Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (28)

Глава 27

Ден осми

17:39 часа, –19°С

Хана стоеше права до прозореца, загледана в езерото. Последните слънчеви лъчи пронизваха далечния хоризонт като капки кръв. Огненият цвят на небето беше твърде необичаен за такъв студен ден. Студът проникваше в тялото й и я караше да трепери.

От другата страна на езерото проблясваха светлини. Хеликоптерите отново бяха тук. Един от тях висеше над Динкитаун като лешояд. Сети се за шума от роторите, който я държа будна през нощта. Беше зловещ. Зад Динкитаун се намираше Райън Бей. Там едно куче беше открило якето на Джош.

Тя си го представи — яркосиньо с петна на жълто и зелено. Знаеше какъв размер е, знаеше коя е фирмата производител. Знаеше за джобовете, където Джош криеше малките си съкровища, носни салфетки и ръкавици. Помнеше как мирише якето, как шуми материята. Това беше втората улика от Джош за цяла седмица и не й позволиха да го докосне. Бяха взели якето за лабораторен анализ в Сейнт Пол.

„Исках само да го подържа“ — мислеше си тя. Опита се да си го представи как го докосва.

Мегън прекъсна унеса й.

— Съжалявам, Хана — каза тя. — Трябваше да го занесем в лабораторията.

— Да, да, разбирам — отвърна, макар че не можеше да разбере.

— Отпечатъци ли ще взимате? — попита Пол. Беше седнал до огъня с избелял черен анцуг и дебела сива фланела с надпис „Минесота“. Косата му беше още влажна от душа. Изкъпа се по-скоро за да се стопли. Лили седеше на скута му и се опитваше да привлече вниманието му към пухеното си мече.

Мегън и Мич се спогледаха.

— Не — отговори той, — не мисля, че от найлон могат да се снемат отпечатъци.

— За какво ви е тогава?

— Мислиш ли, че искаш да чуеш? — остро се намеси Хана. — Какво да търсят, Пол. Кръв. Кръв, сперма или други гнусотии. Зависи какво е направило това животно на Джош. Не греша, нали, агент О’Мали?

Тя не отговори. Въпросът беше риторичен. Хана нямаше нужда от отговор. Беше застанала с гръб към прозореца и гневът беше само маска на ужаса, в който живееше.

— Жената с кучето, което намери якето, може да е видяла човека, който го е подхвърлил — каза Мич. — Дори може би са разговаряли.

Мич сподели какво им беше казала Рут Купър, и че мъжът дошъл до вратата й. Когато стигна до името на кучето, което мъжът търсел, Хана пребледня и се подпря на люлеещия се стол.

Това сякаш стресна Пол. Той бавно се изправи и остави Лили на пода. Тя допълзя до Мич и му предложи един динозавър. Отец Том стана от канапето и я вдигна на ръце. След това я понесе нагоре по стълбите.

— Значи може да познае този човек — каза Пол.

— Сега работят заедно с полицейски художник. Опитват се да му направят портрет — обясни Мегън. — Но това няма да бъде толкова лесно. Човекът е бил увит в шалове, уж заради студа. Но тя смята, че ако го види пак, може да го познае.

— Смята… може — отбеляза Пол, хванал бронзовата маша за огъня. Разбута въглените, които започнаха да искрят.

— Все пак е по-добре от нищо.

— Не, това си е нищо. Нула!

Извърна се, слабото му лице беше изкривено от ярост.

— Вие нищо не правите! Синът ми лежи мъртъв някъде, а вие не правите нищо! Имахте един заподозрян, но не го опазихте жив!

Хана се стресна от тона му.

— Пол, престани!

Той не я удостои с внимание, защото беше обзет от силен гняв към Мич и Мегън.

— Вие двамата прекарвате прекалено много време в леглото. Кой ще търси сина ми?

— Пол, за Бога!

— Какво има, Хана? — попита той и се обърна към нея. — Може би ти се струвам груб.

— Държиш се зле.

— Не ме интересува! Тези тук за нищо не ги бива. Синът ми е жертвата.

— Той е и мой син.

— Така ли? Затова ли го остави на улицата да го отвлекат и сигурно да го убият? — изкрещя той и хвърли машата. Тя се удари в стената и падна на пода.

Хана трудно можеше да се овладее и да отговори нещо. Ако я беше ударил с тази маша, може би нямаше толкова да я боли.

