Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (22)

Глава 21

Ден шести

9:00 часа, –33°С

Домът на Арлън и Рамона Найдерхаусер миришеше силно на нафталин. От прозореца на спалнята Мич наблюдаваше през бинокъла си мрачния коптор на Оли. В къщата на Оскар Руд светеше и се виждаха старите коли, паркирани в двора му.

Мегън стоеше до прозореца и надничаше зад пердето. И двамата бяха с връхните си дрехи, тъй като Найдерхаусерови бяха намалили отоплението до минимум. Навън температурата постепенно спадаше, очакваха се рекордно ниски температури. Във въздуха бяха започнали да се оформят кристали, създавайки феномен, наречен „снежна мъгла“ — странна прозрачна мъгла надвиснала над земята като специален ефект от филм на ужасите.

Въпреки студа Стайгър бе настоял да остане на улицата в цивилна кола. Хората от Бюрото за борба с престъпността, от полицията и от отдела на шерифа бяха разположени на стратегически места из града, така че да не изпускат от очи Оли. Лаборатория беше в старата пожарна.

— Господи, мразя това време — възкликна тихо Мегън.

— Знаеш ли, че на Северния полюс тази вечер ще бъде по-топло оттук?

— Искаш да се преместиш на Северния полюс ли?

— Искам да се преместя на Каймановите острови.

— Музиката там ще те накара да се самоубиеш за един месец.

— Поне ще умра на топло.

Мич стисна бинокъла с лявата ръка, а с дясната бръкна в джоба на якето си, за да я стопли.

— Знаеш ли, че Оли има пет компютъра?

— Той ми каза, че били изхвърлени от компании като ненужни след ъпгрейдване. Началникът на Уала Уала ми каза, че тестът за интелигентност на Оли е показал много добър резултат. Той винаги изучава нещо.

— Малки момченца например.

— Да, но офицерът, при когото трябва да се явява всяка седмица, изглеждаше изненадан, когато му обясних в какво го подозираме. Не вярваше, че Оли е способен да направи такова нещо.

Мегън пусна пердето и изгледа Мич.

— Той е бил зад решетките за насилствен секс с дете и това, ако не е насилие?

— Насилието може да се обуздае, извращението има различни степени.

— Да, добре, прочетох досието му. Струва ми се, че той притежава класически признаци на ескалация — надничане през прозорците, после да се показва, сетне галене и накрая изнасилване. Какво казват момчетата във Вашингтон за освобождаването му от затвора?

Мич сви рамене:

— Оли не е първият, който е нарушил закона.

Мегън погледна часовника си. Девет часа. Оли сигурно щеше да е на пързалката до единадесет, но те трябваше да са на поста си за всеки случай. Тя огледа малката спалня: бяха захвърлили радиопредавателите си върху бялата кадифена покривка на леглото. Навън имаше полицаи с пистолети и бинокли, насочени към къщата на Оли. Ако това не бе най-вълнуващият момент, който стаята бе преживяла, то Арлън и Рамона бяха най-забавната двойка на света.

Клетъчният телефон на Мич иззвъня. Той остави бинокъла и включи телефона.

— Холт.

— Татко?

— Джеси? Скъпа, защо не спиш?

Чу се подсмъркване.

— Искаш ли да дойдеш и да ме вземеш?

Сърцето на Мич силно заби. Джеси. Беше забравил за нея.

— Съжалявам, скъпа — прошепна той. — Не, тази вечер няма да мога. Ще трябва да останеш при дядо и баба. Наистина много е важно тази вечер да съм на работа.

— Винаги казваш така! — изплака Джеси. — Не те харесвам, когато си ченге!

— Моля те, не говори така, скъпа. — Дали това извинение не прозвуча жалко в ушите на Мегън, както му се стори на него? Не желаеше да разочарова Джеси. Неприятно му бе, когато тя негодуваше срещу работата му, защото това събуждаше спомени за Алисън и споровете, които имаха, молбите й, за които той беше глух. Вината застана като буца в гърлото му.

— Обещавам, скоро ще прекараме цяла вечер заедно. Но сега случаят е много важен. Опитвам се да намеря Джош, така че да се върне при родителите си. Нали знаеш, той не ги е виждал почти цяла седмица.

— Трябва да му е мъчно за тях — след известно мълчание изрече Джес. — Сигурно е много тъжен. Ти също ми липсваш, татко.

