Нора Робъртс
Кръвни братя (16)

Петнадесета глава

Трудно бе за Кал да се види с Бил Търнър и да не спомене, че Гейдж е пристигнал в града. Но познаваше приятеля си. Когато и ако Гейдж поискаше баща му да узнае, сам щеше да му каже. Затова направи всичко възможно да избегне Бил, като се затвори в офиса си.

Зае се с ордери, сметки, резервации, свърза се със собственика на игралните автомати, за да обсъдят смяна на едната игра с нещо по-забавно.

Когато погледна часовника, реши, че ако Гейдж все още спи, е крайно време да го събуди. Вдигна телефона.

„Не е бил буден, досети се Кал, когато долови раздразнението в гласа му, и не е пил кафе.“ Не обръщайки внимание на това, Кал се впусна да му разказва за случилото се сутринта, осведоми го за плановете за вечеря и затвори.

После завъртя очи и позвъни на Фокс, за да повтори същата информация и да му каже, че Лейла се нуждае от работа, така че би трябвало той да я назначи на мястото на госпожа Хоубейкър.

— А? — хлъцна Фокс.

— Трябва да затварям — отвърна Кал и затвори.

„Готово, изпълних дълга си“, помисли си той. Доволен, включи компютъра и зареди информацията за автоматични системи за отчитане на резултати, каквато придумваше баща си да инсталират.

Крайно време бе центърът да обнови оборудването си. Навярно бе глупаво да се мисли за подобна инвестиция, когато след няколко месеца всичко можеше да отиде по дяволите. Но ако наистина всичко отидеше по дяволите, и имаше какво да загубят от нея.

Баща му щеше да каже, че някои от старите играчи ще недоволстват, но Кал не мислеше така. Ако искаха да продължат да записват резултатите си на ръка, центърът щеше да им осигурява листове и маркери. Но ако някой им покажеше как се борави със системата и получеха по няколко безплатни игри, докато свикнат с нея, щяха да я приемат.

Можеха да я вкарат в употреба и да я поддържат, подготвен бе за тази част от спора. Имаха Бил, който можеше да поправя почти всичко.

Едно бе да цениш и съхраняваш традициите, друго — да си старомоден.

Не, не, това не бе тактиката, която трябваше да приложи пред баща си. Той обичаше старомодните неща. По-добре бе да използва цифри. Боулингът носеше повече от половината им приходи, близо шестдесет процента, така че…

Почукване прекъсна мисълта му и потръпна вътрешно, когато предположи, че е Бил Търнър. Но през вратата надникна майка му.

— Нали не си твърде зает за мен?

— Никога. Дошла си да поиграеш боулинг преди сутрешната лига?

— Не, разбира се. — Франи обичаше съпруга си, но често казваше, че не се е врекла във вечна вярност на боулинга. Влезе, седна до Кал и наклони глава, за да погледне в монитора му. Устните й трепнаха. — Дано имаш късмет с това.

— Не казвай нищо на татко, чуваш ли?

— Устата ми е заключена.

— С кого ще обядваш?

— Откъде знаеш, че ще обядвам с някого?

Кал посочи към елегантното й вталено сако, идеално изгладения панталон и ботушите с висок ток.

— Не си се издокарала така, за да отскочиш до пазара.

— Много си умен. Трябва да свърша това-онова, после имам среща с приятелка за обяд. Джоан Бари.

„Майката на Фокс“, помисли си Кал и само кимна.

— И друг път сме обядвали заедно, но вчера ми се обади с изрично настояване да се видим днес. Притеснена е. Аз също. Затова наминах да те попитам дали има нещо, което трябва да зная, нещо, което искаш да ми кажеш, преди да се срещна с нея.

— Нещата са под контрол, доколкото мога да ги овладея, мамо. Все още нямам отговори. Само нови въпроси, но мисля, че и това е напредък. Всъщност има един, който ще те помоля да зададеш на майката на Фокс вместо мен.

— Добре.

— Помоли я да провери дали в рода й е имало някой Хокинс.

— Мислиш, че е възможно да сме роднини? Това би ли помогнало с нещо?

— Няма да е излишно да узнаем.

— Тогава ще я попитам. А сега ти ми отговори на един въпрос. Добре ли си? „Да“ или „не“ е достатъчно.

— Да.

— Е, чудесно. — Франи стана. — Имам един куп задачи, преди да се видя с Джо. — Тя тръгна към вратата, съвсем тихо изруга под носа си и се обърна. — Опитах се да сдържа любопитството си, но този път нямам воля. Колко са сериозни нещата между теб и Куин Блек?

— Моля?