— Копеле! — успя да прошепне тя.

— Пол — повиши тон Мич и здраво го стисна за рамото. — Да вървим в кабинета ти — изрече той през зъби.

Пол се изтръгна от него.

— Какво, сега да слушам наставления и за това как да се държа с жена си? — процеди презрително. — Няма да стане. Никак не ме интересува това, което имаш да ми казваш.

— О, правим се на голяма работа! — Холт го сграбчи и го побутна към кабинета.

Хана прекоси стаята, взе машата и я върна обратно на поставката. Ръцете й толкова силно трепереха, че се чудеше как е държала с тях скалпел.

— Извинете — каза, изтривайки длани в джинсите. — Той се държа лошо.

Мегън се опита да я успокои.

— Хана…

— Най-лошото е, че всичко, което каза, е вярно. Аз допуснах грешка.

— Не. Просто си закъсняла. Заради това не се губи син.

— Да, но го загубих.

— Защото се е появил този злодей. Могла ли си по някакъв начин да контролираш събитията?

— Не, наистина — отвърна тихо тя. — Сега вече напълно загубих контрол. Само заради един миг всичко се разби на парчета. Ако бях излязла от болницата, преди да ме извика Катлийн, Джош щеше да е при мен сега. Днес както винаги щях да си го прибера от тренировките. Както винаги Джош щеше да мърмори за часовете по религия.

— Миг, секунди, няколко сърдечни пулса.

Тя се загледа в огъня.

— Това може да се каже и за катастрофата. Можело е да я избегнат. Пак за един миг. Тогава нямаше да ме задържат в болницата, Джош нямаше да остане сам, ние нямаше да бъдем тук сега, да се чувстваме глупаци, мъжът ми да ме обвинява…

Тя замълча и се замисли. Никой не можеше да се върне назад. Имаше само неясно бъдеще. Отпусна се на фотьойла и сви крака под себе си. Откъм кабинета на Пол се чуваха приглушени сърдити гласове.

— Иска ми се да се върне времето, когато с Пол бяхме щастливи — сподели Хана, — преди той да се промени.

Мегън не знаеше какво да каже. Нямаше голям опит в сърдечните връзки. Нямаше уменията да говори на друга жена. Затова въпросът, който зададе, беше чисто професионален:

— Кога според теб започна да се променя Пол?

— Не зная — вдигна рамене Хана. — Стана неусетно. Година след това се преместихме да живеем тук.

След това разказа колко усилия е положила да се наложи в професията си. Колко държала да бъде пример за хората. Преместването им тук било идея на Пол и тя често се чудела какво е харесал на това място. Питала се дали той има нейните амбиции, да бъде харесван и уважаван. Отначало, когато още били приятели, той казвал, че иска да бъде „някой“, по-различен от синовете на работниците. Надявал се тук да успее. Обаче му липсваха качествата за това. Плашела я мисълта, че той се нахвърля върху нея от завист, че нейните успехи разрушават семейството им, че това е причината за отровата, излята върху любовта им.

— След това започна ли да те избягва?

— Сякаш мрази болницата и времето, което ми отнема. Това е, откакто станах завеждащ спешното отделение.

— Ами неговата работа? Онази нощ на работа ли беше?

— Идва времето за плащане на данъците. Той ще бъде много зает.

— Той не проверява ли записите на телефонния секретар, когато му се обаждаш нощем?

Хана се стресна, седна изправена и присви очи.

— Защо ми задаваш тези въпроси?

— Преди всичко, аз съм ченге. Това върша най-добре.

— Да не намекваш, че Пол може да има нещо общо с всичко това?

— А, не, не. Тези са обичайните въпроси — излъга Мегън. — Ние сме длъжни да знаем къде са били членовете на семейството. Това трябва да се уточни, преди адвокатите да се заемат със случая. Те много държат на детайлите. Дори майка Тереза щеше да се нуждае от алиби, ако беше тук. Когато хванем кучия син, неговият адвокат ще се опита да прехвърли вината му на други хора. Първо ще направи опит да докаже, че клиентът му е бил на друго място в шест сутринта. Ако е хитър, ще се опита да те накара да му кажеш къде си била в шест сутринта. Къде е бил Пол.