— Ти също ми липсваш, бебче — прошепна той.

Обади се Джой, гласът й бе като остър бръснач:

— Извинявай, че те безпокоя, Мич. Джеси бе много разстроена и не успяхме да я накараме да заспи. Казах й, че не бива да разчита на теб…

— Виж, Джой. — Мич се опитваше да потисне гнева си. — Линията трябва да е свободна в случай, че възникне нещо. Съжалявам, но забравих да се обадя. Надявам се, че Джеси може да остане тази вечер при вас. Ще поговорим по-късно за това, дали тя може да разчита на мене или не.

Той прекъсна връзката. Представи си я как крачи напред-назад пред изрисувания прозорец и повтаря: „Чудя се къде ли се бави татко ти… Странно, още не се е обадил…“, докато не разстрои Джеси напълно. Защо, по дяволите, дойде тук, след като Алисън и Кайл бяха убити?

За да се накаже, че е жив.

Мегън мълчаливо го наблюдаваше. Това бе негов проблем, но тя не можеше просто така да пренебрегне болката му.

— Баща ми работеше втора смяна, така че никога не беше с мен — каза тя. — Нито веднъж не ми е казвал, че му липсвам.

Мич вдигна глава и я погледна. Лунната светлина се процеждаше през дантелените пердета и осветяваше лицето й. Уязвимостта, която обикновено прикриваше с гордостта си, бе най-интимното нещо, което му бе дала досега.

— А Джеси е щастлива, че има такъв баща — прошепна тя.

По радиотелефона се чу гласът на Нога:

— Шефе! Излиза от страничната врата и се насочва към теб пеша. Край.

Мич грабна радиопредавателя.

— Роджър, Ноджи. Всички екипи — той се движи пеша към дома си. Бъдете готови.

Мегън се загледа през прозореца. Беше невъзможно да види пътеката, която Оли бе направил между ледената пързалка и неговия дом — гараж, но трябваше да заобиколи постройката, за да влезе вътре. Взираше се в ъгъла на малката постройка, докато очите й не започнаха да парят, а гърдите да я болят от сдържане на дъха. Накрая Оли Суейн се появи с пакет, който висеше на въженце. Затърси ключовете си, изпуснати на пътеката и се наведе да ги вдигне. Когато се изправи, на улицата се появи микробусът на ТВ7.

— Не! — изкрещя Мегън.

— По дяволите! — Мич обърна стола, грабна радиотелефона и се втурна към стълбите.

Изскочиха навън в студената нощ. Мич тичаше напред, радиотелефонът бе пред лицето му.

— Измамени сме! — извика той в телефона. — И този кучи син, който е съобщил на журналистите да дойдат, по-добре да се гръмне, преди да съм го пипнал!

Оли стоеше като замръзнал, ужасен. Пакетът падна в краката му. Страничната врата на микробуса на ТВ7 се отвори като корема на Троянския кон и оттам изскочиха няколко души. Един мъж носеше видеокамера на рамото си. Друг беше понесъл ярък прожектор на стойка. Водеше ги жена, която бе виждал по новините и на ледената пързалка миналата седмица. Тя вероятно беше красива, помисли си той, но в момента му се струваше излязла от кошмарите му.

„Те ще те открият, Леели. Мислеше си, че ще се скриеш, но те ще те открият. Ти си толкова глупав, Леели.“

Студена пот обля тялото му.

Жената насочи микрофона към него. Светлината го ослепяваше. Въпросите валяха като куршуми.

— Господин Суейн, можете ли да коментирате отвличането на Джош Киркууд? Истина ли е, че сте били осъден за изнасилване на дете във Вашингтон? Сътрудничите ли на полицията по разследването? Шефът на полицията знае ли за престъпленията ви?

„Те знаят. Те знаят“ — повтаряше гласът в главата му все по-силно и по-силно, докато не започна да крещи. Той реши, че черепът му ще се пръсне.

Мич Холт пристигна и блъсна оператора, който падна на земята. Камерата се удари в стената на къщата и падна в снега.

