Нора Робъртс
Кръвни братя (9)

Осма глава

На сутринта Куин долепи ухо до вратата на Лейла. Щом чу приглушения звук на шоу „Тудей“, отчетливо почука.

— Аз съм, Куин — каза тя, в случай че Лейла все още е неспокойна.

Жената й отвори, носеше сладко долнище на пижама на лилави и бели райета и лилав потник. Бузите й бяха зачервени, а ясният поглед на зелените й очи издаде, че отдавна е будна.

— След малко тръгвам към Кал. Имаш ли нещо против да вляза за минута?

— Не. — Лейла й стори път. — Чудя се какво да правя днес.

— Можеш да дойдеш с мен, ако желаеш.

— В гората? Не съм съвсем готова за това, благодаря. Знаеш ли… — Лейла угаси телевизора, преди да се отпусне на стола. — Мислех си за онова, което каза снощи — че не сме страхливки. Никога не съм била страхлива, но докато лежах сгушена под завивките при спуснати щори и врата, затисната с този тъп стол, си помислих, че никога не съм преживявала подобно изпитание. Имах съвсем нормален живот.

— Ти дойде тук и все още не си си тръгнала. Това ме кара да мисля, че определено не си от страхливите. Как спа?

— Добре. Откакто влязох тук, всичко е наред. Никакви сънища, никакви разтърсващи нощни посещения. Сега, разбира се, се питам защо.

— И аз не сънувах нищо. — Куин огледа стаята. Леглото на Лейла бе с леко извита форма и завивки в бледозелено и кремаво. — Можем да предположим, че твоята стая тук е защитена зона, но не се знае, защото моята не е, а е само през две врати. Вероятно просто е решило да си даде една нощ почивка. Да възстанови част от изразходваната енергия.

— Интересна мисъл.

— Имаш моя номер, на Кал и на Фокс. И ние имаме твоя. Можем да… поддържаме връзка. Исках да ти кажи за гостилницата отсреща, защото едва ли ще поискаш да се храниш в ресторанта на хотела. Предлагат чудесна закуска.

— Реших да си поръчам нещо от румсървис и да прегледам някоя от книгите, които ми даде снощи. Не стават за четиво преди заспиване.

— Умно. Добре. Ако ти се прииска да излезеш, хубаво градче е. Има няколко чудесни магазина, малък музей, който все още не съм успяла да разгледам, така че не мога да ти кажа дали си струва, и, разбира се, „Боул-а-Рама“.

На устните на Лейла се появи лека усмивка.

— Боулинг клуб?

— Държи го семейството на Кал. Интересно, че това е най-предпочитаното заведение в града. Е, ще те заведа, когато се върна.

— Добре. Куин… — добави Лейла, когато тя се отправи към вратата, — страхливка или не, не съм сигурна дали щях да остана тук, ако не бях срещнала теб.

— Зная как се чувстваш. Ще се видим после.

 

 

Когато Куин се изкачи по алеята, Кал я чакаше. Излезе и тръгна надолу по стъпалата, следван от кучето, докато тя слизаше от колата си. Огледа я, започвайки от обувките й. Здрави, удобни туристически боти, леко издраскани, избелели дънки, дебело сигнално червено яке и шал на разноцветни райета, в тон с прилепналата шапка на главата й. Смешна шапка, която на нея изглеждаше невероятно секси.

Във всеки случай бе очевидно, че знае какво да облече за зимен поход през гората.

— В изряден вид ли съм, сержант?

— Да. — Той измина останалите стъпала. — Като за начало ще кажа, че снощи бях малко объркан. Все още не съм изяснил напълно каква е твоята връзка, а сега се появява и още един човек, който е въвлечен, още едно неизвестно. Когато живееш с това толкова дълго, част от теб свиква, а друга става все по-неспокойна. Особено през седмата година. Затова — моите извинения, ако смяташ, че ти ги дължа.

— Добре. Просто реагира твърде остро. Е, вече няма за какво да се сърдя или мърморя. Държа да ти кажа едно. Пристигнах тук само с идеята за книга, работа, която обожавам до такава степен, че някои биха го нарекли мания. Но нещата станаха по-лични. Разбирам твоята раздразнителност заради навлизането ми в територия, която смяташ за своя, но аз нося нещо важно. Опит и обективност. И смелост. Притежавам впечатляваща смелост.

— Вече забелязах.

— Е, ще направим ли това, за което се уговорихме?

— Да.

Куин разроши козината на кучето, което се търкаше в нея.

— Лъмп е дошъл да ни изпрати на нашето приключение?

