Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (30)

Глава 29

„Записано в дневника

Ден осми

Днес намериха якето. Не знаят какво да мислят. Не знаят какво да правят. Можем да подушим паниката им. Това ни кара да се смеем. Те са толкова предсказуеми — като плъхове в лабиринт. Не знаят как да постъпят, така че се обръщат един към друг и се хващат за всичко с надеждата, че са попаднали на следа. Заслужават съдбата си.

Гнева на Бога, на колегите, на съседите, на непознатите. Гневът се стоварва върху главите на виновните и глупаците.

Дали да не им дадем нещо и да видим докъде ще ги отведе то? Всички сценарии вече са готови. Ако им дадем А, дали това ще ги отведе до Б? Ако това ги отведе до В, тогава какво? До Г или Д? Не бива да допуснем да бъдем изненадани. Планирали сме всички обстоятелства, всички възможности. Ние сме непобедими и най-накрая те ще го разберат. Играта е наша. Страданието е тяхно. Необходими жертви на перфектно престъпление.“

 

Ден девети

8:00 часа, –18°С

Тази сутрин претърсването на околността беше възобновено. Небето беше сиво. Губернаторът беше предложил екипировка за студеното време от резерва на Националната гвардия и на алеята зад старата пожарна имаше два военни камиона с ръкавици и термични скиорски маски, които бяха на разположение на доброволците.

След откриването на якето на Джош паниката нарасна. В залата на доброволците се бяха събрали необичайно много хора — разтревожени и готови да помогнат с каквото могат. Бяха разгневени и ужасени, уморени от чакане. Искаха градът и животът им да бъдат като преди, искаха да вярват, че с решителност могат да постигнат всичко.

Мич седеше в експлоръра и наблюдаваше как тръгват екипите по издирването. Имаше толкова неизвестни около случая.

Може би престъпниците бяха двама. Може би Оли е бил единият. Може би Пол е замесен, но защо и как? Познавал ли е Оли, или съучастникът му е някой, за когото дори не са предполагали? Дали изобщо имаше съучастник?

Едър сержант поведе немската си овчарка. Кучето скочи на насипа, размаха опашка и започна да души снега. Униформени офицери избутаха доброволците от пътя на животното. Сърцето на Мич заби по-силно. Кучето, изглежда, беше подушило нещо. То тръгна на юг, далеч от къщите, нагоре към Мил Роуд, който на изток водеше към града, а на запад към фермите. То застана там, гледайки към града, сетне извърна очи към полето от другата страна на пътя, където все още стърчаха жълтите стъбла на царевица, неприбрани поради влажната есен и рано настъпилата зима.

Следата бе изчезнала. Като всичко друго, което бяха открили, и тази следа не доведе доникъде. Мич запали двигателя и потегли към дома на Албърт Флетчър.

През деня тя не беше кой знае колко привлекателна — сива постройка на етаж и половина. Нямаше коледни украси на вратата и стрехите. Албърт явно не се интересуваше от това. Мич си припомни, че беше дочул нещо за спора между него и женското дружество относно коледните украси, но не му беше обърнал внимание. Всяка съботна сутрин той прекарваше с дъщеря си и родителите на съпругата си в лютеранската църква „Кръстът на Христос“, правейки изчисления наум като проява на непокорство.

Натисна звънеца и зачака да чуе стъпки. Нямаше никого. През завесите не се процеждаше светлина. Натисна звънеца отново и започна да потропва с крака, за да се стопли.

Никой не му отвори. Разбира се, Албърт живееше сам в къщата. Госпожа Флетчър беше починала. Въпреки че дяконът имаше успешна кариера като контрольор в „Бъкланд Чииз“ и вероятно беше с добро материално състояние, жените не го смятаха за добра партия.

Смъртта на Дорис може би имаше нещо общо с това, помисли си Мич, докато заобикаляше по изчистената от сняг алея до гаража. Явно, никой не беше заподозрял Албърт по времето на болестта и последвалата смърт.

Според това, което успя да види през прозореца, в гаража цареше идеален ред. Вратите бяха заключени. Единствената кола вътре бе покрита с платнище и изглеждаше така, сякаш не е местена или докосвана от години. Покрай стената бяха подредени градинарски инструменти.

Мич се отправи към задната страна на къщата, за да провери прозореца на мазето.