 

 

Оли усети издайническа топлина, която се разля в крачолите му, замръзвайки почти веднага на плата. Той се обърна и инстинктивно хукна да бяга. Краката му затъваха в снега, корени се заплитаха в ботушите му като пръсти, протягащи се от ада. Студеният въздух режеше дробовете му, всеки дъх бе като хиляди ножове, забиващи се в него. Размахваше ръце, сякаш се бореше да изплува. Светът изглеждаше така, сякаш трепти около него, неясни очертания от звезди, небе, сняг и оголени дървета. Не чуваше нищо друго, освен гласовете в ума си и ударите на сърцето си.

„Те знаят. Те знаят. Те знаят.“

Тогава нещо го удари силно по гърба, той извика и падна.

Мич повали Оли и опря коляно в гърба му. Дръпна белезниците от колана си и щракна едната на дясната му китка.

— Леели Олин Сиуик — изрече задъхано. — Ти си арестуван. Имаш право да не говориш. Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Имаш право на адвокат. Ако не можеш да си го позволиш, ще ти назначат служебен. — Изви лявата му ръка зад гърба с такава сила, че Оли извика от болка, и щракна другата белезница. — Разбра ли какво ти казах?

Мич се изправи и дръпна Оли нагоре.

— Не съм аз — захленчи той. Сълзите се стичаха по лицето му. Устната му кървеше. — Не съм сторил нищо.

Полицаят го извъртя към себе си и се наведе към грозното му лице.

— Направил си доста неща, Оли, но за Бога, ако си сторил нещо на Джош Киркууд, ще пожелаеш никога да не си се раждал.

Оли наведе глава и зарида. Зад къщата му се събра тълпа, а на празното пространство при паркинга бе пълно с полицаи и хора от телевизията. Те знаеха. Щяха да научат всичко за него. Бяха научили за миналото му и щяха да провалят бъдещето му.

„Ще пожелаеш никога да не си се раждал, Леели.“

Това, което никой от тях не подозираше, бе, че той наистина не искаше да живее. Съжаляваше за всеки ден от живота си.

 

 

Стайгър спря колата си. Наоколо се бяха струпали ченгета и хората от екипа на ТВ7. Той паркира на алеята покрай къщата на Оли и за малко да закачи броните на два стари сааба на Оскар Руд. Шерифът излезе от колата и започна да крещи заповеди.

— Вкарайте го в колата! Ще го откарам в града. — Хвърли строг поглед към събралите се, без да подозира, че видеокамерите не работят в момента.

— Отдръпнете се. Това е работа на полицията.

Пейджи пристъпи напред с микрофон в ръка. Ако успееха да направят звуков запис и няколко снимки, можеха да твърдят, че са имали технически затруднения с камерата. Вече бе събрала материала, който й трябваше.

— Шерифе, смятате ли, че това е човекът, който е отвлякъл Джош Киркууд?

— Ще разпитаме господин Суейн и ще се свържем с колегите си във Вашингтон. Това е всичко, което мога да кажа засега.

— Какво ви накара да арестувате този заподозрян?

Той я изгледа презрително. Косата му блестеше като намазана с олио на лунната светлина.

— Добрата стара полицейска практика.

Мич дръпна Оли към колата и го предаде на Нога.

— Качи го в твоята кола.

Той изгледа арестувания и сетне отново спря погледа си върху Мич.

— Но, шефе…

— Качи го в проклетата кола и го откарай в участъка — заповяда Мич. — Ако Стайгър започне да ти опява, тегли му куршума.

Нога вдигна вежди.

— Да, сър.

— Ще те последвам — каза Мегън на патрулиращия полицай. Тя хвана Мич за ръката. — Много добре се справи, шефе.

— Така ли? — измърмори той, хвърляйки поглед към Пейджи от другата страна на колата. — Е, още не си видяла нищо.

Мегън се въздържа от коментар и се обърна с гръб към Нога. Полицаят сложи голямата си ръка върху тила на Оли, и го поведе покрай колата на Стайгър към улицата, където полицейски коли бяха паркирани безразборно със запалени фарове. Щом забеляза Нога и Оли, шерифът заряза Пейджи и се втурна след арестувания.

— Хей, Нога! Натовари го в тази кола!

— Всичко е наред, шерифе — извика той. — Ние ще го вземем. Благодаря.

Съседите надничаха през прозорците си. Оскар Руд излезе навън със смъкнати тиранти и пантофи на бос крак.

— Хей! — извика той на Стайгър. — Разкарай колата си от поляната ми. — И внимавай, когато минаваш на задна покрай саабовете!

