Роджър Зелазни
Конете на Лир

Това го изпратих на Сатърдей Ивнинг Поуст. Три пъти. Те пък продължаваха да губят ръкописа. Престанах.

 

 

Лунната светлина бе приглушена и изкривена от изпаренията над езерото. Хладен бриз полюшваше и приплъзваше белите вейки над водната повърхност. Взирайки се в мрачните дълбини, Ранди приглади няколко пъти якето си, след което пристъпи напред. Като начало присви устни и установи, че гърлото му е пресъхнало.

Въздишайки почти с облекчение, той се обърна и направи няколко крачки в обратната посока. Нощта край него бе особено беззвучна. Той седна на един камък, извади лулата си от джоба и започна да я пълни.

Какво правя тук? — запита се. Как бих могъл…?

Докато заслоняваше пламъка от бриза, погледът му падна върху тежкия бронзов пръстен с Келтски знак, който носеше на показалеца си.

Съвсем реален е, помисли си, и беше негов, и той можеше да го направи. Но това…

Отпусна ръката си. Не искаше да мисли за тялото лежащо зад него в безбрежна депресия на десет или дванадесет крачки нагоре по хълма.

Почти две години чичо му Стивън се беше грижил за него след смъртта на родителите му, там във Филаделфия. Спомняше си деня, в който беше пристигнал — с онзи неотменим полет — и в който възрастният мъж го бе посрещнал на летището в Глазгоу. Беше му се сторил по-нисък, отколкото Ранди си го спомняше, предположи, защото отчасти беше леко прегърбен,. Косата му бе снежнобяла, а кожата му имаше обветрения вид, който придобиваха хората прекарали живота си под открито небе. Ранди така и не успя да научи възрастта му.

чичо Стивън не го беше прегърнал. Просто бе поел ръката му и сивите му очи се бяха приковали за миг в неговите, сякаш в търсене на нещо. След това беше кимнал и бе отклонил поглед встрани. Може би тогава за пръв път Ранди бе забелязал пръстена.

— При мен ще имаш дом, — беше казал — Хайде да вземем чантите ти.

Откъм езерото долетя кратък шум на разплискана вода. Ранди вдигна поглед към наслоената с изпарения повърхност, но не видя нищо.

Те знаят. Знаят по някакъв начин, реши той. А сега, какво?

По пътя до къщата, неговият чичо бързо бе установил, че познанията на Ранди по галски шотландски са ограничени. Беше решил да поправи това положение като разговаря с него изключително на този език. Първоначално това бе подразнило Ранди, който не виждаше голяма полза от него в съвременния свят. Но корените бяха останали, в паметта му се възвръщаха думи и фрази и след няколко месеца той започна да вижда особена красота в Древния Език. Сега бе благодарен за това знание — още едно нещо, за което бе задължен на стареца.

Поигра си с един дребен камък, метна го високо над водата и се заслуша в цамбурването му. След секунди го последва далеч по-шумно цопване. Ранди потрепери.

Цялото онова лято бе работил във фирмата на чичо си за отдаване на лодки под наем. Беше чистил и насмолявал, боядисвал и кърпил, наставял… Беше поемал чартъри все по-често и по-често, докато старецът постепенно оставяше тези неща в негови ръце.

— Доколкото Мери — мир на праха й — така и не ми даде децата, това някой ден ще бъде твое, Ранди. — беше казал. — Научи го добре и то ще те храни цял живот. Ще имаш нужда от нещо тук наблизо.

— Защо? — бе попитал.

— Един от нас винаги е живял тук.

— Защо трябва да е така?

Стивън се бе усмихнал.

— Ще разбереш, — каза — когато му дойде времето.