Ядоса се, като си спомни как Мегън обикаляше наоколо миналата вечер. Ами ако Флетчър беше луд? Какво щеше да се случи, ако я беше открил тук сама?

Мич погледна надолу към плътните пластмасови листове, които покриваха прозорците на мазето. Скобите бяха подменени.

 

 

В църквата Мич откри отец Том, който бе коленичил с няколко жени и четеше молитви от Библията. Въздухът бе изпълнен с уханието на ванилия и восък. На стената до редиците със свещи класът по катехизис бе залепил ръчно изработени постери, на които пишеше: „Господи, моля те пази Джош. Боже, моля те върни Джош у дома“. С цветни моливи бяха нарисувани ангели, деца и полицаи.

Всички погледнаха с надежда към Мич, когато той се поколеба до църковния стол на свещеника. Отец Том се изправи и се приближи до него. Жените продължиха да четат молитвите си.

— Света Богородице, изпълнена с милост. Господ да е с теб…

— Има ли някакви новини? — прошепна отец Том и въздъхна, когато Мич поклати глава.

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Да отидем в кабинета ми.

Отец Том го поведе, прекръствайки се бързо пред олтара, преди да се отдалечи. В кабинета посочи стол на Мич и затвори вратата. Този път му изглеждаше като истински свещеник, с бяла якичка, показваща се под черния му пуловер. Папата ги наблюдаваше от портрета на стената, изглеждаше по-скоро скептичен, отколкото благосклонен, сякаш бялата якичка не можеше изобщо да го заблуди.

— Какъв е поводът? — Мич посочи към врата на свещеника. — Да не би епископът да идва в града?

Том Маккой го изгледа свенливо:

— Това е една от дребните сделки, които правим с Бог. Ще се опитам да съм по-добър свещеник, ако той ни върне Джош.

— За съжаление не смятам, че Бог го е отвлякъл — каза Мич. — Как беше Хана, когато си тръгна снощи?

Свещеникът се намръщи към електронната си игра, поставена на бюрото пред него.

— Чувства се безпомощна и това е нещо непознато за нея.

— Пол също не й помага.

Отец Том стисна зъби.

— Не. Не й помага — отвърна той. Пое си дъх и вдигна глава. — Предложих й да даде интервю за някое списание. Смятам, че това може да й помогне, ако представи историята така, че да е в помощ и на други майки, да помогне да се предотвратят подобни случаи с други семейства. Тя е свикнала да се грижи за другите и това й е добре познато.

— Може би — измърмори Мич, мислейки за себе си и кризата, в която бе изпаднал след смъртта на жена си.

— Каза, че имаш някакви въпроси.

— Тук ли е Албърт Флетчър?

Отец Том смръщи вежди.

— В момента не. Мисля, че е в жилището на пастора. Защо?

Изразът на Мич бе непроницаем.

— Трябва да поговоря с него за някои неща.

— За Джош, нали?

— Кое те кара да мислиш така?

Отец Том се изсмя безрадостно.

— Мисля, че вече говорихме за това. Албърт и Джош се познават от класа по религия. Това не го прави автоматично заподозрян, нали?

— Флетчър е имал часове, когато Джош изчезна. Защо? Смяташ ли, че е могъл да го стори?

— Албърт е най-набожният човек, когото познавам — започна Том. — Според мен той вярва, че съм прокълнат, защото гледам кабелна телевизия. Не. — Поклати глава. — Албърт не би престъпил законите — светски или църковни.

— Откога го познаваш?

— От около три години.

— Беше ли тук, когато жена му беше жива?

— Не. Починала е, доколкото си спомням през януари деветдесет и първа година. Аз пристигнах през март. Смятах, че са били много привързани един към друг, щом след смъртта й той се е обърнал за утеха към църквата.

„Или вече е бил влюбен в църквата и е искал да се отърве от Дорис, така че да се отдаде на манията си“ — помисли си Мич.

— Показвал е привързаността си към нея по много странен начин. Всички знаят, че не е искал тя да се лекува. Той твърди, че искал да я излекува с молитви и не бил много доволен, когато Хана се е намесила.

Отец Том сви устни.

