Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (37)

Глава 36

Ден единадесети

17:00 часа, –25°С

Отец Том вървеше по централната пътека на църквата и полите на черното му расо се развяваха. Главата все още го болеше.

Няколко души, сред които бяха доктор Ломакс, който се бе погрижил за главата му, и Хана, която се беше грижила за него в спешното отделение, го бяха посъветвали да пропусне вечерната служба. Можеше да се обади да му изпратят някой пенсиониран свещеник от големия град, но той упорито отказваше.

Ушите му все още звънтяха от удара с месинговия свещеник. Погледът му се раздвояваше, като камера, която не можеше да се фокусира добре. Главата му се въртеше. Но щеше да проведе службата. Не можеше да остане у дома и хората да решат, че се крие — не само от Албърт Флетчър, но и от членовете на епархията, които биха разпространили слухове за обстоятелствата около инцидента. Не беше сторил нищо лошо. Просто Хана се нуждаеше от подкрепата на приятел.

Вината забиваше малките си остри зъби в съзнанието му. Искаше да предложи на Хана повече от приятелство, искаше да й предложи сърцето си. Това грешно ли беше, или просто беше против правилата?

Зае мястото си зад олтара.

— Бог да бъде с всички вас.

— И с теб.

„— Еретик!“

Викът проехтя над тълпата. Том вдигна поглед към балкона, където Албърт Флетчър стоеше на парапета с разпятие в ръка, готов да скочи.

 

 

17:07 часа, –12°С

Мич беше прекарал по-голямата част от деня, занимавайки се с Албърт Флетчър и Марти Вилхелм. Репортерите го преследваха с въпросите си.

— Шефе Холт, имате ли коментар за уволнението на агент О’Мали?

— Шефе Холт, колата ви беше паркирана цяла нощ пред сградата, в която живее агент О’Мали. Какво ще кажете за това?

— Това не ви влиза в работата.

Предположи, че тази забележка ще предизвика обажданията на градските съветници, но не го беше грижа. Личният му живот не трябваше да бъде главна задача. Важно беше да се открие Джош. Не можеше да повярва, че никой не си дава труда да се поинтересува от страничните детайли.

Странични. Добра дума за онова, което се бе случило между него и Мегън.

Животът беше много по-лесен с добрия стар Лио. Той беше в безопасност в емоционалната си какавида, изолиран от старата си болка.

Чудеше се колко време ще му отнеме тези рани да зараснат и да се върне към живота, в който можеше да работи, да се грижи за Джеси и да отблъсква опитите на приятелите си да го сватосват. Емоционално чистилище. Живот, който не нараняваше, но го наказваше.

Погледна се в огледалото за обратно виждане, очите му се присвиха от презрение към това, което видя. Добре, ще се прибере у дома при Джеси, която беше твърде малка, за да разбере какъв глупак е баща й. Можеше да вечеря с нея, преди да я заведе обратно при семейство Щраус, така че да прекара вечерта в издирване на Флетчър.

Бяха поставили постове в по-голямата част на града. Издирваха го от къща на къща. Бяха ходили по мазета и градински бараки, но не откриха и следа от него. Хеликоптерите, които бяха надвиснали над града като птици, също не откриха нищо, а и времето ги принуди да кацнат. Най-вълнуващият доклад бе за нудистко парти с гореща баня в задния двор на къща в Динкитаун.

Мич откри, че обмисля теорията на Вилхелм за Албърт и неизвестния съучастник. Дяконът можеше да е на стотици километри оттук, а Джош можеше да е с него.

Радиото силно изгърмя и започна да пука от статичното напрежение, когато той запали двигателя.

— До всички секции: 415 тръгва към „Сейнт Елисиус“. Повтарям — безредици в църквата „Сейнт Елисиус“. Възможно е 10–56А. — Повтарям — възможен опит за самоубийство. Бъдете благоразумни — заподозреният е Албърт Флетчър. Шефе, ако слушаш, имат нужда от теб.

— Приготвили сме ти малко забавление, умницо.

Гласът беше тих, неузнаваем. Мегън отвори очи и не видя нищо. Мрак. Реши, че може би е мъртва. Не. Сърцето й нямаше да тупти така, ако беше мъртва. Главата нямаше да я боли. Нямаше да изпитва болка. Превръзката на очите й не беше много стегната. Погледна надолу. Видя скута си. Малка част от циментов под. Седеше на стол. Ръцете й бяха завързани за облегалката на стола. Глезените й също бяха завързани за краката му. Иначе не би могла да седи. Беше замаяна, сякаш душата и тялото й бяха свързани с тънка връв. Наркотик. Бяха й дали нещо. Те й бяха дали нещо.

