Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (41)

Глава 40

Ден тринадесети

17:54 часа, 3,3°С

Можеше да види лицето на момчето — бледо и овално с лунички като индийско орехче, наръсено върху сметана. То гледаше през нея. Очите му бяха широко отворени, сини и пусти. Сетне изчезна, сякаш някой изгаси светлината и я остави в пълен мрак.

„Имаме нещо за теб, умно момиче, умна кучко…“ — обади се гласът без тяло, гладък и зловещ като змия. Тя потрепери и усети как пропада и се завърта в черното празно пространство. Безсилна. Уязвима. Очакваща. Сетне болката я удари от едната страна, после от друга, сетне от трета.

Мегън подскочи и се събуди. Започна да оглежда онова, което я заобикаляше, предмет по предмет, насилвайки се да се успокои, да си възвърне контрола, да се отърве от дезориентацията и страха. Тя беше в безопасност. Гарет Райт бе зад решетките.

Чудеше се дали бяха открили Джош.

Календарът на стената показваше, че е понеделник, двадесет и четвърти януари. Загледа се в телевизора, монтиран на стената. Говореше Том Брокоу.

Спомняше си, че Мич я доведе в болницата. Всичко след това се сливаше в някакъв калейдоскоп. Дребен мъж с индийски акцент и огромен нос хладнокръвно издаваше заповеди и задаваше въпроси. Сестри й говореха тихо, докато се движеха около леглото с безшумните си обувки. Игли. Болка. Видение на Харисън Форд, който е свел поглед към нея.

Предположи, че е бил Мич, който е дошъл да я види.

Беше проспала неделята и по-голямата част от този ден, победена от умората и лекарствата. Сега се чувстваше замаяна и с олекнала глава. Болката я прерязваше. Между раните и мозъка й явно имаше пряка връзка. Дясното й коляно. Лявото слепоочие. Бъбреците. Дясната й ръка — ръката, която бе изписала хиляди полицейски доклади. Ръката, с която бе спечелила няколко награди за стрелба с пистолет. Ръката, която сега бе в гипс.

Доктор Баскир, този с носа и акцента, я посети по-рано същия ден, в редките моменти, когато тя беше в съзнание. Много контузии, бе казал той за гърба й. Заяви, че трябва да назначи терапия за коляното й. Когато прегледа ръката й, промърмори: „Горките дребни кости.“

С тъжно изражение призна, че не може да й обещае пълно раздвижване на ръката. Беше направил всичко, което е по силите му. Сега, когато времето най-после се оправи, щяха да я преместят в окръжния медицински център в Хенипин, където имаше хирург-ортопед, който щеше да се заеме с оправянето на деликатната структура на ръката й.

Страхът я проряза като мачете, когато думите прозвучаха отново в ума й. Ченгето се нуждае от две здрави ръце. А тя винаги бе искала да е ченге. Работата бе нейният живот. Сега имаше опасност завинаги да се прости с работата си.

Борейки се със сълзите, тя огледа стаята в частната клиника. Цветя и балони украсяваха шкафчетата. Катлийн й прочете картичките. Те бяха от полицията в Дийр Лейк и от старите й приятели от полицията в Минеаполис. С изключение на красивия розов храст от Хана всичките букети бяха от ченгета. Почти всички, които познаваше, бяха полицаи. Какво щеше да стане, ако загубеше работата си?

В опит да отхвърли страха тя засили звука на телевизора. Дясната й ръка бе обездвижена с превръзка през рамото. На лявата бяха включили система. Може би щеше да се научи да работи с лявата ръка, каза си тя и натисна копчето за смяна на каналите. Търсеше местните новини в шест часа.

Прескочи ТВ7, където работеше Пейджи Прайс, и се спря на канал 11. Показваха как хората от Минесота разкопават след бурята през почивните дни, последва снимка на Джош в скаутска униформа.

— … горещите новини тази вечер са от Дийр Лейк, Минесота, където този уикенд властите арестуваха заподозрян в отвличането на осемгодишния Джош Киркууд.

Показаха запис от пресконференцията. В залата в старата пожарна Мич бе застанал на подиума — уморен и мрачен. Марти Вилхелм, който бе застанал от дясната му страна, изглеждаше доста глупаво. Стайгър бе седнал на масата. На носа му имаше лепенка. Мич прочете подготвеното си изявление, давайки единствено голи факти за събитията в събота. Отказа да отговаря на повечето въпроси, отнасящи се до доказателствата, не потвърди дори името на Райт, за да не навреди на следствието.