— Ще дойде с нас. Обича разходките в гората, когато е в настроение. Ако му омръзне, просто ще легне някъде да поспи, докато реши да се прибере у дома.

— Струва ми се разумно. — Тя взе малката раница, качи я на гърба си и извади диктофона. Бе закачен за джоба й с малка скоба. — Искам да запиша впечатленията си и каквото имаш да ми кажеш. Нещо против?

— Не. — Доста бе размишлявал през нощта. — Нямам нищо против.

— Тогава тръгваме, когато си готов, Тонто^[1].

— Пътеката ще е разкаляна — предупреди я той, щом закрачиха към гората. — Затова ще ни трябват два часа, може би малко повече, за да стигнем до откритата местност.

— Няма закъде да бързам.

Кал вдигна поглед към небето.

— Ще има, ако времето се развали или се забавим до след залез.

Куин включи диктофона с надеждата резервните касети и батерии да й стигнат.

— Защо?

— Преди години тази част от гората беше любимо място на туристи и ловци. Вече не е така. Хората започнаха да се губят или да се връщат изплашени. Някои твърдяха, че са чули нещо, което помислили за мечка или вълк. Тук няма вълци, а рядко се случва някоя мечка да слезе толкова ниско от планината. Деца, главно тийнейджъри, често се промъкваха да поплуват в Хестърс Пул през лятото или да се натискат. Вече никой не смее. Говореше се, че в езерото витае дух, беше нещо като местна легенда. Сега хората не желаят да чуват за това.

— Вярваш ли, че има дух?

— Зная, че в него има нещо. Видях го с очите си. Ще ти разкажа, когато стигнем там. Няма смисъл да избързваме.

— Добре. По този път ли дойдохте тримата на рождения си ден преди двадесет и една години?

— Дойдохме от изток — посочи той. — Най-близката пътека до града. Оттук разстоянието е по-кратко, но трябваше да преминем с колелата си през целия град. Нямаше нищо… необичайно, преди да стигнем до езерото.

— Ходили ли сте отново тримата заедно оттогава?

— Да, неведнъж. — Кал хвърли поглед към нея. — Мога да те уверя, че връщането всеки път, когато наближат Седемте, не е преживяване, което очаквам с нетърпение.

— Седемте?

— Така наричаме онази седмица през юли.

— Разкажи ми повече за нещата, които се случват през Седемте.

Време бе да стори точно това. Да го сподели откровено с някого, който иска да узнае и може би е част от отговора.

— Хората в Холоу стават зли, агресивни и дори убийци. Вършат неща, които иначе никога не биха извършили. Унищожават обществена собственост, пребиват съседите си, причиняват пожари. И по-лошо…

— Убийства, самоубийства.

— Да. Когато седмицата отмине, нямат ясни спомени. Сякаш гледаш как някой излиза от състояние на транс или продължително боледуване. Някои от тях вече не са същите. Едни напускат града. Други ремонтират магазините или къщите си и просто продължават напред. Не всички се повлияват и не по един и същ начин. Най-доброто обяснение според мен е, че настъпва масова психоза, която всеки път става по-силна.

— А полицията?

Кал се наведе по навик и взе пръчка. Нямаше смисъл да я хвърля и да очаква Лъмп да я донесе, щеше да бъде смущаващо и за двамата, затова направо му я подаде, за да я носи в уста.

— Последния път шериф беше Ларсън. Добър човек, съученик на баща ми. Бяха приятели. На третата нощ се заключил в кабинета си. Мисля, че той или поне част от него е знаела какво се случва с него и не е искал да рискува, като се прибере у дома при съпругата и децата си. Един от заместниците, на име Уейн Хоубейкър, племенник на секретарката на Фокс, го потърсил, защото имал нужда от помощ. Чул Ларсън да плаче в кабинета си. Не могъл да го убеди да излезе. Преди да успее да разбие вратата, Ларсън се застрелял. Сега Уейн е шеф на полицията. Също добър човек.

Колко ли загуби бе видял, запита се Куин. С колко ли страдание се бе сблъскал от десетия си рожден ден досега? И все пак се връщаше в тази гора, на мястото, където е започнало всичко. Не помнеше да е чувала за по голяма смелост.

— А областните ченгета, щатските ченгета?

— Сякаш за седмица сме откъснати от света. — Покрай тях прелетя чинка, яркочервена, безгрижна и свободна. — Понякога идват или си отиват хора, но общо взето сме сами. Като че ли… — Трудно му бе да намери думи. — Като че ли се спуска завеса, зад която никой не вижда ясно. Помощ не идва, а после никой не разследва подробно случилото се. Никой не поглежда трезво и не се запитва защо. Накрая всичко се оказва мълва, която отшумява и се забравя, до следващия път.

