Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (4)

Глава 3

Ден първи

19:33 часа, 4°С

Не изглеждаше зле. Просто отбелязваше факта, каза си Мегън, когато Мич закачи връхните им дрехи в гардеробната на „Грандма Атик“. Той носеше тъмни панталони и кремава вълнена риза, на тъмната му вратовръзка имаше някакви фигурки, които тя не успя да различи. Бе сресал косата си — или поне се беше опитал. Светло кестенявата му гъста коса беше твърде непокорна. Имаше път от лявата страна и той несъзнателно я приглаждаше назад с ръка. Не беше суетен жест, а несъзнателен, сякаш бе свикнал косата да пада над очите му.

Мегън също се бе погрижила за външния си вид, вмъквайки се в дамската тоалетна на полицията. Бе сресала косата си. На устните си бе сложила гланц и се бе опитала да изтрие следите от спирала под очите си, но откри, че сенките са естествени, признак на голяма умора. Лицето й бе тебеширенобяло. Не обичаше да се гримира, затова не носеше никакви гримове в чантата си.

„Няма значение“ — каза си, като огледа ресторанта. Това не беше среща, а делова вечеря. Не трябваше да впечатлява Мич Холт като жена, а като ченге.

Ресторантът бе пълен и шумен, беше топло, миришеше на подправки и домашна храна. Сервитьорките с набрани муселинени престилки и блузи с високи яки и с буфан ръкав обикаляха около дървените маси с тежки глинени чинии и подноси. Ресторантът бе разположен в някогашна даракчийница. Стените бяха тухлени, подът бе дървен, а гредите на тавана се виждаха. Високите сводести прозорци гледаха към улицата. Папрат в месингови саксии висеше на стара тръба успоредно на прозорците.

Имаше най-различни старинни домашни съдове — медни чайници, кафеници, порцеланови чайници, кухненски съдове и дървен съд за избиване на масло с бутало, кутии за сол и сини стъкленици „Мейсън“. Корабни сандъци бяха разположени из салона, за да служат на сервитьорките като сервизни маси. Имаше чудесна колекция от дамски шапки от миналия век — широкополи, драпирани с метри лека материя, с черни воалетки, малки шапки с пера от щраус, шапки за езда и за шофиране.

Мегън ги разглеждаше с интерес. Тя харесваше старите вещи. Обичаше да обикаля из битаците в търсене на антики и вещи, преминали през поколения хора. В нейното семейство нямаше такива вещи. От майка й не бе останало нищо. Баща й бе изгорил всички неща на Морийн О’Мали месец след като тя напусна семейството. Тогава Мегън беше на шест години.

Служителката на заведението поздрави Мич по име и огледа с любопитство спътницата му, после ги поведе към сепаре в дъното на ресторанта, където шумът не бе толкова силен.

— Лудница, както винаги — каза тя, усмихвайки се топло на Мич. Беше около четиридесетгодишна, привлекателна, със светлоруса къса коса, която прибираше зад ушите си. — Всички се подготвят за Сноудейс. Така че Денис може да дойде за почивните дни.

Мич взе менюто.

— Как се чувства в дизайнерското училище?

— Много й харесва. Каза да ти предам благодарностите й за това, че си я насърчил да се върне там — и да й се обадиш, когато ходиш в града. Излиза с някакъв архитект, но май не е сериозно — побърза да добави и хвърли лукав поглед към Мегън.

— Мммм — проточи Мич. — Дарлийн, това е Мегън О’Мали, нашият нов агент от Бюрото за борба с престъпността. Ще поеме работата на Лио Козловски. Това е първата й вечер в града и реших да я доведа в „Грандма“. Мегън, това е Дарлийн Холстрьом.

— Охо! — възкликна Дарлийн, усмихна се на Мегън и още веднъж я огледа. — Радвам се, че в града ни идват нови хора. Съпругът ви също ли работи в Дийр Лейк?

— Не съм омъжена.

— Да, много интересно — изрече тя с усмивка, докато й подаваше менюто. — Ние всички харесвахме Лио. Добър апетит.

Мич въздъхна, когато жената се отдалечи.

— Коя е Денис? — попита Мегън.

— Сестра на Дарлийн. Нейната разведена сестра. Дарлийн си прави някакви планове.

— Наистина ли? Какво би казала съпругата ти за това?

