Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (5)

Глава 4

Ден първи

20:26 часа, 3,5°С

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да намериш Джош? — попита Мич спокойно.

Хана седна на директорския стол, треперейки неконтролируемо, сълзи се стичаха от сините й очи. Мич извади чиста носна кърпа от джоба си и й я подаде. Тя я взе, но не направи опит да я използва, мачкайки я в ръката си като лист хартия.

— Искам да кажа, че не мога да го намеря — заекна тя. Не можеше да намери Джош и никой, изглежда, не разбираше какво се опитва да им каже, сякаш това, което говореше, бе пълна безсмислица. — Трябва да ми помогнеш. Моля те, Мич!

Тя се опита да стане от стола, но той не й позволи.

— Ще направя всичко възможно, Хана, но ти трябва да се успокоиш…

— Да се успокоя! — извика тя, хващайки се за дръжките на стола — Не мога да повярвам!

— Хана…

— Мили Боже, ти имаш дъщеря, би трябвало да ме разбереш! Точно ти…

— Хана! — рязко извика той. Тя подскочи и примигна. — Знаеш, че ще ти помогна, но трябва да се успокоиш и да започнеш от самото начало.

Мегън ги наблюдаваше от мястото си до вратата. Кабинетът бе клаустрофобичен куб от тъмна евтина ламперия. Сертификати от търговската камара и различни граждански организации украсяваха стените в пластмасови рамки. Нито мебелите, нито очуканото метално бюро не предполагаха успеха или старомодния чар на ресторанта. Хана се бе отпуснала на стола. Затворила очи, тя притискаше ръка към устата си, сякаш се опитваше да се успокои.

Дори в това състояние, тя бе много привлекателна жена. Висока, слаба, с лице като за корицата на списание. Мич бе застанал срещу нея с гръб към бюрото, беше се концентрирал върху Хана в очакване, търпелив и внимателен. Без да казва нищо, той протегна ръка към нея. Тя я хвана и я стисна силно като човек, който изпитва силна болка.

Мегън го наблюдаваше с възхищение и с малко завист. Да разговаря с жертвите не беше сред силните й качества. За нея да подаде ръка на някого, който изпитва болка, означаваше тя да поеме част от нея. Смяташе, че е по-разумно или по-безопасно да спазва известна дистанция. Наричаше това обективност. Мич Холт обаче не се колебаеше да подаде ръка.

— Трябваше да го прибера от тренировката по хокей — започна Хана шепнешком, сякаш се канеше да признае ужасен грях. — В болницата имаше спешни случаи и не успях да тръгна навреме. Помолих някого да се обади и да съобщи, че ще закъснея малко. Тогава една от пациентките получи сърдечен удар…

„И изпуснах пациентката, а сега загубих сина си.“ Чувството за провал и вина я притисна и тя престана да говори. Стисна силната, топла ръка и се насили да продължи:

— Забравих. Забравих, че той ме чака.

Започна отново да плаче, сълзи се стичаха по бузите й и по дългата й вълнена пола. Тя се преви, искаше да се свие на топка, докато чувствата я разкъсваха. Мич се наведе и я погали по косата. Ченгето в него оставаше хладнокръвно, очакваше фактите. Дълбоко вътре в него родителят изпитваше и инстинктивен страх.

— Когато стигнах до ледената площадка, той бе изчезнал.

— Добре, скъпа, Пол вероятно го е прибрал…

— Не. Сряда е моята вечер.

— Обади ли се на Пол да провериш?

— Опитах се, но той не беше в кабинета си.

— Може би Джош е бил откаран с някое от другите деца. Може да е у дома на някой от приятелите си…

— Не. Обадих се на всички, за които се сетих. Проверих при бавачката, Сю Барц. Помислих си, че може да е там и да изчака да взема Лили, но Сю също не го е виждала.

Лили все още очакваше майка си, вероятно чудейки се, защо мама дойде и си отиде, без да я вземе.