— Кейлъб Джеймс Хокинс, не се прави на ударен.

Кал щеше да се засмее, но условната му реакция при този тон бе само да свие рамене.

— Не знам точния отговор. И не съм сигурен дали е разумно да стават сериозни, когато положението е толкова напечено. Когато толкова много е заложено на карта.

— Какъв по-подходящ момент да намеря? — отвърна Франи. — Моят винаги трезвомислещ Кал. — Сложи ръка на дръжката на вратата и му се усмихна. — А, относно тези модерни системи за отчитане на резултати… Напомни на баща си колко трудно му беше да убеди своя баща за прожекционните табла преди около тридесет и пет години.

— Ще го имам предвид.

Когато остана сам, Кал разпечата информацията за автоматичните системи, инсталирането и поддръжката им и изключи компютъра, за да слезе и нагледа касата, бара и пистите при игрите от сутрешната лига.

Ароматите от бара му напомниха, че е пропуснал закуската, и той грабна топла хрупкава питка и кока-кола, преди да се отправи обратно към офиса си.

Въоръжен така, реши, че всичко върви гладко и може да си позволи кратка предобедна почивка. Искаше да се порови малко по-дълбоко за Ан Хокинс.

Беше му се явила два пъти за три дни. И двата пъти, спомни си Кал, появата й бе предупреждение. Беше я виждал и по-рано, но само насън. Искаше я в сънищата си, призна той, или пък Джайлс Дент я искаше, действайки чрез него.

Тези случки бяха различни, както и чувствата му.

Все пак не това бе важното, не това бе смисълът, напомни си той, докато дъвчеше първата хапка от закуската.

Вярваше на инстинкта на Куин за дневниците. Някъде, по някое време бе имало и други. Вероятно в старата библиотека. Бе решил на всяка цена да влезе и претършува сградата сантиметър по сантиметър. Ако по някакъв начин се бяха озовали в новата, пъхнати някъде или затрупани в хранилището, търсенето щеше да се превърне в истински кошмар.

Но искаше да узнае нещо повече за Ан, което би му помогнало да достигне до отговорите.

Къде бе прекарала близо две години? Цялата информация, всички разкази, които бе чувал и чел, сочеха, че е изчезнала в нощта на пожара в откритата местност и се е върнала в Холоу чак когато синовете й са били почти двегодишни.

— Къде си отишла, Ан?

Къде би могла да отиде жена, бременна с тризнаци, последните седмици преди раждането им? Навярно пътуването бе изключително трудно за сама жена, дори без да е натежала от бременност.

Със сигурност бе имало други селища, но доколкото си спомняше, не толкова близо, че жена в нейното състояние да стигне пеша или дори на кон. Логично бе да се е приютила или да е намерила подслон при някого в околността.

Кой би приел в дома си млада, неомъжена жена? Първото му предположение бе за роднина.

Или приятелка, или пък някоя състрадателна стара вдовица, но би заложил на близка роднина.

— Това е първото място, където отива човек, когато е в беда, нали?

Трудно можеше да намери подробности за Ан Хокинс, но имаше изобилие от сведения за баща й, основателя на Холоу.

Беше ги чел, разбира се. Беше ги проучил подробно, но никога от тази гледна точка. Сега извика цялата информация за Джеймс Хокинс, която бе свалил на служебния си компютър.

Няколко пъти се отклони, нахвърля записки за споменати роднини, негови и на съпругата му. Макар и оскъдни, находките поне даваха някаква отправна точка. Докато цялото му внимание бе погълнато от тях, някой отново почука на вратата му. Опомни се, когато Куин подаде глава, точно както майка му по-рано сутринта.

— Работиш. Сигурно мразиш да те прекъсват. Но…

— Няма нищо. — Кал хвърли поглед към часовника и се почувства малко виновен, щом видя, че почивката му е продължила над час. — Отделих на това повече време, отколкото възнамерявах.

— В боулинг бизнеса човек не знае покой — каза тя с усмивка, когато влезе. — Исках само да ти се обадя, че сме тук. Изведохме Сиб на бърза обиколка из града. Знаеш ли, че в Хокинс Холоу няма откъде човек да си купи обувки? Сиб е крайно недоволна, защото има мания да обикаля за нови. Сега се опитва да ме придума за игра боулинг. Винаги е имала състезателна жилка. Побързах да се измъкна, преди да ме въвлече в това. Надявах се да хапнем нещо набързо в бара, може и ти да ни правиш компания, преди Сиб да…

Изведнъж замълча. Не само не бе изрекъл дума, а я гледаше втренчено. Просто я зяпаше.

