Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (42)

Глава 41

Ден тринадесети

22:04 часа, 3,1°С

Буг Нютън седеше с крака на койката и бъркаше в носа си, докато очите му бяха приковани към екрана на малкия телевизор. Никога не изпускаше новините. Повечето от тях му се струваха глупави, но никога не ги пропускаше. Това бе традиция. Фактът, че Пейджи Прайс го бе изкарала ужасен, бе само в плюс за него.

Най-голямата новина тази вечер бе пресконференцията за отвличането на дете. Буг се чувстваше лично свързан с този случай след преживяното с Оли. Слушаше внимателно, докато шефът Холт на практика не каза нищо на репортерите.

— Да не копаеш за злато, Буг? — пазачът Браунинг се разхождаше покрай килиите.

— Разкарай се, свинска пържоло — подигра му се той и хвърли дебел плъх към биреното коремче на Браунинг.

— Господи! — пазачът отскочи. Лицето му се изкриви от отвращение. — Виж ти! Господи! — Мина покрай вратата. Буг се изкикоти и отново се загледа в новините. Мъжът от другата килия също гледаше. Не говореше и изразът на лицето му не се променяше. Буг го бе улавял няколко пъти да гледа към него, сякаш го изучаваше под микроскоп.

— Хей, за какво мислиш, а? Ти ли си онзи, който отвлече детето на Киркууд? Това е отвратително — заяви Буг. — Ти си болен.

Гарет Райт не каза нищо.

— Хей, знаеш ли какво стана с последния човек, когото доведоха тук? Оставиха го в същата килия, в която си ти. Знаеш ли какво направи? Извади стъкленото си око и се самоуби с него. Предполагам, че е бил ненормален. Всеки, който може да направи подобно нещо, е ненормален. — Той присви устни и се почеса по мръсната коса. — Ти също трябва да си луд — заключи накрая.

Райт сви устни.

— Аз преподавам психология в колежа „Харис“.

Буг издаде звук, красноречиво изразяващ мнението му за учителите.

Показваха полицаи и техници от лабораторията на Бюрото за борба с престъпността, които влизаха и излизаха от луксозна къща в Лейксайд — къщата на Райт. Красива жена с руса коса бе застанала до входа и плачеше.

— Хей. — Той отново хвърли поглед към Райт. — Какво направи с хлапето? Уби ли го или какво?

Гарет Райт се усмихна на себе си.

— Или какво.

 

 

Ден четиринадесети

Полунощ, 2,5°С

Хана се събуди рязко от неприятен сън. Откакто спеше сама, някаква вътрешна аларма се включваше в нея всеки път, когато й се стореше, че чува нещо или че нещо се движи. Лежеше в голямото легло и се взираше през прозореца в черния правоъгълник на януарската нощ. Напрегнато се ослушваше и чакаше. Нищо. Нито звук, никакво движение. Къщата бе тиха. Нощта — безмълвна. Дори леденият вятър сега сдържаше дъха си. Един ден отминаваше и нов ден започваше с тиктакането на часовника: 12.01.

Нов ден. Трябваше да се изправи пред още един ден. Трябваше да издържи още двадесет и четири часа, да се държи съвсем нормално, да се преструва, че е същата. Нищо в живота й или самата тя вече нямаше да бъде нормално. Щеше да преживее този ден и следващия, и този след него заради Лили, заради себе си и заради Джош.

„Той е на топло… не е уплашен… знае, че го обичам…“

Стана от леглото, преди дори да чуе звука. Босите й крака докоснаха килима. Грабна стария халат, който Пол бе изхвърлил. Чу се звънец на вратата. В полунощ. Сърцето й лудо биеше.

Тя включи лампата на предната веранда. Звънецът отново иззвъня. Тя погледна през шпионката и задавено прошепна:

— О, мили Боже!

Джош стоеше на първото стъпало.

В следващия миг Хана падна на колене на студения цимент. Прегърна сина си. Притисна го до гърдите си. Плачеше, благодареше на Бога, целуваше бузите на Джош и повтаряше името му. Не усещаше студа. Изпитваше облекчение и радост, докато притискаше сина си към себе си. Облекчението бе огромно, ужасяваше я мисълта, че това може би е сън. Но не беше сън, знаеше го. Щеше да остане на това стъпало и да го притиска, да чувства топлината му и да поема миризмата му.

— О, Джош! О, мили Боже! — прошепна тя.

— Обичам те. Толкова те обичам. Обичам те.

Тя погали с трепереща ръка кестенявите къдрици, сетне я плъзна надолу по пижамата на райета, в която бе облечен. Същата пижама, с която го бе видяла. Същата пижама, с която Мегън О’Мали го бе видяла, въпреки че тя не бе сигурна дали е реалност, или сън. Имаше толкова много въпроси, които чакаха отговор. Хана напрегнато мислеше. Ако Гарет Райт бе отвлякъл Джош, тогава кой го върна у дома?

Тя отвори очи и се вгледа в сребристата нощ от първото стъпало на дома си. Нямаше коли. Нямаше сенки, освен тези на дърветата върху снега. Градът бе тих, потънал в сън.