Хана примигна и предпазливо изрече:

— Не зная къде е бил Пол. Когато се събудих, него вече го нямаше. Трябва да е излязъл сам, шофирал е и се е оглеждал. Да, сигурна съм, че точно това е правил.

— Да, права си — отговори Мегън, после добави: — Не искам да си правиш погрешни изводи. Просто трябва да знаеш, че в такива случаи се действа така. Затова задаваме тези въпроси. Всъщност най-много ме интересуваше дали си спомняш имена — имена на хора, които биха имали нещо срещу теб или Пол. Например някой недоволен пациент.

— Всъщност вие с Мич разпитахте всичките ни познати — каза Хана. — Не помня да съм имала пациенти, които биха се решили на такава постъпка. В малка болница като нашата, болните са или лесно излечими, или са с летален край. Повечето от тежко болните, жертви на катастрофи и други, се прехвърлят в медицинския център на Хенипин. Пациентите, на които откриваме по-сериозни заболявания, също се пренасочват към по-големи болници.

— Въпреки това тук сигурно имате смъртни случаи.

— Не много. — Тя присви устни. — Когато работех в големия град, наричахме болниците като тази в Дийр Лейк „заведения за табелки и опаковки“. Тук ние полагаме всички усилия, но нямаме персонала и условията на големите болници. Хората разбират това.

— Дано — изрече Мегън и си напомни да се отбие в болницата на Дийр Лейк, за да поразпита персонала за това-онова.

— Колкото до клиентите на Пол, има някои, които всяка година протестират срещу данъците, но той няма нищо общо с това.

— Ревизии, изпратени хора в затвора, нали разбираш?

— Не. — Хана стана от фотьойла, все така нервна. — Ще направя чай. Да ти донеса ли? В този студ…

В този студ… А Джош беше някъде там, без палто.

Зад големия панорамен прозорец се спускаше нощта — студена и черна като изгасена пещ.

— Дали е жив? — прошепна тя, загледана в тъмнината, в която Джош беше изчезнал преди осем дълги дни.

Мегън стана и отиде при нея. Само преди седмица всеки в този град би казал, че Хана има всичко — професия, семейство, къща край езеро. За много хора беше пример на съвременна жена. Сега тя беше просто една жена, сломена и уязвима, сграбчила като удавник някакъв лъч на надежда.

— Да, той е жив. Ще твърдя, докато някой не ми докаже обратното — каза Мегън. — Дълбоко вярвам в това. Трябва да вярваш и ти, Хелън.

Вратата на кабинета на Пол се разтвори. Той излезе като вятър и напусна къщата през вратата, която водеше към гаража. Мич се появи с изморено и сериозно изражение на лицето.

— Не намерих път към душата му — промърмори той.

— Нито пък аз — призна Хана. — Защо не сформираме една психотерапевтична група?

Мич леко се усмихна и хвана ръцете й. Пръстите й бяха ледени.

— Съжалявам, Хана. Съжалявам за всичко това. Иска ми се да можех да направя нещо.

— Вие правите всичко необходимо. Нямам претенции към вас.

— Ти не си виновна, Хана — успокои я той и я прегърна. — Дръж се, скъпа.

Тя ги придружи до вратата и ги изпрати в ледената нощ. Когато се върна в гостната, спря за момент и се заслуша в тишината. Техният „човек“ или ченгето, оставено от Мич да пази къщата, беше отишъл да вечеря. Къщата беше тиха. Напрежението беше изчезнало.

Чудеше се къде е Пол и докога ще продължи това отчуждение между тях. След това се запита, дали завръщането на Джош би им помогнало отново да се сближат? Не бе сигурна, че е готова за това.

Тя изкачи стълбите и отиде до стаята на Лили. Малката щеше да й помогне да позабрави терзанията и страховете си. Тя не й задаваше въпроси.

Тих шепот, който долиташе от детската стая, я накара да се закове на място. Надникна през вратата и видя отец Том седнал в стария люлеещ стол. Лили беше в скута му и той й четеше приказка.

Някой би ги взел за баща и дъщеря. Том беше по фланелка и кадифени панталони. Лили беше с розова пижамка, бузките й бяха порозовели. Очите й се затваряха, но тя правеше огромни усилия да изслуша приказката за Мечо Пух и неговите приятели.

Нещо в Хана трепна. Засрами се и в устата й загорча.