„Подготвили сме ти забавление“ — беше казал той. Странно, но имаше чувство, че при нея има само един човек. Този, който я беше пленил, стоеше зад нея, но тя не усещаше присъствието на други хора.

— Умно момиче — прошепна той отново, прокарвайки пръст по врата й. Тя преглътна и той се изсмя тихо, звук, който не беше по-силен от дъх. — Мислиш, че ще те убием, нали? Може би.

Пръстите му се вкопчиха в гърлото й. Стискаше, докато тя не се закашля. Позволи й да си поеме дъх, сетне я стисна още по-силно. Започна да се задушава и паниката я подтикна да се бори. Тя се дръпна и се задави. Когато той я пусна, тя едва си поемаше дъх. Мъжът се смееше със странния си глас.

— Можем да те убием — промърмори той, докосвайки устни до ухото й. — Няма да си първата.

— Вие ли убихте Джош? — прошепна тя. Имаше чувството, че устата й е пълна с гипс. Езикът й беше надебелял.

— Ти как смяташ? — гласът плуваше около нея като облак. — Смяташ ли, че е мъртъв?

— Мисля… че сте… ненормални!

Той я удари по дясната ръка и от болката дъхът й секна. Удари я отново, удряше пръстите й с нещо като метална линия. Болката изтръгна писъци от гърлото й. Започна да плаче.

— Уважение. — Гласът изглежда идваше от челото й. — Трябва да ни уважаваш. Ние те превъзхождаме. През цялото време ви заблуждавахме. Това е игра, разбираш ли? Пресметнахме всички ходове, всички възможности и вероятности. Не можем да загубим.

Игра. Шах с живи фигури. Мегън потръпна. Бяха свалили якето и пуловера и накрая осъзна, че е само с дългото си черно копринено бельо, на което Мич се беше присмивал. Пистолетът, който носеше в кобур на глезена, също беше взет. Не че би могла да го използва.

— Убихте ли Джош? — прошепна тя.

Нейният мъчител не отговори. Мегън нямаше представа дали са изминали две или двадесет минути. Наркотикът бе притъпил чувството й за време. Сякаш бяха изминали дни, откакто бе отишла до къщата на Кристофър Прийст. Все още можеше да е там, но имаше смътни спомени, че се вози на някакъв вид превозно средство.

Главата й отново се замая. Догади й се.

— Играта още не е приключила — прошепна той. Започна да навива на ръката си косата й и дръпна назад главата й. Мегън се опита да види нещо повече от стаята, но не видя нищо друго, освен ивица сив цимент. Мазе. — Ние не можем да загубим. Разбра ли? Не можеш да ни победиш. Много сме добри в тази игра.

Мегън не беше в състояние да спори. Да я убият беше лесна работа. Нямаше да е първата, както беше казал той. Изпита страх — за себе си и за Джош, където и да се намираше той. От самото начало знаеха, че нямат работа с обикновен престъпник, но никога не си беше представяла това — убиец, който си играеше с живота на хората като котка с мишка.

Той пусна косата й и главата й клюмна напред, отново й се догади от рязкото движение. Чу стъпки. Успя да види черен ботуш, сетне той изчезна. Столът се наклони назад и се завъртя — а може би така й се стори. Представи си как части от тялото й се разпиляват наоколо, а сетне се връщат по местата си като в странен анимационен филм. Съзнанието й плуваше в гъсто тъмно блато, нещо притисна ушите й. Не можеше да каже дали е будна, или има кошмар.

Сетне всичко се успокои. Тя плуваше в черна бездна. Сетне се появи образ: лице, момче, кестенява коса, пижама на райета.

— Джош?

Още един образ. Лунички, синина на бузата, безизразни очи.

— Джош! — опита се да се раздвижи, но не успя, опита се да протегне ръка, но изглежда нямаше контрол върху тялото си.

Образът отново изплува. Стоеше като статуя, като манекен, ръцете му бяха протегнати към нея, лицето му беше безизразно.

— Джош! — изкрещя тя, но той изглежда не я чуваше.

Отново се спусна завесата на мрака. Тя потъна в него.