— Джош Киркууд все още е в неизвестност и всички подразделения на местната полиция и Бюрото за борба с престъпността все още активно го издирват — съобщи той.

— Истина ли е, че доказателствата включват открития в събота чаршаф с кръв по него?

— Без коментар.

— Истина ли е, че арестуваният е преподавател от колежа „Харис“?

— Без коментар.

— Толкова за защитата на разследването — измърмори Мегън. Невестулките от медията щяха да копаят и да дебнат, да подкупват и да си послужат с измама, за да се докопат до онова, което искаха за първите си страници, а последиците от това можеха да вървят по дяволите.

— Вярно ли е, че вие лично сте преследвали заподозрения близо километър в гората?

Мич изгледа продължително жената, която не се виждаше на екрана. Когато заговори, гласът му беше тих, премерен, което означаваше, че губи търпение.

— Опитвате се да ме изкарате един вид герой. Аз не съм герой. Само си върша работата, и ако я бяхме вършили по-добре, нямаше да има гонитба. Ако някой може да бъде наречен герой, то това е агент О’Мали. Тя рискува живота си в опит да залови похитителя на Джош Киркууд. Тя е вашият герой.

— О, Мич…

— Това е истина.

Той стоеше до вратата, връзката му се беше изкривила, косата му бе разрошена, изглеждаше уморен, раменете му бяха отпуснати. Джеси беше до него с плюшен тигър в ръка.

Натали ги побутна да влязат в стаята.

— Не ме дръжте в коридора, където всяка сестра може да ми забие игла в голямото седалище.

Мегън подсмръкна и успя да се усмихне.

— Хей, виж кой ми е донесъл котка. Здравей, Джеси. Благодаря, че дойде да ме видиш.

— Доведох Уискърс — каза Джеси, показвайки плюшената играчка, докато Мич я вдигна и сложи да седне в долния край на леглото. — Така че да не си самотна без твоите истински котки.

Играчката, изглежда бе любимата й. Ушите бяха от розова коприна и малко изтъркани по краищата. Белите дълги мустаци бяха извити надолу. Очите на Мегън моментално се напълниха със сълзи при мисълта, че Джеси й дава най-скъпата си играчка. Тя погали сивата козина.

— Благодаря ти, Джеси — прошепна.

— Двамата с татко ще се грижим добре за Ганън и Фрайдей — заяви момиченцето. — Те ме харесват.

— Обзалагам се, че е така.

— И обичат да си играят с въженце. — Тя вдигна поглед към Мегън. — Татко каза, че може би ще мога да ги посещавам и след като оздравееш.

— Разбира се, много ще ми е приятно. — Сърцето на Мегън подскочи при мисълта, че Джеси няма да може да посещава котките й в къщата на Айви Стрийт, защото те нямаше да са там.

— Татко каза, че ти няма да отидеш на небето като мама — тържествено заяви Джеси. — Много съм доволна.

— Аз също — изрече Мегън. Никога не си позволяваше да се сближи с някого, защото знаеше, че после ще я боли. Причиняваше й болка да изпитва празнота и копнеж по нещо, което не може да има. Болеше я, защото знаеше, че приятелството им щеше да свърши. Болеше я сега, копнееше да прегърне Джеси и да я притисне до себе си.

— Донесох ти сладки — обяви Натали. Тя извади огромна кутия от голяма чанта като фокусник, който вади зайче от шапката си. — С шоколадови парченца. Трябва да понапълнееш. — Тя хвърли на Мегън орлов поглед. — Побързай да излезеш оттук, агент О’Мали. Момчето, което Бюрото изпрати да те замества, ми къса нервите.

— Вероятно ще трябва да свикнеш с него — каза младата жена с печална усмивка.

— Ще видим — измърмори Натали. Извади няколко сладки от кутията, подаде ги на Джеси и й намигна. — Хайде, госпожичке, ела да видим дали не можем да намерим малко мляко и да развалим вечерята ти.

— Ще се видим по-късно, Мегън — усмихна се момиченцето. Наклони се над преградите и й подаде ръка, сетне слезе от леглото и тръгна заедно с Натали.

Мегън сведе поглед към Уискърс и поглади ухото му.

— Тя е невероятна.

— Наистина — отвърна Мич. — Но предполагам, че аз съм пристрастен.

Внимателно погали лицето й.

— Как се чувстваш?

— Сякаш садист психопат ме е налагал от главата до петите с пръчка.

