Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (17)

Глава 16

Ден трети

18:16 часа, –8°С

Джеси изпитваше подозрения към неканената гостенка. Изгледа Мегън продължително и сериозно, когато седнаха в тяхното сепаре, очаквайки Мич да донесе вечерята. Младата жена нищо не каза. Наблюдаваше дъщерята на Мич. Джеси Холт беше мило малко момиче с големи кафяви очи и чипо носле. Дългата й кестенява коса бе грижливо сресана назад и сплетена на дебела плитка.

— Ти приятелка на татко ли си? — направо попита тя, явно недоволна от тази перспектива.

— Двамата работим заедно — отвърна Мегън, деликатно отбягвайки въпроса.

— Ти също ли си ченге?

— Да.

Джеси обмисляше положението. Носеше бяло поло на малки разноцветни сърчица, а над него бе облякла пуловер, на който имаше апликация на момиче с плитки и лунички.

— Никога не съм виждала момиче ченге.

— Не сме много — призна Мегън. — Баща ми беше полицай. Мислиш ли, че и ти би могла да станеш полицайка, когато пораснеш?

Детето поклати глава.

— Аз ще стана ветеринар. И принцеса.

Младата жена прикри усмивката си.

— Чудесна идея. Какво правят ветеринарите?

— Помагат на животните да оздравеят.

— Много добра професия. Обичам животните. Аз имам две котки.

Очите на Джеси се разшириха.

— Наистина ли? Аз имам плюшена играчка котка, казва се Уискърс. Баба не разрешава да си взема коте, защото дядо е алергичен.

— Много лошо.

— Обаче имам куче — добави тя и сложи ръце на масата, имитирайки Мегън. — Казва се Скоч — като карамелените бонбони. Той е по-възрастен от мен, но е мое куче. Така каза татко.

— Всичко, което каже татко, върви — обади се Мич, поставяйки тежкия поднос на масата.

Джеси се усмихна.

— Къде отива? — Тя се настани в скута му, щом той седна, и вдигна поглед към него.

— Отива до Тимбукту!

Той направи смешна физиономия, прегърна я и започна леко да я гъделичка. Джеси се смееше и пищеше. Очевидно бяха правили този номер много пъти преди.

Мегън се почувства излишна. Мич искаше да прекара известно време с дъщеря си, а нея беше поканил вероятно от учтивост. Тя се ядоса, че е приела предложението му и за това, че позволи на спомените й да се върнат. Вече беше пораснала, имаше да върши по-добри неща от това да се самосъжалява, че семейството й се е разпаднало.

— Хей, О’Мали? Добре ли си?

— Какво? — Тя погледна към Мич, объркана от загрижеността в погледа му. — Да, разбира се — измърмори, насочвайки вниманието си към хамбургера. Миризмата на пържен лук я изкуши. — Просто… си мислех за случая. Ъм… трябваше да проверя докладите на момчетата за персонала в болницата.

— Отпусни се малко — каза й той. — Осъзнавам, че времето тече, но не можеш да работиш двадесет и четири часа в денонощие. Ще се изтощиш физически и психически, тогава няма да си полезна за никого.

Мегън сви рамене.

— Днес съм работила само десет часа. Мога да направя още нещо и пак ще ми остане малко време. Вечер мисля по-добре. Тогава не се разсейвам.

Мич се намръщи, но не каза нищо.

Джеси отпи от млякото си.

— Татко, мислиш ли, че… хм… на парада ще минат онези хора, маскирани като парчета сирене? Те бяха много смешни.

— Вероятно, миличка.

Джеси започна да разказва за миналогодишния парад с факли. А Мегън беше доволна да насочи вниманието си към детето. Знаеше, че към края на историята ще може да избяга. Мич заслужаваше да остане насаме с дъщеря си, а тя искаше да се оттегли от тази непозната за нея ситуация и да се върне към това, което умееше да върши добре — да работи.

 

 

20:19 часа, –4°С

Мегън шофираше по пустите улици на Дийр Лейк. Изглеждаше й нелепо по това време на годината да има парад, но изглежда, всички бяха излезли навън. Помисли си, че устните на учениците от духовия оркестър ще замръзнат.

