Нора Робъртс
Кръвни братя (17)

Шестнадесета глава

„Сигурно има важна причина, сигурно има сериозна причина“, повтаряше си Кал, докато съчетаваше обедната си почивка със свое проучване за родствената връзка Хокинс — Блек. Това бе нещо ново, врата, за чието съществуване не бяха подозирали, за да се опитат да отворят.

Казваше си, че е трудоемка работа, от съдбовно значение, заради която през последните няколко дни с Куин нямат време да се видят. И двамата бяха твърде заети. Нямаше начин.

Освен това, може би моментът бе подходящ да си починат един от друг. Нещата да се поуталожат. Както бе казал на майка си, сега не бе време за сериозно обвързване, време за любов. Защото щом човек се влюби, неизбежно следваха големи, значими събития, променящи живота. А той имаше достатъчно важни събития, за които да се тревожи.

Сипа храна в купичката на Лъмп, чакащ закуската си с обичайното невъзмутимо спокойствие. Както всеки четвъртък, Кал бе заредил пералнята, а преди това бе извел Лъмп на сутрешна разходка. Продължи с всекидневните си сутрешни занимания и с първата чаша кафе в ръка, извади кутия мляко.

Когато понечи да си налее, се сети за Куин. „Нискомаслено“, поклати глава той. Може би точно сега тя приготвяше своята зърнена закуска. Може би стоеше в кухнята си, вдъхваше аромат на кафе и мислеше за него.

Гледката, която си представи, бе примамлива и тъкмо посягаше към мобилния си телефон да й позвъни, когато чу звук зад себе си и се обърна.

Гейдж тъкмо изваждаше чаша за кафе от шкафа, който бе отворил.

— Стряскаш се.

— Не те чух да влизаш.

— Беше потънал в любовни блянове.

— Имам да мисля за много неща.

— Особено за любов. Отдалеч си личи, Хокинс. Като започнем от тези тъжни, влажни очи.

— Пази своите, Търнър.

Гейдж само се усмихна и наля кафе.

— Налапал си въдицата. — Сложи пръст в крайчеца на устата си, извит като кука. — Няма грешка.

— Завиждаш, защото скоро не ти е излизал късметът.

— Няма спор. — Гейдж отпи глътка чисто кафе и с босия си крак потърка козината на Лъмп, докато кучето бе изцяло съсредоточено върху закуската си. — Не е обичайният ти тип.

— А? — Раздразнението пропълзя по гърба на Кал като гущер. — Какъв е обичайният ми тип?

— Почти като моя. Момиче за лек флирт, без много мислене, без обвързване и тревоги. Кой може да ни вини, предвид всичко? — Гейдж взе кутията със зърнена закуска и пъхна ръка вътре. — Но тя не се вмества в калъпа. Умна е, сериозна и носи голям топ дебело въже в джоба си. Вече е започнала да те омотава в него.

— Не ти ли дотяга понякога от този цинизъм, който носиш със себе си навсякъде?

— Реализъм — поправи го Гейдж, докато хрупаше зърнена закуска. — Помага ми да приемам нещата по-леко. Тя ми харесва.

— И на мен. — Забравил за млякото, Кал си взе шепа от купата, в която бе сипал закуската. — Каза ми… каза ми, че е влюбена в мен.

— Бързо напредвате. А после изведнъж става прекалено заета, а ти спиш сам, приятел. Казах ти, че е умна.

— За бога, Гейдж. — Пронизаха го две стрели на обида, едната — към самия него, другата — към Куин. — Тя не е от тези жени. Не използва хората по подобен начин.

— И го знаеш, защото я познаваш много добре.

— Да. — Всяка следа от гняв изчезна, когато осъзна тази проста истина. — Просто я познавам. Наистина. Е, може да има десетки, стотици неща, които не зная за нея, но зная коя е и що за човек е. Нямам представа дали донякъде е защото всички сме свързани, но е вярно. Още когато я видях за първи път, нещата се промениха. Не зная как. Нещо се промени в мен. Е, подигравай се колко си искаш, но това е положението.