— Кучият син! Бих искал да изпробвам бухалката си върху него.

— Обади ми се, като го направиш — изрече Мегън. Тя спусна краката си на пода и обу чехлите си.

— Позволено ли ти е да ставаш? — попита я разтревожено. Заобиколи леглото и застана до нея, готов да я подхване, ако й се завие свят.

Мегън го изгледа с раздразнение и закуцука към прозореца като се облягаше на патерицата.

— Ако не тичам по коридорите и не крещя неприлични думи. — Никога не бе предполагала, че толкова много части от тялото й могат да я болят едновременно, но щеше да се справи, защото така трябваше. — Имах нужда да се раздвижа малко. — Опря се на прозореца.

Навън падаше мрак. Снегът се бе натрупал на преспи по поляната пред болницата. Усещаше присъствието на Мич зад себе си, неговата топлина, силата му, изкушаваше се да се облегне на него. В стъклото на прозореца виждаше отражението му редом със своето.

— Животът не е чак толкова лош — изрече тя. — Получих похвала от Бюрото. Загубих работата си, но получих похвала. А Пейджи Прайс се отказа от съдебния процес след снимките, които й направи старият Хенри Форстър как влиза и се измъква от караваната на Стайгър. За мой късмет днес тя бе твърде алчна за подробностите относно ареста, за да не си върти опашката наоколо.

— Алчността е велик мотиватор.

— Това е факт — прошепна тя. — Ще ми се този случай да беше само за това — за алчността. Поне това е нещо, което всеки може да разбере. Мотивът на Гарет Райт… Как да разбереш игрите на един извратен ум?

Мич нищо не каза.

— Проговори ли вече? — тихо запита тя.

— Не.

— Не си открил мястото, където ме отведе.

— Още не. Може би ще е нужно още време.

— А Джош…

— Ще го намерим — заяви категорично той. — Ще го търсим, докато го намерим.

— Видях лицето му — бавно изрече Мегън. — Между побоищата видях лицето му, но не зная дали съм била в съзнание, или съм халюцинирала. Не зная дали това, което видях, е реално. Ще ми се да знаех, но не съм сигурна.

Главата я заболя, докато се опитваше да разграничи реалното от сюрреалистичното. Това, че Райт бе психолог, само правеше нещата още по-сложни. Дали по някакъв начин не й беше внушил образа на Джош? Възможно бе, но то не обясняваше разговора, който бе имала с Хана по-рано същия ден.

Хана й бе донесла розовия храст. Бледа и слаба, изглеждаше така, сякаш трябваше да я сложат на легло, а не да седи до него. Бе благодарила на Мегън за всичко, което бе направила.

— Хванаха ме и ме биха — призна Мегън. — Не смятам, че заслужавам благодарности за това.

— Благодарение на теб Гарет Райт е зад решетките — лаконично изрече другата жена.

Мегън не я запита какво изпитва от факта, че нейният съсед — човек, на когото вярваше, я бе въвлякъл в този ад. Твърде много хора щяха да я измъчват с този въпрос.

— Трябва да попитам — прошепна Хана, опитвайки се да скрие трепета в гласа си.

Погледът й се плъзна по завивките на Мегън. Започна да говори, спря, пое си дъх и опита отново.

— Той каза ли нещо… за Джош?

— Не — прошепна Мегън. Искаше й се да й даде някакво конкретно доказателство, че Джош е жив. Но всичко, с което разполагаше, бе образът на Джош, който можеше да е и резултат от лекарствата, които й бяха дали. Тя вдигна поглед към Хана, към тъмните сенки под очите й и чувствата, които не можеше да скрие, й помогнаха да вземе решение. Малката надежда беше за предпочитане пред никаква.

— Аз… видях нещо… — започна тя, подбирайки думите внимателно, сякаш вървеше през минирано поле. — Той ме упои, нали разбираш, така че не мога да кажа дали това, което видях, е истинско. Но изглеждаше така. От друга страна… не мога да кажа.

— Какво видя? — внимателно запита Хана. Мегън усети как тя се напрегна. Пръстите й вече не бяха върху завивката, беше се вкопчила в преградата на леглото.

— Мисля, че видях Джош. Може да е било един вид проекция. Може да е било нещо, което Райт е втълпил в ума ми. Не зная. Но си помислих, че го виждам да стои от другата страна на стаята и просто ме гледаше. Не каза нищо. Просто стоеше там. Спомням си очите му и луничките. Имаше синина на бузата и носеше…

— Пижама на райета — довърши Хана мисълта й. Мегън вдигна поглед към нея, побиха я тръпки.

