Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (36)

Глава 35

11:22 часа, –18°С

Кристофър Прийст не беше в полицията. Мегън надникна в малката стая, където бяха оставили компютрите на Оли Суейн, и откри човека от главната квартира, прилежно подстриган и с вратовръзка, на когото явно бяха заповядали да не издава нищо пред нея. Той не обясни къде е професорът и дали са успели да влязат в програмите на Оли.

Лешоядите я очакваха, когато се опита да се измъкне през черния вход. Наобиколиха я с микрофони и камери.

— Агент О’Мали, ще кажете ли нещо за уволнението си?

— Не и нещо, което бихте могли да отпечатате — изръмжа тя, пробивайки си път през тълпата.

— Имате ли коментар за съдебния процес?

— Имате ли доказателство, че Пейджи Прайс спи с шерифа Стайгър?

Зад огледалните си слънчеви очила тя изгледа Хенри Форстър. Беше свил вежди, докато я наблюдаваше през изкривените си очила.

— Вие сте най-добрият репортер — изръмжа тя. — Защо сам не си разкопаете мръсотията?

Те я последваха през паркинга, сетне се отказаха. Лешояди, намръщи се Мегън, докато караше лумината към Мейн Стрийт.

Никой от доброволческия център не беше виждал Кристофър Прийст. Лекциите в „Харис“ започваха в понеделник. Може би трябваше да го потърси в колежа, предположи един от студентите му, докато другите доброволци я наблюдаваха. Брой на „Стар Трибюн“ лежеше на края на масата, където слагаха листовките в пликове. Заглавието на статията на Хенри Форстър се набиваше на очи „О’Мали атакува“.

— Още не съм свършила, Хенри — измърмори тя. Отново се качи на колата си и за втори път за този ден се отправи към „Харис“.

 

 

Наперена жена в административната сграда й обясни, че кабинетът на Прийст се намира на четвъртия етаж на Грей Хол. Мегън прекоси тревните площи на „Харис“.

— Нека издържа само днес, Господи! — прошепна тя, докато се изкачваше по стълбите на Грей Хол. — Само ме остави да намеря добра улика, а после ме довърши. Не ме оставяй да пропадна точно сега.

Улика, която можеше да ги заведе при мъж, когото не подозираха — или не искаха да заподозрат. Професор Прийст. Тих, скромен, привързан към машините, а не към хората. Впечатлен и объркан от прищевките на съдбата и човешката природа. „Дали е съдба или случайност? Какво е довело Майк Чембърлейн на онзи път точно в този момент? Какво е накарало Джош да остане пред пързалката сам онази вечер?“

Дали си играеше с нея онзи ден в болницата? Опитваше се да й внуши разни идеи, за които тя дори не беше подозирала? А може би тя се ловеше за сламки. Толкова отчаяно се стремеше да завърши случая, че непрекъснато виждаше заподозрени. Предчувствието й подсказваше, че не е права, а то рядко грешеше. За разлика от устата й, която постоянно изричаше погрешни неща. Или сърцето й…

Четвъртият етаж на Грей Хол беше пълен с кабинети и тесни коридори, боядисани с цвят на горчица. Сградата беше стара, сигурно тук беше усойно през цялата година. Острото тракане на токчетата й по стария под отекваше като изстрели от пистолет.

Вратата на кабинета беше отворена, но не Кристофър Прийст вдигна очи към нея, когато тя влезе вътре. Тод Чайлдс, продавачът в „Рат Пак“, изненадано я погледна с разширените си от наркотици зеници.

— Хей, мръсната Хариет! — възкликна той с усмивка. Зад него Гарет Райт вдигна поглед от архива, в който търсеше нещо.

— Изглежда, сме обречени пътищата ни непрекъснато да се пресичат, агент О’Мали — изрече той, поглаждайки копринената си вратовръзка, докато заобикаляше бюрото си. — Какво ви води насам?

— Търся професор Прийст — отвърна тя и се огледа наоколо. — Това е неговият кабинет, нали?

— Да. Мисля, че ви казах — двамата с Крис ръководим общ проект за обучението и възприемането. Той включва компютърна програма, създадена от нашите студенти. — Райт напъха ръце в джобовете си и започна да се поклаща на токовете си. — Много е впечатляващ. Сега провеждаме следващия етап в тестовете. Двамата с Тод преглеждаме информацията, която компилирахме миналия семестър.