Влезе в стаята. Том все пак беше приятел. Имаше нужда от приятел, защо се притесни? Той довърши приказката и затвори книгата. Двамата с Лили погледнаха към Хана.

— Здлавей мамо — каза детето мило и наклони главичката си.

— Здравей Лили мушморок. Всички си отидоха.

Наведе се и вдигна дъщеря си. Лили се сгуши в нея.

— Тук ли е Пол? — повдигна вежди Том.

— Беше, но хукна нанякъде. — Хана извърна глава. Не искаше да вижда състраданието в очите му. Омръзнало й бе да я съжаляват.

— Чух за какво се карахте — каза отецът. — Но той беше ядосан. Разбира се, това не променя нещата, но…

Тя поклати глава:

— Няма значение.

— О, не — настоя Том. — Има значение. Той е длъжен да разбере, че ти не си виновна или поне да ти прости, ако е убеден в обратното.

— За какво да ми прощава той, след като аз не мога да си простя.

— Хана…

— Така е — продължи тя. — Непрекъснато мисля за случилото се. Защо не сторих това, защо не сторих онова… В крайна сметка майката на Джош съм аз. Той разчиташе на мен, а аз го предадох. От такъв грях няма спасение.

— Бог ти прощава.

Тези думи й прозвучаха горчиво. За момент на Хана й се стори, че е забравила за вярата си.

— Тогава защо ме наказва той по този начин? С какво съм заслужила това? Какво е сторил Джош? За какво е виновен Пол? Не разбирам?

— Нито пък аз — дрезгаво отговори свещеникът.

Той се питаше дали се доверява достатъчно на своя господар, дали това не беше и негов грях. Защото нищо не разбираше. Как може да се струпват такива беди върху хората? Защо Хана, която дава толкова много от себе си, трябва да страда? Не можеше да разбере той този Бог, на когото бе посветил живота си. И той като Хана се чувстваше предаден. И той като нея се чувстваше виновен. Беше и сърдит заради вината си, беше войнствено настроен заради ограниченията, наложени от положението му, беше изплашен от мисълта докъде могат да го отведат чувствата.

— Много ме боли — прошепна Хана и притисна Лили към себе си.

Том решително я прегърна и я придърпа към себе си. Хана страдаше, той трябваше да я успокои.

— Зная, мила, че страдаш — зашепна. — Исках да намеря начин да спра това. Всичко бих сторил, за да ти спестя тази мъка.

Хана се усети, че плаче на рамото му. Тя приемаше утехата му. Чувстваше се добре в прегръдките му. Той беше силен и толкова нежен. Разбираше чувствата й. Искаше да премахне болката й. Беше всичко, което мъжът й не беше.

Тя плъзна ръката си около кръста му и остави сълзите да текат. В момента не плачеше за Джош, а за себе си и за объркания си живот. Беше мечтала за по-добър. Питаше се дали въобще е живяла.

Том й говореше нещо. Докосваше косата й, лицето й внимателно, сякаш бяха от топящ се сладолед. Устните му докоснаха слепоочията й. Тя почувства дъха му. Отвори очи и видя погледа му — огледало на собствените й чувства. Там имаше желание, болка и вина.

Лили развали магията. Притисната между възрастните, тя бутна ядосано рамото на майка си и извика:

— Мамо, искам долу!

Том се отдръпна. Хана сведе глава.

— Лили, време е за сън — каза тя и отиде да я сложи в креватчето.

Детето започна да капризничи:

— Не.

— О, да.

— А къде Джош? — попита тя, изправила се в креватчето си. — Аз иска Джош.

Хана приглади светлата коса на Лили и я целуна по челото.

— И аз го искам, и аз го искам, миличко.

Том се приближи и каза:

— Хрумна ми нещо. Защо да не направим интервюта?

Хана го изгледа учудено.

— Моля?

— Всички репортери искат да разговарят с тебе. Мисля, че ще бъде полезно. Сега трябва да помислим за някое предаване с висок рейтинг и да действаме. Защо Америка да не чуе всичко, което ми каза на мен? Нека тя разбере чувствата ти, терзанията ти, твоето разбиране на вината ти, какво би искала да промениш, ако може да се върне онзи момент.

Хана го изгледа:

— Мислех си, че изповедта е нещо лично.

— Можеш да го приемеш и като изповед. Обаче ако го направиш, някой може да размисли. Не можеш да върнеш миналото, но може да спасиш някого от това, което преживяваш сега.