Разказът на Джеси за миналогодишния парад я накара да се усмихне. Можеше да си представи платформите, които бе видяла в гаража на старата пожарна. Представяше си клоуните и парчетата сирене от фабриката за сирене „Бъкланд“, които караха ски и падаха по улицата, и хората, които се превиват от смях по тротоарите.

Колко смях щеше да има тази нощ? Сега, когато всеки си мислеше за изчезналото дете, когато участниците носеха жълти ленти и платформите бяха облепени с листовки, на които пишеше: „Върнете Джош у дома.“

Мегън желаеше с цялото си сърце наистина да успеят да върнат Джош у дома. Те разполагаха с толкова малко следи. Телефонните обаждания не бяха постигнали нищо. Мегън подозираше Оли Суейн. Мич сигурно бе решил същото, иначе не би рискувал да оглежда пикапа отвътре.

Искаше й се да й се бе доверил за пикапа. И за себе си. Тя можеше да вдигне телефона и да проучи миналото му. Ако беше поискала, можеше да се обади в ТВ7 и да вземе копие от статията на Пейджи Прайс за него. Можеше да се свърже с някого от Маями и да проследи архивите на „Маями Хералд“, но не би го сторила. Това трябваше да й каже самият Мич, но причината, поради която би го сторил, я плашеше. Въпреки това тя искаше той да й се довери.

„Ти си твърде глупава, за да говоря с теб, О’Мали.“

Той я искаше в леглото си, а не за да й разкрие сърцето си.

И тя беше съгласна с него. Работеше тук едва от три дни и искаше да се люби с началника на полицията.

„Ти си твърде глупава, за да живееш, О’Мали.“ Похот. Химия. Животинско привличане. Повишена чувствителност поради несигурната ситуация. Физически нужди, пренебрегвани твърде дълго. Извиненията се въртяха в главата й. Не искаше да се замисля, твърде уплашена от отговора, който би открила. Нужда, която никога не бе задоволена. Копнеж, който бе в нея от години. Глупави мечти.

В живота й нямаше място за връзка, особено с Мич Холт. Не можеше да повярва, че дори мисли за това. Мечтата за любов, за семейство, за тъмнокоси малки деца винаги бе оставяна за най-самотни часове на нощта, когато можеше да бъде Прийста за сън. Страхуваше се, че ще я завладее и сега, когато нямаше нито време, нито сила да се справи с нея. Трябваше да се съсредоточи върху случая. Тя решително насочи мислите си в тази посока и тръгна към ледената пързалка. Спря на паркинга и остана дълго в колата си, взирайки се в очукания пикап на Оли. Изпитваше съмнения и някаква неопределена тревожност. Предчувствието я дразнеше като обрив, който не може да почеше. Спомни си написаното от Джош. „Децата дразнят Оли, но това е долно. Той не е виновен за външния си вид.“

От колоните над пързалката се носеше музика — „Герой“ на Марая Кери. Местата на зрителите тънеха в мрак. Само пързалката бе осветена. Забеляза самотна фигуристка, която упражняваше движения и скокове в хармония с прекрасната песен. Мегън стигна до пейката на отборите и седна.

Кънкьорката бе млада жена, руса и дребна, но с атлетична фигура. Носеше черен клин, червена поличка и широк бежов пуловер. Беше се концентрирала върху музиката, движенията на ръцете и краката. Всяко движение бе изпълнено перфектно. Скоковете й бяха грациозни, приземяваше се леко, сякаш физическите закони не съществуваха за нея. Песента завърши и тя направи последно завъртане като балерина на музикална кутийка.

Мегън започна да ръкопляска и привлече вниманието на младата жена. Тя се усмихна и махна с ръка, сетне се доближи.

— Беше чудесно! — възкликна агентката.

Фигуристката сви рамене.

— Все още е нужна доста работа, но благодаря. Бихте ли ми подали бутилката с вода?

Мегън взе пластмасова бутилка с минерална вода от пейката и й я подаде.

— Аз съм Мегън О’Мали от Бюрото за борба с престъпността.

