Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (34)

Глава 33

„Записано в дневника“

„Както казва Шекспир:

Целият свят е една сцена,

и всички мъже и жени са само актьори.

Те влизат и излизат на сцената…

А ние сме режисьорите, кукловодите,

които дърпат конците.

И по този начин от час на час ние узряваме

и от час на час изгниваме,

и така върви приказката.

Време за ново действие.“

 

Ден десети

19:24 часа, –15°С

— Хана, освен страх какво друго изпитваш през всичките тези дни?

Хана дишаше дълбоко и внимателно обмисли отговора, както бе правила и с другите въпроси. Опита се да забрави за камерите и да се концентрира върху загриженото лице на жената, седнала срещу нея. Така мислеше за нея, Кати Коурик, като за жена, като за майка, не като за известна личност или репортер.

— Объркване. Разочарование — отвърна тя. — Не мога да разбера как се случи това.

— Имаш ли чувството, че това е един вид отмъщение?

Хана сведе поглед към ръцете в скута си и носната кърпа, която бе смачкала на топка.

— Не искам да мисля, че някой, когото познавам, е способен на такава жестокост.

Коурик леко се наведе напред. Операторът на Ен Би Си засне по-голямата част от горния етаж на „Фонтейн“. Елегантен хотел във викториански стил в центъра на Дийр Лейк. „Фонтейн“ бе обзаведен със старинни мебели и репродукции. Екипът бе избрал апартамента „Роуз“ за интервюто заради размера и красотата му.

— Хана, ти беше замесена в инцидента в църквата „Сейнт Елисиус“ — внимателно изрече Кати. — Отец Том беше нападнат от Албърт Флетчър, мъжът, който преподаваше катехизис на Джош и го наставляваше като послушник. По-късно тази сутрин полицията направи обиск в дома на Флетчър и откри тялото на съпругата му, починала преди няколко години. Властите сега организират издирване на Албърт Флетчър. Смяташ ли, че той може да е замесен в изчезването на Джош?

— Бях потресена, когато това се случи — имам предвид нападението — отвърна Хана. — Никога не бих допуснала, че той може да е замесен, иначе не бих му поверила нашия син. Това също е част от разочарованието ми. Смятах, че градът ни е безопасен. Смятах, че хората са добри. Илюзиите ми са разбити и съм разгневена, чувствам се толкова наивна.

— Този факт кара ли те да се ядосваш, че като лекар си направила толкова много за хората в Дийр Лейк?

Тя въздъхна дълбоко. Беше израснала с мисълта да служи на хората, без да очаква благодарност от тях. Отговорът й я накара да изпита вина, но тя беше искрена.

— Да — прошепна напрегнато.

Пол гледаше интервюто на телевизора в кабинета си и кипеше от ревност, която никога не би признал. Местните канали не бяха достатъчно добри за Хана. Трябваше да даде интервю по Ен Би Си. Вероятно сега трогваше сърцата на всички американци с пълните си със сълзи сини очи и тих глас. Камерата я обичаше. Изглеждаше като актриса с чупливата си руса коса. Дарил Хана като Хана Гарисън — нещастната майка!

Сипа си уиски от бутилката, която бе взел от кабинета на съдружника си, и отпи. Казваха, че към вкуса на уискито трябва да се привикне. Пол възнамеряваше да привикне колкото е възможно по-скоро. През изминалите няколко дни животът му беше труден. Хана определено не му помагаше. Господи, тя не правеше нищо друго, освен да го обвинява, че е отвел Джош! След всичко, което беше направил, за да помогне при издирването. Дотук с доверието и с неумиращата любов.

Край на неувяхващата любов.

Беше се обадил на Карън да дойде и да го утеши, а тя му беше отказала. Пол бе останал с впечатлението, че Карън Райт си е у дома, но бе обиден от отказа й. Отпи още една глътка уиски и се смръщи към телевизионния екран.

Кати Коурик беше успяла да придобие тъжно изражение.

