Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (31)

Глава 30

Ден девети

11:57 часа, –15°С

Циркът се установи във фоайето на градския център. Арената беше заобиколена от прожектори и телевизионни камери. Публиката се състоеше от шокирани и разгневени хора от доброволческия център и репортери от конкуриращи се телевизионни станции. „Звероукротителката“ Пейджи Прайс беше облечена в блестящо червено сако и черни панталони.

Главната атракция в този цирк естествено беше Пол Киркууд. Той беше пребледнял от гняв. Все още беше смъртноблед. Всичко беше по вина на онази кучка О’Мали. Щеше да я накара да си плати. Двамата с Мич щяха да си платят за отношението си към Пол — за унижението и подозрението. Вместо да е обект на съжаление, загриженост и състрадание, щяха да му вземат отпечатъци от пръстите.

Той надяна маската на жертва. На лицето му бе изписана гордост и обида. Беше решил да отиде да вземе душ и да се преоблече, но Пейджи изтъкна, че ще е много по-добре, ако се появи по джинси и с грубия си пуловер. Косата му беше разрошена от шапката, а носът му все още беше зачервен от студа. Техник от ТВ7 направи проба на осветлението върху Пейджи. Друг неин почитател й донесе огледалце, за да провери грима си. Тя кимна в знак, че е готова. Зад кръга от светлина нечий глас започна да брои.

— Три… две… едно, в ефир сте.

— Вие сте с Пейджи Прайс. Намираме се в градския център на Дийр Лейк. С нас е Пол Киркууд, чийто син Джош бе отвлечен от ледената пързалка тук в Дийр Лейк преди осем дни. Тъй като издирването на Джош и похитителя му се проточи, полицията неочаквано насочи вниманието си към бащата на Джош. Днес на Пол Киркууд му бе заповядано от шефа на полицията в Дийр Лейк, Мич Холт, да се яви в полицията, за да му бъдат взети отпечатъци от пръстите. — Тя насочи микрофона към Пол. — Господин Киркууд, каква е вашата реакция?

— Това е оскърбление — отвърна Пол, гласът му трепереше от гняв. — Бюрото за борба с престъпността и полицията се отнесоха несериозно към случая още от самото начало. Единственият заподозрян се самоуби, докато беше в ареста. Те отчаяно се стараят да докажат, че има някакъв напредък и се ловят за всяка сламка. Но да обвиняват мен, това вече е прекалено. — Очите му се насълзиха. — Джош е мой син, никога не бих го наранил. Ние правехме всичко заедно. Ходехме на къмпинг, спортувахме. Понякога идваше в работата ми и му давах калкулатора и той претендираше, че е точно като мен.

Пейджи отново се обърна към камерата, за да даде възможност на Пол да се успокои, или да направи зрелище. Тя успя да пусне сълза от големите си сини очи.

— Това определено е доста неочаквано, ако мога да се изразя така, или по-скоро най-безчувственото действие в разследването по изчезването на Джош Киркууд, ръководено от Бюрото. От първите ужасни мигове на това разследване ние видяхме Пол Киркууд да се включва активно в издирването на детето си.

Тя отново се обърна към Пол, който се опитваше да изглежда едновременно благороден и страдащ:

— Господин Киркууд, имате ли някакво обяснение за техния интерес към вас като към заподозрян?

Той тъжно поклати глава:

— Пикапът, който принадлежеше на Оли Суейн, някога беше мой. Преди години. Агент О’Мали реши, че тези години не означават нищо.

— Агент Мегън О’Мали от Бюрото за борба с престъпността ли?

— Да.

— И шефът Холт, който е съгласен с нейната теория, че вие по някакъв начин сте замесен в отвличането на Джош?

— Не разбирам. Направих всичко възможно да помогна на разследването. Как може да се обърнат срещу мен — просто не разбирам. Познавам Мич Холт откакто се премести тук преди две години. Не мога да повярвам, че той смята, че съм замесен.

Мич, Мегън и сержант Нога стояха до коридора, който водеше към отдела на полицията. Отначало никой не ги забелязваше, защото вниманието беше насочено към Пол и Пейджи. При споменаването на името на Мич един човек се обърна и сърдито го изгледа, сетне още един. Тогава камерата се насочи към него.

— Шефе Холт, ще коментирате ли положението с Пол Киркууд?

Всички репортери се извърнаха към него с въпроси, изпреварвайки Пейджи Прайс. Мич не направи опит да отговори. Намръщи се свирепо и си проправи път сред тях, погледът му беше прикован в Пол. Мегън го последва, а Ноджи ги пазеше отзад.