Хана погледна към дъщеричката си, която заспиваше. Живота си би дала за това дете. Ако чрез разказа си успееше да помогне на друга майка, да спаси друго дете, дали щеше да изкупи и своята вина?

— Добре, ще си помисля за това.

Тя се обърна към отец Том, огледа мъжественото му лице и меките му сини очи. Сърцето й заби по-силно.

— Отче, благодаря, аз, аз…

Не успя да намери думи. Може би беше по-добре. Той не трябваше да узнава чувствата й. Това би усложнило всичко, а неговото приятелство беше ценно за нея.

— Благодаря, отче.

Той кимна, отстъпи от леглото и пъхна ръце в джобовете си.

— Време е да си вървя. А пък ти имаш нужда от почивка.

— Ще се опитам.

— Обещай ми — каза той, докато го изпращаше.

— Добре, обещавам.

— Аз ще видя какво мога да направя. А ти знаеш къде съм, потърси ме.

Тя кимна и той си тръгна, преди да е казал нещо, за което щяха да съжаляват и двамата. Хана не искаше да се замисля за чувствата си. Важното беше, че имаше един човек, който мислеше за нея. Останалото беше без значение.

Навън беше толкова студено, че всеки докоснат предмет се разпадаше на прах. Както едно сърце. Отец Том отхвърли това сравнение като досадно и се опита да помисли за нещо възвишено. Сети се за Молитва Господня: „Господи, не ни вкарвай в изкушения… освободи ни от злото…“

— Влюбен съм в Хана Гарисън — промърмори той. — А някакъв луд е отвлякъл детето й.

Той се взря пред себе си. Небето беше черно, посребрено от лунните лъчи. Някъде далече имаше море от звезди. Той се почувства безкрайно самотен.

— Там горе някой не си гледа работата.

 

 

18:24 часа, –28°С

От студа го заболяха гърдите. Измори се да гази из преспите. Единствената топлина в него беше надигащият се гняв. Пол прекрачи паднало дърво и се облегна на един кедър. Намираше се в края на гората, зад постройките на Лейксайд. На изток и запад се намираха красивите паркове на Куъри Хилс. Това беше едно от малкото неща, с които се гордееше — живееше до езеро сред паркове. Това доказваше, че е постигнал нещо в живота.

А Мич Холт и Мегън О’Мали се отнасяха с него като с престъпник.

Защо беше необходимо да се занимават с него, когато той не жалеше силите си, за да си върне Джош? Беше взел участие в издирването, беше отправял молби от телевизионния екран… Още какво трябваше да направи?

Онази кучка от Бюрото за борба с престъпността, тя беше виновна. Тя се хвана за оня стар пикап. Тя не вярваше, че не е прослушал телефонния си секретар през онази нощ. Полицаите, разбира се, съчувстваха на Хана. Бедната Хана, която даваше толкова от себе си. Майка, изгубила сина си.

Пръстите му се сковаха от студа и Пол се върна към действителността. Беше минал през гората, защото пред къщата му беше пълно с коли на репортерите. Той имаше много да им казва, но не сега. Сега имаше по-важни неща. Сега изпитваше желание да прегръща истинска жена, една жена, която го разбираше, която би влязла в огъня за него.

Пресече двора на семейство Райт и мина през задната врата на гаража. Саабът на Гарет не беше там, само хондата на Карън. Гарет Райт беше женен за работата си. Домът за него беше място, където само сменяше костюмите си или се къпеше. Карън беше само декорация в живота му. Един човек, когото да води на официални вечери в университетските среди. Като жена тя отдавна не го привличаше. Карън казваше, че рядко я пожелавал. Когато спели заедно, това било нещо като ритуал от страна на Гарет.

Нямаха деца. Тя не можеше да зачене по обичайния начин, Гарет не искаше да се занимава с лабораторни тестове и процедури, свързани с процеса ин витро. Той не се интересуваше от децата. Карън искаше да си осиновят, но процедурата беше много сложна. Тя не беше сигурна, че ще успее да се справи. Така живееха те, само двамата, в черупката на един брак, в който Гарет се чувстваше добре, в който Карън се беше вкопчила, защото не можеше да се освободи от мъжа си.