— В подобни случаи хората се държат различно. Някои откриват сила, която не са подозирали, че притежават. Други откриват, че докато някой важен за тях човек е изчезнал от живота им, връзката с хората около тях се задълбочава. За други е трудно и болезнено да продължават тези връзки. Как отвличането на Джош се отрази на личните ви връзки, Хана? Как се отрази това на брака ви?

Хана замълча за миг. Устните й се изкривиха.

— Отношенията ни се обтегнаха.

— Смятате ли, че съпругът ви ви обвинява за онази нощ?

Сините очи се изпълниха със сълзи.

— Да.

Очите на Кати също блеснаха. Гласът й омекна.

— Вие се обвинявате сама, нали?

— Да. — Камерата показа Хана в близък план, която се опитваше да се овладее. — Направих грешка, която ми се струваше толкова дребна…

— Но направили ли сте грешка, Хана? Помолили сте някого да се обади на ледената площадка, че ще закъснеете. Какво друго бихте направили?

— Трябваше да помоля някого да отиде и да прибере Джош. Трябваше да отделя повече време, и да обясня на сина си как да се пази. Трябваше да помогна с нещо за програмата на малките хокеисти и да организираме нещата така, че винаги да има кой да прибира децата след тренировки. Не направих нито едно от тези неща и сега синът ми го няма. Никога не се замислих да предприема някакви мерки. Бях наивна. Не съм допускала каква цена ще платя за това. Точно това искам хората да научат от нашето интервю: че само една грешка може да провали живота ни. Не искам нито един човек да преживее подобно нещо. Ако това, което казвам, може да предотврати подобно престъпление, ще съм доволна.

— Какво си помислихте вчера, когато съпругът ви бе помолен да даде отпечатъци в полицията на Дийр Лейк?

Хана сведе очи.

— Не мога да повярвам, че Пол би могъл да навреди на сина ни — изрече сковано тя, сякаш не бе убедена в думите си.

Кучка! Пол отново отпи от уискито.

— Хана, съпругът ви обвинява властите, че не се справят със случая. Споделяте ли мнението му?

— Не. Зная, че правят всичко възможно. Някои от въпросите, които трябваше да зададат, не бяха лесни, други бяха болезнени, но аз познавам Мич Холт от деня, в който се премести с дъщеря си тук, и зная, че всичко, което прави, има една цел: да открие Джош и да предаде престъпника на правосъдието.

— Благодаря, Хана — промърмори Мич.

Той седеше на канапето на Мегън. До него черно-бялата котка беше се излегнала като лъв и също гледаше телевизия. Малката сива котка се беше свила в скута му и спеше.

На всеки петнадесет минути се обаждаше на хората си. Все още не бяха открили Флетчър, и с изключение на патрулните коли останалите полицаи бяха започнали да се прибират заради невероятния студ. Ако дяконът се криеше някъде извън къщата, то нямаше смисъл да се тревожат за него, до сутринта щеше да е студен като старата Дорис, която бяха открили тази сутрин. На всеки час от патрулните коли информираха Мич, че няма напредък в издирването… Ако Флетчър беше успял някак да избяга от Дийр Лейк с кола, то никой не го бе забелязал по шосетата в Минесота.

Неприятно му беше, че не участва в издирването. Знаеше, че няма да може да стори нещо повече от това, което вече беше сторено. Но бездействието го дразнеше.

Мегън беше заспала дълбоко. Надяваше се тя да спи цяла нощ. Мислеше си за болката, която изпитваше тя, и как му се беше отразило това. Искаше да се грижи за нея, да я успокои, да я защити. Беше готов да се бори за нея, за работата й, на която тя толкова държеше.

Той сведе поглед към халката на ръката си и си спомни горчивината в думите на Мегън: „Мили Боже, дори не си направи труда да махнеш халката си, когато ме отведе в леглото!“ Все още изпитваше вина и знаеше, че тя беше добре дошла за него.

