъжете, ако ме разбираш какво ти говоря. — Очите й проблеснаха хитро. — Особено ако мъжът си хаби живеца по друга. Знам как да го накарам да се върне при подходящата жена.

От леглото се чу остро поемане на дъх и старата вещица се изкикоти. Знаеше, че е приковала вниманието на Домициана.

 

 

Годеницата на Оливие.

За един кратък миг страхът овладя Джулиана, която стоеше пред вратата на Домициана. Горещо си пожела да е, където и да е, само не и тук, но все пак би предпочела да е в своята стая, в стаята на Франческа с нейната девствена простота и чиста миризма на пресни билки и кедрово дърво. Беше дошла да отдаде почитанията си на госпожа Домициана и знаеше, че в стаята ще е адски задушно, че във въздуха ще се носят пикантни и упойващи аромати, ще дими и тамян. Врачката също щеше да е там: сега тя не се отделяше от младата господарка. Елизабета и Домициана бяха станали неразделни като гърне и похлупак — поне според Сабата, която беше на „ти“ с всички клюки в замъка. Джулиана на няколко пъти забеляза, че момичето се кръсти при споменаването на знахарката. Другите можеха да смятат Елизабета за безобидна, но Сабата не беше на това мнение. Нито пък Джулиана.

Тя се постара да пропъди лошото предчувствие. Напомни си, че е дошла да види господарката Домициана. Искаше да узнае повече за бъдещата съпруга на своя настойник. Вярно, че я бяха повикали, но можеше да откаже. От деня, в който с Оливие първо се скараха, после се целунаха и накрая пак се скараха (или когато тя се скара с него, целуна го и пак се скара с него), животът й сякаш се беше превърнал в един безкраен спор с нейния опекун. Джулиана скръбно си помиели, че вече е достатъчно опитна, за да се справи и с годеницата му.

Все пак Домициана беше на легло и частица от нея искаше да помогне, чувстваше се длъжна да помогне. Джулиана би желала да обезщети онази открадната целувка и сигурността, че би откраднала още, само да можеше.

Е, не можеше. Оливие я отбягваше, тя него — също.

Джулиана почука на тежката дъбова врата и бързо й отвориха. Домициана спеше в традиционната стая на графиня Дучи Монталдо. Навремето това бе спалнята на Бланш, Оливие бе роден тук. Тази стая имаше връзка с неговата. Сабата й беше прошепнала, че Вениер са настояли дъщеря им да бъде настанена именно тук. Те бяха изключително педантични в подчертаването на знаците на техния ранг. „Въпреки че нямат много пари“ — беше казала младата девойка. Очевидно желаеше да каже повече, но Джулиана се беше престорила, че не проявява интерес. Болеше я да чува каквото и да е, свързано с Домициана, особено ако то е лошо. Не можеше да обясни на никого какво изпитва, следователно не се и опитваше.

Наоколо нямаше походни легла, както по времето, когато Бланш управляваше в Белведере. Обикновено при господарката на замъка спяха слугини или млади дами, но сега нямаше следа дори от сламеник за камериерката на Домициана. Графиня Вениер беше помолила да я настанят чак в другия край на етажа за знатни особи. Клаудия беше обяснила, че изпитва слабост към гледката на възвишенията, но хълмовете, които се разкриваха от онзи висок прозорец с решетки, бяха всичко друго, но не и живописни през зимата. По-малката дъщеря Джиневра също получи стая на друго място. Белведере беше голям замък и разполагаше с много покои. Мястото не беше проблем и поне за Джулиана беше очевидно, че Оливие предпочита бъдещата му невеста да си няма пазачки.

Три прислужнички, облечени с рокли от скъп плат в цветовете на семейство Вениер, въведоха Джулиана вътре. Графиня Клаудия стоеше плътно зад тях и се засуети между Джулиана и тънката фигурка на леглото.

— Тук е твърде горещо — отбеляза графската повереница. — Мъртвешки задушно. — Спомни си болния Джакомо и потискащата жега в бедняшката къщурка. Забеляза, че Джиневра също е в стаята и прилежно работи над гергефа на светлината на една свещ.

Елизабета изсумтя възмутено до леглото. Веднъж бе прокудена от селото, нямаше намерение да допусне това да се случи повторно, и то от по-удобните покои в замъка. Но сега нямаше такава опасност. Не и с нещата, на които учеше Домициана. Не и с малките кукли, които бяха скрили грижливо. Но може би беше най-добре да се застрахова:

— Тя няма да ни помогне — изръмжа. — Тя е стисната хитруша и много ревнува силата си. Няма да ни даде и трошица от нея.

— Ти по-добре излез — нареди Домициана и изчака вратата да се затвори.