Но това време се бавеше, а имаше и други неща, които го озадачаваха. Горе-долу веднъж месечно чичо му ставаше и излизаше преди изгрев слънце. Никога не споменаваше в каква посока и не отговаряше на никакви въпроси, свързани с нея. Никога не се връщаше преди залез слънце и най-големите подозрения на Ранди така и не се оправдаха, понеже той никога не миришеше на уиски, когато се прибираше.

Естествено, един ден Ранди го проследи. Никой не му беше забранявал да го стори, макар да подозираше, че би било посрещнато със силно неодобрение. Така че бе предпазлив. Набързо облечен, той проследи от прозореца стареца с поглед, докато онзи се отправяше към една групичка дървета. Сложи табелката ЗАТВОРЕНО и се впусна в тази посока в хладната предутрин. Забеляза го още веднъж, за кратко, след което Стивън изчезна близо до една скалиста местност и Ранди не успя да намери и следа от него. След половин час свали табелката и закуси.

Още два пъти пробва да го проследи и го изгуби и в двата случая. Това че старецът успяваше толкова добре да го заблуди, го дразнеше, но може би повече го безпокоеше, че в живота му съществува част, която предпочиташе да запази скрита от него — понеже работейки с него и опознавайки го по-добре, той усещаше в себе си нарастваща обич към по-големия брат на баща си.

И тогава една сутрин Стивън го събуди рано.

— Обличай се, — каза, — Искам да дойдеш с мен.

Тази сутрин чичо му сам окачи табелката ЗАТВОРЕНО и Ранди го последва между дърветата, надолу през скалите, покрай хитро замаскирана преграда и надолу по дълъг тунел. Ранди чу шум от плискане на вода и още преди чичо му да запали фенера бе разбрал от ехото, че се намират в доста голяма пещера.

Когато газовата лампа светна, не можа веднага да приспособи зрението си. Накрая успя и установи, че стои пред едно подземно пристанище. Освен това му отне доста време да предположи, че странният обект от лявата му страна може би е някакъв вид лодка на нещо като сух док. Той се приближи и я разгледа, докато чичо му пълнеше и палеше друга газова лампа.

Плавателното средство беше плоскодънно и с U-образна форма. Това под него, което му се беше сторило като карт, обаче, се оказа част от самото нещо. Имаше кормила и от двете страни. От двете страни и в задния край висяха свободно големи метални пръстени. Превозното средство беше килнато на едната си страна и стоеше на извития си ръб. Тези особености на конструкцията, обаче, не породиха нищо друго, освен повърхностно любопитство, понеже всичко останало предизвика у него нещо като преклонение пред красотата му.

Бортовете или страните му — в зависимост от това какво точно представляваше нещото — бяха облицовани с фини бронзови плочки с изумителна форма. Мотивите по тях се виеха и криволичеха, смътно наподобяващи някои от по абстрактните рисунки в Книгата на Келтите,но прободени тук и там от големи кабъри. Откритите площи изглеждаха емайлирани — зелени и червени на потрепващата светлина.

Той се обърна към чичо си, който се приближи.

— Прекрасно е. — каза, усмихвайки се.

— Това… мястото му е в някой музей!

— Не. Мястото му е точно тук.

— Какво е това?

Стивън извади парче плат и започна да лъска повърхностите.

— Колесница.

— Не прилича на никоя от колесниците, които съм виждал на снимка. Поради една причина, ужасно е голяма.

Стивън се разсмя.

— Такава и трябва да бъде. Тя е божия собственост.

Ранди го погледна, за да види дали не се шегува. От липсата на изражение върху лицето му, разбра, че не се шегува.

— чия… е? — попита.

— На Лир, Богът на Великия Океан. Той сега спи, заедно с другите Древни — през повечето време.

— И какво прави тя тук?

чичо му отново се засмя.

— Е нали трябва все някъде да я паркира?

Ранди прокара ръката си по студените и гладки форми отстрани.

— Почти бих могъл да ти повярвам. — каза, — Но какво общо имаш ти с това?

— Наглеждам я веднъж в месеца, почиствам я, лъскам я, поддържам я в добро състояние.