— Ти си тук и имаш трезва преценка.

— Това е моят град — просто отвърна той.

„Да, помисли си Куин, това наистина е най-голямата смелост, за която съм чувала.“

— Как спа снощи? — попита я Кал.

— Без да сънувам. Както и Лейла. А ти?

— Аз също. Винаги преди, веднъж започнало, не спираше. Но този път нещата са различни.

— Защото аз и Лейла видяхме нещо.

— Това е странното. А и никога не е започвало толкова рано или толкова силно. — Вървейки, той погледна към нея. — Съставяли ли са ти някога родословно дърво?

— Не. Мислиш, че сме далечни роднини или че имам роднинска връзка с някого, който е участвал в събитията до Свещения камък в миналото?

— Винаги съм мислил, че връзката е в кръвта. — Кал вяло погледна белега на китката си. — Досега това предположение или убеденост не е донесло нищо добро. От къде е родът ти?

— Главно от Англия, и малко ирландска кръв.

— Моят също. Но много американци са с английско потекло.

— Може би трябва да проуча дали сред предците ми няма някой Дент или Туис? — Куин сви рамене, когато той се намръщи. — Прабаба ти ме насочи по този път. Ти опитвал ли си се да откриеш нещо за потомците на Джайлс Дент и Лазаръс Туис?

— Да. Вероятно Дент е имал наследници, ако наистина той е бил бащата на тримата сина на Ан Хокинс. Няма сведения за него. Освен в разкази от онова време и някои стари семейни писма и дневници, името Джайлс Дент не се среща никъде другаде. Няма дата на раждане и смърт. Същото се отнася и за Туис. Ако съдим по това, което сме открили досега, сякаш и двамата са паднали от Марс.

— Имам приятелка, която е истински факир в проучванията. Изпратих й съобщение да дойде. Не ме гледай така. Познавам я от години и сме работили заедно по други проекти. Все още не зная дали може и желае да участва, но повярвай ми, ако се съгласи, ще бъдеш благодарен. Гениална е.

Вместо да отговори, Кал остана дълбоко замислен. До каква степен негодуванието му се дължеше на чувството, че губи контрол над положението? А дали някога и изобщо го бе имал? Знаеше, че колкото повече хора се намесват, толкова по-голяма става отговорността му.

А може би на първо място се боеше как ще се отразят всички тези разкрития на града?

— Холоу получи известна публичност през годините във връзка с цялата тази история. Така слуховете са достигнали до теб. Но материалите бяха посредствени и не послужиха за нищо друго, освен да привлекат заинтригувани туристи. Сега, с твоето участие, а вероятно и на още две лица, в туристическите справочници може да се появят глупави измислици за привличане на внимание.

— Знаеше за този риск, когато се съгласи да разговаряш с мен.

Куин успяваше да върви в крак с него по калната земя. И пристъпваше към неизвестното без капка страх.

— Щеше да дойдеш и без моето съгласие.

— Значи донякъде съдействието ти се дължи на опасения да не причиня вреда — кимна тя. — Не бих те упрекнала. Но може би трябва да видиш нещата в по-широк план, Кал. Колкото повече хора участват, толкова повече умове и по-голям шанс има да се намери начин да спрем онова, което се задава. Искаш ли да го спреш?

— Повече, отколкото мога да ти опиша.

— Търся история. Няма смисъл да те заблуждавам относно това. Но и аз искам да го спра. Защото въпреки прословутата ми смелост то ме плаши. Мисля, че ще имаме по-голям успех, ако работим заедно и използваме всички източници. Сибил е един от моите и е адски добра.

— Ще си помисля. — Засега й бе дал достатъчно. — Ще ми кажеш ли какво те накара да се насочиш към свръхестественото, да пишеш на тази тема?

— Лесно е. Винаги съм се интересувала от мистерии. Като малка, ако трябваше да избирам, да кажем, между „Суийт Вали Хай“ и Стивън Кинг, несъмнено би спечелил Кинг. Съчинявах страшни приказки, заради които приятелите ми сънуваха кошмари. Хубави години бяха — каза тя и го накара да се засмее. — Повратният момент настъпи може би когато на Хелоуин влязох с приятели в къща, за която се говореше, че витаят духове. Бях на дванадесет. Голяма дързост. Сградата се рушеше и беше набелязана за събаряне. Сигурно сме имали късмет, че не пропаднахме през дъските на пода. Разглеждахме, пищяхме, плашехме се едни други и се заливахме от смях. Тогава я видях.