— Ще кажа само, че си късметлия — проговори Гейдж след миг. — Че се надявам връзката ви да потръгне. Никога не съм вярвал, че някой от трима ни може да има шанс за нещо нормално. — Сви рамене. — Нямам нищо против да се окаже, че греша. Освен това, този влажен поглед страшно ти отива.

Кал повдигна средния си пръст от купата във въздуха.

— Да ти се връща — каза Фокс, когато влезе и тръгна право към хладилника за кока-кола. — Какво става?

— Пак ще пресушиш кока-колата ми, а никога не донасяш една-две нови кутии.

— Миналата седмица купих бира. Гейдж каза да намина тази сутрин и очаквам да пийна кола, по дяволите.

— Казал си му да намине?

— Да. И така, О’Дел, Кал е влюбен в онази блондинка.

— Не съм казал…

— Кажи ми нещо, което да не знам — отвърна Фокс, отвори кутията и отпи глътка.

— Не съм казал, че съм влюбен.

Фокс спокойно отмести поглед към Кал.

— Познавам те откакто се помня, зная какво означават малките бляскави сърчица в очите ти. Страхотно е. Сякаш е създадена за теб.

— Той казва, че не била обичайният ми тип, а ти твърдиш, че е създадена за мен.

— И двамата сме прави. Не е от типа, който обикновено търсиш. — Фокс отпи още газирано и взе кутията със зърнена закуска от Гейдж. — Защото никога не си искал да откриеш жена, която истински ти пасва. Тя е идеалната, но се появи изненадващо. Връхлетя те от засада. Нима станах толкова рано, за да дойда да си говорим за любовния живот на Кал?

— Не, просто интересна странична тема. Събрах малко информация, докато бях в Чехия. Слухове, главно легенди, които проследих, когато имах време. Снощи ми се обади един експерт, затова те повиках тук. Мисля, че успях да идентифицирам копелето, което носи Голямото Зло.

Седнаха на кухненската маса на кафе и сухи зърнени топчета, Фокс — облечен с един от официалните си костюми за съда, Гейдж — с черна тениска и свободен панталон, а Кал — с дънки и памучна риза. И заговориха за демони.

— Направих обиколка из малки затънтени села — започна Гейдж. — Винаги съм отделял време да опозная местната култура и може би да забърша някоя местна фуста, докато трупам чипове за покер.

Кал знаеше, че се занимава с това от години. Проучваше всяка мълва за дяволи, демони и необясними явления. Винаги се връщаше с някаква история, но нищо, което да се вписва в профила, така да се каже, на техния проблем.

— Говореше се за стар демон, който можел да приема различни образи. Там приказките за върколаци са много популярни и отначало помислих, че това е поредната. Но не ставаше дума за прегризани гърла и сребърни куршуми, а за създание, което преследвало хора, превръщало ги в свои роби и се хранело от… няма точен превод, но най-доброто обяснение, което получих, беше „човешката им същност“.

— Как се хранело?

— Това е неясно, твърде… загадъчно, както повечето легенди. Не от плътта и кръвта им, не със зъби и нокти… Разказваха, че този демон, или същество, можел да обсебва умовете на хората и душите им и да ги доведе до лудост, да ги кара да убиват.

— Може би има връзка с нашия случай — реши Фокс.

— Прозвуча ми толкова познато, че трябваше да го проуча. Нагазих в дълбоки води, в онзи регион е пълно с подобни истории. Но там, сред възвишенията, на място, което силно ми напомняше за дома, попаднах на нещо. Нарича се Тмави, в превод: „мрак“. Мракът.

И тримата си спомниха за онова, което бе изригнало от земята под Свещения камък.

— Явявал се като човек, който не е човек, ловувал като вълк, който не е вълк. И понякога приемал образ на момче, което подмамвало жени и деца в гората. Повечето никога не се връщали, а които се върнели, били вече луди. Семействата им също полудявали. Избивали се помежду си, самоубивали се или посягали на съседите си.