— Сиджи Свенсен. — Тя дръпна хавлиена кърпа от вратата на мантинелата и избърса челото си, тъмносините й очи изучаваха Мегън. — Четох за вас във вестника. Тук сте заради отвличането, нали? Толкова ми е мъчно за доктор Гарисън.

— Познавате ли Джош?

— Разбира се. Познавам всички в града, които се пързалят. Аз съм инструктор по фигурно пързаляне.

— Тази вечер извънредно ли работите?

— Упражнявам се. Клубът прави малко шоу всяка година за Сноудейс. Това е моето изпълнение. Зная, че всички ще са на парада тази вечер, така че реших да се възползвам от пързалката. Това е специален номер — за Джош, нали разбирате? Клубът гласува да предостави средствата от шоуто на доброволческия център.

— Много великодушно.

— Да, ние също трябва да направим нещо. Ужасявам се от мисълта, че някой извратен тип е отвлякъл Джош пред пързалката. Доколкото знам, аз сигурно съм била тук по това време.

— Били сте тук онази вечер?

Сиджи кимна и отново отпи от бутилката.

— Имах група в седем часа.

От далечния тъмен край на пързалката се чу мъжки глас:

— Искаш ли да пусна песента отново, Сиджи?

— Не, благодаря, Оли — отвърна му тя. — Ще си почина.

Мегън присви очи, за да види Оли в сенките.

— Видяхте ли Оли онази вечер?

— Да, разбира се. — Тя вдигна рамене. — Оли винаги е някъде наоколо.

— Той изглади ли леда преди вашата група?

Тя кимна.

— Той минава с машината винаги след тренировките на хокеистите.

— По кое време?

— Към пет и двадесет следобед. — Сиджи смръщи деликатните си вежди. — Вижте, зная, че в града има хора, които подозират Оли, но той не е лош човек. Просто е странен, искам да кажа, наистина е мил. Никога не съм забелязала да се държи по-особено с децата.

— Видяхте ли го по-късно същата вечер?

— Да. Около осем часа отново изравняваше леда преди тренировката на по-възрастните хокеисти.

Оставаха няколко часа, през които би могъл да направи всичко, включително да отвлече Джош Киркууд.

Сиджи остави бутилката на мантинелата и се загърна с хавлиената кърпа.

— Вие смятате, че той го е направил, нали?

— Просто се опитваме да подредим събитията в сряда вечерта — любезно обясни Мегън, без да потвърждава или отрича изреченото от Сиджи. — Важно е да разберем кой къде е бил и кога. Вие докога бяхте тук?

— До осем и петнадесет. Винаги оставам, докато възрастните хокеисти загряват. — Тя се усмихна. — Те обичат да флиртуват. Големи сладурчета са.

— И не сте забелязали нищо необичайно?

Усмивката й изчезна.

— Не. Както казах на офицера, който ме разпита вчера — бих искала да мога да кажа нещо. Бих искала да съм герой за Джош, но просто не съм видяла нищо.

— Благодаря — изрече Мегън. — Ще ви оставя да си вършите работата. Беше ми приятно да се запознаем.

— Разбира се. — Сиджи хвърли кърпата на вратата и грациозно се отправи към центъра на пързалката. — Надявам се да дойдете на шоуто в неделя.

— Ще се опитам.

Оли веднага я забеляза да идва. Тази жена — ченге, която гледаше право в него. Не желаеше да разговаря с нея. Не искаше да говори с никого. Знаеше какво казват хората — че пикапът му е като онзи, който издирват полицаите. Добре, Мич Холт вече го бе огледал отвътре и не бе открил нищо. Така че можеха да вървят да се обесят тези хора, които го гледаха изкосо и говореха неща зад гърба му. Не го интересуваше какво мислят. Всичко, което искаше, бе да го оставят на мира.

Той грабна бутилката кока-кола и книгата „Теорията на хаоса“ и се отправи към вратата към съблекалните.

— Господин Суейн? Може ли да поговорим?

— Вече говорих с шефа на полицията — изръмжа той. — Нямам какво повече да кажа.