— Моята?…

Погледът й се насочи към ръцете му, които държаха менюто. Златната халка на лявата му ръка блестеше на светлината. Той я носеше по много причини — защото му помагаше да отблъсква жените и защото бе свикнал, защото всеки път, когато я погледнеше, изпитваше мъка и вина. Извиняваше се с това, че е ченге, а ченгетата бяха неподатливи по природа, беше католик и изпитваше вина, ако не нещо повече.

— Съпругата ми почина — студено отвърна той. Емоционални щитове се издигнаха около него като железни решетки. Бяха изминали почти две години, а думите все още имаха горчив вкус. — Не обичам да говоря за това.

Гордостта му го караше да се затваря в себе си и да отхвърля съчувствието на непознатите. Под повърхността къкреше гняв, негов постоянен спътник. Той го сдържаше, контролираше го безмилостно. Контролът бе ключът; Контролът бе неговата сила, неговото спасение.

— О, Боже, съжалявам — измърмори Мегън. Усещаше напрежението му. Раменете му бяха изправени, а челюстите му бяха стиснати. Имаше чувството, че е навлязла в свещена територия.

Тя потърка лицето си с ръце:

— Очите ти се затварят, О’Мали. Ако днес трябва да открием купчина лайна, ти ще стъпиш в нея с двата крака.

— Надявам се, че не намекваш за фабриката за сирене — сухо изрече Мич. — Никак не ми се иска да им изпратя санитарен контрол отново.

Мегън надзърна между пръстите си.

— Отново?

— Да, миналата година имаше инцидент с миша опашка и калъп от „Монтерей Джак“…

— Отвратително!

— Лес Мацлер ме увери, че това е единичен случай, но не съм толкова сигурен. Лично аз не бих купил сирене от място, където подаръкът към покупката е препариран.

— Не може да бъде!

— Напротив, не мога да повярвам, че не си забелязала табелата, когато си ходила до фабриката. „Мацлер Бък Ланд — сирене и препариране“. Братът на Лес, Роли, се занимава с препариране. Като дете е бил ударен с точилка по главата. Не е много добре — каза той с пресилен шепот, сочейки с пръст слепоочието си. Навеждайки се над масата, той се огледа и прошепна: — Аз купувам сиренето си в Минеаполис.

Погледите им се срещнаха и Мегън се смути. Тя сведе очи и заразглежда шарката на вратовръзката му — стотици малки Мики Мауси.

— Чудесна вратовръзка.

Той погледна надолу, сякаш бе забравил какво носи. Острите черти на лицето му омекнаха, когато поглади копринената вратовръзка:

— Дъщеря ми я избра. Вкусът й не е много изискан, но тя е само петгодишна.

Той бе шеф на полицията, суров мъж, чийто моден аксесоар вероятно бе неговият деветмилиметров „Смит и Уесън“, а оставяше малката си дъщеря да му избира вратовръзки. Колко мило!

— Повечето ченгета, които познавам, нямат вкуса и на петгодишно дете — отвърна тя. — Последният ми партньор бе облечен като лоша пародия на търговец на употребявани коли. Имаше повече полиестерни панталони от Арнолд Палмър.

Мич се засмя.

— В резюмето си не си споменала нищо за модата в полицията.

— Не исках да те натоварвам с информация.

Двамата поръчаха кюфтета. Мегън отклони предложението за чаша вино, тъй като от него главоболието й щеше да се засили. Мич поръча бутилка бира и отбеляза, че сервитьорката — русо момиче на осемнадесет или деветнадесет години — си е махнало шините. Момичето се усмихна срамежливо и се отдалечи със зачервени страни.

— Изглежда, познаваш всички тук — каза Мегън. — Местен ли си?

Мич разчупи хлебче, от което се вдигна пара.

— Аз? Не, не съм. Служих петнадесет години в Маями.

— Не може да бъде! — Тя се хвана за ръба на масата, сякаш изненадата щеше да я повали. — Ти си се преместил тук от Маями? Отказал си се от Флорида, за да живееш в забравената от Бога тундра?

Мич повдигна вежди.

— Да разбирам ли, че ти не харесваш нашия хубав щат?

— Обичам лятото — всичките му три седмици — отвърна тя саркастично. — Есента е красива, разбира се, ако не бъде засипана преждевременно с пет метра сняг. С това се изчерпва любовта ми, независимо че съм родена тук. По мое мнение животът е твърде кратък, за да прекараш половината през зимата.

— Тогава защо остана тук? С твоята квалификация вероятно можеше да избереш работа на по-топло място.