— Мич, нали не искаш да кажеш…

— Нищо не се опитвам да кажа. — Той се изправи. — Просто разсъждавам, това е всичко. Ще трябва да пресея много неща, докато открия нещо интересно. Благодаря, че ми отдели от времето си, отче.

Стигна до вратата и се извърна:

— Флетчър би ли станал добър свещеник?

— Не — незабавно отвърна отец Том. — Тази професия изисква много повече от запаметяването на светото писание и църковните догми.

— Какво му липсва?

Той се замисли за миг и тихо изрече:

— Състрадание.

 

 

Мич не беше почитател на старите викториански къщи с тежките им дървени греди и стаи като пещери. Жилището на пастора не правеше изключение от правилото. Беше достатъчно голямо да побере целия футболен отбор на университета „Нотр Дам“, чиито фотографии висяха на стената над дяволската кутия с кабелна антена.

Обиколи стаите на първия етаж, като викаше Албърт, но отговор не последва. В кухнята все още миришеше на кафе. На масата имаше полупразна чаша с кафе. „Стар Трибюн“ бе оставен отворен на статията за земетресението в Лос Анжелис и преоценка на стар случай с фалшиви свещеници — бивши затворници, представящи се за духовници, които събирали помощи за бездомните.

— Господин Флетчър? — извика Мич.

Вратата към мазето се отвори и Албърт се появи от мрака. Мършав и бледен, изглеждаше така, сякаш го държаха като пленник там долу. Черната му риза висеше на раменете като на закачалка. Черно поло се подаваше над яката. Тъмните му очи бяха като трескави, но непроницаеми. Лицето му бе сериозно, със сивобелезникава кожа, устните му бяха тънки и явно никога не се усмихваха. Мич се опита да нанесе това лице върху рисунката на посетителя на Рут Купър. Може би. С качулка… и слънчеви очила.

— Господин Флетчър? — Той му подаде ръка. — Мич Холт, шеф на полицията. Как сте?

Флетчър се извърна да затвори вратата на мазето зад себе си, пренебрегвайки подадената ръка.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против — продължи Мич, пъхайки ръце в джобовете на панталоните си.

— Вече разговарях с няколко полицаи.

— Стандартна процедура — поясни Холт. — Възникнаха нови въпроси. Понякога хората се сещат за някои неща, след като си е тръгнал полицаят. Не искаме да пропуснем нищо.

Той се облегна на работната маса.

— Можете да седнете, ако ви е по-удобно.

Удобството също беше грях. Флетчър не помръдна.

Скръсти костеливите си ръце и се намръщи.

— Подреждам някои църковни предмети в склада. Те стоят там от дълго време.

Мич успя да се усмихне, докато се изправяше.

— Мазето трябва да си го бива под такъв голям стар дом. Ще имате ли нещо против да го разгледам. Винаги съм харесвал старите викториански къщи.

Флетчър се поколеба за миг, преди да отвори вратата. Сетне отново изчезна в мазето. Мич го последва, мръщейки се от миризмата на мухъл.

Помещението беше точно такова, каквото очакваше — приличаше на пещера от тухли и цимент. Мертеците бяха в паяжина. Голи крушки хвърляха слаба светлина. В помещението под кухнята имаше бойлер, пещ, електрическо табло и старовремски фризер. Малко по-нататък бяха струпани стари вещи — велосипеди, очукани сгъваеми столове и маси, боядисани в зелено рамки за прозорци и гора от бамбукови въдици.

Помещението, в което го заведе Флетчър, бе пълно със скулптури от времето, когато иконите на Светото семейство са имали учудващо англосаксонски вид. Разпадащите се реликви се взираха невиждащо в мрака, лицата и крайниците им бяха ожулени и напукани. Стар олтар и купел за кръщене свидетелстваха за възхода и падението на популярността на светлия дървен фурнир. От водосточната тръба висеше решетка и излагаше на показ модата при църковните одежди през изминалите години, влажните, разпадащи се одежди висяха на закачалки. От пода до тавана на останалите три стени имаше рафтове. Те бяха пълни с кутии, в които се пазеше архивът на църквата заедно с различни фотографии. Влажните книги издаваха сладникава миризма на мухъл.

Албърт Флетчър изглеждаше съвсем на мястото си сред тези забравени вещи.

— Правя опис — обясни той — и ще преместя старите книги и регистри, за да ги съхраним!