Лицето на Пейджи грейна. Не би могла да напише по-добър сценарий. Тя пристъпи към Пол, за да препречи пътя на Мич.

— Шефе Холт, какво можете да ни кажете за очевидната липса на състрадание към горкия баща?

Той искаше да удари „горкия баща“ заради глупавите му номера. Играта на състрадание нямаше нищо общо със скръбта на Пол, а с неговата отмъстителност. Мич се обърна към Пейджи, сетне към кмета и половината от градските съветници, застанали в коридора на градския център.

— Както вече обясних на господин Киркууд доста подробно тази сутрин — отговори той, — тази процедура е необходима, за да се идентифицират всички пръстови отпечатъци в пикапа. Той някога е бил негов собственик, следователно трябва да вземем отпечатъци за сравнение. Господин Киркууд нито е арестуван, нито е заподозрян.

Обърна се към Пол с почервеняло от ярост лице и процеди:

— Ако дойдеш с мен, Пол, ще свършим с това за минута без много шум.

Изразът на Пол би подхождал повече на десетгодишно дете. Ноджи се обърна и разчисти пътя към полицейския център. Въпросите на репортерите ехтяха зад тях.

Мегън не бе достатъчно бърза и Пейджи успя да я спре, явно ядосана, че е оставила главното действащо лице да се измъкне с полицейски ескорт.

— Агент О’Мали, какво можете да кажете за ролята на Бюрото в тази драма? — попита тя, а очите й отмъстително блеснаха. — Смятате ли, че Пол Киркууд е заподозрян?

Мегън се намръщи.

— Без коментар.

— Вярно ли е, че вие сте насочили вниманието върху Пол Киркууд?

Стомахът на Мегън се сви, като си представи, че Де Палма може да гледа интервюто.

— Беше открита връзка между пикапа на Оли Суейн и господин Киркууд — отвърна, внимателно преценявайки думите си. — Това, което правим сега, е стандартна процедура. Просто си вършим работата.

Пейджи се доближи. Очите й злобно се присвиха.

— Вашата работа е да измествате фокуса на разследването от истинските следи към бащата на Джош, така ли?

— Следваме всички следи, госпожице Прайс.

— Под „ние“ имате предвид себе си и Холт, с когото сте били свързана…

— Под „ние“ разбирам агентите, включени…

— И вниманието към Пол Киркууд няма връзка с неговата критика за работата ви по случая?

— Аз отговарям пред Бюрото — рязко отвърна Мегън, — не пред Гестапо.

— Господин Киркууд открито критикува вашето поведение…

— Моето поведение?

Пред очите на Мегън се спусна червена мъгла. Как се осмеляваше Пейджи Прайс да изнася вътрешна информация, а сетне да се извърне и да сочи с пръст някой ДРУГ?

— Правим всичко възможно да открием Джош. Вероятно вие можете да попитате шерифа Стайгър за подробностите следващия път, когато сте в леглото с него.

Пейджи отстъпи крачка назад, лицето й почервеня. Мегън й отправи усмивка, която казваше: „Хванах ли те, кучко?“, сетне се извърна и си проправи път през тълпата.

Не обърна внимание на ръцете, които се протягаха към нея, нито на въпросите, които се сливаха в невъобразим шум. Нямаше какво да им каже. Тези паразити с нищо не допринасяха за откриването на Джош.

„Нека се самоизяждат един друг“ — помисли си тя, докато вървеше по коридора.

 

 

1:23 часа, –18°С

След представлението, което изнесе Пол, телефоните в полицията звъняха непрекъснато. Пол би се учудил, ако можеше да научи, че не всички, които се обаждаха, изразяваха недоволство от „позорния обрат на нещата“, както се бе изразил един от поддръжниците му. Имаше и хора, които смятаха, че наистина го е извършил той. И слухът за ареста му бързо се разпространи.

Поддръжниците на Пол се обаждаха на своите градски съветници, те от своя страна звъняха на кмета, а той — на Мич лично. Мич беше ядосан на Пол и не му се извини.

Плащаха му да си върши работата и той го правеше. Ако хората искаха да му диктуват кого да подозира, трябваше да си намерят някой друг да носи значката му.

В момента това не му се стори лоша идея.

Случаят беше ужасяващ, а най-отвратителното беше, че Пол наистина бе замесен по някакъв начин.

Логиката показваше, че той е виновен, че не можеше да спори, без това да остави впечатлението, че лъже. Логиката диктуваше да вземат отпечатъците на Пол, а той от своя страна протестираше твърде демонстративно.

