Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (21)

Глава 20

Ден шести

7:00 часа, –28°С

Сутринта в понеделник температурата падна до минус двадесет и пет градуса. Духаше леден вятър. Студът потискаше Мегън. Беше останала в леглото си в „Шератон“, тъй като се опасяваше от срещата си с Де Палма. Слушаше радио, по което дисководещите с удоволствие съобщаваха на гражданите на Туин Сити, че могат да замръзнат за по-малко от шест секунди.

Всичко се бе объркало. Предварителните резултати от работата върху записа на телефонния разговор бяха неубедителни. Нямаше добри отпечатъци по тетрадката. Вечерята с Джейн Милард, агентката, която работеше по профила на престъпника, не бе дала очаквания от Мегън резултат.

Тя лежеше и се взираше в отражението си в огледалото над тоалетката. Размишляваше върху това, че някои хора я възприемаха като героиня, а други — като досадница. Чувстваше се странно отдалечена от действителността, сякаш Мегън О’Мали, която хората виждаха, не бе нищо повече от холограма. Не желаеше да бъде шампион или демон. Искаше да върши работата си. Държеше да открие Джош.

Замаяна от умората и напрежението, тя с усилие стана от леглото и си взе душ. Облече се за срещата си с Де Палма с единствените дрехи, които бе взела — тесни черни джинси и черно поло, което подчертаваше бледността й и тъмните кръгове под очите. Помисли си, че прилича на зомби.

Каза си колко хубаво би било да я назначат във ФБР в Тампа. Флорида блещукаше в ума й като далечен мираж, който бе изтрит в мига, в който излезе навън и леденият вятър я прониза. Над дванадесет коли на паркинга бяха с отворени капаци — символ на капитулация, в очакване пътната помощ да дойде и да зареди акумулаторите им. Две минути по-късно Мегън затръшна капака на лумината и се върна в хотела, мърморейки:

— Мразя зимата.

 

 

9:00 часа, –28°С

Де Палма крачеше зад бюрото си. Изглеждаше като Никсън, вживял се в ролята на Ед Съливан.

— Никога не е имало толкова обаждания от пресата — поклати глава той.

— Любопитни са — изтъкна Мегън. Беше застанала от другата страна на бюрото. Той не й беше предложил да седне. Лош признак. — Преструват се, че съм голяма работа. Би трябвало да се съсредоточат върху Джош, а не върху мен.

— Привлякла си вниманието, като си разпитвала бащата пред тях.

— Зададох му няколко въпроса. Той загуби самообладание, това е всичко…

Де Палма я изгледа недоверчиво.

— Това ли е всичко? Мегън, човекът е изгубил сина си…

— Той умишлено укри информация от мен! Мъжът крие нещо. Какво очакваш да направя — да се държа като дама и да премълча или да действам като ченге, което си върши работата?

— Не би трябвало да правиш така, когато репортерите са наблизо. По дяволите, много добре го знаеш!

Мегън стисна устни. Нямаше смисъл да го усуква. Беше се провалила с Пол Киркууд.

Искаше й се да си мисли, че той се е провалил с нея, но нещата в живота невинаги бяха такива, каквито ги желаеш. „Не вярвай на глупости и не се извинявай.“ Беше се оставила темпераментът й да я подведе. Добрият агент не постъпваше така.

— Да, сър — прошепна тя.

Де Палма въздъхна и се отпусна в креслото си.

— Независимо дали ти харесва или не, в дадения случай те следим през лупа, агент О’Мали. Внимавай къде стъпваш и внимавай какво говориш. Ти си добро ченге, но не си много тактична.

— Да, сър.

— И за Бога, не повдигай въпроса за сексуалния тормоз от миналата есен. Завеждащият отдела едва не получи сърдечен удар…

— Не е честно — възрази Мегън. — Не съм повдигала този въпрос. Това няма нищо общо с мен. Хенри Форстър раздуха работата сам…

Де Палма махна с ръка.

— Няма значение. Ако не сдържаш темперамента си, няма да имам друг избор — ще те изхвърля.

Той сложи очилата си и се загледа в купчината листа, подредени пред него. Мегън си пое дъх и реши да помоли да я освободи, но той вдигна поглед към нея. Изразът на лицето му се бе смекчил.

— Разполагаш ли с някаква следа?

— Почти нищо.

Тъмните му очи се спряха върху снимката на синовете му.