— Защо?

— Може да му потрябва един ден.

— Имах предвид защо точно ти?

Той погледна отново чичо си и видя, че той се усмихва.

— Някой член на семейството ни винаги го е правил, — каза, — откакто времената отпреди човека написаха историята. Това е част от дълга ми.

Ранди отново погледна колесницата.

— С тези размери ще е необходим слон, за да я тегли.

— Слонът е творение земно.

— А какво тогава…?

чичо му заслони с ръка светлината на лампата и я доближи до пръстена.

— Аз съм Пазител на Конете на Лир, Ранди. Това е моят символ на службата, въпреки че след всички тези години те ме познават и без него.

Ранди погледна пръстена отблизо. Фигурите по него бяха подобни на тези на колесницата.

— Конете на Лир ли? — попита.

чичо му кивна.

— Преди да отиде да спи заедно с останалите Древни, той ги остави на паша тук в езерото. На един от по-ранните ни предци бе поверено гледането им, както и грижата да не забравят.

Главата на Ранди се замая. Той залитна и се подпря на колесницата.

— Значи всички тези истории, за — разни работи — в езерото…?

— Са верни. — довърши Стивън. — те са цяло семейство, цяло хергеле там. — Той посочи водата. — Аз ги извиквам от време на време и им говоря и им пея на Древния Език, за да им припомням.

— Защо ме доведе тук, чичо? И защо ми казваш всички тези тайни? — попита Ранди.

— Защото за колесницата ми е необходима помощ. Ръцете ми се вкочаняват, — отвърна той, — а няма никой друг, освен теб.

Ранди работи този ден, лъскайки возилото, смазвайки с масло огромните и странно оформени сбруи, които висяха на стената. А последните думи на неговия чичо го бяха обезпокоили доста.

 

Мъглата се беше сгъстила. Струваше му се, че сега из нея се движат фигури — огромни бавни сенки, плъзгащи се в далечината. Знаеше, че не са игра на лунната светлина, защото бе имало една подобна нощ…

— Би ли си взел пуловера, момче? — беше казал чичо му. — Бих желал да излезем на разходка.

— Добре.

Той остави книгата, която четеше и погледна часовника си. Беше късно. По това време често си лягаха. Ранди беше останал, защото чичо му не си беше легнал, а се беше занимавал с разни работи из малката къща.

Навън беше влажно и малко хладно. Този ден беше валяло. Сега около тях се стелеха изпарения и се кълбяха над водата.

Докато се отправяха по пътечката към брега, Ранди разбра, че чичо му няма предвид обикновена разходка. Той последва светлината от лампата вляво покрай доковете, към едно закътано скалисто място, където земята рязко се спускаше в дълбоките води. Той изведнъж откри, че прелива от любопитство и му се иска да научи повече за странната преданост на чичо му към това място. Откакто живееха заедно беше заобичал силно стареца и откри, че има желание да сподели по-голяма част от живота му.

Стигнаха до мястото — навсякъде около тях мрак, мъгла и плискащи се води — Стивън остави лампата на земята и седна на ръба на една скала. Махна на Ранди да седне до него.

— Сега не искам да се отделяш от мен, каквото и да се случи. — каза чичо му.

— Добре.

— И ако трябва да говориш, говори на Древния Език.

— Добре.

— Ще повикам Конете.

Ранди се вкамени. чичо му сложи ръка върху неговата.

— Ще те е страх, но помни, че няма да ти се случи нищо лошо, докато си с мен и правиш каквото ти кажа. Трябва да бъдеш представен. Ще ги повикам.

Ранди кимна на бледата светлина.

— Давай.