Пол почти не си спомняше за Гарет Райт. Той представляваше абстрактно понятие. Макар да бяха съседи, почти не се познаваха. За Пол Гарет живееше в друга вселена. Някаква мъглява фигура, заровена в тестовете си по психология и в изследванията си в университета „Харис“, а малкото време, което имаше, посвещаваше на банда малолетни, наричани „каубои от компютърните мрежи“. Той и Гарет Райт съществуваха на две нива. Те се пресичаха само в една точка. Карън.

Използва резервния ключ, оставян на едно и също място, под стара метална кутия от кафе, пълна с пирони. Отключи си и влезе в пералното помещение. Свали тежките си обувки и изтупа снега от дрехите си.

— Гарет?

Карън отвори вратата на кухнята и когато го видя, очите й се разшириха. Тя беше по чорапи, обута с розови пантофи, а в ръката си държеше кърпа за бърсане на чинии на зелено-бели квадрати. Безформен пуловер стигаше чак до коленете й. Светлорусата й коса струеше като коприна. Тя примигваше с дългите си мигли. Беше дребна, пухкава и женствена. Той веднага я пожела.

— Ще се прибира ли? — попита Пол.

— Не. Току-що пак отиде на работа. Мислех, че е забравил нещо. — Машинално прибра един кичур зад ухото си. — Мислех, че ти ще бъдеш с Хана тази вечер. Чух за якето. Извинявай, Пол.

Той я погледна.

— Не ми се говори за това.

— Добре.

Взе кърпата от ръката й, обви я около шията й и я притегли към себе си.

— Омръзна ми — каза той. — Омръзнаха ми обвиненията и въпросите, дългото чакане, съчувствието към Хана. Всички говорят: „Бедната, силна, волева Хана!“ Всичко това е заради нея. Сега тази малка кучка струпва вината върху мен!

— Хана да обвинява теб? — изненада се Карън.

— Агент О’Мали — процеди през зъби той. — Прекарва времето си с Холт. Инак не може да се съсредоточи!

— Как могат точно теб да обвиняват?

— Откъде да знам? — каза той със свито гърло. В очите му напираха сълзи. — Нямам никаква вина!

— Че как ще имаш?

— Не, грешката не беше моя. — Притвори очи и отпусна глава. — Вината не беше моя!

Карън се притисна към него. Пъхна нежните си ръце под ризата му и поглади гърба му.

— Мили, нямаш никаква вина!

„Татко, ще дойдеш ли да ме вземеш? Мама закъсня, а аз искам да се прибера у дома“ — гласът на сина му го преследваше.

Кърпата се изплъзна от пръстите му и падна на пода.

— … няммм-ммам вина — заекна той.

Карън притисна пръст към устните му.

— Тихо. Ела с мен.

Тя го поведе към гостната. Те никога не се любеха в съпружеското легло. Рядко се срещаха в нейната къща. Беше рисковано. Но той не я спря, докато го разсъбличаше като дете, не я спря, когато и тя се съблече. Беше дошъл тук за това. Нямаше вина. Заслужаваше утеха.

Когато легнаха, осветени от нощната лампа, той й позволи да го докосва. Тя го гъделичкаше с устни, докосваше го с пръсти, притискаше малките си гърди в торса му. Движеше се бавно върху него, говореше му нещо и подклаждаше огъня на физическите страсти, които след това бързо отлитаха.

Той я сграбчи за раменете и легна върху нея. Имаше нужда от това. Щеше да освободи тялото му от гнева, който цял ден го задушаваше. Този гняв, предизвикан от Хана и О’Мали, от житейските несполуки, сега щеше да се излее върху жената на чужд мъж! Така, по-силно, по-силно — сякаш наказваш всички негодници.

След това всичко свърши. Той се отпусна до Карън и се загледа в тавана, без да забелязва ласките й. Някаква подла слабост проникваше в него.

Карън прошепна:

— Исках да останеш!

— Не мога.

— Зная. Но исках да можеш. — Надигна се на лакти и се загледа в него. — Исках да ти дам цялата си любов и подкрепа. Исках да ти родя син.

— Карън.

— Наистина — изрече тя. Мисля си за това непрекъснато. Мисля си за това, когато съм у вас, когато държа Лили. Преструвам се, че е мое дете. Мисля си за това, когато сме заедно, всеки път, когато те чувствам в себе си. Искам твоето дете, Пол. Всичко ще направя за теб.

