Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (35)

Глава 34

Ден единадесети

9:45 часа, –10°С

В събота температурата се повиши, а небето потъмня. Надвиснаха купести облаци с оловен цвят. Заваля сняг.

Мегън слушаше прогнозата с половин ухо. Снежна виелица? Може би, ако се развихреше достатъчно бързо, щеше да й попречи да пътува с кола до Сейнт Пол. Ако шофираше по-дълго в града и потърси Албърт Флетчър… Ако тъпата кола се развалеше… Ако можеше да разполага с днешния ден. Но Де Палма искаше тя да напусне Дийр Лейк. Нямаше да й се обади в събота, ако самият той не беше отчаян. Адвокатите явно бяха там, нали им плащаха извънредно. Това си беше чисто изгонване от града, за да не прави повече поразии.

Трябваше да замине, ако искаше да спаси това, което бе останало. Да целува задници и да се разкайва. Беше дяволски добро ченге, но това нямаше да бъде взето под внимание.

Главоболието й се засилваше. Трябваше да остане в леглото, но не искаше да бъде сама. Шофираше от зазоряване и мислеше за объркания си живот. Да беше приела поста във ФБР, който й предлагаха. Сега можеше да бъде в Мемфис, на хиляди километри от студа и снега, на хиляди километри от разбитото си сърце.

Все още се надяваше. Напълно осъзнаваше това. Обаче какво можеше да предложи на Мич? Не ставаше за добра съпруга и не можеше да се справи с петгодишни момиченца. Единственото, което можеше да върши добре, беше нейната работа. За съжаление, заради ужасния й характер и това й беше отнето. Започна да я обзема паника.

Като мислеше, че е заспала, Мич се измъкна рано. Трябваше да се погрижи за залавянето на един мъж. Според откъслечната информация, която Мегън получаваше от полицейската радиовръзка, все още нямаше следа от Албърт Флетчър. Проследяваха различни граждани, но от това не се получи нищо. Дийр Лейк гъмжеше от полицаи, патрулни коли и хора на шерифа. Хеликоптери кръжаха наоколо като лешояди.

Мегън изумено поклати глава. Беше решила, че Флетчър е откачен, но не беше предвидила ходовете му. Благодарение на информацията, която получи снощи от Мич, парченцата от мозайката се подреждаха. Явно този фанатик беше отвлякъл Джош, за да го превърне в свой личен послушник. Да, но би трябвало да има помощник. Опита се да си го представи заедно с Оли като приятели, но не успя. Флетчър беше самотник. В противен случай не би могъл да запази отвратителните си тайни.

Премина бавно покрай общежитията на колежа „Харис“, като се оглеждаше. Чудеше се дали Мич не беше изпратил хора там. Тъй като студентите щяха да се върнат в понеделник, сградите бяха отворени, но все още бяха пусти. Флетчър можеше да си намери чудесно убежище.

Голяма част от залите и административните сгради на колежа бяха от естествен варовик и изглеждаха така, сякаш бяха построени при основаването на колежа в края на деветнадесети век. Красиви и солидни, те се намираха встрани от завоя на шосето, а около тях растяха стари дъбове, кленове и борове.

Пътят се извиваше покрай спалните помещения и паркинга, който беше почти изпълнен с коли, а наоколо сновяха студенти. Стърчащите в снега футболни врати маркираха игрището, някога общинско пасище. Мегън веднага си представи, че се намира на селски път и нивите наоколо се простират докъдето й стига погледът.

Тя зави към Олд Седър Роуд и се насочи на юг. Ако не се лъжеше, този път преминаваше покрай Райън Бей и стигаше до Динкитаун. Тя отби и спря на паркинга. Загледа се напред. В далечината голите дървета приличаха на изгорели клечки кибрит, снегът омекотяваше контурите им, небето беше мрачно и навъсено. На полето встрани от пътя имаше два коня. Един фазан предпазливо се измъкна от клоните и започна да кълве. Гаражът от едната страна на пътя беше затворен, щорите бяха спуснати. Прочете името на пощенската кутия — „Лексволд“. Той й напомняше нещо. Може би го беше прочела в някой доклад. Вероятно беше свързано със случая Киркууд. Бяха разпитвали десетки хора, имаха безброй показания на граждани, които искаха да помогнат. Престъплението беше засегнало всички тях.

