Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (25)

Глава 24

„Записано в дневника

Ден осми

Сляпо и голо невежество. Издава скандални присъди.

Полицаите са глупаци. Стъпват върху гол охлюв и го наричат подлец, а отчаяният побягва слепешком, за да прегърне тяхното невежество. И лекарката не е по-добра. Само още една безпомощна жена. — Илюзията за власт изчезна. Ние сме кралете.“

 

Ден осми

3:17 часа, –28°С

Мъртвият Оли Суейн или Леели Сиуик лежеше свит на пода близо до задната стена на килията като люспа, лишена от живот. На сивия линолеум имаше локва кръв, тъмна и гъста като масло. Зловонието на насилствена смърт бе пресищащо и гъсто, неприятен парфюм, който нахлуваше в ноздрите и пропълзяваше в гърлото. Кръв и изпражнения. Острата миризма на повръщано от свидетеля, непривикнал с насилието.

Мегън също едва се сдържаше да не повърне. Беше чувствителна към миризми. Лицето на Мич бе безизразно. Каза си, че той сигурно е виждал и по-страшни неща. Бил е детектив в град, прочут с войните между наркотрафикантите и престъпленията по улиците. Беше видял сина си и жена си мъртви. Нима имаше нещо по-страшно от това?

— Хей! Искам да се махна оттук! — извика Буг Нютън. — Не искам да стоя до този мъртвец. Това е жестоко и необичайно.

Мич му хвърли заплашителен поглед.

— Млъквай!

Буг се сви в ъгъла на койката си. Започна нервно да се полюлява. С едната си ръка бе хванал коляното си, а с другата бе закрил лицето си.

Мич изгледа тялото на Оли.

Сляпо и голо невежество… сляпо и голо невежество… Сляпо… сляпо… сляпо…

— Какво ще правим? — попита Хардинг. Той бе останал извън килията, вкопчил се в решетките, лицето му бе посивяло.

— Обади се на съдебния лекар — заповяда Мич и излезе от килията. — Повикай фотограф. Ще процедираме като при престъпление.

— Но, шефе, никой не би…

— Просто го направи! — изрева той.

Хардинг залитна, спъна се, сетне се обърна и бързо се отдалечи. Мич влезе в килията на Буг Нютън.

— Какво се случи, Буг? — попита полицаят.

— Откъде бих могъл да зная? — възкликна затворникът. — Беше тъмно. Не видях нищо.

Мич вдигна вежди:

— Мъжът в килията до теб току-що се е самоубил, а ти не знаеш нищо? Сигурно спиш много дълбоко.

Мъжът нервно почеса четината на брадичката си, очите му бяха вперени в изключения телевизор. Лицето му бе пребледняло и лъскаво от пот.

— Може би е издал някакви звуци — предположи той. — Не знаех какво върши. Перверзният му педофил. Не ме интересуваше какво прави. Помислих си, че се върти на койката.

— Умирал е, Айнщайн! — избухна Мич и неочаквано се надвеси над Нютън като отмъстителен бог или като самия дявол. — Той беше единственият, до когото се бяхме добрали, а сега е мъртъв!

— Господи, грешката не е моя — изхленчи Буг, покри главата си с ръце и се сви като бито куче.

— Не, никога нищо не е нечия грешка — изръмжа Мич. Писнало ми е от подобни извинения!

Гневът го заслепи. Не направи опит да се контролира. Ритна койката на Буг силно, отново и отново.

— По дяволите, по дяволите!

— Мич! — извика Мегън и се втурна в килията. — Хайде, Мич — изрече тя, — успокой се. Трябва да свършим много неща.

Погледна към Буг, свит на кълбо на койката си. „Загуби, Холт. Загуби.“

Погледът му се насочи към килията на Оли, където той лежеше в локва кръв. Единственият им заподозрян. Можеше да ги отведе при Джош, но Пейджи бе провалила всичко. Можеше да направи сделка и да вземе Джош, или да залови съучастника му, но сега нямаше да има вече сделки. Всичко, което знаеше, бе изчезнало като дим.