— Беше много добра — отвърна Тод. — Как индивидите възприемат света около тях. Човешката психика е забележително нещо.

— Прийст наблизо ли е? — попита Мегън, интересът й към изучаването и възприятието се ограничаваше само до случая.

— Съжалявам, не — отвърна Райт. — Каза ми, че ще отиде до Сейнт Питър. Нещо свързано със случая ли е?

— Просто исках да му задам няколко въпроса — обясни тя, като внимаваше лицето й да остане безизразно. — Някои неща не са ми много ясни и си помислих, че той може да ми помогне.

— Ах… извинете — каза Райт, — но дали не прочетох нещо в „Стар Трибюн“ за това, че са ви отстранили от случая?

Мегън му се усмихна и излъга:

— Нима вярвате на всичко, което четете, доктор Райт?

Той не й вярваше, но вдигна рамене, сякаш това не го засягаше.

— Добре… каза ми, че ще е у дома към два и половина. Сигурен съм, че ще ви помогне. Той е толкова погълнат от случая, че не говори за нищо друго.

„Колко погълнат“ — искаше да запита Мегън, но ако Прийст наистина беше човекът в основата на загадката, съмняваше се, че би споделил някаква информация с колегите си. „Какво ще правиш през зимната ваканция, Крис? О, ще отвлека малкото момче и ще държа цялата община като заложник на моята лудост. Какво ще кажеш за това?“

— Аз също исках да се включа активно — продължи Райт, поклащайки се на токовете си. — Толкова съжалявам за Хана и Пол. Такова идеално семейство — изрече той с лека усмивка. — Но се страхувам, че не успях да направя нищо. Репортерите се захванаха с мен, защото преподавам психология. Повтарях им, че нямам никаква научна степен по криминология, но те, изглежда, не се интересуваха от това.

— Да, наистина, те са си такива — съгласи се Мегън, отстъпвайки към вратата.

— Изглежда не се замислят много — каза Тод, поклащайки тъжно глава.

Тя се насили да се усмихне любезно и се обърна към Райт:

— Благодаря за помощта, доктор Райт.

— Няма защо. Знаете ли къде живее Крис?

— Ще го намеря.

Той кимна и се усмихна.

— Добре. Вие сте детективът.

— За момента — измърмори Мегън, докато слизаше по стълбите.

Навън снегът отново беше започнал да вали. Красиво. Чисто. Общежитието на „Харис“ беше като за снимка. Зимната страна на чудесата. На паркинга, от другата страна на улицата, няколко млади жени падаха по гръб в снега и се смееха.

Мегън отиде до колата си и седна зад волана. Остана така известно време със затворени очи и чело притиснато към студеното стъкло. Изключи радиовръзката с полицията и пусна радиото. От него се разнесе рок музика.

Марая Кери й казваше да погледне в себе си и да открие силата си. „Герой“. Добър съвет, но какво ставаше, когато се умориш, когато времето ти изтече или подлецът е твърде хитър? Какво ставаше тогава с героите? И какво се случваше с хората, които разчитаха на тях? Като Джош.

Песента свърши.

— Наистина трябва да си герой, за да се справиш с това време — каза дисководещият. — Съвет за шофьорите — не се опитвайте да сте герои. Снежната покривка е към десет сантиметра. Продължава да вали. Извън града положението е още по-лошо. Така че се облечете добре и останете с KS95, където винаги е топло и слънчево.

„Бийч Бойс“ запяха „Кокомо“, Мегън изключи радиото и потегли към болницата на Дийр Лейк.

Майк Чембърлейн не успя да добави нищо ново. Въпреки че нараняванията от катастрофата не бяха сериозни, той беше развил сериозна бактериална инфекция, която заплашваше живота му. Беше прехвърлен в медицинския център на Хенипин, където беше подложен на операция и интензивни грижи. Не се позволяваха свиждания.