Джош се извъртя в ръцете й и Хана се отдръпна за миг. Какъв вълшебен миг! Синът й се бе върнал. Трябваше да се обади на Мич, и на Пол… и на отец Том. Щеше да се обади в болницата и да остави съобщение за Мегън. Джош трябваше да бъде отведен в болницата на преглед. Пресата щеше отново да се появи…

— Скъпи, кой те доведе у дома? — попита тя. — Знаеш ли?

Леко се отдръпна, за да го погледне. Той само поклати глава, сетне силно я прегърна през врата и сложи глава на рамото й.

Хана не настоя. В този миг искаше да не мисли за нищо друго, освен за Джош. Никакви въпроси как и защо или кой. Само Джош беше от значение. А той бе у дома.

— Хайде да влезем вътре — тихо изрече тя. Сълзите отново потекоха по страните й, а Джош кимна.

Хана се изправи, едва усещаше тежестта, докато го носеше към дневната. Лекарските и майчинските й инстинкти се пробудиха. Трябваше да разбере какво е физическото му състояние. Синината на бузата, която бе видяла в съня си, вече избледняваше. Беше слаб и блед, но жив и здрав и искаше тя да го прегърне. Хана с готовност се подчини. Искаше той да е до нея, физически свързан с нея. Прегърна го и сложи главата му на коленете си, когато седна на канапето, за да се обади на Мич и на Пол. Мич обеща да дойде веднага. В кабинета на Пол се включи телефонният секретар. Не изпита ревност, нито се ядоса, че Пол не е там, просто остави съобщение.

— Няма значение, миличко. — Тя целуна Джош и изпита дълбоко облекчение. — Всичко, което има значение, е, че ти си у дома и че си жив.

Сведе поглед към него. Беше заспал. Гъстите му мигли хвърляха сенки на страните му. „Моят ангел. Моето бебче.“ Мислите бяха познати като лицето му. Мисли, които си повтаряше още преди да го роди и безброй нощи след това, когато се промъкваше в стаята му, за да го гледа, докато спи. „Моят ангел, моето бебче… толкова съвършено.“

Болка я прониза отново. Джош беше щастливо дете, радост за нея. Какъв щеше да е сега? Какво ли е преживял? Тя прогони неприятните мисли. Внимателно издърпа ръце под сина си и го положи на канапето. Той бе цял и чист. Тя го целуна и го зави с одеяло, усети дъха на шампоан. Искаше той да поспи на спокойствие, преди да отговаря на въпросите и да бъде прегледан в болницата. Постави ръка върху неговата. Премери пулса му — беше нормален. Не броеше ударите, а се концентрира върху това, което представляваха — живот. Беше жив. Беше при нея.

— Каза ли нещо за Райт? — тихо запита Мич.

Седеше на люлеещия се стол с ръце на коленете си. След като Хана му се обади, той се измъкна от леглото, облече старите си джинси и пуловер. Косата му стърчеше във всички посоки. Искаше му се Мегън да е тук.

— Не. — Хана седеше на пода до канапето, където Джош спеше завит с червено одеяло. Тя го докосваше постоянно, галеше косата му, галеше го по гърба, потупваше ръката му, сякаш ако нарушеше физическия контакт, магията ще се развали и той отново щеше да изчезне. — Той не каза нищо. Попитах го знае ли кой го е довел, но поклати глава отрицателно.

— Той е в шок. Вероятно ще е необходимо малко време… — не се доизказа. Не искаше да тревожи Хана в момента. Все пак трябваше да изпълни дълга си. Трябваше да следва процедурата и да задава въпроси. Дори сега, по това време на нощта полицаите обикаляха къщите в другата част на улицата, търсейки човек, който да е забелязал нещо необичайно.

— Трябва да го отведем в болницата…

— Зная.

— И ще трябва да получа отговори на някои въпроси. Ако може да ни каже нещо за Райт…

Пръстите на Хана бяха неподвижни върху ръката на Джош, тя погледна към Мич.

— Какво означава това? Гарет Райт е в затвора, а Джош е у дома. Какво ще стане със съдебния процес?

— Не зная. Много неща зависят от Джош, от онова, което може да ни каже. Но дори да не ни каже нищо, което да можем да използваме, ние разполагаме с ДНК и идентификацията, и доказателства от чаршафа. Райт няма лесно да се отърве. Ние го хванахме, скъпа — каза той. — Хванахме Гарет Райт. Той е виновен, и ще продължим да търсим, докато не открием съучастника му. Тогава ще осъдим и него.

Той стана и подаде ръка на Хана да се изправи.

— Това е обещание. Гарет Райт ще застане пред съда. Мога да предскажа, че госпожа Справедливост ще го ритне отзад.

— Надявам се.

Мич стисна ръката й.

— Сигурен съм. Но не искам да се тревожиш за това. Единственото, за което трябва да мислиш тази нощ, е, че Джош е у дома. Това е най-важното.

— Това единствено има значение — съгласи се тя, поглеждайки към спящото дете.

Можеше да изчезне завинаги, да изчезне в един сенчест свят, както много други деца, и никога да не се завърне. По причини, известни само на похитителя му, на Джош му бе позволено да се върне от сенките. Това беше от значение. Вярата в истината, правосъдието и отмъщението им беше отнета, техният живот бе безвъзвратно променен, но Джош бе у дома. Това бе най-важното.

Джош бе у дома. Животът им можеше да започне отново.