Заслуша се в особените треперливи звуци, издавани от чичо му и в песента, която ги последва. След малко чу плискане и видя приближаващата сянка… Голяма. Каквото и да беше това, то бе огромно. Достатъчно голямо, разбра изведнъж, за да тегли колесницата. Ако някой човек се осмели да го обязди…

Нещото дойде по-близо. Видя, че над масивното тяло се издига дълга тънка шия, щом то изведнъж надигна глава от водата, за да застане пред тях в тази поза в надигащата се мъгла.

Ранди сграбчи скалата под себе си. Искаше да избяга, но откри, че не може да се помръдне. Не куражът бе това, което го задържа на място. Беше страх, толкова силен, че го парализира, карайки космите по врата му да настръхват.

Той погледна Коня, смътно осъзнавайки, че в момента чичо му говори на келтски шотландски.

Фигурата продължи да се движи към тях, потапяйки се частично от време на време. Той насмалко да се разсмее, когато в главата му изникна представата за хипнотизиране на змия. Очите на съществото бяха огромни и в тях слабо проблясваше отражението на малката им лампа. Главата му се накланяше напред, след това назад. Напред…

Огромната глава се склони, идвайки толкова близо, че почти докосна чичо му, който вдигна ръка и я потупа, продължавайки да говори нежно през цялото време.

Изведнъж разбра, че той говори на него. От колко време, не знаеше…

— Това е Скафлеш, — казваше в момента, — а този зад него е Финтаг…

До този момент Ранди не беше осъзнал, че се е появил още един звяр. Сега, с огромно усилие, той отклони поглед от голямата глава на влечугото, която бе извърната към него. Поглеждайки покрай нея, той видя, че е дошло второ такова същество и че то също свежда глава към тях. А зад него се дочуваше още плискане на вода, и още плъзгащи се сенки браздяха изпаренията подобно носове на викингски кораби.

— …А това е Гарвал. Говори им, за да опознаят гласа ти.

Ранди откри, че всеки момент може да избухне в истеричен смях. Но вместо това се чу, че говори, така както би говорил на едно голямо странно куче.

— Добро момче… Ела, ела… Как си? Добро приятелче…

Вдигна бавно ръка и докосна гладката кожа на мордата му. Стивън не бе му казал да го прави. Не беше сигурно защо го бе сторил, освен може би, че това бе начинът му на общуване с кучета и след като започна ръката му се бе вдигнала почти рефлекторно.

Главата на първото същество се приближи още повече към неговата. Усети дъха му на лицето си.

— Казвам се Ранди, Скафлеш, — чу се да казва. — Ранди…

В онази нощ той бе представен на осмина, с най-различни размери и форми. След като чичо му ги бе освободил и те си бяха отишли, той просто остана да седи там, втренчен в пространството над водата. Страхът си беше отишъл с тях. В момента усещаше само вцепенение.

Стивън се изправи, приглади дрехите си и вдигна лампата.

— Да вървим. — каза.

Ранди кимна, стана бавно и се заклатушка след него. Беше убеден, че тази нощ няма да успее да заспи, но когато се прибра в къщи и се хвърли на леглото, светът изчезна почти незабавно Спа до по-късно от обикновено. Не сънува нищо, което да си спомняше.

 

Сега те отново бяха излезли и чакаха. Оттогава ги беше виждал няколко пъти, но никога сам. чичо му го беше научил на песните, на ключовите думи и фрази, но никога не му се беше налагало да ги използва по този начин. И сега в тази нощ, така подобна на първата, той се бе върнал, сам, а с него се бе върнал и страхът. Той сведе поглед към пръстена на пръста си. Дали наистина го разпознаваха? Дали наистина в него имаше частица от Древната Магия? Или бе само психологическа опора за носещия го?

Една от огромните фигури — Скафлеш, вероятно — се приближи и след това рязко се отдръпна. Бяха дошли без да са били повикани. Очакваха заповедите му, а той седеше там треперещ и стискаше лулата си, която отдавна беше изгаснала.