Разпозна отбранителната поза моментално. Бе огледален образ на неговата — изградена да предпазва, да отклонява, да държи външните хора надалеч.

— Семейни проблеми — отвърна и насочи вниманието си към хлебчето. Отчупи залък и започна да си играе с хляба. Мич не започна да я разпитва, но се зачуди. Какво семейство? Какви затруднения биха я накарали да сведе поглед? Още нещо, за което да се тревожи. Още един пъзел за подреждане.

Тя попита:

— С какво си се занимавал в Маями?

— Убийства. Последните две години бях в главната група. Убийства на туристи, наркотрафик — такива неща.

— Тук животът не е ли твърде скучен за теб?

— Преживял съм вълнения, които ще ми стигнат задълго време.

„Още един отговор за миналото“ — помисли си Мегън, поглеждайки го крадешком, докато той отпиваше от бирата си. Още една причина да се държи с него строго професионално. Не се нуждаеше от ничий емоционален багаж. Имаше достатъчно собствени грижи, за да напълни комплект пътнически чанти „Самсонит“. Въпреки това искаше да научи повече за него. Отдаваше това на детективските си инстинкти и отказваше да признае, че то има нещо общо с предпазливия поглед в очите му или с желанието да го утеши. Ако имаше ум в главата, не би трябвало да мисли за Мич Холт като за мъж.

„Надявай се“ — помисли си, когато той отново отпи от бирата си. Очите му се присвиха, когато остави бутилката на масата. На приглушената светлина в сепарето по страните му се очертаваха сенки, а белегът на брадата му изглеждаше сребрист.

— Е, как се оказа тук в студения Север? — Тя отново отчупи от хлебчето.

Мич сви рамене, сякаш това бе случайност, а истината бе съвсем друга.

— Мястото бе свободно. Родителите на съпругата ми живеят тук, а и това бе възможност за дъщеря ми да прекарва известно време с баба си и дядо си.

Пристигнаха салатите им, както и човек от „Муус Лодж“, който искаше да напомни на Мич, че трябва да говори на техния официален обяд в петък. Мич представи Мегън. Човекът я погледна и се усмихна, сякаш искаше да каже: „Голям майтап, Мич.“ Той се ръкува с младата жена, усмихвайки й се покровителствено.

— Вие ли сте заместникът на Лио? Много сте мила.

Мегън преглътна отговора, напомняйки си, че сама е пожелала мястото.

Господин Муус си тръгна и бързо бе заместен от един от организаторите на шествието с факли за Сноудейс, който започна да обсъжда барикадите по улиците. Ритуалът по представянето се повтори още веднъж.

— Тя ли е заместникът на Лио? По-добра е за очите от горкия стар Лио.

Мегън стисна зъби. Мич дипломатично се въздържа от забележка. Кюфтетата пристигнаха и човекът си тръгна, намигайки на Мегън.

Тя се втренчи в чинията си.

— Ако още един човек ме нарече хубавичка, ще го ухапя. Сега 1994 ли сме, или съм попаднала в дупка във времето?

Той се засмя.

— И двете. Това е малък град в Минесота, агент О’Мали. Вече не си в големия град.

— Осъзнавам го, но нали в града има колеж. Очаквах по-прогресивно мислене.

— О, така е — отвърна й, слагайки черен пипер на огромната порция картофи. — Вече не изискваме жените да крият лицата си и да вървят три крачки зад мъжете си.

— Много смешно.

— Наистина, Дийр Лейк е много прогресивен за малък град. Но мъжете, които би могла да срещнеш тук по работа са от старата школа. Все още мнозина смятат, че жените трябва да стоят вкъщи и да кърпят чорапи, докато те ходят на събрание в полицията. Не ми казвай, че досега не си се сблъсквала с този проблем.

— Така е, но в града заплахата от съдебен процес все още означава нещо — отвърна Мегън. — Ти, изглежда, лесно си се приспособил към живота в малкия град. Каква е тайната ти? Искам да кажа, освен че имаш пенис.

— Господи, скъпа, поласкан съм, че си забелязала — провлечено изрече Мич.

„Лошо се изрази, О’Мали.“

— Не беше трудно да забележа, имайки предвид с какво беше облечен, когато се запознахме.

— Чувствам се толкова неловко.