Мегън прие новините примирено. Той вероятно нямаше да помогне с нищо. Ако е играл някаква роля в драмата, то той беше само пионка. Ако инцидентът беше първият ход в играта на този луд…

Тя премина през центъра на Дийр Лейк с включени фарове и чистачки. Мейн Стрийт изглеждаше като ски писта за автомобили. Група работници се опитваха да свалят украсата от „Сноудейс“ безуспешно. Когато излезе от търговския център по посока на езерото, тя срещна повече снегомобили, отколкото коли. Дворовете, в които децата трябваше да си играят и да правят снежни човеци, бяха пусти. След като Албърт Флетчър бе на свобода, децата в Дийр Лейк бяха задържани по домовете им от страх да не бъдат отвлечени.

Носеха се слухове, че той е отровил горката Дорис, и че винаги се е интересувал ненормално много от послушниците в „Сейнт Елисиус“. Някои от постоянните посетители на кафенето „Скандия“ твърдяха, че той винаги е бил малко странен. Те бяха разгневени и уплашени. Замлъкнаха, щом осъзнаха, че на предната маса е седнала „онази жена от Бюрото“.

Мегън не можеше да ги вини. Отвличането на Джош беше разчупило спокойната повърхност на тихия им град и беше разкрило гнездо на оси. Предателства и тайни, извратени умове и черни сърца, всичките вплетени заедно, така че никой да не може да разплете възела. Оли Суейн се беше превърнал от тих човек във вълк сред агнета, Албърт Флетчър — от дякон в демон, Пол Киркууд — от жертва в заподозрян. Чудеше се как ще реагират, ако им каже, че се кани да разпита кроткия професор. Кристофър Прийст беше гордост за Дийр Лейк. Щяха ли да се извърнат срещу него или срещу нея?

Реши, че знае отговора. Една от причината да не остане тук, каза си тя. Това беше просто град, като милион други градове. Ако Бюрото я освободеше от длъжност, щеше да намери някой град с по-топъл климат. Баща й също можеше да се премести при нея или да отиде при Мик в Лос Анжелис. Тогава тя щеше да е свободна да започне нов живот. Сама.

Домът на Кристофър Прийст беше на „Стоун Куари Трейл“ на километър и половина от дома на Киркууд, но дотам не се стигаше лесно, особено когато пътищата бяха затрупани със сняг. Мегън шофираше внимателно и бавно по онова, което се надяваше да е главното шосе. Нямаше движение. Покрай пътя имаше голи дървета. Тук-там виждаше по някоя пощенска кутия. Смрачаваше се и къщите почти не се виждаха. Пътят внезапно свърши. Жълто-черен пътен знак беше поставен там, където работниците се бяха отказали да почистват и бяха оставили пътя в ръцете на природната стихия. Гъстата гора от дървета и храсти отбелязваше края на Куари Хилс Парк, същият парк, който се намираше зад къщата на Хана и Пол. Паркът, където Джош и приятелите му играеха, без да подозират, че ги грози опасност.

Обикновена черна пощенска кутия отбелязваше алеята към дома на Кристофър Прийст. Алеята беше тясна и затрупана със сняг. Явно Прийст не се беше върнал от Сейнт Питър. Ако Гарет Райт имаше представа за какво говори, Прийст щеше да закъснее поне с четиридесет и пет минути, което й даваше възможност да поогледа наоколо.

Мегън заряза колата на пътя и тръгна пеша към къщата. Дърветата внушаваха фалшиво спокойствие, като спираха вятъра. Те пречеха на светлината и създаваха впечатлението за странен здрач, сива сянка с малка тъмна крепост посред гората.

Около къщата дърветата бяха изсечени. Тя беше покрита с плочи, а от едната страна имаше малка куличка. Прозорците бяха тъмни. От източната страна се намираше двоен гараж, а на юг — стара барака, и двете бяха боядисани в сиво. Тя почука на входната врата. Ако Прийст наистина не беше вкъщи, нямаше кой да й отвори. Според тяхното проучване той не беше женен и нямаше деца или съквартирант — освен ако не държеше Джош заключен в куличката. Не светеше. Нямаше лица, които да надничат зад пердетата.

Тя обиколи докрай къщата, надничайки през прозорците, но видя само стари мебели, книги и компютър. Всичко беше чисто и подредено, сякаш никой не живееше тук. Вратите бяха заключени. Не че би посмяла да влезе без заповед за обиск или без някаква неотложна причина. Нямаше намерение да нарушава правилата.