Гейдж направи пауза и стана да вземе кафеварката.

— Узнах част от това там, а и намерих един свещеник и той ми даде името на професор, който изучава и пише статии за източноевропейската демонология. Снощи този професор се свърза с мен. Твърди, че същият демон, не се бои да използва думата, бродил из Европа векове наред. И вечно бил преследван от мъж, когото смятали за друг демон, магьосник или просто човек с мисия. Според легендите, при схватка между тях в гората магьосникът бил смъртоносно ранен и демонът го изоставил, смятайки го за мъртъв. Това според професор Линц било грешката му. Дошъл някой, малко момче, на което магьосникът предал силата си, преди да умре.

— Какво станало по-нататък? — попита Фокс.

— Никой не знае със сигурност, дори професор Линц. Легендите твърдят, че съществото изчезнало, преселило се другаде или умряло някъде в началото или средата на седемнадесети век.

— Когато се е качило на проклетия кораб за Новия свят — добави Кал.

— Възможно е.

— Както и момчето — продължи Кал — или мъжът, в който се е превърнало, или негов наследник. Но в един момент почти е успяло да го унищожи, видях това. Него и жената… колибата. Той държеше окървавен меч и знаеше, че почти всички са мъртви. Не е могъл да го спре и е предал силата си на Дент, който на свой ред е опитал отново. Тук.

— Какво предаде на нас? — попита Фокс. — Каква сила? Да не хващаме настинка и счупените кости да зарастат от само себе си? Каква полза имаме от това?

— Ще бъдем здрави и силни, когато се изправим срещу него. Виждам проблясъци, всички ги виждаме по някакъв начин. — Кал приглади косите си. — Не зная. Но сигурно е нещо важно. Трите части от камъка. В тях трябва да има някаква сила. Просто досега не сме разбрали каква.

— А времето напредва.

Кал кимна на Гейдж.

— Трябва да покажем камъните на другите. Заклехме се, трябва всички да сме съгласни, и тогава да го направим. Ако не беше клетвата, щях…

— … вече да си показал своя на Куин — довърши Фокс.

— Да, може би си прав. Струва си да опитаме. Може би сме нужни и шестимата, за да го съединим отново.

— Или когато се случи онова до Свещения камък, амулетът се е разцепил, защото силата му е била нарушена. Унищожена.

— За теб чашата винаги е наполовина празна, Търнър — отбеляза Фокс. — Както и да е, опитът си струва. Съгласни ли сте?

— Аз — да.

Кал погледна Гейдж, който сви рамене.

— Защо не, по дяволите.

 

 

Кал дълго са двоуми по пътя към града. Нямаше нужда от повод да се отбие при Куин. Спяха заедно, за бога. Нима трябваше да има предварително уговорена среща, специално разрешение или много важна причина да чука на вратата й, за да види как е? Да попита какво става, по дяволите.

През последните два дни тя бе разсеяна всеки път, когато успяваше да се свърже с нея по телефона. Не се беше отбивала в центъра, откакто се бяха отъркаляли на пода в офиса му.

И му бе казала, че е влюбена в него.

Това беше проблемът. Трънчето в обувката, пръчка в колелото или някоя по-уместна аналогия. Беше му признала, че е влюбена, а той не бе отвърнал: „Аз също“, което тя твърдеше, че не е очаквала. Но мъж, който вярва, че една жена е искрена във всичко, което казва, живее в опасна самозаблуда.

Сега тя го избягваше.

Нямаха време за игри, наранени чувства и цупене. Имаше по-важни неща, заложени на карта. Бе принуден да признае, че именно затова не би трябвало дори да я докосва. А намесвайки секс в цялата бъркотия, още повече бяха усложнили и без това сложното положение. Трябваше да са практични, трябваше да са разумни. Обективни, добави той, когато спря пред квартирата им. Хладнокръвни, трезви.

Никой от двамата не можеше да запази тези качества, когато правеха секс. При това адски вълнуващ секс.