Логиката също диктуваше, че Албърт Флетчър може би е замесен. Мъжът, който караше Мич да настръхва. Той не харесваше дякона, стомахът му се свиваше, когато разговаряше с него. Можеше да се обзаложи, че Флетчър е виновен в нещо. Бедата беше там, че не можеше да го докаже. Засега най-подозрителното нещо, което бе извършил, бе, че бе използвал услугите на химическо чистене в Татонка, въпреки че в Дийр Лейк имаше две.

Мич се загледа в черната дъска. Тебеширени кръгове заобикаляха имена и въпроси — разпръснати облаци от различни заседания. Подозрение и предположения. Теории за извратени мозъци и мотиви тук, в Дийр Лейк. Неговият рай. Неговото чистилище. Изпита чувството, че е живял в мъгла през последните две години, притъпявайки инстинкта си на ченге.

Възмущаваше се, че Мегън върви след него всеки път, когато извърне глава, побутвайки го да види неща, които не искаше да забележи, да вземе под внимание неща, които не желаеше. Но тя беше права. Може би бе дошъл тук, за да ближе раните си, обаче не можеше да продължава повече така. Не можеше да смята Дийр Лейк за рай. Трябваше да мисли като ченге.

Продължи да се взира в черната дъска, в плътния бял кръг около името на Албърт Флетчър.

Флетчър е имал час по религия по време на отвличането, трябва да е имал съучастник. Между него и Оли нямаше връзка.

Нямаше солидна връзка между престъплението и Оли Суейн. Пикапът на Оли отговаряше на описанието на Хелън Блек, но в лабораторията не откриха нищо съмнително…

Съобщението привлече погледа му:

„Невежеството не е невинност, а ГРЯХ.

Изпитвам лека тъга, родена от малък ГРЯХ.

Произходът ми положително такъв е,

че плаче непрестанно за моя ГРЯХ.“

— Дай ми нещо, за което да се захвана, кучи сине! — прошепна Мич. — Тогава ще видим кой е невеж.

— Продължавам да мисля, че той ни дава нещо, но ние просто не можем да го разберем.

Мегън беше застанала до вратата. Беше разрошена и раздърпана. Разбира се, денят й не беше по-различен от неговия. Може би дори още по-лош. Изглеждаше така, сякаш трябваше да се облегне на някого, но едва ли би приела предложението му. Забеляза, че е ядосана и знаеше, че той е причината за това.

Мегън поклати глава:

— Бих искала да приема, че липсата на новини е добра новина, но не съм толкова наивна. Освен отпечатъците на Пол разкрих тайната на Пейджи като користолюбива мръсница на живо по телевизията. Мога само да ти кажа, че едно добро дело никога не е останало ненаказано.

Мич й се усмихна накриво:

— С твоите способности от теб би излязло добро улично ченге.

— Благодаря — отвърна тя. — В града има немалко хора, които са готови да повярват, че Пол би могъл да го направи.

— Те искат да вярват, че някой го е направил — отбеляза Мич. — По-скоро щяха да повярват, че е Пол, защото така злото ще остане в едно семейство и те ще продължат да мислят, че са в безопасност, защото гнилата ябълка е в нечия друга кошница.

— Наистина ли могат да повярват, че го е направил той?

Мич въздъхна. Тя осъзнаваше, че върху него се оказва още по-голям натиск.

— Е, нека видим какво ще кажат от лабораторията за отпечатъците му — измърмори той, поглеждайки още веднъж към часовника на стената.

— Липсата на негови отпечатъци в пикапа ще го освободи от подозрение — напомни му тя. Той се намръщи. — Логиката ми диктува, че може да е носил ръкавици.

— Логиката диктува — повтори Мич. Тя диктува много неща. Изглежда, малцина й обръщаха внимание, включително и той. Логиката диктуваше да стои далеч от Мегън, въпреки това той не го правеше. — Мисля, че времето на логиката привърши. Трябва да си починем. Какво ще кажеш за една пица?

Приятелският му тон я изненада. Мич направи физиономия, когато тя го изгледа предпазливо.

— Отдих, нали? Вече е късно. Измина още един скапан ден.

— Трябва ли да си сваля значката? — попита тя с хладен тон.

— Добре де, снощи се държах зле — призна той и се отпусна на стола. — Този случай ми лази по нервите. И двамата наговорихме разни неща, които не бихме казали, ако светът беше нормално място. — Той я изгледа въпросително. — Ще ти поръчам пица с повече кашкавал.

— Да се срещаме след работно време? — Мегън разтвори широко очи, преструвайки се на шокирана. — Какво ще каже обществото за това?

— Майната му — изръмжа Мич. — Ако не разрешим този случай, и двамата ще отидем на улицата.