— Кого?

— Призрака, разбира се. — Приятелски го смушка с лакът. — Дръж се. Никой от другите не я видя, само аз. Слизаше по стълбите. Цялата беше в кръв. Гледаше ме — продължи Куин с тих глас. — Сякаш гледаше право към мен и мина покрай мен. Усетих студа, който излъчваше.

— Какво направи ти? Ако трябва да отгатна, последвала си я.

— Разбира се. Приятелите ми бягаха, издаваха страшни звуци, но аз я последвах в полусрутената кухня, по изпочупените стълби към мазето, с джобното си фенерче „Принцеса Лиа“. Не се подсмихваш.

— На какво да се подсмихвам? Аз имах фенерче „Люк Скайуокър“.

— Добре. Намерих само паяжини, миши изпражнения, умрели буболечки и мръсен циментиран под. После циментът изведнъж изчезна и остана гола земя, с изкопан гроб в нея. До него имаше лопата с черна дръжка. Тя застана до гроба, отново ме погледна и легна в него, сякаш с наслада се потопи във вана с много пяна. После отново стоях върху цимент.

— Какво направи?

— Имаш ли предположение?

— Предполагам, че ти и принцеса Лиа бързо сте се изнесли.

— Отново позна. Излетях от мазето като ракета. Казах на приятелите си, които не ми повярваха. Решиха, че просто се опитвам да ги изплаша както винаги. Не казах на никого другиго, защото родителите ни щяха да разберат, че сме ходили в къщата, и да ни оставят под домашен арест, докато навършим пълнолетие. Но когато разрушиха къщата, при разбиването на циментирания под я откриха. Била е заровена там през тридесетте. Съпругата на собственика, който твърдял, че е избягала с друг мъж. Вече беше покойник, така че не можеше да бъде разпитан как и защо го е направил. Но аз знаех. От време на време я виждах, преди да намерят костите й. Сънувах убийството й, виждах го. Не споделих с никого. Твърде много се страхувах. Оттогава разказвам за всичко, което открия, потвърждавам или опровергавам. Може би до някъде от чувство за дълг към Мери Байнс, това беше името й. А донякъде — защото вече не съм на дванадесет и никой няма да ме накаже да стоя затворена у дома.

Кал дълго мълча.

— Винаги ли виждаш какво се е случило?

— Не зная дали е видение или интуиция, или просто плод на въображението ми, което е още по-прословуто от смелостта ми. Но съм свикнала да се доверявам на усета си и да го следвам.

Той спря и посочи с ръка напред.

— Ето тук пътеките се кръстосват. Дойдохме от тази посока и от кръстопътя продължихме насам. Бяхме натоварени с провизии. Майка ми беше натъпкала цяла кошница за пикник, като мислеше, че ще си устроим лагер в семейната ферма на Фокс. Носехме старо радио, неговите покупки от пазара и раниците ни, пълни с неща, без които мислехме, че не можем. Току-що щяхме да навършим десет години, хлапета, които нямаха страх почти от нищо. Това се промени, преди да излезем от гората на следващия ден.

Изведнъж Куин го сграбчи за ръката.

— Кръв ли тече от онова дърво, или просто в тази част на света имате странна смола?

Той се обърна. От кората на стар дъб бликаше кръв, която образуваше локва до корените.

— Ето такива неща се случват тук от време на време, те плашат туристите.

— Нищо чудно. — Куин видя как Лъмп се спря до дървото само за миг и след кратко подушване спокойно продължи. — Защо на него не му пука?

— Свикнал е.

Куин понечи да заобиколи дървото отдалеч, но се спря.

— Почакай, почакай. Това е мястото. Точно тук видях елена на пътеката, сигурна съм.

— Той го е призовал, чрез магия. Невинност и чистота.

Жената отвори уста, но погледна лицето на Кал и не каза нищо. Очите му бяха потъмнели, лицето му — бледо.

— Единение чрез кръв. Кръвта на животното, неговата кръв, кръвта на съществото от мрака. Изпитвал е болки, докато е прерязвал гърлото и докато кръвта се е стичала по ръцете му в чашата.

Кал почувства световъртеж и се приведе от кръста. Молеше се да не повърне.

— Трябва ми секунда време да си поема дъх.

— Спокойно. — Куин бързо свали раницата си и извади бутилката с вода. — Пийни глътка.

Гаденето почти отмина, когато тя хвана ръката му и пъхна бутилката в нея.