Мич се насочи към Пейджи. Тя държеше микрофона пред себе си като кръст, който да я пази от вампири.

— Шефе Холт, можете ли да направите изявление?

Той грабна микрофона от ръката й, запрати го в снега и отвори ципа на якето й.

— Това ли е всичко, госпожице Прайс? — изръмжа той. — Нямате ли микрофон, прикрепен към сутиена?

— Не-е — запъна се тя.

Той я изгледа свирепо. Операторът се опита да й се притече на помощ.

— Хей, приятелю, това е скъпа техника. Ще извадиш късмет, ако телевизията не заведе дело срещу теб.

Мич се извърна към него. Гласът му бе зловещо тих.

— Ще съм късметлия ли? — Приближи се до оператора. — Нека ти кажа нещо, приятелю. Не ми пука за проклетата ти камера. Ти и ледената кралица пречите на полицейско разследване. Това е нарушение на закона. И ако Джош Киркууд умре, защото провалихте акцията ни, ще ви подведа под отговорност за убийство.

Той се обърна отново към репортерката:

— Какво би казала за това, Пейджи? — Махна с ръка към нея и извика като конферансие. — На живо от поправителния дом за жени в Шакопии — за вас ще покажем Пейджи Прайс!

Тя се тресеше от яд и страх. Мразеше го за това, че я плашеше и че я караше да се чувства отговорна.

— Просто си върша работата — защити се тя. — Не съм накарала Леели Сиуик да върши престъпления. Не съм отвлякла Джош Киркууд и не съм отговорна за нищо, което се е случило с него.

Мич поклати глава с отвращение. Дробовете го боляха от ледения въздух. Ръцете му бяха замръзнали, но не се опита да извади ръкавиците си от джобовете на якето. Беше вцепенен и зашеметен от провала на операцията. Оли можеше да ги отведе при Джош. Жената пред него беше провалила тази възможност и дори не осъзнаваше вината си.

— Не разбираш, нали, Пейджи? — прошепна той. — Не става дума за теб. Ти си никоя. Твоята работа, твоят рейтинг, твоята телевизия — не означават нищо за мен. Става дума за момче, което би трябвало да е у дома и да слуша приказка за лека нощ. Става дума за майка, чието дете е откъснато от нея, и баща, който е загубил сина си. Това е истинският живот… или истинската смърт благодарение на теб.

Той се обърна и тръгна към бяло-зелената полицейска кола, която го чакаше със запален мотор. За първи път от доста дълго време Пейджи изпитваше угризения. За нея съвестта бе нежелан товар. Макар да знаеше, че някои от колегите й спокойно си го носят, тя смяташе, че издигането й на върха ще е по-лесно без него. Сега…

Тя рязко се обърна към Гарсия:

— Успя ли да уловиш всичко това?

Операторът извади миниатюрен диктофон от джоба на якето си.

Пейджи погледна към часовника си.

— Да тръгваме. Ако побързам, ще успея да подготвя репортажа за новините в десет.

 

 

10:27 часа, –30°С

— Господин Сиуик, желаете ли на разпита да присъства адвокат?

Оли подскочи, когато чу името си, сякаш някаква ръка от миналото се протегна към него, за да го удари. Гласът в главата му пищеше: „Леели! Леели! Леели!“ Той не вдигна поглед към жената — ченге, която седеше срещу него. Усещаше погледа й, който го изгаряше. Усещаше го като че някой заливаше кожата му с киселина.

— Господин Сиуик? Осъзнавате ли какво ви питам?

— Не бях аз — измънка той.

Погледът му се замъгли, докато се взираше в ръцете си на масата. Подръпна ръбовете на срязаните си ръкавици, за да прикрие спомена от престоя му в Уала Уала. Не можеше да забрави рокера, който го бе притиснал с тялото си, докато мъж, наречен Нийдлес, с игла татуираше букви по пръстите му. Още си спомняше смеховете им, докато ги умоляваше да престанат. Татуировката бе най-малкото от това, което му бяха сторили по време на петте години в затвора. Нито веднъж на молбите му не бе отвърнато с милост, а само със садизъм.

— … има заповед за арестуването ви по нарушаване на заповедта за неотклонение…

Можеха да го върнат обратно в затвора. Мисълта предизвика агония, която премина през тялото му като стрела.