— Проверих у дома, в случай че е решил да се прибере пеша. Обадих се на други майки от хокейния отбор. Отидох обратно до болницата. Не го намерих!

— Имате ли снимка на сина си? — попита Мегън.

— Училищната му снимка. Не е най-добрата — имаше нужда от подстригване, но нямаше време. — Хана извади чантата на скута си. Ръцете й трепереха, докато ровеше за портмонето си. — Той донесе картата от училище, но после забравих…

Тя шепнеше, когато намери снимката на Джош. „Забравих.“ Толкова просто, безобидно извинение. Да забрави за снимката. Да забрави за подстригването му. Да забрави за него. Ръцете й силно трепереха, едва успя да извади снимката от найлоновия калъф. Подаде я на тъмнокосата жена, осъзнавайки, че не я познава.

— Съжалявам — прошепна тя и леко се усмихна. — Познаваме ли се?

Мич седна на ръба на бюрото.

— Това е агент О’Мали от Щатското бюро по престъпността. Мегън, това е доктор Гарисън, завеждащ спешно отделение в нашата болница. Една от най-добрите лекарки, които някога са носили стетоскоп — добави той, опитвайки се да се усмихне. — Извадихме голям късмет с нея.

Мегън разгледа снимката. Момче на осем-девет години в униформа на скаут я гледаше с широка усмивка. Някои от млечните му зъби бяха паднали. Имаше лунички по носа и бузите и буйни златисто кестеняви къдрици. В сините му очи блестяха палави пламъчета.

— Той отговорно момче ли е? — попита тя. — Обажда ли се, ако закъснее, или да помоли за разрешение да остане у дома на някой приятел?

Хана кимна.

— Джош е много уравновесен.

— С какво бе облечен днес за училище?

Майката потърка чело, опитвайки се да си припомни сутринта. Струваше й се като някакъв сън. Лили плаче, че не може да слезе от високия си стол. Джош се пързаля по чорапи в кухнята. Трябваше да разпише картата му за училище, за да пътува до Научния музей. Да провери дали си е написал домашното, дали е запомнил думите. Обаждат се от болницата. Пол влиза в кухнята, кара се на Джош, оплаква се, че ризите му не са изгладени.

— Ммм… с джинси. Син пуловер. Ботуши. Скиорско яке — светлосиньо с яркожълти и зелени ивици. С шапка на „Вайкингс“ — тя е жълта, с емблема. Пол не би му разрешил да си сложи червената с това яке. Той би казал, че Джош ще изглежда като че е бил облечен от циганин далтонист. Аз не виждам нищо лошо в това, та той е само на осем…

Мегън върна снимката и вдигна поглед към Мич.

— Веднага бих се заела със случая. — Вече обмисляше всички възможности и стъпките, които би трябвало да се предприемат в съответствие с възможностите. — Дай бюлетина на твоите хора, на отдела на шерифа, на патрула по магистралата…

Хана изглеждаше поразена.

— Да не мислите, че…

— Не — намеси се Мич. — Не, скъпа, разбира се, че не. Това е стандартна процедура. Ще пуснем бюлетина на всички патрулиращи полицаи и ако видят Джош, ще го доведат у дома.

— Извинете ни за минута — вдигна ръка той. Обърна се с гръб към Хана и сърдито изгледа Мегън. — Трябва да дам инструкции на агент О’Мали.

Сложи ръце на раменете й и я побутна към тесния, слабо осветен коридор. Мъж с кръгла глава и вълнено сако ги изгледа подозрително и запуши с ръка едното си ухо, сякаш се опитваше да говори по телефона до мъжката тоалетна. Мич натисна вилката с два пръста, прекъсвайки разговора, и като показа значката си, изрече: — Извинете. Полиция!

Той изблъска мъжа от телефона и го принуди да се отдалечи. Сетне се обърна към Мегън.

— Какво, по дяволите, ти става? — рязко го запита тя, заемайки отбранителна позиция.