— Видях го, почувствах го. Минавал съм покрай това място и друг път, дори съм го виждал да кърви, но не бях видял тези неща. Не бях ги почувствал.

— Този път сме двама. Може би това го е отключило.

Кал бавно отпи и си помисли: „Не просто двама“. Бе вървял по тази пътека с Фокс и Гейдж. „Ние двамата“, реши Кал. Причината бе, че е тук с нея.

— Еленът е бил принесен в жертва.

— Зная това. Devoveo, думата, която изрече на латински. Кърваво жертвоприношение. Не е характерно за бялата магия. Бил е принуден да прекрачи границата, да прибегне до черна, за да стори това, което е чувствал, че е нужно. Дали е бил Дент, или някой далеч преди него?

— Не зная.

Когато забеляза, че руменината му постепенно се връща, сърцето й се успокои.

— Виждаш ли събития от по-далечното минало?

— Отделни моменти, проблясъци. Не всичко. Обикновено след това леко ми се гади. Ако се напрегна повече става много по-лошо.

— Тогава не се напрягай. Можеш ли да вървиш?

— Да, да. — Стомахът му все още бе малко неспокоен, но не му се виеше свят. — Остава още малко до Хестърс Пул.

— Зная. Ще ти го опиша, преди да стигнем. Уверявам те, че никога не съм била там в действителност, но съм го виждала в съня си, преди две нощи стоях на брега. Има папур и диви треви. Малко е отдалечено от пътеката, зад храсталаци и тръни. Беше нощ и водата изгледаше черна. Мрачна. Формата му не е съвсем кръгла. По-скоро е като дебел полумесец. Има много камъни. Някои — доста едри, а други — съвсем ситни. Тя пълнеше джобовете си с тях — големи колкото юмрук и по-малки — докато дрехата й увисна от тежестта. Косите й бяха остригани, като окастрени, а очите й издаваха лудост.

— Според разказите тялото й не е потънало до дъното.

— Чела съм ги — кимна Куин. — Видели са я да се носи по повърхността на езерото, което сега носи нейното име, и понеже е било самоубийство, са я погребали в неосветена земя. В сведенията, които успях да изровя досега, не се споменава какво е станало с невръстната й дъщеря.

Преди да качи обратно раницата си, Куин извади пакет зърнен микс. Отвори го и предложи на Кал. Той поклати глава.

— Наоколо има предостатъчно кори и клечки, ако съм толкова отчаян.

— Не са лоши. Какво беше сложила майка ти в кошницата в онзи ден?

— Сандвичи с шунка и сирене, твърдо сварени яйца, ябълкови резени, пръчици с целина и моркови, овесени бисквити, лимонада… — Споменът го накара да се усмихне. — Плодови сладкишчета, зърнен снакс за закуска.

— Майка с главно М.

— Да, винаги е била.

— Колко дълго ще излизаме заедно, преди да ме запознаеш с родителите си?

Той се замисли.

— Искат да им гостувам за вечеря скоро, така че можеш да дойдеш, ако желаеш.

— Домашно приготвена гозба от мамчето? Там съм. Как гледа тя на всичко това?

— Трудно е за тях. Но никога в живота ми не са ме разочаровали.

— Късметлия си, Кал.

Жената се отклони от пътеката и заобиколи къпиновите храсти по друга, по-тясна и неотъпкана. Лъмп пристъпваше напред, сякаш знаеше къде отиват. Кал зърна проблясващата повърхност на езерото и по гърба му пробягна тръпка. Както всеки път.

Все още се чуваха гласове на птици и Лъмп, по-скоро случайно, отколкото преднамерено, подплаши заек, който притича през пътеката към отсрещния гъсталак. Слънчевата светлина струеше между голите клони до килима шума на земята и обсипваше кафеникавата вода на Хестърс Пул с матов блясък.

— През деня изглежда различно — отбеляза Куин. — Далеч не е толкова зловещо. Но само ако бях много млада и премаляла от жега, бих се поплискала в него.

— Ние бяхме и двете. Фокс влезе пръв. Не за първи път плувахме тук, но никога не ми беше харесвало. Кой знае какво се спотайваше под водата? Винаги очаквах костеливата ръка на Хестър да ме сграбчи за глезена и да ме повлече надолу. И тогава се случи.

Куин рязко повдигна вежди и когато той не продължи, седна на един камък.

— Слушам.