„Внимавай как се държиш, Леели! Не бъди груб, Леели. Никога не се обръщай с гръб към мен, докато, ти говоря, Леели.“

Той примигна от пронизващия глас в главата си.

— Ще ви отнема само минута.

Ако отидеше в стаичката си, тя щеше да го последва. Не искаше да стане така. Не желаеше никой да влиза там. Не можеше да диша, когато други хора влязат в неговото пространство.

— Ще ви задам само няколко въпроса — каза Мегън, догонвайки го.

Можеше да го помирише от два метра. Беше облечен в същите дрехи като първата нощ. Беше застанал с лице към нея, притиснал към гърдите си тетрадка, изкуственото му око гледаше право в нея, а здравото настрани.

— Господин Суейн. Зная, че сте заглаждали леда в нощта, в която Джош изчезна. Веднага след като отборът му е свършил тренировките, нали?

Той кимна.

— И отново преди тренировката на възрастните, така ли е?

Той отново поклати глава.

— Бихте би ми казали къде бяхте между двете тренировки?

— Тук наоколо. — Той трепна от собствената си войнственост.

„Не ми говори с този тон, Леели. Ще съжаляваш. Ще те накарам да съжаляваш, че си го направил.“

Жената-ченге го наблюдаваше. Искаше тя да си тръгне. Искаше да я удари по лицето и да я накара да престане да го зяпа. Да я удря и да й крещи да го остави на мира. Но не можеше да извърши подобно нещо и това го караше да се чувства слаб и импотентен. Дребен. Ненормален. Грешка на природата. Ръката му стисна здраво бутилката с кока-кола и се намръщи така, че устата му се изви като подкова.

— Някой може ли да го потвърди? — попита Мегън. Погледът й се плъзна по дясната му ръка, която все още бе в ръкавица. Той така силно стискаше бутилката, че накрая тя изпращя, а кокалчетата на пръстите му побеляха. Сърцето й лудо заби.

— Не съм направил нищо — ядосано изрече Оли.

— Не съм казала, че си — отвърна тя. — Но знаеш, че пикапът ти изглежда почти като онзи, който свидетелят описа. Ако не си шофирал ти, тогава кой е бил? Имаш ли приятел, който да го е взимал? Можеш да ми кажеш. Няма да си навлечеш неприятности.

— Не — сопна се той.

— И казваш, че си бил тук през цялата вечер, но никой не може да го потвърди, така ли?

— Не съм направил нищо! — изкрещя Оли. — Оставете ме на мира! — Хвърли бутилката в контейнера за боклук до вратата, сетне се извърна и побягна по тъмния коридор.

— Не съм сигурна, че ще мога, господин Суейн — измърмори Мегън. Сдържайки дъха си, тя се наведе над контейнера за боклук и извади бутилката от кока-кола, предпазливо хванала я за гърлото.

 

 

20:43 часа, –10°С

Парадът с факли протичаше според традициите за празника Сноудейс — Крал Мраз и Кралицата на снеговете с термично бельо под роклята, „Щастливите рибари“, членовете на Клуба на въдичарите на лед размахваха въдици като пушки, а тези на Клуба на снегомобилите внимателно караха своите мини снегомобили по улиците, имаше шейни, теглени от коне, и ротарианци, облечени като снежни човеци. Но както Мич подозираше, настроението не бе много празнично. Зрителите, стекли се по тротоарите на града, гледаха постерите и листовките със снимката на Джош, телевизионните камери запечатваха на лента отчаянието, обзело малкия град. Сетне хората от доброволческия център маршируваха със свещи, а хората около тях плачеха.

Джеси силно стискаше ръката на Мич, беше притихнала и накрая го помоли да си отидат у дома.

Той я целуна и я прегърна.

— Разбира се, миличка. Ще отидем да проверим дали баба не ти е приготвила топло какао, за да стоплим нослето и ръцете ти. Нали?

Тя не се засмя. Само кимна и силно го стисна през врата.

— Мич, може ли да поговорим?

Той се извърна и видя Пейджи Прайс.

— Господи, Пейджи, ти май никога не се отказваш? Имаш ли чувство за мярка?