— Не — каза тя. — Ти ще оцелееш, хората прощават такива неща. Но Господ да ти е на помощ, ако престъпникът се окаже някой, когото те наистина харесват. Подобна истина винаги ги ядосва.

— Хайде, Мегън — придума я той. — Само една пица.

Изкушението я обгърна в пипалата си. Това беше само покана за пица. А сетне ще бъде само докосване, само целувка или само секс.

— Благодаря — прошепна тя. — Смятам да се прибера у дома и да изпадна в безсъзнание.

Но не си тръгваше. Чакаше.

— Мегън…

Изрече името й с тих глас, който докосна някаква струна в душата и. Усмивката в кехлибарените му очи я приковаваше на място, докато той ставаше от стола. Сетне я прегърна.

„Грешка. Слабост“ — мислеше си тя, но устните й се разтвориха, за да посрещнат неговите. Затвори очи и я заля топлина, която обгърна и двамата. Целувката беше дълга, но въпреки това нетърпелива; нежна, но настойчива; агресивна и успокояваща. Искаше да го докосне, да си представи, че това не е само физическо желание. Но не беше така.

— Какво правиш? — запита тя и се отдръпна.

— Искам да промениш решението си — каза й Мич. — Ако имам късмет.

Мегън се освободи от прегръдката му, събра ръце пред себе си и докосна с устни върховете на пръстите си, сякаш се молеше. Опита се да се концентрира върху сивия килим, но погледът й се връщаше върху Мич, който сега не правеше опит да скрие възбудата си. Около него грееше аурата на опасен мъж — груб, леко раздърпан, нетърпелив и мускулест.

— Не — прошепна тя, макар че цялото й същество протестираше срещу отказа. — Работата ми виси на косъм.

— И хората, които държат брадвата, ще го срежат, независимо от това, което правим.

— Благодаря ти, че ми гласуваш такова доверие.

— То няма нищо общо с това, което искам, мисля или правя. Това се отнася и до теб. — Ще направят онова, което е добро за тях. Знаеш го много добре.

— Така че, ако ме наказват, по-добре ще е да съм виновна за нещо, така ли? — горчиво запита тя.

Той сви рамене.

— Аз не мисля така — тихо изрече тя. Колкото и да желаеше да бъде с него, не би го сторила като акт на непокорство.

Обърна се и тръгна към вратата. Мич не каза нищо. Тя се обърна и го изгледа, преди да излезе.

— Няма да легна с теб само защото съм ти под ръка. Имам много недостатъци, но липсата на достойнство не е сред тях.

 

 

Ден десети

1:02 часа, –18°С

Хана седеше на фотьойла в спалнята си. Беше будна. Отново. Девет дълги нощи бяха изминали, откакто Джош беше изчезнал, беше забравила какво е да спиш спокойно и дълбоко. Беше си написала рецепта за валиум, но не си го купи. Може би не желаеше аптекарят да я съжалява, може би беше проява на слабостта, която не искаше да показва пред другите. Може би не заслужаваше милостта да заспи. Или се страхуваше, че ще се подаде на напрежението и отчаянието и ще се изкуши да вземе всичките таблетки.

Помолиха Пол да даде отпечатъци от пръстите си.

Беше се върнал от полицията побеснял, загубил самообладание. Хана бе гледала репортажа на живо по ТВ7, отначало беше шокирана, после ядосана и накрая уплашена. Шокирана, защото не беше предупредена: Пол не й бе казал нищо. Ядосана, защото беше толкова безразсъден, и уплашена, защото не можеше да прогони съмненията.

Взираше се в празното им легло и отново си представяше случилото се. Виждаше се как стои в дневната със скръстени пред гърдите ръце, със стиснати зъби, гледаше настойчиво към Пол, когато той влетя вътре. Можеше да види дежурния агент в кухнята, който проследяваше телефонните обаждания, които започнаха след предаването по телевизията. Приятели и роднини изказваха загрижеността си, предлагаха подкрепа, настояваха за подробности. Можеше да види устните на Пол да се движат и осъзна, че не го чува. Ушите й бучаха.

— … малка кучка — подхвърли той, докато сваляше палтото си. Хвърли го на фотьойла и изу тежките си ботуши, които би трябвало да остави до вратата.

— Единствената част от работата, с която може да се справи, е да спи с Мич Холт.

Хана не обърна внимание на забележката му.

— Искам да говоря с теб насаме — напрегнато изрече тя.

Пол я изгледа, разтревожен, че го беше прекъснала.

— Предполагам, че на теб ти харесва — обвини я той. — Вие, модерните жени трябва да се поддържате.