Мич си каза, че това не би се случило преди, когато инстинктите му бяха остри като бръснач. През последните две години беше решил, че те повече няма да му трябват. Шефът не се нуждаеше от инстинкти, нуждаеше се от дипломация. В Дийр Лейк нищо не се случваше. Нищо.

Ослепителната флуоресцентна светлина блестеше над Оли Суейн и огряваше рожденото му петно и празната очна ябълка. Част от изкуственото му око лежеше в локва кръв близо до лявата му ръка — острите краища на кафявия ирис и черната зеница гледаха към тавана. Беше счупил стъкленото си око и беше използвал едно от парчетата, за да пререже вените на китките си. На стената бе написано с кръв: „Не съм аз.“

 

 

4:32 часа, –28°С

Съдебният лекар на окръг Парк бе оплешивяващ мъж с тяло с формата на круша и се казваше Стюарт Оглиторп. Беше и директор на погребално бюро „Оглиторп“. Беше около петдесетгодишен и носеше дебели очила с черни рогови рамки. Непрекъснато се мръщеше, сякаш не можеше да се отърве от миризмата на балсамиращия разтвор. Той прегледа набързо Оли. Докосваше тялото му с ръкавици и мърмореше за празната очна ябълка и за кръвта наоколо.

Всички знаеха, че единствената причина, поради която Стюарт Оглиторп работи като областен съдебен лекар, е за да има пръв достъп до труповете. Ако тялото вече бе в стаята му за балсамиране, скърбящото семейство нямаше да си прави труда да го мести. Хората купуваха ковчег и поръчваха погребална церемония. Тогава Стюарт поръчваше цветята от братовчед си Вилмър от оранжерията „Блуманг Бъд“.

Никой нямаше да поръча цветя за Оли Суейн, освен ако не се появеше някой далечен роднина от Вашингтон. В противен случай щеше да бъде погребан на държавни разноски. Никой нямаше да поръча кадилак или венци, нито церемония. Стюарт бе измъкнат от топлото легло, за да излезе на студа без никаква надежда за печалба. Това никак не го правеше щастлив.

— Е, самоубил се е. И глупакът може да го разбере.

— Да, но се нуждаем от твоя подпис за доклада, Стюарт — каза Мич. — И трябва да го транспортираме до Хенипин за аутопсия.

— Аутопсия! Защо? — замърмори Оглиторп. Ако откараха тялото в медицинския център в Хенипин, то щеше да попадне при братята Кувуейм от Татонка.

— Това е стандартна процедура, когато затворник се самоубие, господин Оглиторп — обади Мегън. — За да няма място за съмнение или размишления що се отнася за обстоятелствата около смъртта.

Оглиторп се намръщи.

— Коя е тази?

— Агент О’Мали от Бюрото за борба с престъпността.

В отговор той изсумтя.

— Сигурна съм, че сте очарован — измърмори тя. Обърна се към офицерите, които се канеха да преместят тялото на Оли в чувал и да го отнесат.

— Внимавайте с кръвта, момчета. Бил е в затвора пет години, може да е болен от СПИН.

— О, Боже — изпъшка Хардинг, — смятах, че нещата не могат да станат по-лоши.

Тя го изгледа иронично.

— Добре дошъл в клуба.

 

 

10:00 часа, –15°С

Стаята в старата пожарна, където се бяха настанили репортерите, бе претъпкана.

Несъмнено темата бе изчезналите и отвлечените деца. Мегън обаче смяташе, че журналистите се опитват да внушават, че престъпленията от този вид се увеличават и приемат епидемичен характер. Според статистиката от Националния център за изчезнали и малтретирани деца броят на отвлечените деца оставаше изненадващо постоянен всяка година и не беше достигнал размерите на епидемия. Много повече деца бяха убивани с пистолети всяка седмица.

Тя наблюдаваше хората с камерите и звукооператорите, които търсеха подходящо място, същото правеха и репортерите. Представителите на пресата от големите градове изтласкваха тези от местните вестници и таблоиди, те от своя страна изтласкваха назад хората от телевизията. Малкото празно пространство, което бе останало, бе заето от хората от доброволческия център. Забеляза госпожа Фавр. Почти скрити зад нея бяха професор Кристофър Прийст и Роб Филипс, директор на доброволческия център, който бе получил странично място заради инвалидната си количка.