Направи грешка, че го погледна. Очите им се привлякоха като с магнит, Господи, какъв късмет! Привличане. Рядък феномен в живота на Мегън О’Мали. Естествено щеше да се случи, когато най-малко го очакваше и най-малко се нуждаеше от това. Естествено щеше да бъде с човек, който не може да докосне, Старият Мърфи и неговите закони важаха и за нея.

Мич Холт го усети също. Химия. Погледът му се плъзна към устните й.

— Мислех, че ми каза, че не си един от тях — прошепна тя.

— Един от кои?

— Неандерталците с червени вратове, които смятат, че всеки, който носи сутиен, става за тяхната игра „Аз съм Божи дар за всяка жена“.

Мич се облегна и въздъхна. Можеше да спори, но изглежда, нямаше смисъл точно в този момент.

— Права си — призна той неохотно. — За момент оставих тестостеронът да ме ръководи. Временна хормонална психоза. Наистина съм достатъчно просветен, за да се преструвам, че ти не ме привличаш. Това ли искаше да чуеш?

— Добре. Точно това исках. — Мегън отново насочи вниманието си към храната и откри, че вече няма апетит. — Защото за мен е правило номер едно да не излизам с ченгета.

— Разумна политика.

Беше въпрос на оцеляване, но Мегън запази тази информация за себе си. Не можеше да си позволи да бъде уязвима по никакъв начин. Не и в полицията. И без това мнозина не я искаха там. Нейният пол бе удар срещу самата нея. Нейната височина също. Ако позволеше нейната сексуалност да бъде използвана срещу нея, щяха да я изхвърлят. Това щеше да е краят на кариерата й, а тя бе всичко, което имаше.

— Да — пошегува се Мич. — Много е разумно да не позволиш на онези, с които работиш, да те видят гол.

— Случаят с бельото е почти същият — сухо изрече Мегън.

— Но сега аз съм в неблагоприятно положение. Ти ме видя по бельо. Ще е справедливо, ако ти ми върнеш услугата. Тогава ще сме наравно.

— Забрави го. Възползвам се от всички преимущества, до които мога да се добера.

— Хм…

Той забеляза един от патрулиращите полицаи в другия край на залата, който внимателно заобикаляше масите по пътя си към тях.

— Здравей, Шефе, съжалявам, че ти прекъсвам вечерята. — Лони Дайтц дръпна стол до сепарето и го възседна. — Реших, че ще искаш да научиш новостите по катастрофата на Олд Чедър Роуд.

— Аз съм заместник на Лио — каза Мегън, подавайки му ръка.

Той не обърна внимание на протегнатата й ръка. Веждите му бяха скрити под черната коса, която се спускаше над челото му. Изглеждаше на петдесет и беше грубоват и строен, ако се изключи биреното му коремче.

— Мислех, че всички агенти са мъже.

— Така беше — мило му отвърна тя. — Преди мен.

— Какво ново? — попита Мич.

Дайтц откъсна очи от Мегън и погледна към бележника, който извади от джоба на ризата си.

— Два смъртни случая. Етел Кунц — откарана в медицинския център в Хенипин — масивна травма в главата и гърдите. Ида Берген е починала в Дийр Лейк — сърдечен удар на път към болницата с леки наранявания. Госпожа Марвъл Стефен е в критично състояние, но е стабилизирана — тя също е в Хенипин. Клара Уегхорн е прегледана и пусната да си върви. Майк Чембърлейн — момчето, което е загубило контрол над колата си — ще се оправи. Пат Стивънс събра показанията, а аз отидох на мястото на катастрофата.

— И?

— Така е, както каза момчето. Пътят бе чист точно до завоя до къщата на Джеф Лексволд. Там има заледен участък, дълъг около пет метра, докладва Дайтц. Изглеждаше разтревожен. — Смятам, че там не би трябвало да има лед, нали? Времето беше добро. Бог ми е свидетел, че времето не е било достатъчно топло, за да разтопи каквото и да било на хълма до къщата на Лексволд. Така че ще отида да огледам наоколо. Нали знаеш, че Джеф и Милисънт през зимата са в Корпус Кристи, така че у тях няма никого. Но ми се струва, че някой е оставил градинския маркуч на алеята до гаража.

Мич остави вилицата си и изгледа втренчено патрулиращия полицай.

— Това е лудост. Искаш да кажеш, че някой е пуснал водата през пътя и нарочно го е заледил?

— Така изглежда. Предполагам, че са някакви деца.

— Но са убили двама души.