— Знаем какво сте сторили с момчето във Вашингтон, Оли — каза Мич Холт. Той крачеше напред-назад зад жената с ръце на кръста. — Това, което искаме да узнаем, е какво си направил с Джош Киркууд.

— Нищо.

— Хайде, Оли, не ни разигравай. Имаш досие, имал си възможност и имаш пикап…

— Не бях аз! — изкрещя Оли, вдигайки поглед към Мич Холт.

Полицаите никога не му вярваха. Винаги гледаха на него като на измет. Като на кучешко лайно. Грозна буболечка, сплескана и сълзяща. На лицето на Мич също бяха изписани неверие и отвращение, каквито бе виждал толкова много пъти. Въпреки че бе срещал този поглед много пъти в мизерния си живот, той все още изпитваше мъка.

Никога не бе искал да нарани някого.

Устните му се изкривиха и странен вой излезе от гърлото му, докато стискаше зъби срещу силното си желание да заплаче. Притисна главата си с ръце, сетне ги прокара по разрешената си коса, надолу по петното на лицето и изкуственото око. Имаше усещането, че тялото му се задушава в топлите зимни дрехи. Панталоните му лепнеха там, където се бе подмокрил. Миризмата на урина изгаряше ноздрите му.

— Имаш ли съучастник?

— Джош добре ли е?

— Ако ни сътрудничиш, ще облекчиш положението си.

— Той в безопасност ли е?

— Насилвал ли си го?

— Жив ли е?

Въпросите идваха в безпощадна стрелба. А в промеждутъците глас пищеше в главата му: „Отговори ми, Леели! Отговори ми, Леели! Отговори ми!“

— Престанете! — изкрещя той, затискайки ушите си с ръце. — Престанете! Престанете!

Мич удари с юмрук по масата и се наведе напред.

— Смяташ, че сега ти е трудно, Оли? Искаш да спрем да ти задаваме въпроси? Как мислиш, че се чувстват родителите на Джош? Не са виждали сина си от седмица. Не знаят дали е жив или мъртъв. Можеш ли да си представиш колко ги боли и колко силно желаят всичко това да свърши?

Оли не отвърна. Гледаше надолу, главата и раменете му се тресяха. Мич потисна желанието си да го хване за врата и да го разтърси.

— Господин Сиуик — изрече Мегън с глас, полиран като мрамор, — осъзнавате ли факта, че дори докато говорим, екип от криминалисти претърсват къщата и пикапа ви.

— Ще те обвиним за това отвличане, Оли — заяви Мич. — И ако не намерим Джош жив — ще те осъдят за убийство. Повече никога няма да видиш дневна светлина.

— Можеш да си помогнеш сам, ако ни съдействаш.

Оли сложи ръце на главата си.

— Не съм го наранил.

На вратата се почука и Дейв Ларкин показа глава. Сега не се усмихваше лъчезарно както обикновено.

— Агент О’Мали?

Официалното му държание бе също толкова алармиращо като учтивия му вид. Мегън излезе в тесния коридор, осветен от сурова луминесцентна светлина. Телефони звъняха настойчиво в чакалнята, наоколо цареше хаос въпреки късния час. Пейджи Прайс може би се бе отказала от съревнованието, но всички останали искаха да научат нещо преди новините в десет часа.

— Каза ли нещо? — запита Ларкин.

— Не. Какво стана в къщата му?

— Господи, няма да повярваш колко неща е натрупал там. Трябва да има над хиляда книги й пет-шест компютъра…

— Има ли лазерен принтер?

— Не, само матричен. Но се натъкнахме на нещо друго, което съм сигурен, че ще искаш да видиш веднага.

Той бръкна в джоба си и извади найлоново пликче със снимки. Кръвта на Мегън се оттегли от лицето й, докато вадеше снимките и ги разглеждаше една по една. Нямаше начин да се разбере къде и кога са правени. Не можеше да идентифицира нито един от тях — всички бяха момчета в различни етапи на събличане.

Ръцете й трепереха, докато прибираше доказателствата обратно в плика.

— Бяха поставени в кафяв плик под матрака му — обясни Ларкин. — Покажи му ги и виж какво обяснение ще ти даде.

Мегън кимна и се обърна към вратата.

— Хей, ирландке?

Тя погледна през рамо.

— Прикови го.

Оли все още държеше главата си с ръце, когато тя влезе в стаята за разпити. Мич вдигна въпросителен поглед към нея. Тя хвърли плика със снимките на масата.