Тя го изгледа обидено, макар да знаеше, че той няма да се хване на този номер. Ако Гарсия успееше да направи няколко добри снимки, по-късно щеше да ги използва. Операторът й отстъпи назад и продължи да снима.

— Това е в рамките на нормалното, Холт.

— Предполагам, че е така в сравнение с издаването на важни доказателства. Боже, какъв напрегнат ден имахте, госпожице Прайс — саркастично изсъска Мич. Забеляза, че хората ги наблюдават, забравяйки за малките феи с жезълчета на Деби Дютън, които преминаваха в снежни костюми под музиката на „Зимната земя на чудесата“.

— Не разбирам как информацията от бележките може да попречи на разследването — зачуди се Пейджи.

— Ще ти обясня утре, когато получим сто и петдесет бележки, отпечатани на лазерни принтери. Може би ти и операторът ти ще можете да проверите сто и петдесет телефонни обаждания, вместо да отделите време за издирването и спасителните отряди, или на малцината офицери, които ще търсят истински следи.

Джеси вдигна глава, долната й устна трепереше.

— Татко, не се сърди! — захленчи тя, в очите й блестяха сълзи.

— Добре, скъпа — прошепна Мич. — Не се сърдя на теб, яд ме е на тази дама. — Той положи главата й на рамото си и притисна Пейджи до обновената фасада на книжарницата на „Файн Лейн“. — Кой е източникът ти, Пейджи?

— Знаеш, че не мога да го разкрия.

— О, чудесно — изръмжа той. — Твоите източници са свещени, но да се разкрива секретната информация е в реда на нещата. Има нещо гнило в тази работа, Пейджи.

Мич не дочака отговора й, рязко се обърна и едва не удари главата на Джеси във видеокамерата. Блъсна камерата встрани и доближи лице до оператора.

— Разкарай проклетото нещо или ще ти го нахлупя на главата!

Джеси заплака. Мич се опита да я утеши и изгледа свирепо Пейджи.

— Ще открия кой е издал информацията и веднага ще го изхвърля — изрече той през зъби. — И тогава ще разбереш на какво съм способен.

Тя не каза нищо, макар че всичко вътре в нея трепереше от яда, който бе видяла изписан на лицето на Мич. Когато Холт се отдалечи с дъщеря си на ръце, Гарсия притисна камерата до себе си като бебе и се наведе към нея:

— По дяволите, този човек има лош нрав. Напомни ми никога да не се съпротивлявам, ако ме арестуват в този град.

 

 

21:05 часа, –7°С

Джой Щраус изказа неодобрението си, докато закачваше палтото на Джеси в дрешника в коридора.

— Точно от това се страхувах — мърмореше тя достатъчно силно, за да я чуе Мич.

Той я изгледа свирепо, но не бе в настроение да спори с нея. Джой бе стройна жена и може би щеше да е привлекателна, ако не бяха горчивите бръчки покрай устата й. Кестенявата й коса бе прошарена, дълга до раменете. Носеше строги рокли и песимизма си като наниз перли.

— Това отвличане я ужасява — продължи тя. Поклати глава и затвори вратата на дрешника. — Истинско чудо е, че може да спи. По улиците се мотаят маниаци, които отвличат деца от тротоарите.

Мич притисна Джеси до себе си и хвърли предупредителен поглед на тъща си.

— Това е единичен случай, Джой, а не епидемия — прошепна. — Джеси е уморена, нали така, скъпа?

Детето кимна.

Джой протегна ръце.

— Добре, ела при баба, Джеси. Ще те сложа да си легнеш.

— Аз ще я сложа — рязко възрази Мич.

Джой се намуси, но нищо не каза. Отиде в дневната, където по телевизията предаваха „Уошингтън Уийк“, а Юрген четеше книга.

Мич отведе Джеси в стаята и й помогна да облече нощницата си. Поговориха за останалите дни на Сноудейс и колко добре щеше да се забавлява с баба и дядо. Може би дядо ще я заведе да види скулптурите от лед в парка или боулинга на сняг. Може би щяха да успеят да се повозят на шейна. Баба имаше билети за шоуто по фигурно пързаляне. Щеше да е забавно.