Пъхна ръце в джобовете си, докато вървеше към вратата й, и бавно извади едната, за да почука. Лудостта, която го обземаше, бе твърде далеч от обективността и практичността, но му се струваше оправдана.

Тя отвори вратата.

Косите й бяха влажни. Беше ги пригладила назад на лъскава конска опашка. Усети аромата на женски шампоан и сапун и тези ухания нахлуха в него, а мускулите му се стегнаха от възбуда.

Носеше пухкави розови чорапи, черен памучен панталон и искрящо розов пуловер с надпис: „… и Бог създаде жената“.

„И то каква“, помисли си Кал с благодарност към всевишния.

— Здравей!

Мисълта, че му се сърди, бързо изчезна, бе заслепен от лъчезарната й усмивка и кипящата й енергия.

— Тъкмо си мислех за теб. Влез. Господи, колко е студено. Писна ми от тази зима. Реших да се поглезя с чаша нискомаслен горещ шоколад. Искаш ли?

— Ааа… всъщност не.

— Е, все пак влез, че съм зажадняла. — Тя се повдигна на пръсти за дълга, жадна целувка, а после сграбчи ръката му и го поведе към кухнята. — Придумах Сиб и Лейла да дойдат с мен във фитнес клуба тази сутрин. Със Сиб беше малко трудно, но цифрите помогнаха. Не се случи нищо странно, ако не броим опита на Сиб да заеме сложна поза от йога за напреднали. Мат е доста добър в това впрочем. Иначе от два дни насам нещата са спокойни.

Куин извади пакетче шоколад на прах, удари го в дланта си няколко пъти, за да избута сместа навътре, преди да го разкъса и да я сипе в чаша.

— Сигурен ли си, че не искаш?

— Да, продължавай.

— Тук кипи усилена работа — продължи тя, докато наливаше в чашата наполовина гореща вода, наполовина нискомаслено мляко. — Очаквам да чуя нещо за семейната библия или каквото успее да изрови баба ми. Днес, може би, или най-късно утре. Междувременно съставихме родословни дървета по това, което знаем, и Лейла се опитва да изкопчи от роднини нещо за предците си. — Разбърка сместа и я сложи в микровълновата фурна. — Наложи се да възложа голяма част от проучванията на съучастничките си, за да довърша статията си за списанието. Все пак трябва да се плащат сметки. Е? — Тя се обърна, когато фурната иззвъня. — Какво ново при теб?

— Липсваше ми.

Не бе имал намерение да го казва и определено не бе очаквал да започне с тези думи. Изведнъж осъзна, че това е първата му мисъл.

Очите й добиха израз на нежност, сексапилните й устни леко се извиха нагоре.

— Приятно е да го чуя. И ти ми липсваше, особено снощи, когато пропълзях в леглото около един сутринта. В студеното си, празно легло.

— Нямах предвид секса, Куин.

Това пък откъде му хрумна.

— Аз също. — Тя наклони глава встрани, не обръщайки внимание на звъна на микровълновата печка. — Липсваше ми в края на деня, когато най-сетне можех да си почина от писане, когато престанах да мисля какво трябва да свърша и какво ще се случи. Ядосан си за нещо. Ще ми кажеш ли за какво?

Куин се обърна към фурната, докато говореше, за да извади чашата си. Кал веднага забеляза знака, който тя даде на Сибил, която понечи да прекрачи прага на кухнята, но се оттегли безмълвно.

— Не зная точно. — Той свали шубата си и я преметна върху един от столовете около малката масичка, която не бе там при предишното му посещение. — Сигурно съм си помислил след онзи ден, след онова, което ми каза…

— Казах ти, че съм влюбена в теб. Това те кара дълбоко в себе си да потръпваш — забеляза тя. — Мъже.

— Не аз започнах да те избягвам.

— Мислиш… — Куин си пое дъх през носа и изсумтя. — Е, явно имаш доста високо мнение за себе си и твърде ниско за мен, щом…

— Не, просто…

— Имах работа, задължения. Не вървя по петите ти, нито пък ти по моите.