Мегън потегли с колата и се върна на пътя. Трябваше да пие нещо горещо, но това щеше да я забави още повече. По-късно щеше да се наложи да посети тоалетна и по този начин да открадне още малко време, преди да тръгне за Сейнт Пол. Тъкмо си мислеше за чаша горещ шоколад в „Бобовото листо“, когато забеляза следи от поднесла кола. Натисна спирачките.

Следи от поднесла кола. Лексволд. Олд Седър Роуд. Пътно произшествие. Колежанинът. Заледеният участък, който според полицая е на странно място.

Бързо подкара към паркинга и спря. Излезе от колата. Тръгна към завоя. Сградите на колежа „Харис“ се простираха на север и изток. На юг просторните обработваеми земи преминаваха в мочурлива местност около залива Райън. Олд Седър Роуд се пресичаше с Мил Роуд. На изток се виждаха кулите на „Сейнт Елисиус“. Тя се обърна и се загледа към хълма и кафеникавата къща с долепен до нея гараж.

Спомни си думите на Дайтц, който бе седнал в тяхното сепаре в „Грандма Атик“: „Струва ми се, че някой нарочно е оставил маркуча, за да тече водата…“

— Къде ли е този маркуч? — промърмори тя.

Ако семейство Лексволд бяха прибрали маркуча за поливане, нямаше да има възможност за такъв номер. Ако те са го прибрали, това означаваше, че някой умишлено го е донесъл. Какъв ли беше мотивът?

Извърна се към пустия асфалтов път. Чуваше се единствено вятърът, пръхтенето на конете и потропването на фазана, който сега се криеше сред клоните на дърветата, притеснен от присъствието на Мегън. По пътя към „Харис“ с грохот премина един додж. Младата жена забеляза вътре двама младежи. Студенти, които излизаха от колежа. Също като онзи хлапак в деня на отвличането.

Катастрофата, която е принудила Хана да остане в болницата. Мегън се замисли. Всичко започваше с изчезването на Джош. Ами ако са пропуснали нещо, което през цялото време е било пред очите им? Ами ако катастрофата не е била случайна?

Студентите използваха черния път, за да стигнат до колежа. Всички, които живееха наоколо, знаеха това. Къщата на Албърт Флетчър беше на не повече от два километра. Оли Суейн беше посещавал курсове в „Харис“. Кристофър Прийст беше изпратил някъде студента си през тази нощ. Мегън се замисли. Дребният смешен професор. Би бил заподозрян не повече от Елвис. Липсваше мотив. Той открито се възхищаваше от Хана, беше нарушил стереотипа си, за да помогне на следствието… Научаваше всички новини около случая, вероятно имаше достъп и до поверителна полицейска информация. Беше познавал Оли Суейн. Вероятно точно в този момент се занимаваше с неговите компютри, търсейки ключ към загадката. Тя го беше помолила за това.

„Невежеството не е невинност, а грях.“

Грях. Религия. Проповедник. Кристофър Прийст.

— Господи! — промърмори тя.

В съзнанието си го виждаше надвесен над светещия екран на терминала в стаята, където бяха компютрите на Оли. Не си го беше представяла като заподозрян, който подправя улики. С него можеше да се издигне или да се провали. Беше готова да продаде душата си, за да хване копелето, което беше отвлякло Джош. Ако Кристофър Прийст не беше чист…

Шумът от приближаваща се кола я върна към действителността. Сиво-син сааб спря точно пред нея. Докато шофьорът се навеждаше, за да я види, кожената яка на тъмносиньото му вълнено яке се вдигна до ушите.

— Агент О’Мали! Проблеми ли имате? — попита Гарет Райт.