Мич вдигна вежди.

— Освен ангажимента ви като дякон и учител? Вие водите часовете по религия, отговаряте и за послушниците. Отделяте много време на църквата.

— Животът ми принадлежи на нея. — Флетчър отново скръсти ръце, сякаш искаше да е готов всеки миг да падне на колене и да започне да се моли. — Всичко друго е второстепенно.

— Това е похвално — измърмори Мич. — Чудех се дали като учител на Джош не сте забелязали някаква промяна в поведението му през последните няколко седмици?

Дяконът примигна, блясъкът в очите му угасна.

— Не — отвърна.

— Да е бил необичайно мълчалив или да е споменал за някакъв проблем, някой да го е притеснявал?

— Децата идват при мен за инструкции, но отиват да се изповядват при отец Маккой.

Мич кимна.

— Смятате ли, че той е добро дете, или мислите, че е немирник?

— Обикновено се държи добре — неохотно отвърна Флетчър. — Въпреки че децата в наши дни не знаят какво означава ред и дисциплина.

— Той е син на доктор Гарисън, както знаете. Познавате доктор Гарисън, нали?

— Имам представа коя е.

— Тя не лекува ли съпругата ви? — попита Мич, наблюдавайки реакцията му.

— Дори я видях веднъж — присви очи Флетчър.

— Доколкото разбрах, доктор Гарисън е откарала съпругата ви в клиниката „Майо“, за да й направят изследвания. Въпреки че не е била длъжна.

Флетчър не отвърна. Мич долавяше гнева му.

— Доктор Гарисън е забележителна жена — продължи той. — Посветила се е на болните. Спасява живота на пациентите си. Не е справедливо човек като нея да преживее нещо толкова ужасно.

— Не можем да съдим за божиите дела.

— Търсим побъркан човек, Флетчър. Мисълта, че той изпълнява божиите дела, ме ужасява.

Албърт Флетчър не отвърна нищо. Дори не си направи труда да се престори, че изпитва симпатия, нито изрече банална фраза на съчувствие. Стоеше неподвижен пред статуята на Богородица, тя бе вдигнала ръка над главата му, сякаш се чудеше дали да го благослови, или да му нанесе удар. Мич се надяваше на второто. За толкова набожен човек Албърт Флетчър, изглежда не познаваше повечето от християнските добродетели. Отец Том бе казал, че му липсва милосърдие. Мич се чудеше дали не му липсва и душа.

— Това, което се случи с Оли, е страшно, нали? — продължи той. — Може би щеше да успее да прекрати кошмара ни, ако не се бе самоубил. Познавахте ли Оли?

— Не.

— Е, надявам се душата му да намери мир.

— Самоубийството е смъртен грях — информира го набожно Флетчър. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от напрежение. — Така се е обрекъл на вечни мъки в ада.

— Тогава да се надяваме, че си ги заслужава. Благодаря, че ми разрешихте да поогледам наоколо. Беше много… поучително.

Той излезе от склада и стигна до стълбищата. Флетчър го следваше като сянка от отвъдното. Мич се извърна.

— Още нещо. Някой е обикалял наоколо миналата вечер. Да сте забелязали нещо подозрително.

— Не — безизразно отвърна Флетчър. — Бях навън до десет часа и когато се върнах у дома, веднага си легнах.

— След десет часа, така ли? — Мич се насили да се усмихне. — Не е ли доста късно за такова студено време. Да не сте били на среща?

— Света Богородице! — обиден възкликна Флетчър. — Молих се.

Докато отиваше към колата си, Мич се чудеше защо срещата с този човек предизвика неприятно чувство у него, а не го успокои.

 

 

11:00 часа, –15°С

„Невежеството не е невинност, а ГРЯХ.

Изпитвам лека тъга, родена от малък ГРЯХ.

Произходът ми положително такъв е,

че плаче непрестанно за моя ГРЯХ.“

Посланията се въртяха в ума на Мегън, докато крачеше покрай залепените на стената в залата съобщения.

Тя се взря в подредените по време събития, търсейки ключ към нещата, които може би бяха пропуснали. Опитваше се да намери каквото и да е. То беше някъде тук. Искаше да вярва, че са близо до откритието. Искаше да разбере смисъла на тези дразнещи съобщения, търсеше ключа към информацията, която би отворила всички врати и да ги заведе при Джош.