Господи, това ли беше той наистина? Емоционално чистилище. И беше повлякъл Мегън със себе си. Тя не заслужаваше това.

Алисън си беше отишла. Някога можеше да предотврати смъртта й, но сега не можеше да я възкреси. От колко време се самонаказваше? Колко време щеше да плаща? Животът не можеше да се промени толкова бързо. С едно щракване на пръстите. С едно примигване. С един удар на сърцето.

„… само една грешка може да промени живота ни завинаги.“ Думите на Хана потвърждаваха онова, което знаеше от онзи ден в Маями, когато беше твърде уморен, за да се отбие да купи мляко. Една секунда, едно неправилно решение и светът се променя.

По-добре ли беше да живее непълноценно и никога отново да не поеме риска да изпита същата болка, или беше по-добре да грабне онова, което му се предлага и да се остави на течението? Знаеше кое е по-безопасно и кое не причинява болка.

Погледна към Хана на екрана, която се опитваше да изглежда силна, да изкупи въображаемата си грешка, която й бе струвала толкова много. Под очите й имаше тъмни кръгове. Страните й бяха хлътнали. Случилото се беше разрушило брака й. Дали би предпочела Джош никога да не се беше появявал в живота й? Мич знаеше отговора. Знаеше, че никога не би се отказал от времето, прекарано с Кайл.

— Как се справя?

Все още бледа, Мегън стоеше на прага. Ризата стигаше до коленете й.

— Сравнително добре — отвърна той. Пусна Ганън на пода и се изправи.

— Ами ти? Как се чувстваш?

Тя леко вдигна рамене.

— Малко съм замаяна. Ще се оправя, свикнала съм.

Мич вдигна лицето й и се взря в неразгадаемите й очи.

— Това е нещо ново за мен. Колко често се случва?

Мегън извърна лице. Сега, когато най-лошото беше отминало, искаше да забрави колко безпомощна се беше почувствала и колко се нуждаеше от състраданието му. Ако беше преживяла пристъпа на мигрената сама, щеше да е по-лесно да изчезне от живота му и от този град. Сега трябваше да се справи със състраданието и смущението.

— Зависи — отвърна тя. Отпусна се в ъгъла на старото канапе с очи, вперени в телевизора, където някакъв гении в рекламата беше успял да свърже пица с възрастна дама, която си слага червило в тоалетната на самолет. — Всеки път, когато се опитвам да си свърша работата, ме заплашват или ме съдят за пет милиона долара.

Той приседна на страничната облегалка на канапето и се взря в нея. Погледът му проникваше до дъното на душата й. Тя сведе очи. Не можеше лесно да скрие чувствата си.

— Мегън, бих искал…

— Не си прави труда, това няма да ни доведе до нищо добро.

Той се наклони към нея.

— Защо не ме остави да ти помогна или поне да ти съчувствам?

— Защото не помага — уморено отвърна тя. — Не можеше да направиш нищо, за да промениш решението на Де Палма. Не можеше да промениш факта, че Пейджи Прайс е алчна кучка. Не може да се оправи и не искам състраданието ти.

Той се ядоса и стана.

— Не, ти едва ли се нуждаеш от състрадание. Нямаш нужда от никого, нали?

Мегън упорито се взираше в екрана на телевизора. Той искаше да я раздруса. Искаше тя да има нужда от него и да му го признае. Беше го помолила да я прегърне, когато изпитваше нетърпима болка, но онази Мегън рядко се появяваше.

Ядоса се на себе си. Колко пъти си беше казвал, че е доволен от живота си — обикновен, предсказуем… безопасен и празен?

Интервюто с Хана вече привършваше. Мич седна на канапето от дясната страна на Мегън, изхвърляйки Фрайдей от мястото му. Котката го изгледа злобно и скочи върху кашон, на който пишеше: „Неща, които не използвам“.

Кати Коурик се наведе напред с блестящи очи, изпълнени със симпатия.

— Хана — изрече тя много тихо. — Смяташ ли, че Джош е жив?