— О, не, добре съм.

— Не сте избрали подходящ ден, за да стоите навън. Сигурна ли сте, че нямате нужда от помощ? Имам клетъчен телефон…

— Не, благодаря. — Мегън се усмихна. — Просто проверявах нещо. Въпреки това, благодаря, че спряхте.

— Още ли търсите Албърт Флетчър? — Той поклати глава и се намръщи. — Кой би допуснал…

— Никой.

В тъмните му очи проблесна нещо като любопитство.

— Без коментар — отвърна Мегън с измъчена усмивка. — По-добре да тръгвате, доктор Райт. Не искам да катастрофирате.

— Да, наистина. Успех в търсенето на Флетчър.

Той й махна, докато стъклото се вдигаше със съскане и саабът потегли. Шумът от мотора заглъхна. Тя стоеше заслушана във вятъра, който виеше в боровете, и се взираше в единственото видимо доказателство за катастрофата, която беше взела две жертви и променила живота на цял град.

„Невежеството не е невинност, а ГРЯХ.“

 

 

10:28 часа, –10°С

— Къде е Мич?

Мегън се втурна в кабинета на Натали, която седеше зад бюрото си и разговаряше по телефона. Кимна й за поздрав, взе от бюрото един брой на „Стар Трибюн“ и й го подаде, сочейки към заглавието:

„О’МАЛИ НАПУСКА. ПЪРВАТА ЖЕНА АГЕНТ Е УВОЛНЕНА.“

Статията беше написана от Хенри Форстър.

— Съжалявам, господин Де Палма — рязко изрече тя в слушалката, — сега ще ви свържа.

Натисна бутона за връзка и вдигна вежди.

— Не е ли това изключителният агент О’Мали? Големите шефове те търсят, момиче.

— Зарежи ги — отвърна тя. — Сега имам да върша по-важни неща.

Натали й хвърли продължителен, преценяващ поглед и присви устни.

— Той е в залата.

— Благодаря.

Мегън посочи към мигащата червена лампичка на телефона.

— Няма ме.

— Нито съм те виждала, нито съм те чувала — каза Натали, като поклати глава.

Мегън въздъхна и се обърна към вратата.

— Натали, ти си страшна.

— Така си е.

 

 

— Все трябва да е някъде — изрече Марти Вилхелм, като крачеше неспокойно из стаята.

— Не може да стои навън през цялото време. Навярно сега е на същото място, където е скрил Джош. Трябва да проверим в съда дали има друга собственост в района — някоя колиба или нещо друго.

Мич му хвърли нетърпелив поглед.

— Празни приказки.

Марти продължи да разсъждава на глас:

— В компютрите на Оли Суейн не са открили нищо полезно — няма нищо за Джош или Флетчър. Трябва да се прослушат телефонните разговори на Флетчър.

— Стивънс и Джедни ги прослушват в командния пост.

— Слушай, Марти, дразниш ме, като подскачаш насам-натам.

Агентът се смръщи по момчешки, това изражение беше започнало да дотяга на Мич.

— Правя каквото мога, шефе. Този случай беше мой по право още от самото начало. Съжалявам, че нищо не се получава. Може би трябваше да си сложа пола?

Любезното изражение се свлече от лицето на Мич като змийска кожа. Той се изправи и пристъпи към Марти Вилхелм. Застана толкова близо до него, сякаш се готвеше да го покани на танц. Светлите очи на Марти се разшириха.

— Агент О’Мали е дяволски добро ченге — тихо изрече Мич. — Слушай, Марти, доколкото разбирам, не можеш да си намериш оная работа в тъмна стая. Но бъди сигурен, че аз ще я намеря, ако направиш още една подобна забележка. Ясен ли съм?

Марти пребледня и вдигна ръце, сякаш се предаваше, и отстъпи назад. Неизменната му момчешка усмивка се стопи.