— Дъщеря ми е болна — съобщи Клаудия. — Може би не е нищо сериозно, само умора от пътуването. Но в края на краищата това е Белведере и има други неща, които трябва да се вземат под внимание. Замъкът има нечиста история. Предпочитам да не рискувам.

— Ако говорите за чумата, няма опасност — възрази Джулиана. Знаеше, че смъртта е гостувала тук, но не смяташе Белведере за нечист или опетнен. — Каквото е станало, е било отдавна и по една злощастна случайност.

— И все пак… — потрепери госпожа Клаудия. Тя махна с отрупаната си с пръстени ръка и прислужничките се оттеглиха. Графинята отново насочи вниманието си към Джулиана. — Чух, че си дъщеря на вещица и може би си също като майка си.

Лицето на Джулиана замръзна, но Клаудия се направи на невидяла. Тя улови Джулиана и я придърпа в центъра на претоплената стая.

— Няма значение какво приказват за майка ти — бързо поде тя. — Алин не ме интересува, въпреки любопитните разговори над тежките софри дали наистина е била виновна и как ли се е спасила от кладата. Ти обаче ме интересуваш. Говори се, че притежаваш Силата, слугите казват, че си излекувала както граф Оливие, така и някакво дете. Дъщеря ми се нуждае от твоята сила. Заради нея те повикахме.

— Имате си Елизабета — възпротиви се Джулиана. — Уменията й могат да изцелят госпожа Домициана.

— О, ние не се нуждаем от теб за знахарство — напевно изрече Клаудия. — Дъщеря ми се възстановява добре. Бихме искали помощта ти за друго.

— Ела тук — нареди Домициана. — Дръпни онова столче до леглото ми. Имам да ти покажа нещо.

Тя се надигна сред снежнобелите ленени завивки и кожите, с които бе покрита. Джулиана се доближи и забеляза, че един гоблен е сгънат спретнато и оставен на леглото. Върху канавата различи очертанията на елен. Клаудия също направи стъпка напред. Само Джиневра остана в своя ъгъл, но за миг вдигна поглед от бродерията си и в очите й светна пакостливо пламъче.

— Заради себе си искат да се направиш на врачка — изчурулика тя. — Искат да узнаят какво ще се случи и какво да правят те.

Клаудия яростно се извърна. Лицето й беше пребледняло от гняв.

— Как смееш да приказваш такива неща, Джиневра! Нямаме намерение да молим госпожа Джулиана да предостави услугите си на наше разположение!

Джулиана не пропусна почтителното обръщение, което Клаудия бе поставила пред името й, чу бездиханното очакване в гласа на графиня Вениер.

Проследи погледа й до картите, наредени върху масичката до леглото на Домициана. Никога не бе виждала толкова прекрасна колода таро и възторжено я похвали.

— Изработени са във Франция по наша поръчка — пошепна Клаудия и в нетърпението си докосна Джулиана по лакътя. — В Лион. Там са ненадминати в този род неща, поне такива са нашите сведения. Това не беше ли родният град на майка ти? Проблемът е, че нямаме идея какво се прави с тях. Как се четат. Сметнахме, че ти би могла…

Тя остави молбата си неизречена, но съвсем ясна — типично в духа на една благовъзпитана дама от знатните Вениер. Роднина на самия дож по сватовство. Този ден Клаудия не желаеше да я обиди и Джулиана чудесно си даваше сметка за това. Сега дамите нямаха време за глупавите си игрички, кой кого наскърбил, не и когато искаха да им предскажат бъдещето.

Един пън се разпадна в огъня, пръскайки рой искрици. Мирисът на тамян беше натрапчив, но не задушлив както преди. Джулиана бе свикнала с него и дори и харесваше. Нещо я привлече към картите.

Те бяха прекрасни, много по-красиви от протърканата колода на майка и, а Алин ги бе получила в дар от везира на султана. В мюсюлманския свят, гадаенето бе също толкова строго забранено, колкото и в християнския. Но то съществуваше и тук, и там. Винаги щяха да се намерят страхливци, които да си платят, за да бъдат успокоени.

Гърбът на всяка карта бе боядисан в индигово синьо, което бе изключително скъп цвят. Пигментът стоеше грапаво върху плътната, здрава повърхност на картона. Предниците на картите бяха изрисувани със злато — истинско злато. Не само със злато — присъстваха кардамон, алено и наситено черно, но тъкмо златото веднага се набиваше на очи. Може би, защото то притежаваше неустоима жизненост. Картите бяха разстлани спретнато върху масичката и Джулиана изпитваше непреодолим подтик да докосне поне една. Да я преобърне.

Докосни ме. Почувствай ме. Обърни ме. Освободи Силата.