— Какво има? — Куин потърка носа си, докосна косата си. — Косата ми ли?

— Отчасти. Може би отчасти.

Кал стана и заобиколи бюрото. Не откъсна очи от лицето й, докато минаваше покрай нея. Затвори и заключи вратата.

— О… Наистина ли? Сериозно? Тук? Сега?

— Наистина, сериозно. Тук и сега.

Изглеждаше смутена, което бе малка награда за него. Изглеждаше възхитително, всеки сантиметър от нея. Не знаеше защо радостта му, че я вижда, внезапно бе преминала във възбуда, и не го интересуваше. Но знаеше без съмнение, че иска да я докосва, да вдъхва аромата й, да усеща как тялото й се стяга и отпуска — просто се предава.

— Съвсем не си толкова предсказуем, колкото очаквах.

Взирайки се в него, тя свали пуловера си и разкопча ризата под него.

— Очакваш да съм предсказуем?

Без да губи време с копчетата, той издърпа своята риза над главата си.

— Момче от малък град, отраснало в добро, стабилно семейство, трето поколение управител на семейния бизнес. Би трябвало да си предсказуем, Кейлъб — каза тя, докато разкопчаваше дънките си. — Харесва ми, че не си. Нямам предвид само в секса, въпреки че тук печелиш важни точки.

Наведе се да свали ботушите си и тръсна глава назад, за да отмести косите от очите си и да го погледне.

— Би трябвало вече да си женен — реши Куин — или поне сгоден за приятелката си от колежа. И да мислиш за деца.

— Мисля за деца. Но не точно сега. Точно сега единственото, за което мога да мисля, си ти.

Това накара сърцето й да подскочи, още преди да посегне към нея и да прокара длани надолу по голите й ръце. Преди да я притегли към себе си и устните му да заиграят с нейните.

Би избухнала в смях, когато се снишиха на пода, но дъхът й бе секнал. Беше по-различно, отколкото в леглото. По-импулсивно и някак безразсъдно, докато ръцете и краката им се преплитаха на пода в офиса му. Дръпна сутиена й надолу, за да погали зърната на гърдите й с устни, език и зъби, докато ханшът й чувствено се движеше. Тя плъзна ръка по тялото му, усети възбудата му и го накара да простене.

Кал не можеше да чака, този път не. Не можеше бавно да изживява насладата, поривът бе неудържим. Претърколи се и я притегли върху себе си. Докато пръстите му притискаха плътта й, тя се поклащаше, приемаше го. Наведе се към него за страстна целувка и косите й се спуснаха около лицата им като завеса. „Завладян от нея“, помисли си той. От тялото, уханието, енергията й. Погали гърба и извивката на ханша й, докато с ритмичните си движения тя го довеждаше до блаженство и забрава.

Дори когато се изви назад и погледът му се премрежи, формите и въздишките й го омайваха.

Беше се предала на усещанията, просто се носеше във вихъра им. Отчаяно препускащи сърца, хлъзгави тела и опияняващи движения. Почувства кулминацията му, този внезапен тласък, и през нея премина тръпка. Беше го накарала да загуби контрол, той бе в нейна власт. Използва тази власт, тази тръпка, за да се понесе стремително към своя връх.

Бавно се спусна оттам и остана върху него, за да полежат изтощени, затоплени и малко замаяни, докато си поемат дъх. Тя избухна в смях.

— Господи, като тийнейджъри сме. Или зайци.

— Зайци тийнейджъри.

Развеселена, Куин се надигна.

— Често ли си позволяваш подобни странични занимания в офиса?

— А…

Тя леко го смушка, придърпвайки обратно сутиена си.

— Виждаш ли, непредсказуем си.

Кал й подаде ризата.

— За първи път си позволявам подобно занимание в работно време.

Тя присви устни, докато се закопчаваше.

— Добре.

— И не съм се чувствал като заек тийнейджър, откакто бях такъв.

Куин се наведе и леко всмука устните му.

— Още по-добре. — Все още на пода, тя нахлузи панталона си, и той стори същото. — Трябва да ти кажа нещо. — Куин посегна към ботушите и обу единия. — Мисля… не, ако кажа „мисля“, ще бъде увъртане, страхливост.

Дълбоко си пое дъх, рязко пъхна крака си в другия ботуш и го погледна в очите.

— Влюбена съм в теб.

Първо дойде шокът — внезапен, остър шок, който го разтърси до мозъка на костите. После тревогата го скова като леден юмрук.