В десет часа Мич пристъпи на подиума. Беше се изкъпал, избръснал и преоблякъл в тъмнокафяв костюм и консервативна бяла риза и вратовръзка.

— Приблизително към три часа сутринта Леели Олин Сиуик, така нареченият Оли Суейн, бе намерен в килията си в градския затвор мъртъв, след като си е нанесъл смъртоносни рани — заяви той като предисловие.

Чуха се възклицания. Камерите заработиха и репортерите започнаха да задават въпросите си така бързо, че скоростта им съперничеше със скоростта на вятъра отвън.

— Откъде знаете, че раните са нанесени от него?

— Не е ли бил наблюдаван?

— Какво оръжие е използвал?

— Оставил ли е някаква бележка, в която признава, че е отвлякъл детето?

— Казал ли е нещо за Джош?

— Вероятността за самоубийство не бе взета под внимание при господин Сиуик. Нямаше признаци, които биха ни подсказали, че е в опасност. Нямам право да разкривам подробности от самоубийството, но мога да кажа, че не е имал достъп до нещо, което може да се използва като оръжие. Тялото му бе пренесено в медицинския център на Хенипин за аутопсия. Убедени сме, че резултатите от аутопсията ще потвърдят нашите предположения и заключенията на съдебния лекар.

— Оставил ли е бележка, шефе? — провикна се репортер от 20/20.

Мич си помисли за двете думи, надраскани с кръв на стената.

— Не е оставил бележка, в която да обясни действията си. Не е оставял бележка за Джош.

— Установихте ли, че той го е отвлякъл?

— Все още чакаме резултатите от лабораторните изследвания.

— Кога ще бъдат готови?

Мич покани Мегън на подиума. Тя носеше черни панталони, поло и широко сако. Старинната игла с камея на ревера й бе единственото украшение. Младата жена изрече пред насъбралите се:

— Очаквам някои от тестовете от пикапа на господин Сиуик още днес.

— Какви видове тестове?

— Какво са открили? Кръв?

— Парченца от някаква материя?

— Предварително не мога да разкрия естеството на тестовете.

Пейджи Прайс, която по някакъв начин бе успяла да седне зад хората от „48 часа“, се изправи с бележник и молив в ръка, сякаш наистина щеше да си води бележки.

— Агент О’Мали — изрече студено, — можете ли да ни кажете как реагирахте, когато получихте съобщението за смъртта на Леели Сиуик?

Мегън потръпна от страх и здраво се хвана за катедрата.

— Не разбирам смисъла на този въпрос — отвърна тя и насочи вниманието си към журналиста от НБС „Найтли Нюз“.

— Агент О’Мали… — започна той.

— Вярвам, че вашият отговор ще е интересен за хората от Дийр Лейк — прекъсна го Пейджи. Вътрешно тя се усмихваше доволно. Бе привлякла вниманието на другите репортери — на хората от телевизията и на онези от сдруженията на шоупрограмите — хора, които можеха да подушат история, както акулите подушваха кръв във водата. „Как е разбрала нещо, което ние не знаем?“ Предвкусването бе като фин шоколад на езика й. Бог да благослови Ръс Стайгър.

— Истина ли е, че когато са се обадили за смъртта на Леели Сиуик, вие сте били в дома на господин Холт?

Хората зашумяха. Мегън ги възприемаше като кошер пчели. Пръстите й побеляха, а краката й се подкосиха. Не смееше да погледне към Мич или да помоли за подкрепа. Както винаги беше сама. Господи, ако Де Палма можеше да види всичко това…

Тя смело изгледа Пейджи. Пресметлива кучка! Госпожица Руса Амбиция неотклонно преследваше всяка информация, с която да се издигне над глутницата. Тази мисъл вбеси Мегън. Беше работила твърде усилено, за да остави Пейджи да разбие мечтите й.

— Госпожице Прайс — спокойно изрече тя, — не смятате ли, че направихте достатъчно, за да провалите разследването, без сега да се опитвате да отклонявате фокуса на тази пресконференция от случая и съдбата на Джош Киркууд към себе си?