— Какво ли? — изръмжа тихо Мич. — Ти кажи какво ти става. Защо плашиш горката жена…

— Тя има причини да бъде уплашена, шефе. Синът й е изчезнал.

— Това все още трябва да бъде доказано. Вероятно си играе у дома на някой приятел.

— Тя каза, че е проверила при всичките му приятели.

— Да, но е изпаднала в паника. Вероятно е забравила да погледне на явно място.

— Или някой е отвлякъл детето.

Мич се намръщи още повече, защото се насили да не приема нейното предположение.

— Тук не е Ню Йорк, О’Мали.

Мегън повдигна вежди.

— В Дийр Лейк не се ли вършат престъпления? Имате ли престъпления в Дийр Лейк? Имате полиция. Имате затвор. Или това е просто витрина?

— Разбира се, че имаме престъпления — озъби се Мич. — Имаме студенти от колежа, които крадат от магазините, и работници във фабриката за сирене, които се напиват в събота и се бият на паркинга. Нямаме отвличане на деца, за Бога!

— Да, добре, добре дошъл в деветдесетте години, шефе — саркастично изрече тя. — Това може да се случи навсякъде.

Мич отстъпи крачка назад и сложи ръце на кръста. Президентът на „Синовете на Норвегия“ влезе в тоалетната, усмихна се и му кимна. Облак шокиращо сладникав дезодорант ги лъхна от тоалетната, когато вратата се затвори. Мич се опита да не диша и да пренебрегне миризмата, както се опитваше да отмине това, за което говореше Мегън.

— Хората в Сейнт Джоузеф също смятаха, че не може да се случи — тихо каза Мегън. — И докато се утешаваха с лъжи, някой изчезна с Джейкъб Уетерлинг.

Случаят Уетерлинг в Сейнт Джоузеф се бе случил преди Мич да се измести в Минесота, но хората все още го помнеха. Детето бе откраднато и никога не се върна. Такова престъпление бе изключително рядко в района, ето защо всички бяха така потресени, сякаш някой от тяхното семейство бе отвлечен. Дийр Лейк бе почти на триста километра от Сейнт Джоузеф, но Мич познаваше няколко мъже от неговия отдел и от този на шерифа, които бяха работили по случая като доброволци. Те избягваха да говорят затова, сякаш се страхуваха да не събудят отново демона, извършил това престъпление.

Проклинайки тихо, Мегън грабна телефонната слушалка.

— Губим време.

— Аз ще го направя — протегна ръка Мич над рамото й и дръпна слушалката.

— Малко сме недодялани в обноските, така ли? — сухо изрече тя.

— Диспечерът не те познава — бе извинението, което предложи Мич.

— Дъг? Мич Холт е на телефона. Слушай, трябва да направиш бюлетин за момчето на Пол Киркууд, Джош. Да. Хана е отишла да го вземе след тренировките по хокей, но той е изчезнал някъде. Вероятно играе някъде Нинтендо с приятелче, но нали знаеш как се тревожи Хана. Да, това е, което жените вършат най-добре.

Мегън присви очи, но той ней обърна внимание.

— Нека момчетата от окръжната полиция също да бъдат информирани, в случай че го забележат. Той е на осем, малко дребен за възрастта си. Със сини очи и къдрава кестенява коса. Бил е със светлосиньо яке с жълти и зелени ивици и яркожълта шапка с емблемата на „Вайкингс“. Изпратете хора на хокейната площадка. Кажете им, че ще ги чакам там.

Той затвори телефона, когато лидерът на „Синовете на Норвегия“ излезе от мъжката тоалетна и мина покрай тях, измърморвайки някакъв поздрав. Любопитният му поглед се плъзна по Мегън. Мич измърмори нещо в отговор. Усещаше неодобрителния поглед на Мегън. Тя бе нова в тази работа, амбициозна, нетърпелива да се прояви. Би извикала кавалерията, но нямаше писмена заповед за това.