През по-голямата част от последния месец Стивън бе боледувал, докато накрая остана на легло. Ранди първо бе помислил, че е грип. Но състоянието на стареца се влошаваше непрекъснато. Накрая беше решил да доведе лекар.

Но Стивън бе отказал и Ранди го бе оставил на мира до тази сутрин, когато състоянието му бе тръгнало много на зле.

— Няма как, момче. Това е то. — беше му казал накрая. — човек понякога разбира, а ние винаги знаем. Ще се случи днес и е много важно тук да няма никакъв лекар и да не се разбере за известно време…

— Какво искаш да кажеш? — бе попитал Ранди.

— Ако дойде лекар, ще има и смъртен акт, вероятно и аутопсия, погребение. Не мога да го позволя. Виж сега, за мен е отредено специално място, както за всички Пазители… Искам да се присъединя към дедите си, в мястото, където спят Древните… Бе ми обещано — преди много време…

— Къде? Къде е това място? — бе попитал.

— Островите на Благословените, там в откритото море… Трябва да ме откараш там…

— чичо, — бе казал, поемайки ръката му. — Учил съм география в училище. Няма такова място. Как бих могъл…?

— Навремето това безпокоеше и мен, — каза, — но аз съм бил там… Отведох там баща си преди години… Конете знаят пътя.

— Конете! Как мога… Как могат…

— Колесницата… Трябва да впрегнеш Скафлеш и Финтаг в колесницата и да положиш тялото ми в нея. Първо ме измий и ме облечи в дрехите, които ще намериш в онзи сандък… — Той кимна по посока на един стар морски сандък в ъгъла. — След това се качи на капрата, вземи юздите и им кажи да те отведат до Островите…

Ранди започна да хлипа, нещо, което не беше правил от смъртта на родителите си — колко отдавна бе това?

— чичо, не мога. — каза. — Страх ме е от тях. Толкова са големи…

— Трябва. Това ми е необходимо, за да позная покой. — И отвържи от кея една от лодките. След време кажи на хората, че аз съм излязъл с нея…

Той попи с кърпа лицето на чичо си. Заслуша се в тежкото му дишане.

— Страх ме е. — каза.

— Знам. — прошепна Стивън. — Но ти ще го направиш.

— Аз — ще се опитам.

— И това… — чичото му подаде пръстена. — Това ще ти трябва — за да им покажеш, че ти си новият Пазител…

Ранди взе пръстена.

— Сложи го.

Сложи го.

Стивън бе положил ръка на главата му, когато той се наведе към него.

— Прехвърлям ти този дълг, — каза, — да бъдеш Пазител на Конете на Лир.

След което ръката му се изплъзна и той задиша учестено. После се събуди още два пъти, но не за толкова дълго, че да разговаря. Накрая, по залез слънце, бе починал. Ранди го изми и го облече в дрехите, както беше пожелал, хлипайки през цялото време, без сам да знае дали причината е неговата мъка или неговият страх.

 

Беше се спуснал в пещерата, за да подготви колесницата. В светлината на лампата бе свалил огромните сбруи и ги бе вързал на пръстените по начина, който чичо му му беше показал. Сега не му оставаше друго освен да призове Конете в този басейн през широкия тунел, който се виеше към езерото и тук да сложи сбруите върху им…

Опитваше се, докато работи да не мисли за тази част от задачата, нагласявайки дългите поводи, и издърпвайки учудващо лекото возило на стартова позиция до водата. Най-малко от всичко му се искаше да мисли за аквапланинг през вълните, теглен от онези зверове на път за някакъв митичен остров с тялото на чичо му отзад.

Напусна пещерата и отиде при доковете, където отвърза една малка лодка, извади котвата й и я засили навътре в езерото преди да я освободи от въжетата. Мъглите вече се вдигаха. Пръстенът блестеше върху ръката му на лунната светлина.