Още един пън беше погълнат от разискрения огън. Джулиана много пъти бе виждала майка й да се допитва до картите, да ги преобръща неспирно в ръцете си, гальовно да ги милва. Рядко й позволяваха да остане, когато Алин гледаше на клиент. Това бяха тържествени случаи, сериозно планирани предварително.

Магдалената винаги се гласеше в коприни, кичеше се с бижута и приемаше клиента в стая, пълна с цветя и разнообразие от пикантни миризми. Тя старателно поддържаше впечатлението, че животът я е затрупал с блага. Какъв беше смисълът да изглежда например като стара мома, когато някой търсеше помощта й, за да спечели избраника на сърцето си? Какво би могла да знае една стара мома за любовта? Така се държеше Алин пред клиентите. Но когато хвърляше картите сама — е, това бе друга работа. Бе нещо, което плашеше Джулиана и същевременно я привличаше. Особено когато майка й ясно можеше да види значението на картите, когато не бе нужно да крие, че предвижда смърт и разруха и да облича в любезни слова знанието си. Тогава Алин яростно стискаше картите с треперещи ръце. Потта се стичаше по изопнатото й лице. Роклята и бижутата бяха най-малката й грижа, Алин трепереше.

Ето такава беше майка й. Ето такъв беше истинският живот на една вещица. Силата използваше нея, не обратното.

О, да, но Силата…

Златната змия от карти сякаш се изви — съвсем мъничко. Ръката на Джулиана се протегна. Графинята шумно пое дъх.

И тогава нещо издумка лекичко в съседната стая. Очевидно това бе граф Дучи Монталдо или някой от войниците му, но нямаше значение. Непоправимото беше сторено. Магията беше разрушена. Домициана изпусна затаения си дъх, когато Джулиана прибра ръце и се отдръпна по-далеч от картите.

— Нищо не знам — каза тя и извърна поглед. — Мога да ви помогна с традиционните си лечителски умения, с билки и природни церове. В Ориента научих доста неща. Но не знам нищо за тези карти. Не знам какво може да се прави с тях. — Лъжата не й се отдаваше, но Джулиана упорстваше. — Не мога да ви предскажа бъдещето. Не мога да го променя.

А на тях им трябваше човек, който може.

 

 

— Видя ли й лицето? — бездиханно прошепна Домициана. По бузите й бе избила трескава руменина. Трите жени едва изчакаха вратата да се затвори след Джулиана, за да се скупчат заедно. Дори Джиневра заряза гоблена си и се приближи до леглото. — Видяхте ли как очите й се промениха, щом зърна картите?

— Промяна в светлината — отвърна госпожа Клаудия. Беше очевидно, че й се ще това да е обяснението. — Но все пак…

— О, моята бъдеща повереница знае нещо — изтананика Домициана със зареян поглед. — Само че не желае да го сподели. Точно както казва знахарката, пази си знанието като зло куче. А може би иска да задържи Оливие за себе си, като използва своята сила и някои ловки трикове.

Джиневра вдигна поглед.

— Джулиана не ми изглежда човек, способен на интриги и преструвки. Също така ми се струва, че не са й нужни никакви хитрости, за да задържи лорд Оливие. По всичко личи, че той е достатъчно привързан към нея. В противен случай вече да се е озовала обратно на път към Арнонкур Хол. Това би бил най-логичният вариант, като се има предвид характера на графа.

Клаудия преглътна резките думи и си пое дъх, преди да отговори:

— Разбира се, че е привързан към Джулиана — каза тя на най-малката си и най-нелюбима дъщеря. — Нейната майка му спаси живота. Той лично ни го разказа във Венеция. Не бива да забравяме, че тя е вещерско чедо. Видя нещо в тези карти. Аз лично съзрях един особено израз на лицето й, в очите й.

Домициана погледна майка си и двете се усмихнаха, когато Клаудия се наведе към бродерията си.

— Радвам се, че не ни е казала каквото и да е, ако въобще е видяла нещо, в което много се съмнявам — обади се Джиневра с несвойствена за нея грубост. — Грехота е човек да иска да узнае бъдещето си, да не говорим, че е абсолютно излишно. Графът е сгоден за Домициана и ще се ожени за нея. Не са ви нужни някакви си чуждоземни карти, за да разберете това.

Домициана се усмихна и се изтегна по-удобно на възглавниците.

— Да, обаче казват, че графиня Бланш поръчала да изготвят хороскопи — и то на монасите в „Сан Марио“, представяш ли си! На тези свети мъже…

Майка й кимна и сряза копринения си конец със зъби.

— Графиня Бланш е французойка, а французите ги разбират тия работи. Само виж Алин.

— Казват, че предсказанията й били изключително точни — сладостно въздъхна Домициана. — Също така се говори, че били изречени с омайни слова, прекрасни като тези карти.