— Не привличам вниманието върху себе си, агент О’Мали, а върху вас.

— Аз не възприемам нещата по този начин — предизвикателно отговори Мегън. — Смятам, че искате да привлечете вниманието върху себе си, като загатвате за някакви несъществуващи неуместни неща, в които само вие сте посветена. Може би смятате, че така ще получите по-добра работа в „Хард Копи“, но това няма значение за мен. — Отново насочи вниманието си към другите репортери. — Някой има ли уместни въпроси относно случая?

— Защо не отговаряте на въпроса ми, агент О’Мали? — настоя Пейджи. — От какво се страхувате?

С блестящи от гняв очи Мегън се обърна към противничката си.

— Страхувам се, че ще изгубя търпение, госпожице Прайс, защото въпросът ви е неуместен, а отговорът не ви засяга.

Съжали за думите си в мига, в който ги произнесе. Те само потвърждаваха вината й. Нямаше значение, че това наистина не бе тяхна работа. Беше дала достатъчно храна на пресата. Господи, какъв кошмар! Имаше чувството, че е стъпила върху плаващи пясъци и с всеки опит да се освободи, потъваше все повече. Сега нямаше начин да се измъкне. Не можеше да каже истината, а се съмняваше, че някой ще приеме измислената от нея история. „Говорехме за случая и просто заспахме. Наистина.“ Чувстваше се като ученичка, прибрала се у дома след определения час. Тази мисъл едва не я накара да се засмее, като си припомни думите на Мич от предишната нощ: „Хайде да го направим като в гимназията…“

Пейджи изписа на лицето си праведния израз на кръстоносец за правата по Първата поправка.

— В три часа сутринта, докато вашият главен заподозрян в отвличането на дете се самоубива, вие сте били в дома на шефа Холт на загасено осветление. Ако случаят не е от първостепенно значение за вас, обществото има право да научи това, агент О’Мали.

— Не, госпожице Прайс — възрази Мегън, гласът й трепереше от ярост. — Обществото има право да научи, че аз и всички полицаи работим по двадесет и четири часа, опитвайки се да открием Джош и да намерим някаква следа от изрода, който го е отвлякъл. Хората имат право да научат какво е правил Оли Суейн, преди да дойде тук. Трябва да знаят, че това, което се е случило с Джош, е изолиран случай на безсмислено насилие, а не първият признак на анархия. Те имат право да научат, че вие се опитвате да правите сензации. Нямат право да ме следят след осемнадесетчасов работен ден. Нямат правото да научат какъв сладолед обичам или какъв вид тампони употребявам. Ясна ли съм, госпожице Прайс? Или трябва да обсъдим въпроса как разбрахте за наблюдението над къщата на Оли Суейн? Вероятно вие с вашия патриотичен дух можете да разберете, че обществото има право да научи как вие и вашият екип попречихте на разследването и ни отнехте възможността да открием Джош Киркууд онази вечер.

Моментът бе отминал, Пейджи изпусна своя шанс. Долови как ревнивото възхищение на колегите се охлажда като нажежено желязо върху сняг. Усети очите на доброволците да се втренчват в гърба й, долови техния гняв и чувството им, че са измамени. Щеше да изгуби доверието им, което означаваше, че ще изгуби потенциални източници на информация. Дори още по-зле, можеше да изгуби при преговорите за нови договори. Тя седна, без да откъсва изпълнените си с омраза очи от Мегън О’Мали.

 

 

— Де Палма ще ме одере жива — промърмори Мегън. Крачеше покрай стара пожарна кола не заради ужасния студ в гаража, а поради шока, в който бе изпаднала.

Пресконференцията бе завършила, но неприятностите едва сега започваха. Кибритената клечка се бе доближила до фитила — а фитилът бе прикрепен към динамит, който щеше да я изхвърли от Дийр Лейк.

— По дяволите, знаех, че нещо подобно ще се случи! Знаех си!

— Мегън, нищо лошо не си сторила — обади се Мич. Той седеше на платформата на стар камион и замръзваше, но бе твърде изтощен, за да се вълнува от това. — Ти сама го каза там вътре. Изказа се много ясно.

Мегън се вгледа в него невярващо.