Той се върна в къщата и отнесе тялото на чичо си долу при малък залив близо до водния вход на пещерата. И тогава нервите му не бяха издържали, беше седнал с лулата в ръка и до момента не бе помръднал.

Плискането продължаваше. Конете чакаха. Тогава помисли за чичо си, който му беше дал дом, който му бе оставил този странен дълг…

Изправи се на крака и се приближи до водата. Протегна ръката с пръстена.

— Добре, — каза. — Настъпи времето. Скафлеш! Финтаг! Към пещерата! Към колесницата! Веднага!

Две фигури доплуваха наблизо, вдигнали високо глави върху мощните си вратове.

Трябваше да ми е ясно, че няма да е лесно, помисли си.

Те се полюшнаха, гледайки го отгоре. Започна да им говори както бе го сторил първата нощ. Главите им бавно се сведоха. Размаха пръстена пред очите им. Накрая, когато се приближиха достатъчно, той посегна и потупа вратовете им. След което повтори инструкциите.

Те се отдръпнаха бързо, обърнаха се и се отправиха към тунела. Тогава той се надигна и се запъти към входа на пещерата откъм сушата.

Вътре ги намери да чакат в басейна. Откри, че се налага да разхлаби по-голямата част от хамутите на колесницата, за да ги нагласи през тях и след това да ги пристегне отново. Това означаваше да се покатери по гърбовете им. Събу ботушите си, за да го стори. Кожата им под краката му бе необикновено мека и гладка, а те стояха под него кротки, като че ли специално обучавани за такава работа. Докато работеше им говореше и тананикаше напев от една от древните песни.

Отне му почти час да сложи всичко в ред и да прикачи колесницата и поеме поводите.

— Хайде навън. — каза. — Бавно. Внимателно. Обратно в залива.

Съществата потеглиха и колелата се завъртяха. Усети как поводите в ръцете му се изпъват. Колесницата стигна до ръба на басейна и продължи напред във водата. Тя плаваше. Носеше се след тях към брега и покрай него.

Движеха се през плътен мрак, но зверовете пристъпваха внимателно. Колесницата изобщо не закачи каменистите стени.

Накрая излязоха на лунна светлина и изпарения над черна вода и той ги поведе към залива, където спря.

— чакайте, — каза. — Ето тук.

Слезе и тръгна по брега. Водата беше студена, но той почти не го забеляза. Слезе по склона до мястото, където лежеше чичо му и го взе на ръце. Внимателно го отнесе долу до брега и отново се изкачи на капрата. Пое юздите с уверена хватка.

— Тръгвайте, — каза. — Вие знаете пътя! Към Островите на Благословените! Отведете ни там!

Те се раздвижиха, отпърво бавно, извършвайки широк и плавен завой, който ги отведе право в мъгливата пазва на езерото. чу плискане и от двете си страни и когато се обърна видя, че и останалите Коне ги придружават.

Набраха скорост. Зверовете очевидно бяха съвсем наясно с посоката. Мъглата се плъзгаше покрай тях като призрачен лес. За момент, той имаше усещането, че язди през някаква тиха, мистична гора във отдавна отминали времена.

Мъглата се скупчи и се сгъсти. Водата проблясваше. Той отпусна поводите на съществата. Дори и да знаеше пътя, това не би му помогнало много, защото не можеше да види накъде отиват. Предположи, че се насочват към Каледонския Канал, за да излязат в открито море. Но сега се зачуди. Ако Пазителите са били откарвани на някакъв странен остров през цялото това време, как е ставало в по-древни времена? Каналът, доколкото си спомняше е бил прокопан някъде през деветнадесети век.

Но докато осветяваните от луната изпарения се носеха покрай него и огромните зверове пореха водата, той почти повярва, че има друг път — път, който, може би, само Конете знаеха. Дали не се намираше по един или друг начин в място, което само понякога се вклиняваше в нормалната действителност?