— Съжалявам, шефе. Не знаех, че нещата между вас са сериозни. Просто…

Той замлъкна, стреснат от погледа на Мич. Това, което ставаше между Мегън и него, си беше тяхна работа. Беше мислил за всичко това на зазоряване, докато лежеше до нея. През нощта нещата изглеждаха по-прости. Тогава тя не се страхуваше да го желае и той не мислеше за нищо друго, но когато настъпеше утрото, всеки заживяваше живота си.

Почукване по вратата прекъсна мислите му. Влезе Мегън, преметнала палтото си през рамо, тъмната й коса се беше поизмъкнала от конската опашка. Страните й бяха поруменели от студения вятър. Усещаше напрежението й и знаеше причината за него — тя явно се беше добрала до някаква следа.

— Какво има? — попита той и тръгна към нея.

— Трябва да говоря с теб — отвърна тя.

— Агент О’Мали — обади се Марти Вилхелм с ироничен тон, — не трябваше ли да бъдете в Сейнт Пол?

Мегън му хвърли неприязнен поглед и отново се обърна към Мич.

— Имам идея относно катастрофата на Олд Седър Роуд в деня, когато изчезна Джош.

— Брус де Палма ми каза, че те търси — подхвърли Марти.

Мегън му обърна гръб.

— Ами ако изобщо не е било катастрофа? Ако е било с цел Хана да бъде задържана в болницата?

Мич се намръщи.

— Това не променя нищо, освен че прави престъплението още по-сатанинско. Вече знаем, че не е било случайно.

— Разбирам, но само си помисли за местоположението. На около два километра от къщата на Флетчър и от „Сейнт Елисиус“.

Марти трепна.

— Какво? С какво свързваш името на Флетчър?

— Вероятно се е измъкнал от църквата, заледил е пътя и е успял да се върне навреме за часовете по религия.

Мич размишляваше.

— Предизвиква катастрофа, която задържа Хана в болницата и едновременно с това си осигурява алиби. Възможно е, но със сигурност има съучастник.

— Това е само предположение — каза Мегън, — но трябва да се опитаме да намерим свидетел, който да е видял някого да се мотае около къщата на Лексволд през онзи ден. Тогава може би ще успеем да открием липсващото звено.

— Ние?! — Гласът на Вилхелм я накара да настръхне. — Агент О’Мали, трябва да ви напомня, че сте отстранена от случая.

— Не е необходимо — отвърна му тя.

Той се засмя.

— Позволете ми да не се съглася с вас.

Грабна броя на „Стар Трибюн“ от масата и го размаха.

— Временно сте отстранена от работа. Така че излезте от тази стая и тръгвайте към Сейнт Пол.

Тя се втренчи в него.

— Опитвам се да свържа фактите.

— Отстранена сте от случая — повтори той.

— Не приемам заповеди от теб, Вилхелм. Не се опитвай да ме разкараш. И по-добри от теб са се опитвали, но са съжалявали.

Чу се пронизителен звук от пейджър. И тримата веднага провериха пейджърите си, прикрепени към коланите им. Вилхелм отстъпи назад и свали своя.

— Ако е Де Палма, ще му кажа, че си на път, Мегън, защото си отстранена от случая.

Мегън замълча, докато той излезе и затвори вратата след себе си.

— По дяволите, така е.

— Мегън, ще ги принудиш да те уволнят — каза Мич.

— Вече съм уволнена.

— Само си загубила поста си, не става дума за кариерата ти. Ако разиграваш Де Палма, той ще ти отнеме значката.

Мегън се загледа във върховете на ботушите си. Беше мислила за това. Беше си повтаряла, че кариерата е единственото, което притежава, и че бе направила всичко, за да я запази — не би се забъркала, с каквито и да е случаи или ченгета. Но вече се беше забъркала и не можеше да изостави случая в името на кариерата си. Животът на едно момче беше заложен на карта.

— Няма да се откажа, докато не свърши всичко. Вече сме близо до отговора и за мен това е много важно. Сега трябва да отстраним Кристофър Прийст от компютрите на Оли.

— Защо?