Клекна от южната страна на къщата, където беше мазето и допря лице до стъклото на прозореца. Огледа с помощта на фенерчето си — нямаше нищо интересно. Нито следа от Джош.

Изчистените пътеки до гаража и бараката бяха затрупани отново с пресен сняг. Мегън нагази в него. Страничната врата на гаража беше отключена и тя влезе вътре. Беше чисто и подредено.

Като в гаража на Флетчър, помисли си тя. Господ й беше свидетел, че той не беше по-подозрителен от професора. Вероятно се ловеше за сламка, отчаяна да открие нещо. Отново се замисли за бележката, която Флетчър беше оставил до трупа на жена си — „Порочна дъщеря на Ева, бъди сигурна, че грехът ти ще те открие навсякъде.“ Вманиачен на тема религия, Флетчър наистина беше погълнат изцяло от мисълта за греха. Въпросът, който я измъчваше, беше дали дяконът не е прекрачил границата на лудостта. В такъв случай възможно ли беше той да е организирал тази игра като гросмайстор? Те бяха манипулирани и водени от една следа към друга. Бяха им втълпявани различни идеи, за да им се присмиват. Възможно ли беше Флетчър да е постигнал сам всичко това, а сетне да е побеснял само защото отец Том е прегърнал Хана?

Мегън излезе от гаража и затвори вратата след себе си. Бараката беше стара, дълга пет метра и широка около десет. Вероятно някога е била използвана за селскостопански инструменти. Какво имаше сега в нея, беше загадка за Мегън и тя се поколеба до вратата.

Застана от едната страна на вратата и извади пистолета си. Сигурност. Защита. Тя дръпна предпазителя. Албърт Флетчър трябваше да се крие някъде. Бараката на Кристофър Прийст беше подходящо място.

Сърцето й спокойно биеше, докато се придвижваше покрай стената на бараката. Лявата й ръка беше протегната напред към вратата, с дясната си ръка държеше пистолета насочен нагоре. Въпреки студа тя се изпоти.

В далечния край на бараката забеляза следи. Стъпки в снега, които идваха от Куари Хил Парк и водеха към задния двор на къщата на Прийст, до вратата на бараката. Пулсът й се ускори. Застана до вратата и почука.

— Полиция! Излезте с вдигнати ръце!

Не последва отговор. Само вятърът виеше в голите клони на дърветата.

Отвори вратата и застана на прага.

— Полиция! Излезте с вдигнати нагоре ръце!

Тишина.

Мегън огледа двора. От електрическия стълб бяха прокарани жици до къщата и гаража. Нямаше такива към бараката, което означаваше, че тя беше без осветление. Само глупак би влязъл в тъмно помещение, за да преследва заподозрян. Най-доброто, което можеше да стори, бе да се върне в колата и да се свърже по радиото за подкрепление. Ако Флетчър беше в бараката и решеше да избяга, нямаше да стигне далеч.

Тя хвана здраво дръжката на пистолета, пое дълбоко дъх и бързо премина покрай отворената врата. Искаше да огледа само десет метра и веднага щеше да се махне оттук.

Измина само пет.

Той я удари странично. Изскочи през вратата и я удари. Тя падна в снега. Пистолетът излетя от ръката й.

Инстинктът й подсказваше да се движи. Хвърли се напред в снега като плувец, размахваше ръце и крака, задъхано се опитваше да стигне до пистолета си.

Той беше зад нея. Усещаше присъствието му като зловещо бреме. Представи си, че може да усети сянката му върху себе си, черно видение, сянката на дявола, студена и тежка като стомана.

Още едно движение. Пръстите й докоснаха дръжката на пистолета. Той се стовари върху нея, но тя се извърна и се претърколи.

Образът му проблесна в ума й като моментална снимка. Черни дрехи, скиорска маска. Той се хвърли към нея и размаха къса черна палка. Удари я силно по лявото слепоочие. Тя се хвърли назад, като се опитваше да се изправи, да насочи пистолета си към него. Мъжът се хвърли върху нея, удряйки я с палката по рамото, по главата, по дясната ръка — толкова силно, че болката експлодира в главата й.

Пистолетът падна в снега. Ръката й не можеше да се движи. Тя залитна още крачка назад, опитвайки се да се извърне и да побегне. Една мисъл се въртеше в главата й: „По дяволите! Мъртва съм!“