— Намери доказателства. Заеми се здравата с този случай, Мегън.

 

 

11:13 часа, –30°С

Ултиматумът на Де Палма тежеше на Мегън. Тя влезе през страничната врата в центъра на Бюрото. Репортерите дебнеха за информация по случай телефонното обаждане, но тя нямаше какво да им каже. След проведения разговор й се искаше да стане невидима за хората от медиите, но знаеше, че единственият успешно изчезнал в момента бе Джош Киркууд, и тя трябваше да положи усилия да го накара да се появи отново.

Миризмата на ароматизатор и застоял цигарен дим я удари като невидима стена, когато влезе в кабинета си. Трябваше да купи въздушен филтър.

Лампичката на телефонния секретар светеше. Тя натисна бутона и смъкна шала от главата си. Пейджи Прайс искаше интервю с нея.

— Когато прасетата започнат да летят — измърмори Мегън.

Хенри Форстър искаше да коментират телефонния разговор.

— Да, ще направя коментар, късоглед плъх — изръмжа тя, докато събличаше шубата си.

— Агент О’Мали, на телефона е Стюарт Филдинг от НСИС. Моля, обадете ми се веднага. Постигнахме известен успех с пръстовите отпечатъци.

„Отпечатъците на Оли Суейн.“

— Господи — прошепна тя, сърцето й лудо биеше.

Закачи шубата си, седна на счупения стол и грабна телефонната слушалка. Трепереше, докато набираше номера на главната квартира на ФБР във Вашингтон. Стюарт Филдинг лично й се обади.

— Съжалявам, че ни отне толкова време, но не можехме да съпоставим името с отпечатъците във вашия географски район. Трябваше да разширим параметрите на издирване няколко пъти. Накрая открихме нещо в щата Вашингтон. Готова ли си?

— Хайде, изплюй камъчето.

— Според АФИС и база данните на криминалната история твоят човек е Леели Олин Сиуик. Роден на 31 октомври 1956. Осъден е бил на десет години затвор, от които е излежал пет в щатския затвор в Уала Уала, и е бил пуснат на свобода под наблюдение на рождения му ден през 1989.

— За какво е бил осъден? — Мегън затаи дъх.

— Бил е осъден за два случая за малтретиране на деца. Ще ти изпратя по факса досието му.

Мегън благодари набързо на Филдинг и затвори. Очите й горяха, докато гледаше в бележката, която бе написала.

„Оли Суейн: — Леели Олин Сиуик.

5–10 — Уала Уала.

Малтретиране на дете.

 

Оли Суейн имаше светъл пикап.

Оли Суейн имаше достъп до Джош.

Оли Суейн е осъден педофил.“

— Хванах те, копеле мръсно.

След като получи факса, тя изскочи от кабинета и хукна по коридора, блъскайки офицери и секретарки, както и граждани, които идваха по незнайни за нея причини. Главите им се извръщаха след нея. Тя профуча през приемната на полицията и се отправи към кабинета на Мич. Натали се извърна от шкафа с архива явно оскърбена, че някой е имал безразсъдството да се намеси в нейната крепост.

— Трябва да се видя с шефа.

— Той е с шерифа…

Мегън нахлу в кабинета с блеснали очи, страните й бяха зачервени. Без дори да погледне към Ръс Стайгър, тя приближило Мич и хвърли факса с данните на Оли върху бюрото му.

— Твоят безвреден господин Суейн е осъждан педофил от щата Вашингтон.

Той се втренчи в нея изумен, стомахът му се сви от страх.

— Леели Олин Сиуик, т.е. Лони О. Суейн — Оли Суейн, е бил осъден да излежи присъда през 1984 година за насилствен секс с деветгодишно момче.

— Господи, не!

Мич седеше неподвижен на стола си. Нямаше начин да знае, че Оли Суейн не е просто един странен мъж, който работи на ледената пързалка. И въпреки това се чувстваше отговорен. Това беше неговият град. Негова работа бе да предпазва хората от Дийр Лейк. И през цялото време престъпникът е живеел под носа му, а той не е подозирал нищо. Педофил, работещ при деца, и той го бе допуснал.

— Как, по дяволите, се сдоби с отпечатъците му?

Мегън го изгледа свенливо, въпреки че се бе обърнала с гръб към любопитния Стайгър.