— Защото всичко, което казахме дотук за Албърт Флетчър, би могло да се отнася и до него.

— Почакай, Мегън. Той помага на следствието още от първия ден.

Тя кимна.

— И много подпалвачи са се връщали на местопрестъплението да гледат пожарникарите. Слушай, Мич. Знам, че на пръв поглед изглежда налудничаво, но нещата нещо не се връзват. Хлапакът зад волана е бил негов студент — припомни му тя. — Прийст ми каза, че го бил изпратил с някаква поръчка. Сигурно е знаел, че момчето ще поеме по Олд Седър Роуд.

— Какъв мотив би имал Прийст да отвлече Джош?

— Не зная — призна тя, искаше й се да разполага с нещо повече от неприятното чувство, което изпитваше. — Може би не става въпрос за мотив. Мисля, че през цялото време си е играел с нас. Първото му действие е било да отвлече Джош. Следват подигравките, съобщенията, тетрадката, разговорът му с Рут Купър. Може би просто е искал да ни победи и надхитри.

— А това вчера беше лично отмъщение срещу Хана и Пол. А в деня преди Пол да го направи…

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че блъскаш главата си в стената, докато не я отместиш.

— Върша си работата — настоя тя.

— А ние останалите, не — отвърна той, разпервайки ръце.

Мегън се намръщи.

— Не съм казала такова нещо.

— Отстранена си от случая, Мегън.

— И ти мислиш, че ще се оттегля и ще го зарежа, така ли?

— Смятам, че трябва да имаш малко доверие, че някой друг също може да свърши работата — изрече той. — Трябва да осъзнаеш, че Де Палма те държи изкъсо. Погледни се в огледалото и виж какво си причиняваш. Вчера дори не можеше да се изправиш!

Той посегна да я докосне, но тя отстъпи назад.

— Сега съм добре. Нямам нужда от теб…

— До това се свежда всичко, така ли? Ти не се нуждаеш от никого. Великата Мегън О’Мали се бори за равноправие в проклетия мъжки свят!

— Добре — присмя се тя, — работата е гадна, но все някой трябва да я свърши. — Направи опит да се усмихне. — Ти искаш да имам нужда от теб.

Мегън вдигна поглед към него предпазливо й непокорно. Беше прекарала целия си живот, учейки се да не се доверява на чувствата, да не бъде уязвима, да не подарява сърцето си на някого, защото той можеше да открие, че не го желае.

— Мога да се грижа сама за себе си — заяви тя с блеснали очи. — Правя го цял живот.

И щеше да продължи така, помисли си Мич. Страхуваше се да има връзка с някого, също като него през последните две години. Докъде ги беше довело това? Да се карат? Съвсем навреме!

— Добре — каза той. — Тогава го направи. Нямам време за глупавите ти игри, за твоите настроения. Имам да върша по-важни неща. Трябва да открия заподозрян.

— Да, и след като той е твоят заподозрян, то той е единственият — подигра се Мегън. — Пожелавам ти късмет, да го откриеш, умнико. — Пренебрегна опасния блясък в очите му. — Ти си невероятен, когато се говори за игри — продължи тя. — Още в самото начало ти казах, че не искам да се свързвам с ченге, но ти настояваше. Сега получи онова, което търсеше, играта свърши. Колко хубаво за теб. Дори не трябва да си правиш труда да ме прехвърляш на някой друг. Просто ще си отида и ти отново ще се грижиш за своя град, ще си сложиш халката и ще се върнеш при…

— Недей — гласът му едва се чуваше, но въпреки това беше по-страшен и от вик, по-остър от стомана. — Да не си посмяла. Обичах жена си. Ти дори не разбираш какво означава това.

Не, наистина не знаеше какво означава това. Нито щеше да разбере, помисли си Мегън, когато той бързо излезе от стаята. Остави я да стои неподвижна. Във внезапно настъпилата тишина тя стоеше разгневена, болезнените думи още ехтяха в главата й — нейните думи, неговите, вкусът от една раздяла.