— Нямах предвид това.

— Мислиш, че бих си играла с теб така? Особено сега?

— Ето къде е проблемът. Сега не е подходящ момент за лично обвързване.

— Ако не сега, кога? — попита тя. — Наистина ли… наистина ли смяташ, че можем да затворим личните си чувства в някое чекмедже, докато настъпи удобен момент? И аз обичам нещата да бъдат по местата си. Обичам да зная кое къде е и затова ги слагам там, където искам да бъдат. Но чувствата и мислите са нещо различно от някакви скапани ключове за кола, Кал.

— Няма спор, но…

— И в моите чувства и мисли цари безпорядък като на бабиния таван — сопна се тя с все още нестихващ гняв. — Така ми харесва. Ако нещата бяха нормални всеки ден, ако спокойно вървяхме по пътя си, може би нямаше да ти го кажа. Нима мислиш, че това е първото ми гмуркане в океана на любовните отношения? Бях сгодена, за бога. Казах ти, защото… защото мисля, може би особено сега, че чувствата са най-важни. Ако не ти харесва, жалко.

— Ще замълчиш ли за пет минути?

Очите й се присвиха до малки процепи.

— О, това ли искаш?

— Да. Факт е, че не зная как да реагирам, защото дори не съм си позволявал да мисля, че някога ще изпадна в такова положение. Как бих могъл, при тази заплаха, надвиснала над главата ми? Не мога да рискувам да се влюбя. Какво да разкрия на жената и какво да й спестя? И тримата с Фокс и Гейдж сме свикнали да премълчаваме много неща.

— Да пазите тайни.

— Да — равнодушно каза той. — Защото така е по-лесно. Как да мисля за любов, брак, деца? И дума не може да става за дете, което да живее в този кошмар.

Присвитите сини очи добиха леденостуден израз.

— Не си спомням да съм казвала, че искам да бъда майка на децата ти.

— Не забравяй с кого разговаряш — тихо каза той. — Имай предвид, че съм нормален човек от нормално семейство. Мъж, който иска да се ожени, да отгледа деца, да изплаща жилище и да се грижи за голямото си мързеливо куче. Това бих очаквал, ако се обвържа сериозно с жена.

— Мисля, че ми го каза.

— Ще е безотговорно дори да си го помисля.

— По този въпрос сме на различни мнения. Аз смятам, че да гледаш толкова напред, е като изстрел в мрака. В края на краищата, всеки от нас има право на собствени възгледи. Но ме разбери, и нека бъдем наясно. Признанието ми, че те обичам, не означава, че очаквам годежен пръстен.

— Защото вече си носила такъв.

Тя кимна.

— Да. Още нещо, за което се питаш.

— Не е моя работа. — „По дяволите!“ — Да, питам се.

— Добре. Много е просто. Срещах се с Дърк…

— Дърк…

— Мълчи. — Но устните й трепнаха. — Излизах с него около шест месеца. Чувствахме се приятно заедно. Мислех, че съм готова за следващата крачка в живота си, и затова казах „да“, когато ми предложи да се оженим. Бяхме сгодени от два месеца, когато осъзнах, че съм направила грешка. Не го обичах. Харесвах го, да. Но и той не ме обичаше. Не ме разбираше… напълно и си въобразяваше, че пръстенът, който нося, му дава право да ме съветва за работата, гардероба, навиците и кариерата ми. Имаше много дребни неща, които всъщност не са важни. Със сигурност нямаше да се получи, затова развалих годежа.

Отново въздъхна, защото не бе приятно да си спомня колко голяма грешка е допуснала в нещо, в което знаеше, че може да бъде адски добра.

— По-скоро изглеждаше сърдит, отколкото съкрушен, което ме убеди, че съм взела правилно решение. Честно казано, и за мен беше тежко да знам, че съм постъпила правилно, защото това означаваше, че по-рано съм сгрешила. Когато му предложих да каже на приятелите си, че той е скъсал с мен, се почувства по-добре. Върнах му пръстена, събрах нещата си от апартамента му и той своите от моя, и се разделихме.