— Куин…

— Не си хаби думите, няма смисъл да казваш: „Познаваме се едва от две седмици“. Не искам да чувам и „Поласкан съм, но…“. Не ти го казах, очаквайки някакъв отговор. Просто трябва да знаеш. Първо, няма значение откога се познаваме. Познавам себе си достатъчно отдавна, за да зная какво става с мен. Познавам чувствата си. Второ, безспорно би трябвало да си поласкан. Не се побърквай. Нищо не ми дължиш и не очаквам да споделяш чувствата ми.

— Куин, ние… всички ние сме подложени на огромно напрежение. Дори не знаем дали ще оцелеем до август. Не можем…

— Именно. Никой не знае, но сега имаме още нещо, за което да се тревожим. Е, Кал… — Тя обхвана лицето му с длани. — Всеки миг е важен. Точно тази минута има дълбок смисъл. Съмнявам се, че иначе бих ти го казала, въпреки че понякога съм импулсивна. Мисля, че при други обстоятелства бих изчакала, докато и ти изясниш чувствата си. Надявам се това да стане скоро, а междувременно нека нещата останат такива, каквито са.

— Трябва да знаеш, че…

— Недей, за нищо на света не казвай, че държиш на мен. — В гласа й прозвуча първата нотка на гняв. — Ще изречеш нещо банално, което хората казват в подобни случаи. Това само ще ме ядоса.

— Добре, добре, нека само те попитам нещо, без да се обиждаш. Замислила ли си се, че може би чувствата ти са нещо подобно на онова, което се случи до камъка? Така да се каже, отражение на чувствата на Ан към Дент?

— Да, мислила съм, но не са. — Куин се изправи и облече пуловера си. — Все пак, добър въпрос. Не го приемам като обида. Онова, което е изпитвала и аз чрез нея, беше силно и обсебващо. Не твърдя, че моите чувства към теб не са подобни. Но имаше и разкъсваща болка. Зад радостта прозираше мъка. С мен не е така, Кал, няма нищо мъчително. Не съм тъжна. Сега… имаш ли време да слезеш при нас и да хапнеш нещо, преди със Сиб и Лейла да излезем?

— Ммм… да.

— Чудесно. Ще се видим там. Трябва да се отбия в тоалетната да се поосвежа.

— Куин… — Кал се поколеба, когато тя отвори вратата и се обърна. — Не съм изпитвал такива чувства към друга жена.

— Това вече ми харесва.

Тя се усмихна, преди да излезе. Знаеше, че думите му са истина, така бе устроен. „Горкият, помисли си Куин. Все още не знае, че няма отърваване.“

 

 

Гъста гора от ниски дървета скриваше старото гробище като щит до северния край на града. То се простираше по неравната земя до хълмовете на запад, в края на коларски път, по който едва можеха да се разминат две коли. Исторически надпис, полузаличен от времето, сочеше, че някога тук се е намирала „Първата църква на Праведните“, но е била разрушена от паднал гръм и пожар на седми юли, 1652-а.

Куин бе прочела този факт при проучванията си, но бе различно да застане тук, брулена от вятъра и студа, и да си го представи. Бе прочела още, както пишеше на табелата, че на нейно място е бил издигнат малък параклис, разрушен по време на Гражданската война.

Сега сред сухите зимни треви имаше само няколко камъка. Отвъд ниска каменна стена бяха по-скорошните гробове. Тук-там видя цветя, чиито ярки цветове навяваха меланхолия на фона на сивотата и замръзналата земя.

— Трябваше да донесеш цветя — тихо каза Лейла, когато погледна малкия скромен паметник, на който пишеше само „Ан Хокинс“.

— Не са й нужни — увери я Сибил. — Паметниците и цветята са за живите. Мъртвите имат други грижи.

— Все пак създават настроение.

Сибил само сви рамене срещу Куин.

— Права си. Не е хубаво на мъртвите да им бъде скучно. Не ви ли се струва интересно, че няма дати? На раждане или смърт. Никаква сантименталност. Имала е трима сина, а не е получила друго, освен името си, издълбано в надгробния камък. Въпреки че те също са погребани тук, както и съпругите, и децата им, и предполагам — поне някои от техните деца. Където и да са пътували през живота си, са се завърнали, за да бъдат погребани до Ан.

— Може би са знаели или са вярвали, че тя ще се върне. Може би им е казвала, че смъртта не е край. — Куин смръщи вежди срещу паметника. — А може би просто са искали да е скромно, но сега, като го изтъкна, започвам да се питам дали не е било съзнателно. Нито начало, нито край. Поне до…

— … юли тази година — довърши Лейла. — Весела мисъл.