„Още една жестока шега на съдбата“ — си мислеше той. Той имаше съпруга, за каквато винаги бе мечтал — независимата, издигната доктор Гарисън. Сега искаше друга жена — като тези, които преди презираше. Карън. Жена, която беше родена, за да служи за нещо, да задоволява нуждите му, жена, готова на всичко, за да му угоди.

Той погледна часовника на нощното шкафче и въздъхна:

— Трябва да тръгвам.

Изми се в банята за гости, докато тя сменяше чаршафите. Както винаги всички следи от любовта им щяха да бъдат заличени.

Облякоха се мълчаливо и се промъкнаха през тъмния коридор към кухнята.

— Разбрах, че организират ново издирване в гората утре — каза Карън. — Ще ходиш ли с тях?

Пол взе една чаша и я напълни.

— Предполагам — каза и се загледа в отражението си на прозореца.

Отпи от чашата и изля останалата вода. Изплакна чашата и я остави на мивката. Избърса устата си с кърпата на зелено-бели квадрати, сгъна я пак на дъбовия шкаф.

Откъм пералното помещение се чу как някой отваря вратата на гаража. След това я затвори. Нервите на Пол се опънаха. Почувства се виновен. Вратата на кухнята се отвори и Гарет Райт влезе.

— Пол? — изрече той. — Каква изненада!

Остави куфарчето си на масата и разкопча палтото си.

Карън зае мястото си до него като примерна съпруга. След това го дари с формална целувка. Двамата бяха симпатична двойка: руси, с тъмни очи и изваяни черти. Можеха да минат за брат и сестра.

— Отбих се да помоля Карън да остане малко в доброволния отряд утре — каза Пол. — Започваме пак да претърсваме.

— Да, разбрах за това. Не видях колата ти отпред.

— Дойдох пеш.

Гарет вдигна светлите си вежди:

— Вечерта е твърде студена за разходка.

— Исках да поизбистря главата си.

— Е, да. Напоследък доста неща се струпаха на главата ти. Как се справяш?

— Оправям се — отвърна Пол предпазливо. Не желаеше да показва гнева си. Винаги когато разговаряха с Гарет Райт, се чувстваше като буболечка под микроскоп. Сякаш беше някаква опитна мишка за психоанализа, сякаш Райт разговаряше с него нарочно, за да направи анализ на жестовете и тона му.

— Разбрах, че си проявил огромно старание в издирването — каза Гарет и съблече палтото си. Карън го взе от него и го окачи в гардероба на антрето.

— Това е волеви начин да понасяш нещата, макар да си наясно с печалния случай.

— Как е Хана?

— Държи се — сухо отвърна Пол.

— Не я видях по телевизията. Прочетох само статията във вестника миналата неделя. Съсипана е, сигурен съм.

Гарет поклати глава. Намръщен, той пъхна ръце в джобовете на тъмните си панталони.

— Загубата на дете е ужасяваща за родителите.

— Да. Знам това — процеди Пол.

Другият мъж се стресна, разбра, че е навлязъл в непозволена територия, и тъмните му очи се разшириха:

— Извинявай. Искам да кажа, ако вие двамата имате нужда от съвет, мога да препоръчам мой познат в Едина. Той се занимава с фамилна терапия.

— Имам други неща за вършене — заяви Пол.

— Пол, не се сърди, моля ти се. — Райт протегна ръка. — Исках само да бъда полезен.

— Ако е така, тогава ела в Залива на Райън утре сутрин. Такава помощ ни е нужна, не някакъв напудрен психолог от Едина. — Пол се обърна към Карън: — Ще се видим утре в центъра.

Тя кимна, без да откъсва очи от пода.

— Ще дойда.

Когато Пол си отиде, тя леко укори съпруга си:

— Не беше много състрадателен, Гарет.

— Ами?! Смятам, че съм твърде любезен, като имам предвид останалото.

Отиде до мивката и разгледа стъклената чаша. Взе акуратно сгънатата кърпа на зелено-бели квадрати, избърса чашата и сгъна пак кърпата.

— Би трябвало да внимаваш повече, когато подреждаш нещата си — отбеляза той и вдигна от пода другата кърпа.

Същата, с която започна вечерната й авантюра с Пол.

Която той беше изпуснал в пералното помещение.

Карън не каза нищо. Гарет остави кърпата и излезе.