Оли погледна към тях през пръстите си и усети как стомахът му се свива.

— Какво, по дяволите, ще кажеш, сега, господин Сиуик?

Оли стисна очи и прошепна:

— Искам адвокат.

 

 

Стайгър бе заел едно от предните места при разпита. Бедата бе там, че искаше да бъде вътре в стаята, а не да седи от другата страна на двупосочното огледало. Холт и О’Мали го бяха изключили от разпита. Това не бе негов случай. Не беше негов арест. Всичко беше наред, когато миналата седмица обикаляше в снега, замръзнал като куче, но не го искаха в стаята за разпити.

Холт, незаменимият детектив от Маями, щеше да получи от славата — онова, което успееше да изкопчи от онази дребна кучка от Бюрото. Първата агентка жена. Голяма работа. Бюрото я използваше пред журналистите в отговор на надигналите се призиви за равноправие на жените. Холт се държеше с нея така, сякаш тя бе истинско ченге, но вероятно я чукаше след работно време. Стайгър се усмихна, като си помисли какъв шум би се вдигнал, ако подобна новина стигне до журналистите.

Той погледна часовника си и въздъхна. Дванадесет и петнадесет. Разпитът беше безполезен. Суейн или Сиуик, или каквото и да беше името на онзи грозник, не искаше да каже нищо без адвокат. Кен Карей, общественият защитник, го бе посъветвал да си държи устата затворена. Накрая Холт вдигна ръце и реши да прекрати разпита. Оли щеше да бъде обвинен за притежание на детски порнографски снимки, в подозрение за отвличане и за нарушение на мярката за неотклонение. Нога бе повикан да отведе Оли в килията. Стаята се изпразни, загасиха лампите и шоуто приключи.

Стайгър се изправи и се протегна, светвайки лампите в своя театър. Чудеше се дали навън са останали още репортери в очакване на някое от действащите лица.

Вратата се отвори и Холт влезе в стаята.

— Смятах, че ще се пречупи — каза Стайгър. — Реших, че снимките ще помогнат. Наистина ли заслужават внимание? Не успях да ги видя оттук. Само с голи деца ли бяха, или имаше и секс?

Мич присви очи.

— Да, могат да се окажат доста интересни за Пейджи, нали? Какво ти даде тя, за да ни натопиш, Ръс?

— Не зная за какво говориш. — Шерифът взе якето си.

— Леели Олин Сиуик — изрече внимателно Мич. — Само трима знаеха истинското му име. Само един от нас го е казал на Пейджи Прайс.

— Е, не бях аз.

— Ще ме погледнеш ли в очите, докато го казваш?

— Да не се опитваш да кажеш, че съм лъжец? — Шерифът не изчака отговора. — Не съм длъжен да те слушам — сопна се той и тръгна към вратата.

Мич го хвана за рамото.

— Ти беше против наблюдението, така че си повикал Пейджи и си й казал всичко. — Поклати глава отвратен. — Господи, ти си по-лош от нея! Ти си дал клетва да спазваш закона, не да го нарушаваш. От теб се очаква да пазиш и защитаваш хората на тази страна, а не да ги продаваш на онзи, който даде повече. — Гневът му се засили и пулсираше във вените му. Удари Стайгър в гърдите. — Ти изложи на опасност разследването. Ти предаде Джош…

Стайгър се изсмя.

— Да не би да вярваш, че е жив? Детето е мъртво и…

„Детето е мъртво.“

Мич отново видя супермаркета, телата, кръвта, бейзболните карти в отпусната ръка на сина си. Чу гласовете на хората от „Бърза помощ“:

„Хей, Естефан, да ги сложим в чувалите и да ги откараме.“

„Защо да бързаме? Детето е мъртво.“

За миг стените се разклатиха. Гневът му се възпламени ослепителен, необуздан, изгарящ. Пред очите му се спусна мъгла и Мич блъсна Стайгър. Стайгър остана без дъх и се блъсна в стената.

— Името му е Кайл! — извика Мич в лицето на шерифа. „Кайл… ох, мили Боже…“

Изпита слабост, сякаш осъзнаването го удари физически и го ослепи. Стайгър се бе втренчил в него.

— Джош — тихо изрече Мич. — Името му е Джош, а ти по-добре вярвай, че е още жив, защото това е единствената ни надежда.