— Откъде знаеш?

Тя дишаше тежко и отстъпи от леглото.

— Защото аз също го видях.

— Как? — прошепна Мегън изумена. Това ли бе причината Хана да заяви така категорично по телевизията, че Джош е жив?

— Видях го в съзнанието си една нощ и изглеждаше толкова истински, че не е възможно да е било само сън. Това, което ми каза, потвърждава онова, което вече вярвам. Джош е жив. Ще си върна сина.

Мегън също искаше да вярва, че ще открият Джош жив и здрав и че ще го заведат у дома. Сега стоеше в стаята, взирайки се навън. Пожела си това да се случи, макар да знаеше, че желанията обикновено не се сбъдват.

— Попитах го — каза тя на Мич — дали е убил Джош. Той не ми отговори. Каза ми, че играта все още не е приключила. Каза ми, че са обмислили всяка възможност, така че да не загубят.

Мич присви очи:

— Той е в затвора, обвинен в отвличане на дете, за побой на офицер, в опит за убийство, за кражба на превозно средство и оказване на съпротива при арест. Рут Купър го разпозна като мъжа, когото е видяла в Райън Бей миналата сряда. Позна и гласа му. Ще го осъдим.

— Няма ли досие?

— Не.

Това означаваше, че ако Гарет Райт е извършил убийство, както й бе казал, никой никога не го е заподозрял. Мисълта само задълбочи болката в стомаха й. Пред очите й се появиха черни точки и тя примигна, за да вижда по-добре.

— Открихте ли съучастник?

— Оли изглежда подходящ. Той е посещавал часовете при Райт. Има пикап и подходящо досие. Възможно е Райт да е упражнявал психологическо въздействие върху него.

— Ами Прийст?

— Предложи да помогне. Тод Чайлдс твърди, че е бил с приятел през по-голямата част от съботния ден. Казва, че е бил на кино в нощта, когато е изчезнал Джош. — Мич въздъхна. — Разговарях с Карън Райт, опитах се да открия дали не знае нещо, но тя не успя да ми помогне. Толкова е нещастна, че едва осъзнава какво става.

— Да, добре, новината е доста потресаваща — да откриеш, че си омъжена за чудовище. Изглежда, напоследък изненадите са все неприятни. Смяташ ли, че това е знак?

Тя се опита да се усмихне, но я болеше твърде много. Сведе поглед към гипсираната си ръка.

— Смятам, че трябва да си легнеш — навъсено изрече Мич.

— Не ме командвай — отвърна му тя, възвръщайки част от предишния си дух.

— Какво ще направиш, О’Мали? Ще ме удариш с патерицата ли?

— Не ме предизвиквай. Не съм в настроение.

— Върни се в леглото или аз лично ще те отнеса там. Натали е права, трябва да се оправиш и да се върнеш на работа. Този Том Ханкс, когото ни изпратиха, ми играе по нервите.

Мегън го изгледа.

— Сякаш аз не го правех?

— Поне си добро ченге — изръмжа той. — И мога да те целуна, когато ме ядосваш.

— На Марти също може да му хареса. Не си ли го попитал?

— Много смешно. Хайде, Мегън, не се шегувам. Върни се в леглото.

Тя не обърна внимание на заповедта, а насочи погледа си отново към прозореца. Разговорите за работата само я караха да се разстройва. Страхът нарасна вътре в нея като балон. Заповяда си да се справи с него, както се бе справяла с повечето неща в живота си — сама. Мич не искаше нейното бреме.

Все пак при мисълта за несигурното бъдеще, което я очакваше, тя не можа да се сдържи и прошепна:

— Вероятно няма да се върна на работа. Тук или където и да било. Може би никога.

Наблюдаваше отражението му в стъклото, когато той се доближи. Погали косата й и сложи ръка на рамото й.

— Ей, смятах те за твърд човек — каза той. — Не всичко е свършено, О’Мали. — Тя предпазливо отмести очи. — Зная за ръката ти, скъпа.

— Не ме наричай скъпа.

Той я прегърна внимателно, затаил дъх.

Мегън потисна желанието си да се облегне на него. Не беше разумно да го желае. Беше спазвала това правило през целия си живот. „Стъпи здраво на краката си, О’Мали. Разчитай на себе си.“ Бедата беше там, че не се чувстваше толкова силна да се справя сама, а сърцето вече не й се подчиняваше. Гордостта й трябваше да отстъпи.