— Можеше да е и по-лошо — изтъкна Дайтц. — Има някакъв рецитал тази вечер в колежа. Изглежда, много хора използват този път на връщане от района на колежа. Можеше да се получи верижна катастрофа.

— Разпита ли съседите? — попита Мегън.

Полицаят погледна към Мегън, сякаш тя беше натрапник от съседното сепаре.

— Няма такива наблизо. Още повече, че Лексволд са насадили смърчове пред къщата. Трябва да си там, за да забележиш какво става.

— Добре — тихо изрече Мич. — Трябва да напиша на Натали апел за пресата утре с молба всеки, който има някаква информация, да се обади.

Мегън за втори път се намеси в разговора:

— Имаше ли някакви следи от взлом?

Дайтц я погледна намръщено.

— Не. Всичко бе заключено. — Той отново се обърна към шефа си и се изправи. — Повикахме пътната служба да насипе пясък на заледения участък. Една от колите на Майк Финки и една от тези на Петерсън. Това е.

— Добре. Благодаря, Лони. — Мич го наблюдаваше как си проправя път през масите и храната тежеше в стомаха му като камък.

— Какво, по дяволите, си мислят тези деца, като правят подобни дивотии?

Мегън реши, че въпросът е риторичен. Тя се взираше във вратовръзката с фигурки на Мики Маус, докато те не започнаха да плуват пред очите й.

Погледът на Мич се насочи към входа на ресторанта. Мъже от шествието за Сноудейс стояха там, очаквайки да бъдат настанени. Явно искаха да се почерпят с пай и кафе след репетицията. Хана Гарисън влезе в залата и ги разблъска. Много странно.

Изглеждаше разтревожена. Палтото й бе разкопчано, русата й коса бе разрошена. Оглеждаше ресторанта с обезумял поглед. Докато вървеше, блъскаше хората, едва не се блъсна и в Дарлийн. Съдържателната я хвана, за да я задържи, и й се усмихна. Хана я бутна и продължи пътя си до масата, където бе седнал Джон Олсен с приятелката си. Много странно.

Мич я следеше като куче. Смачка голямата зелена салфетка и я остави на масата.

— Е, къде е маркучът? — тихо запита Мегън. Тя вдигна глава, когато Мич се изправи.

— Извинявай — измърмори той, измъквайки се от сепарето.

Не можеше да чуе разговора на масата на Олсен, но виждаше лицето на Хана и резките й жестове. Можеше да види колко шокиран е Джон, наблюдаваше как той поклаща глава. Мич слезе по стълбите и тръгна към масата. Стомахът му се сви.

 

 

Хана бе една от първите, с които се запозна, когато двамата с Джеси се преместиха в Дийр Лейк. Хана, съпругът й Пол Киркууд и синът им живееха до тях. Хана беше бременна с второто си дете и се отби у тях през първия им ден в града, за да ги поздрави. Тя бе една от най-способните и скромни жени, които познаваше. Ръководеше спешното отделение в болницата на Дийр Лейк, участваше в делата на общината и успяваше да се справи с дома, съпруга и сина си, както и с бебето. Всичко това тя вършеше с усмивка.

Но сега Хана не изглеждаше спокойна или невъзмутима. Изглеждаше на прага на истерията.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш? — настоя тя и удари с юмрук по масата. Приятелката на Джон изпищя и скочи от стола си, като бутна кафето, което се разля по покривката.

— Доктор Гарисън, успокойте се! — молеше Джон Олсен. Той също стана от стола си и посегна към ръката й, но тя се отдръпна, очите й пламтяха.

— Да се успокоя! — извика тя. — Няма да се успокоя!

Разговорите в ресторанта престанаха и всички се загледаха в нея.

— Хана? — Мич се доближи. — Случило ли се е нещо?

Тя се извърна, щом чу гласа му.

„Случило ли се е нещо?“ Нищо не беше наред. Усещаше как стотина чифта очи са се вперили в нея. Усещаше как мрак пълзи надолу по покрива и влиза в залата през големите прозорци.

Сънуваше кошмар. Беше съвсем будна. Сякаш бе погребана жива. Мислите и впечатленията се въртяха в главата й, твърде много и твърде бързо. „О, Боже! О, Боже! О, Боже!“

— Хана? — прошепна Мич и внимателно постави ръка на рамото й. — Скъпа, говори. Кажи какво се е случило?

Хана се загледа в него, в очите му прочете загриженост. Той се доближи до нея. „Какво се е случило?“

— Не мога да намеря сина си! — бързо изрече тя.