— Смяташ ли, че това ще промени нещата? Смяташ ли, че тази глутница чакали ще кажат: „О, да, тя е права, не е наша работа с кого спи.“ От небето ли си паднал?

— Опитвам се да кажа, че има по-важни неща, върху които да насочат вниманието си. Това се отнася и за теб.

— Какво, по дяволите, означава това? Смяташ, че държа на кариерата си повече отколкото на това да открием Джош?

Мич се изправи.

— Не чувам нищо относно факта, че основният заподозрян е мъртъв. Справи се много лесно. Но ако някой те засегне, се държиш така, сякаш е настъпил краят на света.

Мегън беше изумена. Наведе глава и потърка челото си.

— Предполагам, че трябваше да очаквам подобно нещо. Мъжът винаги си е мъж.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не разбираш нищо — сопна му се тя. — Когато това стигне до радиото, ще пострада репутацията ми и това ще се отрази на работата. Ако изобщо вече имам работа. В Бюрото имат нетърпимост към такива случай. — Представи си гневното лице на Де Палма. — Знаеш ли как съм стигнала до тази работа, Мич? — попита тя. — Като работих два пъти по-усилено и три пъти по-добре от всеки мъж в отдела. Борех се със зъби и нокти, защото вярвам в това, което вършим.

— За мен също няма по-важно нещо от това да открием Джош. Давам всичко от себе си, за да открием момчето и за да арестуваме престъпника. А сега има вероятност да бъда лишен от едно от най-добрите ми ченгета, защото наруших основното си правило да не спя с полицай. Глупаци — тихо изрече той. — Това си мислиш за нас, нали?

— Какво за нас? — остро запита Мегън. Би й се искало връзката им да е специална, но не вярваше, че това може да е истина. Искаше да смята, че той ще й подаде ръка, макар да не бе сигурна, че би му се доверила. Любовта не се раждаше толкова бързо. Никой не изпитваше любов към нея. Животът я бе научил на този урок много отдавна.

— „Нас“ не съществува — горчиво изрече тя. — Между нас имаше само секс. Ти не си ми давал никакви обещания. Мили Боже, ти дори не си направи труда да махнеш венчалната си халка, докато спиш с мен!

Мич моментално сведе поглед към златната халка на лявата си ръка, която носеше по навик. Носеше я, за да се самонакаже. За да се предпази от жените, които искаха нещо повече от секс. Действаше като магия?

Мегън стоеше пред него с изправени рамене, готова да поеме удара. Изглеждаше толкова силна, а всъщност беше много самотна. Беше му дала ясно да разбере, че се интересува единствено от работата си. Но въпреки гордо вдигнатата брадичка, в очите й забеляза обида. Беше я принудил да изостави правилата си, спа с нея, не й предложи нищо, а сега трябваше да плати цената.

„И какво те прави това, Холт? Крал на страхливците?“

Той въздъхна дълбоко:

— Мегън, с…

— Спести си извиненията. — Можеше да го разбере и по лицето му. — И двамата трябваше да проявим разум. — Тя си каза, че Мич не се опитва да я нарани. Просто ще бъде наказана за това, че се опита да има личен живот.

— Ти естествено няма за какво да се притесняваш. — Тя горчиво се усмихна. — Всички знаят какви са мъжете. В професионалния си живот съм свикнала на подобни рискове. Така че това не е нещо ново.

— Мегън…

Той протегна ръка да докосне лицето й. Тя рязко я отблъсна.

— Да те вземат дяволите, Мич Холт, да не си посмял да ме съжаляваш! — изрече през зъби. Не можеше да се защити от нежността. Отстъпи назад, стиснала зъби. — Аз съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си. По дяволите, правя го цял живот. Защо да се променям сега?

Мина покрай него с вирната брадичка. Чудеше се дали има някакъв шанс да си вземе шубата от залата за пресконференции, без да я забележат.

— Къде отиваш?

Мегън спря до вратата, но не се обърна. Не се нуждаеше от мъж в живота си. Не се нуждаеше от никого. Да бъде добро ченге — към това се бе стремила истински.

— Отивам на работа — каза, — докато все още я имам.