Камерата се насочи към лицето на майката.

— Зная, че той е жив.

— Откъде можеш да бъдеш сигурна?

Тя замълча за миг. Когато проговори, гласът й беше ясен и сигурен:

— Защото е мой син.

— Не беше толкова уверена миналата вечер — обади се Мегън. — Попита ме два пъти дали вярвам, че Джош е жив. Попита ме така, сякаш се нуждаеше от моето уверение. Какво се е променило?

— Това е механизмът за оцеляване — измърмори Мич. — Тя знае, че трябва да вярва.

Мегън почувства, че има нещо повече от това, но не можеше да каже какво точно. Не че нейното мнение беше от значение. Марти беше заел мястото й. Това нямаше да промени нищо в случая. Хана можеше да вярва или не. И двете чувства не помагаха за откриването на Джош.

— Ако знаеше, че Джош те слуша сега, какво би му казала? — попита Кати Коурик.

На екрана се появи лицето на Хана. Америка виждаше всичко — гнева, объркването и болката й. В сините очи проблеснаха сълзи. Устните й трепереха.

— Обичам те. Искам да знаеш това, Джош. Обичам те толкова много…

Образът на Хана избледня, на екрана се появи снимката на Джош. Той беше в скаутската си униформа. Снимката изчезна и бе заменена от живия Джош благодарение на видеолента. Играеше ролята на овчар в коледна приказка, позиращ с Лили пред елхата. Звучеше ясното сопрано на Линда Ронстад, докато картините на екрана се сменяха. „Някой там горе“ звучеше с копнеж и надежда.

Мегън прехапа устни. Проклятие. Самата тя беше разпитвала Хана — но това по телевизията беше гадно. Със същия успех песента можеше да бъде изпълнена от Джош, обаждайки се от здрача, в който беше изчезнал преди десет дни. Видеото го беше превърнало в живо момче, пълно с енергия и изпълнено с нежност към малката си сестра. Невинното му лице и лиричната песен го превръщаха в нереален образ.

Случаят й беше отнет.

„Никога, никога не се ангажирай лично, О’Мали.“

Твърде късно. Кутията на Пандора беше отворена. Можеше само да прикрива чувствата си. Тя примигна и стисна здраво ризата си, за да не заплаче.

Тогава ръката на Мич се отпусна върху нейната и леко я стисна.

„По дяволите, О’Мали. Как може да си толкова глупава? Как можа да отстъпиш? Досега трябваше да си станала по-твърда.“

Тя въздъхна, долната й устна трепереше.

— Проклятие! — изрече през зъби. — Искам да заловя кучия син.

— Зная — измърмори той.

— Той е наблизо. Усещам го. Толкова силно желая да го заловя, че чак ме боли.

Но нямаше значение какво иска или колко дълбоко й съчувства Мич. Тя беше отстранена от случая. Де Палма очакваше да се върне в главната квартира, така че да я сдъвче лично, а след това можеше да седи с глутница адвокати, докато съставяха планове за битки с Пейджи Прайс и нейните адвокати. От нея се очакваше да се откаже от живота, който беше започнала в Дийр Лейк. Да забрави за хората; те бяха само имена в докладите. Да забрави за апартамента, в който не беше живяла достатъчно дълго, за да нарече дом. Да забрави за Мич Холт; той беше просто едно ченге, а тя не биваше да се свързва с ченге. Да забрави за Джош; за него сега отговаряше момчето с широката усмивка.

Джош я гледаше от екрана с широко отворени очи и лунички, някои от млечните му зъби бяха паднали. Тя скочи от канапето. Като ругаеше, тя замахна към купчината книги върху кашона и ги разпръсна из стаята. Котките скочиха и изчезнаха към коридора, за да се скрият. Мегън се извърна и се насочи в друга посока, отново размаха юмрук и удари Мич в гърдите.

— По дяволите! — изкрещя тя.

Той я хвана за ръцете и младата жена се облегна на него. Раменете й се тресяха, опитваше се да не заплаче.