Джиневра изсумтя недоверчиво:

— Точни или не, графиня Дучи Монталдо не е видяла нищо в тези хороскопи, благодарение на което да предотврати смъртта на мъжа си и синовете си. Те й казвали кога да очаква пълни кошери с мед и далечна война, но не споменали и думичка за чумата, която почерни душата й. Чувала съм, че винаги е така. Звездите ти помагат за баналностите — важните неща човек трябва да научи сам.

— Ама че си глупачка — сладко изгука Домициана. — Човек трябва да се възползва от всякаква помощ, когато я има. Досега не съм видяла ухажорите да се борят със страшни змейове, за да спечелят ръката ти.

Клаудия се направи, че не е чула последното.

— Загубата на графиня Бланш беше голяма — набожно се съгласи тя. — Но все пак й останаха една дъщеря и един син. Дъщерята има сполучлив брак, а синът е на път да сключи такъв. Не беше благородно от нейна страна толкова дълго да скърби по покойниците. Ето, Отавия Вали даже ми каза, че тайно си посръбвала винце — и то не малко. Това е абсолютно падение за благородничка от нейния ранг — и с нейните претенции. Човек започва да се съмнява дали Венеция трябва да се забърква с Франция в тази свещена война.

— Сякаш светостта има нещо общо с войната — изсумтя Джиневра. — Всеизвестно е, че Венеция се намесва единствено за да защити търговските си пътища. Ако те не бяха застрашени, Баязид можеше да превземе половината свят, в това число и владенията на крал Шарл, а ние само щяхме да мърморим съчувствено. Нямаше да си мръднем пръста, за да помогнем.

— Имаше нещо, когато Джулиана приближи тези карти — смени темата Домициана. — Ти го усети, майко. Дори Джиневра го почувства.

По-малката сестра се поколеба за миг и кимна.

— Имаше нещо — неохотно додаде тя.

— Тя иска да запази знанието за себе си — продължи Домициана. — Не ще да го сподели. Но аз познавам човек, различен от нея. — Тя се надигна на възглавниците и разклати сребърното звънче до леглото. — Може би ако Елизабета ни е от полза, ще намерим място за нея в някоя каруца на връщане към къщи. Вече изглежда много по-здрава. И по-чиста, да не забравяме. Винаги ме е изумявало какви чудеса върши една гореща вана.

— Домициана… — предупреди я Джиневра.

Твърде късно. Вратата вече се отваряше пред прегърбената, но триумфираща Елизабета.

Клаудия ведро поднови заниманията си с иглата.

 

 

Клаудия лежеше будна в нощта, слушаше хъркането на съпруга си и мислеше. Когато се сетеше за най-малката си дъщеря и най-вече, когато Джиневра бе далеч от нея, тя се опитваше да я обикне. Дълг на майката бе да обича децата си, а Клаудия, ако не друго, то поне изпълняваше задълженията си като майка. Цяла Венеция го знаеше и високомерните венецианци понякога — но невинаги — й прощаваха ниския произход заради това.

В края на краищата Джиневра бе най-малката й дъщеря, плът от нейната плът и тази на скъпия й Лучано. Тя в по-голяма степен от трите си сестри приличаше на баща си. Притежаваше стройната му гъвкава фигура и благородни черти, типични за аристократите Вениер от поколения насам. Височайшите роднини по мъж на госпожа Клаудия обичаха Джиневра.

Но лично Клаудия обичаше Домициана.

Домициана беше нейно дете — само нейно. Спор да няма, Лучано бе бащата — в противен случай рискът нямаше да й донесе нищо, освен позор и евентуална смърт. Баща й щеше да я убие, когато си проличеше, че е бременна, и никой нямаше да я защити дори и с дума.

Тъкмо заради Домициана, Клаудия, която произлизаше от добро, но не и благородно семейство (а Венеция бе град, в който само синята кръв е от значение), успя да си хване такава страхотна партия като Лучано. Заради Домициана сега бе Вениер от толкова отдавна, че повечето хора бяха забравили за скромния й произход. Онези, които не бяха забравили, предпочитаха да не си го припомнят, поне на публични места. Естествено Клаудия съзнаваше, че хубостта й е допринесла значително, и особено креватните й умения. Но не можеше да отрече, че тъкмо заради Домициана е постигнала мечтите си. В замяна беше готова да обърне света, но да даде на красивата си щерка това, от което отчаяно се нуждаеше.

Да, въздъхна Клаудия и се прилепи до съпруга си. Когато си тръгнеха след два дена, щеше да вземе баячката със себе си. Щеше да я заведе във Венеция. Когато отиваш на лов за лъв, важно е да използваш всякакви мрежи.

Нима не го бе доказала лично? И не беше ли доволна?