— Не те е накарал да страдаш.

— О, Кал! — Куин се приближи и докосна лицето му. — Не. Страдах заради положението, но не заради него. Това е само една от причините да зная, че не е бил голямата ми любов. Ако искаш уверение, че не можеш да разбиеш сърцето ми, просто няма да го получиш. Можеш, и затова вярвам, че чувствата ми към теб са истински. — Тя обви ръце около врата му и впи устни в неговите. — Навярно това те плаши.

— Потръпвам от ужас. — Кал я притегли към себе си и хвана ръката й. — Никоя друга жена не ми е причинила толкова главоболия, колкото ти.

— Радвам се да го чуя.

— Така си и помислих. — Кал потърка буза в главата й. — Иска ми се да остана тук така час-два. — Докосна косите й с устни и се отдръпна назад. — Но имам безброй неща за вършене, ти — също. Знаех го, преди да намина, а го използвах като повод за кавга.

— Нямам нищо против някоя и друга кавга. Стига след това небето да се проясни.

Той обхвана лицето й с длани и леко я целуна.

— Горещият ти шоколад ще изстине.

— Обожавам го и студен.

— Онова, което казах преди, беше самата истина. Липсваше ми.

— Мисля, че ще мога да те вместя в натоварения си график.

— Тази вечер съм на работа. Можеш да наминеш. Ще ти дам още един урок по боулинг.

— Добре.

— Куин, трябва да поговорим, всичките. За много неща. Възможно най-скоро.

— Да, трябва. И още нещо, преди да тръгнеш. Фокс ще предложи ли работа на Лейла?

— Споменах му. — Кал изруга под носа си, щом видя изражението й. — Ще го попитам отново.

— Благодаря.

Когато остана сама, Куин взе чашата си и замислено отпи от поизстиналия шоколад. „Мъжете, помисли си тя, са толкова интересни създания.“

Сибил влезе.

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря.

— Никакъв проблем. — Сибил отвори шкафа и избра малка кутия жасминов чай от запасите си. — Ще споделиш ли, или да си гледам работата?

— Ще споделя. Беше се паникьосал, защото му казах, че го обичам.

— Ядосан или изплашен?

— Мисля, че по малко от двете. По-скоро разтревожен, защото всички си имаме работа със страховити неща, а това е още един повод за страх.

— Най-големият, като се замисли човек. — Сибил наля вода в чайника. — Ти как се справяш?

— Чувствам се… страхотно. Заредена с енергия, сякаш летя, а около мен проблясва златен прашец. Знаеш ли, с Дърк всичко беше… — Куин прокара права линия с ръка във въздуха. — А сега… — Тя повдигна ръката си нагоре, после я спусна надолу и отново нагоре. — Но докато ме убеждаваше, че това е лудост, той се впусна да твърди, че никога не би могъл да си позволи, поне така си въобразява, да мисли за любов, брак и семейство.

— Охо!

Куин повдигна чашата си и продължи:

— Препускаше твърде бързо, за да забележи как потръпнах при думата „брак“. Тъкмо успях да се измъкна от това блато и ето го отново под краката ми.

— Нормално е да те побиват тръпки. — Сибил отмери доза чай. — Но не те виждам да бягаш.

— Защото ме познаваш. Харесва ми да бъда тук, където съм. Харесва ми идеята да измина този път с Кал, докъдето стигнем. Здравата е загазил — промърмори тя и отново отпи.

— Ти също, Кю. Но неприятностите винаги са ти подхождали.

— Повече от нов бутиков тоалет. — Куин вдигна телефона в кухнята при първото позвъняване. — Ало. Здравей, Еси. О! Така ли? Не, чудесно. Идеално. Толкова съм ти благодарна. Разбира се. Отново благодаря. Чао. — Затвори с широка усмивка. — Еси Хокинс ни е уредила достъп до помещенията в общината. Днес няма много работа на главния етаж. Можем да влезем и да се поровим на воля.