— Е, докато си прекарваме весело тук, искам да направя няколко снимки. — Куин извади апарата си. — Вие двете можете да запишете някои имена. Не е зле да ги проверим, да видим дали имат пряка връзка с… — Препъна се, докато крачеше назад, за да намери подходящ ъгъл. — О, по дяволите! Точно на същото място, където се ударих сутринта. Супер.

Лейла се втурна да й подаде ръка. Сибил я последва, въпреки че не можа да сдържи смеха си.

— Млъкни — промърмори Куин. — Земята е толкова неравна, а някои паметници едва се подават от нея. — Потърка хълбока си и намръщено се вгледа в камъка, който я бе спънал. — Ха! Интересно. Джоузеф Блек, починал през 1843-а. — Руменината, избила на лицето й от раздразнение, изчезна. — Същата фамилия като моята. Блек е често срещано име. Но си струва човек да се замисли защо е тук и защо се спънах точно в неговия гроб.

— Странните съвпадения са твоята специалност — съгласи се Сибил.

— А може би и на Ан.

Куин поклати глава при предположението на Лейла.

— Не зная. Кал е направил проучване за родословието на Хокинс и го прегледах набързо. Зная, че част от старите архиви са загубени или заровени по-дълбоко, отколкото сме надникнали, но не виждам как може и двамата да сме пропуснали разклонения с моето фамилно име. Е, мисля, че трябва да потърсим нещо по-подробно за този Джо.

Баща й не помогна с нищо и обаждането у дома само я държа четиридесет минути на телефона да слуша семейни клюки. После опита с баба си, която имаше смътни спомени, че е чувала от свекърва си за някакъв прачичо, може би братовчед, роден някъде сред възвишенията в Мериленд. Или може би във Вирджиния. Бе запомнен от роднините си с това, че избягал с кръчмарска певица, изоставяйки съпругата си и четирите си деца и отнасяйки семейните спестявания, държани в кутия от бисквити.

— Голям симпатяга си бил, Джо — измърмори Куин. — Дали ти си моят Джо?

Реши, че ако се освободи от участие в приготвянето на вечерята, ще има достатъчно време да отскочи до общината и да започне проучване за Джоузеф Блек. Щом бе умрял тук, може би бе и роден тук.

 

 

Когато се прибра, Куин със задоволство завари къщата, пълна с хора, глъчка и апетитни аромати. Сибил, вярна на себе си, бе пуснала музика, запалила свещи и наляла вино. Всички се бяха събрали в кухнята и лакомо посягаха към хапките с мариновани маслини. Куин си взе една и я преглътна с вино от чашата на Кал.

— Сигурно очите ми са кървясали — каза тя.

— Засега не.

— Почти три часа се рових в архиви. Мисля, че съм увредила мозъка си.

— Джоузеф Блек. — Фокс й подаде чаша вино. — Осведомиха ме.

— Добре, спестили са ми поне това. Успях да проследя родословието само до дядо му, Куинтън Блек, роден през 1676-а. Няма по-ранни сведения, поне тук. И нищо след Джо. Отклоних се от пряката линия, потърсих братя, сестри или други роднини. Имал е три сестри, но открих само рождените им дати. Имал е лели, чичовци и прочие, но и за тях няма много. Изглежда, фамилията Блек не е присъствала дълго в Хокинс Холоу.

— Щеше да ми говори нещо — изтъкна Кал.

— Да. Все пак събудих любопитството на баба си и сега се е заела да издири старата семейна библия. Обади се на мобилния ми телефон. Мисли, че е останала у девера й след смъртта на родителите му. Може би. Както и да е, това е нишка. — Насочи вниманието си към мъжа, който стоеше облегнат с гръб на плота и разклащаше чаша вино. — Извинявай. Гейдж, нали?

— Същият. Служба „Пътна помощ“.

Куин се усмихна, когато Сибил завъртя очи и извади ароматните питки от фурната.

— Вече чух. Е, явно вечерята е готова. Умирам от глад. Нищо не може да събуди апетита така, както ровенето сред актове за раждане и смърт на разните му Блек, Робин и Кларк.

— Кларк. — Лейла подаде празна чиния на Сибил за питките. — В архивите има хора с тази фамилия?

— Да, Алма и Ричард Кларк, доколкото си спомням. Искаш ли да прегледаш записките ми? Защо?

— Моминското име на баба ми е било Кларк. — Лейла отегчено се усмихна. — Може би и това не е съвпадение.

— Жива ли е? — веднага попита Куин. — Можеш ли да се свържеш с нея и…

— Да хапнем, докато са топли — прекъсна ги Сибил. — Ще имате достатъчно време да разтърсвате родословните дървета. Но когато готвя… — тя пъхна чинията с горещите питки в ръцете на Гейдж — ще ядем.