Не можеше да каже колко дълго са препускали по призрачната морска повърхност. Вероятно часове. Луната отдавна беше залязла, небето вече избледняваше и някъде отдясно избухна един ослепителен изгрев. Изпаренията се разнесоха и колесницата пореше вълните под чистото синьо небе без наоколо да се вижда никаква земя.

Невпрегнатите в колесницата коне си играеха покрай тях, а Скафлеш и Финтаг уверено напредваха. Раменете и краката го заболяха и вятърът го брулеше, но все още стискаше поводите, премигвайки от пръските вода.

Накрая пред тях се появи нещо. Отпърво не беше сигурен, но докато продължаваха, образът се оформи отчетливо. Това беше остров, със зелени дървета по хълмовете и бели скали покрай галените от вълните брегове.

Когато наближиха, видя, че островът, покрай който минаваха е един измежду множество други.

Подминаха още два преди Конете да завият и да се отправят към някакъв каменен кей в дъното на един широк залив в полите на висок зелен хълм. Гигантски дървета растяха на хълма, а имаше няколко и близо до пристана. Наближавайки кея, той чу птици да пеят в клоните им.

Докато се хващаше за каменната стена, видя, че под най-близкото дърво са застанали трима мъже, облечени в зелено, синьо и сиво. Те се запътиха към него и спряха, щом стигнаха до кея. Не посмя да погледне лицата им.

— Предай ни нашия брат Пазител. — изрече на Древния Език един от тях.

Той с болка вдигна мокрото тяло на чичо си и усети как те го поемат от ръцете му.

— Слез сега и ти на брега, защото си изморен. За твоите коне ще се погрижат.

Каза на Конете да изчакат. Слезе от колесницата и последва с бавна крачка трите фигури. Един от тях го хвана подръка и го отведе в малка каменна къща, а другите двама отминаха, понесли тялото на чичо му.

— Одеждите ти са мокри, — каза мъжът. — Сложи си тези., — и му подаде светлозелено-синя роба, подобна на тази, която в момента носеше, и подобна на тази, с която бе облякъл чичо си за това пътешествие. — Сега яж. На масата има храна. — продължи мъжът, — а там има легло. — Посочи към него. — Спи.

Ранди се съблече и си сложи одеянието, което му бе дадено. Когато вдигна поглед, откри, че е сам. Отиде до масата, внезапно осъзнал, че има огромен апетит. След това заспа.

Когато се събуди, беше тъмно и тихо. Той стана и отиде до вратата на къщата. Луната вече беше изгряла и в нощта имаше повече звезди, отколкото някога си спомняше да е виждал. Откъм морето повя нежен бриз.

— Добър вечер.

Единият от мъжете беше седнал на каменна пейка под близкото дърво. Той се изправи.

— Добър вечер.

— Конете ти са впрегнати. Колесницата е готова да те отведе обратно.

— чичо ми…?

— Той се завърна у дома. Дългът ти е изпълнен. Ще те проводя до морето.

Спуснаха се по пътеката към кея. Ранди видя колесницата, почти на същото място, където я беше оставил с два Коня впрегнати пред нея. Изненадано установи, че ги разпознава и, че те не бяха Скафлеш и Финтаг. Други фигури се движеха наблизо във водата.

— Добре ще е други двама да теглят колесницата по обратния път, — каза мъжът, все едно четеше мислите му, — за да могат по-старите да си починат.

Ранди кимна. Не намираше за уместно да предложи да си стиснат ръцете. Качи се в колесницата и вдигна поводите от капрата.

— Благодаря ви, — каза, — за — всичко. Грижете се за него. Довиждане.

— човек, който е ял и спал на Островите на Благословените винаги се завръща. — каза другият. — Лека нощ.

Ранди дръпна поводите и Конете потеглиха. Скоро бяха в открито море. Новите Коне бяха свежи и въодушевени. В един момент Ранди се чу, че им пее.

Набраха скорост на изток по лунната пътека.