Първото, което се правеше в случаите с изчезнали хора, бе да се установи, че те наистина са изчезнали. Ето защо по закон пълнолетните граждани не се смятаха за изчезнали, преди да изминат двадесет и четири часа. Този закон обаче не можеше да бъде приложен при децата, но дори и да беше така, съществуваха различни възможности, преди да стигнеш до най-лошото заключение. Дори уравновесените деца понякога вършеха глупави неща. Джош можеше да е отишъл при приятел или да е загубил представа за времето, или нарочно да наказва майка си, че го е забравила. Имаше множество обяснения, много по-вероятни от отвличане.

Тогава защо стомахът му се бе свил?

Извади още една монета от джоба си. Набра номера на Щраус и тихо изрече благодарствена молитва, когато дъщери му се обади след третото иззвъняване.

— Здрасти! Джеси е на телефона!

— Здравей, миличка, татко е — тихо изрече той, свеждайки глава, за да избегне любопитството на Мегън.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш? Искам да ми прочетеш повече от онази книга, като си легна.

— Съжалявам, но няма да мога, скъпа. Имам още малко работа. Налага се да останеш при баба и дядо.

Настъпи неловко мълчание. Мич си представяше недоволното лице на малката си дъщеря, израз, който бе наследила от майка си и усъвършенствала, като имитираше баба си. Красноречив поглед, който го караше да се чувства виновен.

— Не ми харесва да си полицай — заяви тя.

Чудеше се дали има представа колко го наранява, когато казваше това. Думите й отваряха стари рани, които не можеха да зараснат.

— Зная, Джеси, но трябва да се опитам да намеря едно момче, което се е загубило. Ти няма ли да искаш да те намеря, ако се загубиш?

— Да — призна тя недоволно. — Но ти си моят татко.

— Утре вечерта ще съм у дома, скъпа, и ще прочетем повече страници. Обещавам.

— Дано да е така, защото баба каза, че тя също може да ми прочете за Бабар.

Мич стисна зъби.

— Обещавам. Дай целувка за лека нощ, а после повикай баба да поговоря с нея.

Джеси издаде звук на шумна целувка по телефона, която Мич повтори, обръщайки се с гръб към Мегън, така че да не види цвета на лицето му. Сетне Джеси връчи слушалката на дядо си и Мич отново започна да обяснява, без да навлиза в подробности — полицейска работа, задържан е от случай, нищо особено, но може да отнеме време. Ако му бе казал, че е възможно да има отвличане на дете, Джой Щраус щеше да подпали телефона и щеше да докара града до паника.

Юрген не настоя за подробности. Роден и израснал в Минесота, той смяташе, че е невъзпитано да настоява за повече информация, отколкото са готови да му предоставят. Освен това не беше необичайно за него. Работата на Мич от време на време изискваше да работи и вечер. Имаха уговорка, че Джеси може да остане при баба си и дядо си, които се грижеха за нея след училище всеки ден. Установеният ред бе удобен и даваше чувство за стабилност на Джеси. Мич може би не бе любимецът на тъщата, но знаеше, че тя ще се грижи добре за единственото си внуче.

Никак не му харесваше, когато не можеше да седи до нея и да я наблюдава, докато заспи. Тя бе центърът на Вселената за него. За миг си представи какво би изпитал, ако не можеше да я намери, сетне си помисли за Хана и Джош.

— Той ще се върне скоро — измърмори, когато затвори телефона. Стомахът му се сви още повече.

Ядът на Мегън се стопи. За миг Мич Холт й се стори уязвим, а не решителен и опасен. Сега той се бе превърнал в самотен родител, който изпращаше целувки на дъщеря си по телефона. Думата „опасен“ отново изплува в главата й.

Отхвърляйки тази мисъл, тя го погледна сериозно.

— Надявам се да си прав, шефе. Заради всички се надявам да си прав.