— Възможността сама ми се предложи — обясни тя. — Не беше сред заподозрените, но накрая го хванахме. — Не можем да го арестуваме по нашия случай въз основа на досието му — продължи, — но има съдебна призовка за това, че е излязъл от щата Вашингтон. Вече се обадих на съдията Уит, за да издаде заповед за обиск на къщата и превозното средство. Досието заедно с описанието на пикапа, дадено от свидетеля, и възможността, която е имал Оли да отвлече Джош, ни дава право да започнем търсене. Когато го затворим, този път ще го подведем под отговорност за две престъпления. Но си мислех, че може би ще поискаме да задържим нещата.

— Какво да задържим? — изправи се Стайгър. — Хайде да отидем и здравата да раздрусаме този мръсник.

— Хайде, какво? — подигра му се Мегън. — Оли Суейн живее в границите на Дийр Лейк. Това е работа на полицията, извън твоите правомощия е, Стайгър.

— Забрави го — свирепо я изгледа шерифът. — Това е общо разследване. Аз също ще участвам в ареста…

— Тогава не е зле да докажем, че той го е извършил? — прекъсна го Мегън. — Можем да започнем да го следим и да разберем дали няма да ни заведе до Джош. Знаем, че момчето не е в дома на Оли. Той трябва да е някъде другаде. Остава и въпросът, дали е действал сам. Знаем, че той не се е обадил от Сейнт Питър и не е оставил тетрадката върху капака на колата на Мич. Може да ни отведе при човека, който го е сторил.

Стайгър я изгледа, сякаш предлагаше да си сложат абажури на главите и да играят на дама.

— Как, по дяволите, ще поставим под наблюдение някого в такъв малък град? Като си изхвърля боклука в седем часа, пет минути след това всички в Дийр Лейк го знаят.

— Вероятно това няма нищо общо с размера на града — подигравателно изрече Мегън.

— Къщата срещу тази на Оли е свободна — каза Мич и се изправи. — Арлън и Рамона Найдерхаусер прекарват зимата в паркинг за каравани в Броунсвил, Тексас. Аз ще ви пусна в къщата.

— А какво ще стане, когато Оли излезе от дома си? — попита Стайгър. — Няма начин да проследиш някого в Дийр Лейк, без да те забележат.

— Ще го проследим през нощта. Ще използваме частни коли. Ще стоим надалеч с изгасени фарове. Ако ни забележи, ще се провалим, но ако не го стори, може и да ни заведе до Джош.

Стайгър изсумтя:

— Той е гаден червей. Ако ни предизвика, ще му дадем да се разбере.

— Ами ако не го стори? — настоя Мич. — Какво ще стане, ако има съучастник? Ще заловим Оли, а партньорът му ще избяга и с Джош ще се случи нещо ужасно.

Той натисна бутона на интеркома.

— Натали? Ако обичаш, свържи ме с Арлън Найдерхаусер. — Мич се обърна към шерифа: — Трябва да опитаме, Ръс. Ако няма резултат, още разполагаме със заповедите срещу него.

— Само си губим времето — изръмжа Стайгър.

— Опитваме се да върнем Джош жив и да заловим похитителя. — Мич погледна часовника си. — Оли е на работа от три до единадесет. Ще сложа човек пред ледената пързалка още сега, за всеки случай. Ще съберем хората си и ще се срещнем в осем.

Стайгър излезе недоволен от кабинета. Мегън въздъхна, когато той затръшна вратата.

— Въздух под налягане!

— Майната му.

— Ще се въздържа от коментар — изрече тя.

Мич заобиколи бюрото.

— Свърши добра работа, агент О’Мали. Аз съм тук от две години и не съм заподозрял Оли в нищо; ти си тук от пет дни и доказа, че е педофил. По дяволите, дори го проверих и не открих нищо. Нищо.

— Шофьорската му книжка се води на сегашното му име, така че няма досие. Ти си свърши работата. Аз просто отидох още една крачка напред — когато в петък отидох да се видя с него, забелязах нещо като груба татуировка на пръстите му. Просто използвах инстинкта си и се оказах права. Имах късмет.

— Късметът няма нищо общо с това — измърмори Мич. — Ти си добро ченге.

В думите му нямаше интимност, но въпреки всичко тя изпита удоволствие. Фактът, че той го каза почти със завист, направи комплимента много по-сладък за нея.

— Благодаря, шефе — изрече тя, като се опитваше гласът й да прозвучи равнодушно.

Мич долови смущението й. Това, че се опита да прикрие гордостта си с безразличие, го развълнува.