— Поплачи, по дяволите! — заповяда й Мич. — Имаш правото да си поплачеш. Няма да кажа на никого.

Когато сълзите потекоха от очите й, той притисна лице към косата й и несдържано й зашепна извинения.

Всичко беше извън контрол заради един луд. Само за миг животът на хората беше променен и никой не можеше да направи нищо. Тя щеше да загуби работата, дома си, възможността да принадлежи на някого… но сега разполагаше с този миг и не искаше той да свърши.

Вдигна поглед към Мич, към очите му, които бяха видели толкова много. Не можеше да бъде с него завинаги, но тази нощ можеше да бъде тяхна. Можеше да се скрие в прегръдката му и да забрави за ужасния свят, отдавайки се на страстта.

Той прокара пръсти през косата й и прошепна:

— Трябва да се върнеш в леглото.

Мегън усети ударите на сърцето си, усети силата и нежността на ръцете му, видя копнежа и съжалението в очите му. Обичаше го. Това беше безсмислено. Трябваше да напусне града. Той не я беше помолил да остане. Не й беше обещавал нищо, беше обичал друга толкова силно… а нея никой не я беше обичал. Но тя можеше да запази тези тайни в сърцето си, да запази чувствата си. Може би това беше тяхната последна нощ.

— Ще ме отнесеш ли? — прошепна тихо тя, очите й бяха приковани в неговите.

— Мегън…

Тя притисна пръсти до устните му, принуждавайки го да замълчи. Мич сведе поглед към нея, беше толкова крехка, толкова бледа, невероятната й сила се огъваше под тежестта на света. Осъзнаваше, че се влюбва в нея, въпреки че връзката им беше обречена. След ден-два тя щеше да замине, за да се опита да спаси кариерата си. Той щеше да продължи тук — подреден, празен и пуст живот.

Но разполагаха с тази нощ.

Той взе ръката й и нежно я целуна. Тя се извърна и го поведе по коридора към стаята си, оставяйки телевизора да работи.

Нощната лампа я осветяваше откъм гърба, докато тя разкопчаваше ризата си. После я остави да падне на пода. Светлината образуваше ореол около тъмната й коса и караше кожата й да грее. Тя застана пред него готова да разголи себе си, но не и душата си, желаеща горещо да вземе онова, което може от него. Заслужаваше нещо повече от тази нощ. Заслужаваше повече от онова, което животът можеше да й предложи, повече от онова, което той й бе дал.

Ръцете му трепереха, когато свали венчалната халка и я остави на тоалетката.

Сърцето на Мегън замря. Обзеха я глупави мисли и безнадеждни желания. Тя се хвана за истината, с която можеше да се справи: тази нощ беше тяхна, без сенки от минала любов или минали грехове.

Взе ръката му, вдигна я до устните си и целуна лентата от бяла кожа, която халката беше скривала. Сетне се намери в прегръдките му и устните им се сляха.

Мич хвърли ризата си, нетърпелив да усети голото тяло на Мегън. Положи я на леглото, целуна я по врата и продължи надолу към гърдите й. Тя се изви под него, подканвайки го да захапе зърното на гърдата й. Той прокара ръка по бедрото й и издаде дълбоко животинско стенание, когато тя погали члена му. Той хвана ръката й и силно я стисна. Наведе глава и зашепна в ухото й.

— Толкова си стегната, когато съм вътре в теб.

Мич наблюдаваше лицето й, когато проникна в нея. Изпита паника, когато осъзна, че е влюбен и че всичко ще свърши след ден. Като миг.

Тогава нуждата надделя над страха. Той проникна дълбоко в нея. Движеха се синхрон, устремявайки се заедно към мига, който заличаваше границите между физическото, емоционалното и духовното. Достигнаха го, първо единият, сетне другият. Останали без дъх, те силно се прегръщаха.

„Обичам те…“ — едва се сдържа да не изрече тя.