— Фокс се закачаше с мен. Плувах по-добре от него, но прибягваше до подли хитрости. Гейдж беше пълна скръб като плувец, но и той влезе. Помислих, че отново Фокс се опитва да ме потопи, но този път беше тя. Видях я, когато потънах. Косите й не бяха остригани, както си я видяла ти. Помня, че се развяваха назад. Не изглеждаше като призрак, а като жена. Момиче — поправи се той. — Когато пораснах, осъзнах, че е била съвсем млада. Веднага излязох и накарах Фокс и Гейдж да излязат. Не бяха видели нищо.

— Но ти повярваха.

— Приятелите си вярват.

— Плувал ли си тук отново след това?

— Два пъти. Но никога вече не я видях.

Куин даде шепа микс на Лъмп, който не бе придирчив като стопанина си.

— Сега е твърде студено, за да опитам, но дойде ли юни, бих искала да се потопя и да видя какво ще стане. — Тя захрупа от микса, докато се оглеждаше наоколо. Хубаво място, въпреки всичко. Диво, но живописно. Страхотно място за момчешки лудории. — Наклони глава. — Е, всичките си гаджета ли водиш тук?

— Ти си първата.

— Така ли? Не са проявявали интерес или ти не си искал да ти задават въпроси?

— И двете.

— Значи аз нарушавам стереотипа, което е едно от любимите ми хобита. — Куин се загледа във водата. — Била е толкова тъжна и толкова отчаяна, щом е решила, че няма друг изход за нея. Лудостта също е фактор, но мисля, че мъката и отчаянието са я подтикнали да посегне на живота си. Това чувствах в съня, това чувствам и сега, докато седя тук. Ужасна, непоносима мъка. По-ужасна от страха, когато то я изнасили.

Потръпна и се изправи.

— Продължаваме ли? Твърде тежко е да стоя тук. Твърде тежко.

„Ще бъде още по-тежко“, помисли си той. Щом вече го усещаше или разбираше, щеше да стане още по-тежко. Поведе я за ръка обратно към пътеката. В този участък бе достатъчно широка, за да вървят един до друг, и той не пусна ръката й. Сякаш просто бяха на зимна разходка в гората.

— Кажи ми нещо изненадващо за себе си. Нещо, което никога не бих предположила.

Спътникът й наклони глава.

— А защо ти не ми кажеш нещо за себе си, което не бих предположил?

— Не е нужно да е някаква мрачна тайна. — Куин го побутна с хълбок. — Просто нещо неочаквано.

— Печелил съм състезания по лека атлетика.

Куин поклати глава.

— Впечатляващо, но не изненадващо. Бих могла да се досетя. Имаш доста дълги крака.

— Добре, добре. — Кал помисли. — Отгледах тиква, която счупи областния рекорд за тегло.

— Най-тежката тиква в историята на областта?

— Беше с няколко грама по-малко от щатския рекорд. Документирано е.

— Е, това наистина е изненадващо. Надявах се да чуя нещо по-пикантно, но признавам, не бих предположила, че държиш областния рекорд за най-тлъста тиква.

— А ти?

— За съжаление никога не съм отглеждала тикви, с каквато и да е големина и тегло.

— Изненадай ме.

— Мога да ходя на ръце. Бих ти го демонстрирала, но теренът не е подходящ. Не би предположил това, нали?

— Права си. Но ще настоявам за демонстрация по-късно. Все пак аз имам документ за тиквата.

— Напълно честно.

Тя поддържаше непринудения, шеговит и малко глуповат разговор и го разсмиваше. Не си спомняше дали се е смял на тази пътека след онзи съдбоносен поход с приятелите си. Но сега му се струваше съвсем естествено, докато слънчевите лъчи проникваха между клоните и звучаха птичи песни.

Преди да чуе ръмженето.

И тя го бе чула. Не му хрумна друга причина гласът й внезапно да секне и пръстите й да притиснат ръката му като клещи.

— Кал…

— Да, чувам. Почти стигнахме. Понякога издава звуци, понякога приема образ. — „Не и по това време на годината обаче“, помисли си той, докато посягаше към джоба на якето си. Но сега очевидно всичко бе различно. — Само стой плътно до мен.

— Повярвай ми, аз… — Куин отново замълча, когато го видя да изважда голям ловджийски нож с назъбено острие. — Добре, добре. Ето това е нещо неочаквано за теб. Че носиш със себе си „Дънди Крокодила“.

— Не идвам тук невъоръжен.

Тя овлажни устни.

— И може би знаеш как да си служиш с него при необходимост.

Мъжът я стрелна с поглед.

— Може би. Ще продължим ли, или искаш да се върнем обратно?

— Няма да си тръгна с подвита опашка.