— Дори не зная за кого говориш — прекъсна го тя.

— Благодаря за вниманието, Хана. Хубаво е човек да бъде поддържан от жена си.

— Ако търсеше някаква подкрепа от мен, може би щеше да се постараеш да ме информираш какво става. Помолили са те да дадеш пръстови отпечатъци и не си направи труда да ми го кажеш. Как смяташ, че се почувствах?

— Ти?! — възкликна Пол. — А ти как мислиш, че се почувствах аз?

— Сигурна съм, че не бих разбрала. Ти определено не споделяш нищо с мен. Съвсем случайно те видях по телевизията. Смяташ ли, че е по-важно Пейджи Прайс да бъде до теб?

— Не беше необходимо ти да си до мен в този момент. Ти трябва да си с мен! — извика той и привлече вниманието на агента.

— Ако искаш да продължим този разговор — каза Хана, — ще бъда в спалнята ни.

Тя прекоси стаята и се заизкачва по стъпалата. Имаше чувството, че живее в аквариум, не се нуждаеше от свидетели за разпадането на брака си.

Пол я хвана за ръката и я извъртя към себе си.

— Не си отивай! — изръмжа. — Писна ми от твоето държание.

— Моето държание! — ахна Хана. — Не аз съм давала отпечатъци от пръстите си днес!

— Да не мислиш, че съм го искал?

Тя се втренчи в него: красивото му лице беше почервеняло и изкривено от гняв. Хана не познаваше този мъж, не му вярваше.

— Не зная какво да мисля — прошепна тя.

Той примигна, цветът се оттегли от лицето му.

— Господи, Хана. Нали не вярваш, че имам нещо общо с това?

Вината я заля като вълна. Не защото му вярваше, а защото не беше сигурна дали не го е направил.

— Не — тихо изрече тя. — Вече не зная какво да мисля, Пол. По-рано споделяхме всичко. Сега дори не можем да разговаряме спокойно. Можеш ли да си представиш как се почувствах, когато те видях по телевизията, когато чух за пикапа и отпечатъците? Защо не ми каза?

Той отмести очи към празната стая на Лили. Карън Райт бе предложила да вземе бебето тази вечер. Хана беше твърде шокирана, след като видя Пол по телевизията, за да протестира.

— Нямаше време — обясни той. — Бях на издирването и Мич Холт дойде и…

Лъжеше. Хана се засрами, като си го помисли, но не можеше да се скрие от истината. Беше изписано по лицето й.

— И се чудиш защо не ти се доверявам? — Той поклати глава. — Махам се оттук.

— Пол…

— Ще бъда в кабинета си — заяви и се извърна. — Може да сигнализираш в полицията, така че да организират проучване.

Не се върна. Не се обади. Тя не се опита да му се обади от страх, че той няма да отговори. Както не беше отговорил в нощта, когато изчезна Джош.

Започна да трепери и се сви на стола, обгръщайки коленете си с ръце. Не искаше съмненията и въпросите да гризат мозъка й като мишки. Не искаше да мисли за интервюто, което щеше да даде пред Кати Коурик. Единственото й желание в момента беше да затвори очи и всичко да изчезне.

Но когато затвори очи, видя Джош.

Той беше жив. Стоеше в сиво, безформено пространство. Не говореше. Не показа признак, че я познава или че я вижда. Просто стоеше там. На дясната му страна имаше синина. Носеше пижама на райета, която не беше виждала преди. Въпреки, че не можеше да види през ръкавите, знаеше, че на лявата ръка има превръзка. Точно както знаеше, че умът му е изпълнен със същата сива мъгла, която го заобикаляше, с изключение на една мисъл — мама.

Сърцето на Хана биеше бързо. Искаше да го докосне, но не можеше да се помръдне. Опита се да го извика, но никакъв звук не излезе от устата й. Искаше да я погледне, но той гледаше през нея, сякаш не беше пред него. Разочарованието се надигаше в нея като пара от чайник, докато накрая изпищя и продължи да пищи.

Тя подскочи от стола, отвори очи, сърцето й биеше лудо. Дългата тениска и клинът, които беше облякла, бяха мокри от пот. Помисли си, че е заспала за няколко минути. Часовникът на нощното шкафче на Пол показваше, че е спала повече от час. Беше два и четиридесет и две минути.

Леглото все още беше празно.

Телефонът звънеше и тя вдигна слушалката.

— Пол? Пол?

Отговори й злокобна тишина.

Тя се отпусна на пода и се облегна на леглото.

— Пол?

Дочу тих шепот:

„Лъжата е дръжка, която пасва на всички тях. Лъжата е дръжка, която пасва на всички тях.“