В очите й се появиха сълзи. Нямаше сила да издига повече щитове; защитата, която толкова години пазеше нежната й душа. Можеше да усети, че всичко, което бе желала и обичала, се изплъзва от ръцете й. Беше толкова самотна, че я болеше от това.

— Толкова… съм… уплашена!

Тя се извърна и зарови лице в гърдите му. Мич я прегърна.

— Всичко е наред — прошепна той. — Аз съм тук с теб, Мегън. Няма да си сама.

Той повдигна лицето й и се взря в недоверчивите й очи, които бяха видели толкова много разочарования. Нежно погали лицето й — толкова нежно, толкова красиво, че дъхът му секна. В този миг той не виждаше насиненото й око и наранената й уста. Чувството, което се надигна в гърдите му, го уплаши.

— Обичам те, Мегън. — Той преглътна с усилие и отново изрече: — Обичам те.

— Не — изрече тя, отстъпвайки назад. — Не, не ме обичаш.

Мич се намръщи:

— Да, обичам те.

— Не. — Поклати глава и закуцука към леглото. — Не ме обичаш, ти ме съжаляваш.

— Не ми казвай какво изпитвам, О’Мали — изръмжа той. — Зная, когато обичам някого. Влюбен съм в теб. Не ме питай защо. Ти си най-упоритата и объркана жена, която познавам. Ето така разбрах, че те обичам. Ако не бях влюбен в теб, бих ти извил врата.

— Колко романтично — сухо отбеляза Мегън, прикривайки чувствата си. — Истинско чудо е, че жените не се хвърлят в краката ти.

— Не, ще се наложи да вдигна жена, която най-вероятно ще хвърли нещо по главата ми.

— Имаш късмет, че съм осакатена — измърмори тя, опитвайки се да седне на леглото.

Мич въздъхна и се приближи към нея.

— Нека ти помогна.

— Нямам нужда от помощ.

— Правиш се на силна, така ли? — Хвана я и я повдигна като кукла. — По дяволите, Мегън, няма да умреш, ако ми кажеш, че имаш нужда от мен, когато нещо те боли.

— Ти ме нараняваш — отвърна тя. — Не ми казвай, че ме обичаш, когато не е истина. Не съм тази, от която имаш нужда, и много добре го разбирам! Не зная нищо за любовта. Всичко, което мога, е да съм ченге и да бъда сама. Така че защо не си тръгнеш?

Той въздъхна.

— Ох, Мегън…

Тя присви очи.

— Да не си посмял да ме съжаляваш, Мич Холт. И недей да спориш. Просто си тръгни.

— Не те съжалявам — тихо каза той. — Аз те обичам. И Господ ми е свидетел, че те желая от мига, в който те видях.

— Е, притежавал си ме. Би трябвало да си щастлив.

— Значи всеки ден ще трябва да се боря с лошия ти нрав, така ли? — прошепна той. — Не мога да кажа, че съм искал точно това. Но ти ме караш да полудявам. Караш ме да изпитвам чувства. — Той докосна страната й с ръка. — Едва не те загубих, Мегън. Сега няма да те изоставя. Животът ни може да се промени толкова бързо. Глупаво е да изпуснем шанса си само защото си твърде горда или твърде уплашена. Този шанс може никога повече да не се появи.

Да бъде обичана! Това, за което Мегън бе мечтала през целия си живот. Сега се ужасяваше, че това може да е мираж, че всичко може да изчезне, когато протегне ръка към него. Но какво щеше да стане, ако не е мираж? Тогава какво щеше да й остане?

— Хайде, О’Мали — подтикна я Мич. — Не си дете.

— Не се страхувам от теб, Холт — отвърна тя. Дъхът й секна и тя се намръщи.

— Тогава докажи го — предизвика я той, приближавайки се още повече. — И ми кажи, че ме обичаш.

Мегън го погледна в очите, очи, които бяха видели толкова много. Вдигна ръка и докосна белега на брадичката му.

— Ако разбиеш сърцето ми, ще те изритам отзад, шефе.

Мич доволно се усмихна.

— Предполагам, че това е нещо като признание.

Наведе се и я целуна, поемайки уханието на косата й.

— Зная, че имаш правило да не излизаш с ченгета, О’Мали — прошепна в ухото й, — но смяташ ли, че ще можеш да се омъжиш за едно от тях?

Мегън положи глава на гърдите му и се вслуша в ударите на сърцето му.

— Може би — прошепна с усмивка. — Ако това ченге си ти…