Кал чуваше шумоленето му в храстите, чуваше плъзгането му в калта. Дебнеше ги. Не вярваше, че би имал по-голяма полза от ножа, отколкото от няколко груби думи, ако създанието реши да стори нещо, но се чувстваше малко по-уверен, държейки го в ръката си.

— Лъмп не го чува — промърмори Куин и кимна към кучето, което влачеше крака по пътеката няколко метра напред. — Дори той не може да е толкова муден. Ако го беше чул и подушил, щеше да даде признаци на тревога. Значи не е реално. — Бавно си пое дъх. — Просто сплашване.

— За него определено не е.

Когато създанието нададе вой, Кал здраво стисна ръката й и я задърпа между дърветата към черния кръг, където Свещеният камък стърчеше от размекнатата пръст.

— Признавам, че след всичко чуто досега очаквах да прилича на централния камък в Стоунхендж. — Куин се отдалечи от него и закрачи около камъка. — Но все пак в него има нещо удивително, като се вгледа човек. Формата му напомня за маса или олтар. Толкова е равен и гладък отгоре. — Задържа ръката си върху него. — Топъл е — добави тя. — Необичайно топъл за камък в гората през февруари.

Кал сложи ръката си до нейната.

— Понякога е студен. — Той прибра ножа обратно в калъфа. — Няма повод за безпокойство, щом е топъл. Поне засега. — Повдигна ръкава и погледна белега на китката си. — Поне засега — повтори той. Без да мисли, премести ръката си върху нейната. — Стига да…

— Затопля се! Усещаш ли? Усещаш ли това?

Куин се раздвижи и понечи да сложи и другата си ръка върху камъка. Той скочи, както бе готов да скочи през онази стена от огън. Като обезумял. Сграбчи раменете й, завъртя я и я притисна с гръб към камъка. После утоли внезапната, отчаяна жажда, впивайки устни в нейните.

За миг беше друг човек, тя също, и мигът бе изпълнен с мъка и отчаяние. Вкусът й, кожата й, ударите на сърцето й.

После отново бе себе си и усещаше как устните й се затоплят, както камъкът под ръцете им. Нейното тяло тръпнеше до неговото и нейните ръце го притискаха.

Искаше още, искаше да я повали върху каменната маса, да я закрие с тялото си и да се почувства обгърнат от нея.

„Не аз, смътно си помисли той, не изцяло аз.“ Това го накара да се отдръпне, да намери сили да се отдели от нея.

Въздухът затрепери за миг.

— Съжалявам — едва промълви той. — Не напълно, но…

— Изненадан си. — Гласът й бе пресипнал. — Аз също. Безспорно беше неочаквано. Замая ме — прошепна тя. — Не че се сърдя за нещо. Не бяхме ние, а после бяхме. — Куин още веднъж си пое дъх. — Наречи ме мръсница, но и в двата момента ми хареса. — Гледайки го в очите, отново докосна камъка. — Искаш ли да опитаме още веднъж?

— Все пак съм мъж, така че да, по дяволите. Но не мисля, че би било разумно и особено безопасно. Освен това, не ми харесва някой или нещо да въздейства върху хормоните ми. Следващия път, когато те целуна, ще бъдем само ти и аз.

— Добре. Връзки — кимна тя. — По-склонна съм от всякога да приема теорията за връзките. Може да са кръвни, а може би от прераждания. Струва си да се проучи.

После се отдръпна от камъка и от него.

— Е, вече никакъв допир тук и сега. Да се залавяме с това, за което дойдохме.

— Добре ли си?

— Раздвижи кръвта ми, признавам. Но нищо лошо, нищо страшно. — Тя извади бутилката вода и този път отпи голяма глътка. — Желаех те, и в двата момента.

Сниши бутилката и срещна спокойния поглед на сивите му очи. Току-що бе наквасила гърлото си, а изведнъж то отново пресъхна.

— Зная. Не зная само дали това ще бъде проблем.

— Ще бъде. Но няма да ме е грижа.

Сърцето й се преобърна.

— А… може би тук не е мястото за…

— Не е. — Кал направи крачка напред, но не я докосна. Въпреки това кожата й пламна. — Ще има друго място.

— Добре. — Куин прочисти гърлото си. — На работа.

Тя направи още една обиколка, а Кал я гледаше. Беше я накарал да стане малко неспокойна. Нямаше нищо против. Всъщност смяташе го за точка в своя полза. Може би нещо го бе подтикнало да я целуне така, но знаеше, че то няма власт над него. Знаеше какво изпитва още от мига, в който бе слязла от колата си на алеята пред дома му.