Джеси нищо не каза. Изми лицето и зъбите си и легна. Мич седна до нея и я погали по косата.

— Кажи си молитвата, тиквичке — прошепна той и я целуна по челото.

Тя вдигна лице към него, големите й кафяви очи бяха плувнали в сълзи. С тих треперещ глас изрече:

— Татко, страх ме е.

Мич затаи дъх:

— От какво се страхуваш, скъпа?

— Че онзи маниак ще отвлече и мен.

Тя се сви в скута му и заплака. Той я прегърна.

— Никой няма да те отвлече, скъпа.

— Но… някой взе Джош! Баба к-казва, ч-че това се случва в-всеки д-ден!

— Не и тук. — Люлееше я той. — Никой няма да те открадне, мила. Спомняш ли си нашия разговор как да се пазиш? Как трябва да бягаш от непознати, когато те е страх?

— Н-но те отвлякоха Джош, а той е г-голямо момче. Аз съм малка!

Мич беше отчаян. Притисна главата на Джеси към гърдите си и отново я залюля, примигвайки бързо, за да потисне сълзите си.

— Никой няма да те отведе, миличко. Няма да го позволя.

Той щеше да я пази.

Както бе запазил брат й?

Мисълта бе остра като нож. Острие, което се забиваше надълбоко, разкъсвайки тялото и душата му. Той прехапа устни и усети вкуса на кръв, стисна очи, докато не започнаха да горят. Прегръщаше дъщеря си. Тя беше единственото му дете, защото не успя да запази брат й. И знаеше, че не съществуваше гаранция, че ще успее да запази Джеси.

„Който и да си, бъди проклет. Проклет да си, че отвлече Джош, че отне невинността на този град. Да се пържиш в ада. Аз лично ще те изпратя там, ако ми се удаде тази възможност.“

Люлееше Джеси и й шепнеше, докато тя заспа. Той я зави с юргана с картинката на Овесеното мече отгоре и се загледа в нея. Обичаше я толкова силно, че това му причиняваше физическа болка. Седеше, без да има представа за времето. Чу Юрген и Джой да се качват по стълбите, знаеше, че тъща му ще спре пред спалнята, но не й се обади, и накрая тя тръгна, изгасвайки лампата в коридора.

Къщата отдавна беше утихнала, когато той стана от леглото на Джеси и излезе от стаята й. Остави нощната лампа да свети в случай, че се събуди. Искаше му се да е с него вкъщи, но Джой го бе помолила за тези почивни дни. А и трябваше да помисли върху разследването. Беше наредил да го извикат, ако има нещо ново за Джош. Не желаеше допълнително да разстройва Джеси, като я събуди с пейджъра си.

Часовникът на таблото на експлоръра показваше 12:13. Царяха мрак и тишина. Баровете в центъра все още бяха отворени, но бяха твърде шумни за него. Спирката за камиони „Биг Стийр“ на междущатското шосе бе отворена цяла нощ, но не искаше да му задават въпроси и да слуша приказките на постоянните клиенти. От другата страна на улицата къщата му беше празна, но не можеше да понесе мисълта да остане сам.

Помисли за Мегън и едва не се изсмя на себе си. От всички жени…

След смъртта на Алисън бе наблюдавал безкраен парад от подходящи дами. Добри жени, нежни жени, такива, които биха сторили всичко, за да го задоволят, и жени, които биха сторили всичко, за да спечелят сърцето му. Беше ги отбягвал. Беше се отрекъл от компанията и симпатията им. Когато физическото желание станеше неудържимо, отиваше в големия град и си намираше някоя, без да се обвързва. Тези връзки за една нощ също се превърнаха в част от живота му.

Никога не му дойде наум, че това е патетично извинение за живот. Това искаше и това бе всичко, на което беше готов. Беше безопасно и безболезнено. И пусто… самотно… и не искаше да си го позволи тази вечер.

Без да се замисля за мъдростта на решението си, той включи на скорост и се насочи към Айви Стрийт.