„Обичам те…“ — Той задържа тази мисъл в сърцето си, уплашен да не се издаде.

Всичко свърши и те лежаха неподвижни и безмълвни, старите съмнения се промъкнаха от ъглите, където бяха изтласкани. Границите отново бяха издигнати, сърцата им отново надянаха броните си, биейки самотно в нощта.

 

 

20:55 часа, –18°С

Хана седеше в тъмната стая. Нейната стая. Колко бързо умът възприемаше тези малки промени. Пол не беше спал в леглото две нощи и вече беше започнала да мисли в единствено число. Не искаше да се замисля какво означава това за тяхното бъдеще. Не желаеше да се бори с чувството за вина, загуба и провал, свързани с брака й, който някога наричаше идеален. Всичко, което можеше да направи сега, бе да носи бремето на вина и загуба, свързани с Джош.

Щеше да е толкова хубаво да излезе от студиото и да види човека, за когото се беше омъжила, а той да я прегърне и да я отведе у дома. Да знае, че може да разчита на любовта и подкрепата му. Вместо това беше се върнала сама с колата си. Катлийн Кейси, която беше останала при Лили, седеше на канапето в дневната до Маккаскил, агента от Бюрото. Двамата гледаха „Досиетата Х“ и ядяха пуканки. Пол не беше вкъщи.

Пол, когото обичаше и за когото се беше омъжила, си беше отишъл. Не познаваше мъжа, който я лъжеше, криеше неща от нея, обвиняваше я. Не познаваше мъжа, когото показваха по телевизията, мъжа, който беше помолен да даде отпечатъци от пръстите си. Не знаеше кой е той или на какво е способен.

Тя с усилие стана от стола и започна да се съблича. Концентрираше се върху всяка елементарна задача — разкопчаване на копчетата, сгъване, подреждане. Избра избелялата си памучна блуза и я облече. Телефонът на нощното шкафче иззвъня, когато търсеше клина си.

Хана се вгледа в него. Спомни си за последното обаждане и настръхна. Изпоти се. Не можеше да го остави да звъни. Не искаше да вдигне слушалката. Катлийн и Маккаскил щяха да се учудят защо.

С трепереща ръка тя вдигна слушалката.

— Ало.

— Хана? Говори Гарет Райт. Гледах интервюто. Просто исках да ти кажа, че си много смела жена.

— Ъ… да — запъна се тя. Не беше непознатият, който я измъчваше, или Албърт Флетчър с религиозните си глупости. Не беше Джош. Само съсед. Съпругът на Карън. Той преподаваше в Харис. — Просто трябваше да го направя.

— Разбирам, но въпреки това… Е, смятам, че постъпи правилно. Слушай, ако имаш нужда от помощ, имам приятел в Едина, който е специализирал семейна терапия. Споменах за него пред Пол, когато беше тук онази нощ, но той не искаше да чуе за това. Реших да те информирам. Ти ще прецениш дали да му се обадиш или не, но реших, че трябва да го имаш предвид.

— Благодаря — прошепна Хана и се отпусна на леглото.

Тя механично записа името и телефонния номер в бележника си, докато си мислеше какво е правел Пол в къщата на Райт и защо не й е казал. Но от друга страна, посещението при съсед не беше единственото, което криеше от нея. Не искаше да си помисли каква е най-лошата му тайна.

Мисълта се въртеше в главата й, докато затваряше телефона. Ужасното чувство на самота и страх я прониза. Това беше най-трудното — чувството за самота. Единственият човек, който би трябвало да е близо до нея, беше бащата, който се отдалечаваше все повече.

Тя се загледа в празното пространство. Когато телефонът иззвъня отново, тя го вдигна без колебание и се обади с равен глас. Гласът от другата страна беше нисък и благ, като мехлем за изопнатите й нерви.

— Хана? Том е — отец Том. Помислих си, че може би ще имаш нужда да поговориш с някого.

— Да — прошепна тя с неуверена усмивка. — Така е.