— Ще бъде забавно, нали? — сухо каза Сибил, докато наливаше гореща вода за чая си.

 

 

Въоръжена с ключ, Сибил отвори главната врата на старата библиотека.

— Тук сме, поне привидно, за проучване. Една от най-старите сгради в града, домът на семейство Хокинс. Но… — Включи осветлението. — Търсим главно тайници. Скрити кътчета, в които никой не е надникнал. Три и половина века — отбеляза Сибил.

— Ако нещо бъде забравено за пет минути, може да остане забравено цяла вечност. — Куин нацупи устни, оглеждайки се наоколо. — Модернизирали са я, когато са я превърнали в библиотека, но при построяването на новата някои от модерните елементи били отстранени. Не са върнали предишния й облик, но са се доближили до него.

Имаше столове и маси и някой бе опитал да придаде старинна атмосфера с лампи антики, керамични съдове и резбовани лавици. Куин бе чула, че организации като Историческото сдружение или Градинарския клуб провеждат сбирките си тук. По избори пък ставаше секция за гласуване.

— Каменна камина — каза тя. — Вижте, страхотно място за скривалище. — Застана до нея и започна да побутва камъните. — Освен това горе има таван. Еси каза, че са го използвали за склад. Все още държат там сгъваеми маси, столове и други подобни неща. Таваните са пълни със съкровища.

— Защо сгради като тази са толкова студени и страховити, когато са празни? — запита се Лейла.

— Тази не е празна, ние сме тук. Да започнем от горе на долу — предложи Куин.

 

 

— Таваните са пълни със съкровища — повтори Сибил след двадесет минути, — потънали в прах и паяжини.

— Не е толкова ужасно.

Куин пълзеше до нея и се надяваше да открие незакована дъска на пода.

— Но не е и приятно. — Лейла смело стъпи на сгъваем стол, за да огледа лавиците. — Не разбирам защо хората смятат, че складовите помещения не трябва да се почистват редовно както всички други.

— Тук е било чисто. Тя е поддържала чистота.

— Кой… — понечи да попита Лейла, но Сибил махна с ръка и смръщи вежди срещу Куин.

— Ан Хокинс?

— Ан и момчетата й. Довела ги е у дома и е деляла тавана с тях. С тримата си сина. Докато пораснали достатъчно, за да имат своя стая на долния етаж. Но тя останала тук. Искала да е нависоко, за да гледа през прозореца. Макар и да знаела, че той няма да дойде, искала да гледа навън в очакване. Била щастлива, доколкото можела да бъде. И когато умряла тук, била готова. — Куин седна на петите си. — Мамка му, аз ли съм била?

Сибил приклекна и се вгледа в лицето й.

— Ти ни кажи.

— Мисля, че да. — Потърка чело. — По дяволите, мъчи ме такова главоболие, сякаш съм изпила сто „Маргарити“ на екс и в мозъка ми е забит шиш за лед. Видях всичко, нея, тях, в главата си. Ясно, сякаш бяха тук. Всичко премина като на бързи обороти пред погледа ми. Години за секунди. Но по-скоро го почувствах. И при теб е така, нали, само че в другата посока?

— Често — съгласи се Сибил.

— Видях я да пише в дневника и да мие лицата на синовете си. Видях я да се смее и да плаче. Видях я да стои до прозореца и да се взира в мрака. Почувствах… — Куин сложи ръка на сърцето си, — почувствах копнежа й. Беше… жестоко.

— Не изглеждаш добре. — Лейла докосна рамото й. — Трябва да слезем долу, да пийнеш вода.

— Може би. Да. — Куин хвана ръката, която Лейла й бе подала, за да й помогне да стане. — Може би трябва да опитам отново. Да извикам образите, да открия нещо повече.

— Ужасно си бледа — каза Лейла. — И ръката ти е ледена.

— Твърде много ти се струпа за един ден — съгласи се Сибил. — Не бива да се пресилваш.

— Не видях къде прибира дневниците. Дори и да ги е сложила някъде тук, не видях къде.