Невежеството е ГРЯХ. Думите внушаваха чувство на превъзходство и благочестие. Албърт Флетчър имаше зъб на Хана. Поне от три години насам. „Отмъщението е блюдо, което е най-добро сервирано студено.“ Това не бе сред посланията, но беше в този дух.

Съществуваше и Пол Киркууд с буйния си темперамент и тайните си. Не им бе казал за пикапа. Какво още би могъл да крие от тях? Играеше ролята на жертва пред телевизионните камери, а се нахвърляше върху съпругата си с ярост и презрение. Би ли се нахвърлил върху сина си? Защо? Какво би го накарало да извърши подобно нещо? Да е отвел някъде Джош, а сетне да се преструва на нещастен баща. Мегън знаеше, че и такива неща се случват. Беше чела в архивите за подобни случаи, за случаи, от които могат да ти настръхнат косите, случаи, в които родители нараняваха децата си по най-ужасни начини, а сетне прикриваха следите си, като се преструваха на опечалени.

Киркууд щеше да дойде днес, за да му вземат отпечатъци от пръстите, които да бъдат сравнени с тези от пикапа. Стомахът на Мегън се свиваше при мисълта какъв шум щеше да вдигне Пол. Ако избереше да играе ролята на оскърбен пред пресата, скандалът можеше да им струва полицейските значки и да провали кариерата й.

„Невежество и грях“ — повтаряше си тя и бавно крачеше покрай стената с изписаните по време събития. Спря се на вчерашния ден и отново проследи часовете и най-важните подробности. Откриването на якето. Самоубийството на Оли. Арестът на Оли и разпитът. Телефонното обаждане за Хана. Откриването на сака. Първият доклад, че Джош е изчезнал.

Застана в далечния край на редицата. Ден първи.

17:30 — Джош напуска ледената пързалка след тренировката по хокей.

17:45 — От болницата се обаждат, за да съобщят, че Хана ще закъснее.

17:45 — Бет Хайет взима Брайън от пързалката, Брайън последен вижда Джош.

18:00–19:00 — По това време Хелън Блек вижда момче да се качва в светъл пикап пред ледената пързалка.

19:00 — Джош не пристига за часа по религия в „Сейнт Елисиус“, където преподава Албърт Флетчър.

19:00 — Хана се обажда на Пол в офиса му и оставя съобщение.

19:45 — Хана съобщава за изчезването на Джош.

20:30 — Оли Суейн е разпитан на ледената пързалка. Той не знае за обаждането от болницата за това, че Хана ще закъснее.

20:45 — Сакът на Джош е открит до ледената пързалка с бележка, на която пишеше: „Дете изчезва. Невежеството не е невинност, а ГРЯХ“.

Бяха превърнали престъплението в разписание. Онова, с което не разполагаха, бе маршрутът на престъплението. По кое време, кой ден е било решено Джош Киркууд да бъде отвлечен? С кого се е срещал, с кого е говорил? Кой би могъл да го спре? Ако мъжът пред него в магазина е решил да купи петдесет лотарийни билета и е задържал опашката след себе си за десет минути, дали Джош нямаше сега да е у дома?

Определянето на точния момент е всичко.

И невежеството не е невинност, а ГРЯХ.

Напрежението стегна слепоочията на Мегън като с ледени клещи.

— Ще го видя — промърмори тя. — Ще го видя и ще го заловя.

На вратата рязко се почука и в стаята се втурна Натали. Носеше папки и димяща чаша кафе. Тъмните й очи бяха зачервени. Мегън си каза, че не е единствената, която не може да спи заради случая.

— Момиче, имаш нужда от кафе — заяви Натали и остави чашата на масата.

Мегън я вдигна и вдъхна аромата.

— Щях да го поема венозно, ако можех. Благодаря ти, Нат.

— Съдейки по това как телефонът звъни непрестанно, смятам, че сега имаш нужда от всичките си приятели — каза Натали, сядайки на пластмасов стол. — Таблоидите ми предлагат големи пари, ако мога да им дам някакво доказателство, че двамата с шефа на полицията вършите разни неразумни неща в кабинета му.

Мегън затвори очи и изстена, отпускайки се на съседния стол.