Беше толкова уморена, но сърцето й биеше бързо, а болката идваше от всички посоки — бам! Бам! Бам! — удряше я отвсякъде като бичове, размахвани от разгневени мъже.

— Чудиш се кои сме, нали, умницо? — прошепна отново гласът. — Чудиш се защо играем тази игра?

Сложи ръце на раменете й и нежно ги погали. Тя потрепери от отвращение и това предизвика смеха му.

— Играем игри, защото можем — каза той, плъзгайки ръце по гърдите й. — Защото никой не може да ни хване. Защото никой не ни подозира. Защото сме непобедими.

Стисна гърдите й, докато тя не захленчи.

— Ти се доближи твърде много, умницо. Сега ще играеш нашата игра.

Мегън се опита да помисли до кого или до какво се е доближила.

— Какво ще правя аз? — попита тя и отново се наведе напред.

Той се доближи до нея, така че можеше да усети дъха му. Когато заговори, устните му докосваха страната й.

— Ти ще си нашият следващ ход.

 

 

17:15 часа, –12°С

Албърт Флетчър стоеше на парапета на балкона, лявата му ръка обгръщаше колоната. В дясната държеше разпятие, бронзово разпятие с орнаменти, което той бе вдигнал високо над главата си, докато крещеше на хората долу:

— Пазете се от лъжепророците, които се крият сред вас! Те са свирепи вълци!

Богомолците бяха изведени от църквата, на тяхно място дойдоха полицаите и хората на шерифа. Отец Том остана до олтара. Молеше се да успее. Вината се забиваше като нож в стомаха му. Той беше виновен. Беше дал воля на чувствата си към Хана.

— Албърт — каза той. — Албърт, трябва да ме послушаш. Правиш голяма грешка.

— Порочно изчадие адово!

— Не, Албърт. Аз съм свещеник — тихо изрече той, надявайки се да го накара да го изслуша. — Аз съм твоят свещеник. Ти трябва да ме слушаш. Нали така са те учили?

Флетчър размаха разпятието, парапетът под него се разклати.

— Зная къде е тронът на Сатаната!

— Той е в ада, Албърт — каза Том. — Това тук е Божият дом.

— Ще те прогоня, демоне — левият крак на Флетчър се подхлъзна от парапета. Всички в църквата затаиха дъх, докато той не възстанови равновесието си.

В тишината Мич можеше да чуе изнервящия звук на пукащо дърво. Приклекнал ниско до стълбището, той виждаше ясно Флетчър, а през орнаментите на балюстрадата можеше да види огромното пространство отвъд балкона. Бавно се изправи и пристъпи към светлината.

— Господин Флетчър? Тук е Холт — каза той.

Флетчър извърна глава към него. Парапетът се разклати.

Мич се напрегна, готов да скочи напред. В очите на дякона се четеше лудост.

— Прав сте — каза Мич. — Дошли сме за отец Том. Ще го арестуваме. Нуждаем се от вашата помощ.

Фанатикът го изгледа и свали разпятието до гърдите си.

— Пазете се от псевдо пророци! Затънали в грехове!

— Ти знаеш всичко за греховете, нали Албърт? — запита Холт, доближавайки се неусетно до парапета. — Разкажи ни за тях. Трябва да дойдеш с нас до полицията. Ще бъдеш наш свидетел.

— Свидетел — измърмори Албърт. Отново издигна разпятието високо и закрещя:

— Свидетел! Свидетел на гнева Божии!

Парапетът изтрещя. Мич продължи да се движи спокойно. Скочи към Флетчър, когато парапета не издържа повече на тежестта, и успя да хване дякона за лявата ръка. Той го повлече към края на балкона, но Мич успя да се хване за колоната със свободната си ръка. Стискаше зъби. Миг по-късно съдбата на Флетчър бе решена.

— Не! — извика Том.

Той видя тялото на Албърт да пада. Затича се, но расото се заплете в краката му и той падна. Виждаше ченгетата да се втурват в църквата. Бяха закъснели.

Флетчър се приземи като парцалена кукла, хвърлена през прозореца. Тялото му се стовари върху столовете. Някой започна да се моли. Друг закрещя клетви. Отец Том падна на колене, ръцете му трепереха, когато протегна ръка да погали разбитата глава на Флетчър. В църквата се втурнаха хората от „Бърза помощ“. Твърде късно. Том прокара ръка по лицето на мъжа и затвори очите му. Зашепна молитва за душата на Албърт Флетчър… а сетне и за своята.