Чиста и първична страст. Кейлъб Хокинс към Куин Блек.

— В онази нощ сте си устроили лагер тук. — Очевидно приела на доверие думите му, че няма опасност, Куин спокойно прекоси кръга. — Доколкото познавам и разбирам десетгодишните момчета, хапвали сте вредна храна, разменяли сте шеги и може би сте си разказвали истории за призраци.

— Донякъде. Освен това пихме бира, която Гейдж беше отмъкнал от баща си, и разглеждахме списания с голи снимки.

— Разбира се, макар че смятах тези занимания за по-присъщи на дванадесетгодишните.

— Бързо се развивахме. — Кал си заповяда да престане да мисли за нея и да се върне назад в миналото. — Запалихме огън. Радиото гърмеше. Беше приятна нощ, гореща, но не потискащо задушна. И беше нашата нощ. Мислехме си, че е и нашето място. Свещена земя.

— Както каза прабаба ти.

— Трябваше да има някакъв ритуал. — Изчака, докато тя се обърна към него. — Написахме думи, които съчинихме. Изрекохме клетва, точно в полунощ. Със скаутския ми нож срязахме китките си. Заклехме се и смесихме кръвта си. За да станем кръвни братя. И тогава адът изригна.

— Какво стана?

— Не зная точно. Никой от нас не може да си спомни ясно. Стана нещо като експлозия. Светлината беше ослепителна и някаква сила ме тласна назад. Полетях във въздуха. Отекнаха писъци, не зная дали издавани от мен, Фокс, Гейдж или нещо друго. Пламъците се издигнаха право нагоре и сякаш всичко наоколо гореше, но не пострадахме. Нещо изскочи навън, нахлу в мен. Болка, помня болката. После се надигна някаква тъмна маса и с нея — ужасен студ. След миг всичко изчезна и останахме сами и уплашени върху изпепелената земя.

„Десетгодишен, помисли си тя. Все още дете.“

— Как се измъкнахте оттук?

— На сутринта се върнахме почти както бяхме дошли. С малки промени. Когато излязох на тази поляна, бях на девет години. Носех очила. Бях късоглед.

Веждите й подскочиха.

— Беше?

— Два диоптъра на лявото око и два и половина на дясното. Върнах се на десет, с отлично зрение. Никой от тримата нямаше никакви белези, когато си тръгнахме, а Гейдж беше дошъл с ужасни рани. От онази нощ никой от нас не е боледувал. Ако получим контузия, минава от само себе си.

На лицето й нямаше съмнение, само интерес и известно удивление. Изведнъж осъзна, че тя е единственият човек извън семейството му, който знае. Който вярва.

— Получили сте нещо като имунитет.

— Може да се нарече така.

— Усещаш ли болка?

— Да, по дяволите. Върнах се с идеално зрение, не рентгеново. И при заздравяване болката е убийствена, но за кратко. Виждам неща, които са се случили в миналото, както преди, на пътеката. Не през цялото време, не всеки път, но виждам минали събития.

— Ясновидство.

— Да, но за миналото. Видях случилото се тук на седми юли хиляда шестстотин петдесет и втора.

— Какво е станало тук, Кал?

— Демонът е бил прикован под камъка. И ние с Фокс и Гейдж освободихме проклетото копеле.

Куин пристъпи към него. Искаше да го докосне, да разсее тази тревога от лицето му, но се боеше.

— Дори и да сте го направили, нямате вина.

— Вината и отговорността не са много различни неща.

Прав бе, по дяволите. Тя сложи ръце на лицето му, дори когато потръпна. После леко докосна устните му със своите.

— Нормално е. Носиш отговорност, защото според мен си направил избора да я поемеш. Останал си тук, когато много други мъже биха заминали, ако не и избягали надалеч. Казвам ти, има начин това нещо да бъде върнато обратно там, откъдето е дошло. И бих сторила всичко възможно да ти помогна за това. — Отвори раницата си. — Ще направя снимки, измервания, бележки и ще ти задам доста неудобни въпроси.

Беше го разтърсила. С докосване, с думи, с вярата си. Искаше да я притегли към себе си, да я прегърне, просто да я задържи в прегръдката си. „Нормално“, бе казала тя, и сега, докато я гледаше, Кал копнееше за блаженството на нормалния живот.

„Тук не е мястото“, напомни си той и се отдръпна назад.

— Имаш един час. Ще тръгнем обратно след час. Няма да замръкнем в гората.

— Нямам възражения.

„Този път“, помисли си тя и се зае с работата си.