— Казах им да си взимат мръсните пари и да ги оставят в доброволческия център. Не ми влиза в работата какво правят хората зад затворените си врати.

— Амин.

— Лично аз бих се радвала, ако Мич си намери жена, която да го направи щастлив. Господ ми е свидетел, че всички сме му уреждали срещи с наши познати. Горкият човек!

Тя отново изсумтя, когато Мегън се усмихна уморено.

— Благодарна съм ти за подкрепата — каза Мегън, — но не смятам, че аз съм тази жена. През половината от времето двамата сме настръхнали един срещу друг.

— А през останалото време сте нещо съвсем различно. На мене ми прилича на любов — изрече делово Натали, сякаш обсъждаха служебен въпрос.

Мегън не мислеше, че това е толкова просто. Любовта беше твърде сложно нещо. Като обичаш някого, искаш той също да те обича.

— Добре — изрече тя, — както вървят нещата, няма да остана достатъчно дълго тук, за да разопаковам вещите си.

Натали поклати глава.

— Моля се на Бог и се кълна в Него и ще се моля още повече. Искам да направи чудо и го искам сега — тя удари с юмрук по масата.

— Бих се задоволила и с някаква улика — призна Мегън. — Мич пристигна ли?

— Не, но професор Прийст е тук и те търси. Да го повикам ли?

Мегън се огледа, мястото не беше подходящо за външни лица, но работата беше неотложна. Може би се нуждаеха от човек като Кристофър Прийст — който да анализира хладнокръвно цялата бъркотия. Някой хладнокръвен… като нов агент.

— Не — отвърна тя, отхвърляйки мисълта и изправяйки се на крака. — Ще разговарям с него в кабинета си. Благодаря ти, Натали.

— Бих направила всичко за каузата. И не задрасквай още Мич. Той е добър мъж… и ти си чудесна — каза тя, блясъкът в очите й издаваше неохотното й признание.

Професорът слушаше внимателно, с широко отворени очи, докато Мегън изложи ситуацията с капаните, които бе измислил Оли за достъпа до компютрите му.

Мегън се подразни при мисълта, че случаят може да бъде разрешен от някакъв компютърен специалист, а не от полицията, която хвърляше толкова усилия. Но Мегън искаше да върне Джош и ако беше необходимо, щеше да се обърне към екстрасенси.

— Научих, че Оли е посещавал курсове по компютър в „Харис“. Надяваме се, че ще успеете да преодолеете капаните му и да извлечете информацията, която пази в тези компютри, може би ще открием улика за отвличането на Джош.

— С удоволствие бих помогнал с каквото мога, агент О’Мали — отвърна професорът. — Трябва да кажа, че не мога да повярвам, че Оли е замесен. Определено не е показвал никакъв признак… Искам да кажа, че работеше усилено и не притесняваше никого… Никога не бих могъл да си представя…

— Да, наистина Джон Уейн Гайси, облечен като клоун, посещаваше болни деца в болниците.

— Кой знае какви дяволски мисли се крият в душата на човек? — каза професорът.

— Ако можехме да четем по лицата, затворите щяха да са претъпкани, а улиците щяха да са безопасни — отвърна Мегън. — Имате ли някаква представа какво е правил Оли с всичките тези машини?

— Обичаше да човърка в тях. Да ъпгрейдва и да засилва паметта, сетне да съставя собствени програми с различни функции. Имаше един стар модел „Танди“, когато за пръв път се обърна към мен, за да посещава лекциите. Казах му къде може да си намери по-добър компютър за малко пари или безплатно. Предполагам, че това се е превърнало в хоби за него.

— Ако имаме късмет, хобито му може да ни заведе при Джош. Може дори да открием дали е имал съучастник, но първо трябва да имаме достъп до компютрите.

— Както казах, ще направя всичко възможно, агент О’Мали — изрече Прийст, надигайки се от стола. — Обаче не мога да ви обещая нищо.

— Благодаря ви, професоре. Ще ви настаним в тази стая. Компютърен експерт от Бюрото ще работи с вас. Така се процедира, когато прибягваме до услугите на външен човек.

— Разбирам. Няма проблеми.

— Добре.

В този момент вратата на кабинета се отвори и Мич надникна вътре и подхвърли:

— Пол идва. И води антураж.