— Защо не ми каза, че си взела отпечатъци? — попита я.

Мегън сви рамене и отбягна погледа му.

— Не е ставало дума. Просто имах предчувствие. Не знаех какво ще излезе. — Вдигна стъкленото преспапие от бюрото и започна да си играе с него. — Технически предполагам, че съм те прескочила. Това означава ли, че сега ще ме отстраниш?

Той се облегна на бюрото.

— Не мога да съм ти толкова обиден, след като предчувствието ти излезе вярно. Това не означава, че съм щастлив.

Тя остави преспапието на бюрото. Устните й се изкривиха.

— Щастието няма нищо общо със случая, шефе.

Не бяха разговаряли от неделя вечерта, когато тя му се беше обадила, за да му съобщи, че от лабораторията още нямат резултати. Никой от тях не спомена за събота вечерта. Само очите му говореха, докато я наблюдаваше.

— Как мина разговорът с Де Палма? — попита той.

Мегън скръсти ръце.

— Все още съм цяла.

— А работата ти?

Тя му се усмихна кисело.

— Засега нека просто да кажем, че Джош няма да е единственият, който ще бъде спасен. Така че по-добре да се върна към случая. Мислех да отида до болницата и да говоря с администраторката, която се е обадила на пързалката в нощта на изчезването. Искам да разбера дали ще може да разпознае гласа на мъжа, с който е разговаряла. Ако разпознае гласа на Оли, тогава той ще е знаел, че Хана ще закъснее.

— Добре. Ще се свържа с властите във Вашингтон, искам да разбера дали могат да ни дадат повече информация. Ще се обадя и на областния прокурор и ще го уведомя за положението.

— Чудесно.

— Мегън — изрече той, — радвам се, че Де Палма не те е отстранил.

— Да, спасих се само с наранена гордост — промърмори тя. — Излизам, шефе. Ще се видим по-късно.

 

 

13:07 часа, –28°С

— Съжалявам. Просто не мога… — Карол Хайет кихна и затвори очи в израз на досада от вируса, който върлуваше сред персонала на болницата.

— Наздраве — каза Мегън.

Администраторката шумно издуха носа си и хвърли хартиената кърпичка в кошчето.

— Този вирус е много лош — довери тя с пресипнал глас. — Нямаше да съм тук, но колежките ми са по-зле и от мен.

Мегън кимна. Зад нея в чакалнята две деца плачеха, а трето дете свиреше на играчка ксилофон. По телевизията излъчваха „Джералдо“.

— Извинете — отново изрече Карол. — Вече говорихме за това в петък с другия офицер. Сигурна съм, че се обадих, но тази нощ тук беше много напрегнато. Не мога да ви кажа кой беше човекът от ледената пързалка.

— Той не се ли представи?

— Не познавам мъже, които да се представят по телефона. Те просто смятат, че трябва да знаеш кои са, като си въобразяват, че с нетърпение очакваш да ти се обадят — възмутено изрече тя. Извади нова хартиена кърпичка и я сгъна във формата на карамфил.

Мегън подчерта с дебела черта думата „администраторка“ в бележника си.

— Смятате ли, че ще познаете гласа, ако го чуете?

— Ще ми се да отговоря утвърдително — каза Карол и очите й се насълзиха. — Много мисля за Хана. Тя е най-добрият човек, когото познавам. И като си помисля, че някой е отвлякъл сина й и прави кой знае какво с него… — На лицето й беше изписана болка. — Господи, аз също имам момче — Брайън. Той е най-добрият приятел на Джош. Играят в един отбор по хокей. Синът ми онази вечер също беше на пързалката. Можеше същото да се случи и с него… Толкова е трудно…

Мегън докосна рамото на жената и тихо изрече:

— Няма нищо. Зная, че щяхте да помогнете, ако можехте. Не се притеснявайте.

— Моля ви, намерете Джош — прошепна жената. Думите й поразиха Мегън, както я поразяваше молбата на всеки човек в Дийр Лейк. Те бяха наранени, зашеметени. Оставяха лампите на верандите им да светят през нощта с надписи на вратите си „Светлина за Джош“. Защото не само Джош беше отвлечен, нямаше ги вече невинността и доверието на малкия град.

Леели Олин Сиуик трябваше да отговаря за много неща.

— Правим всичко възможно — отвърна Мегън.

Като се отдалечи от гишето, тя забеляза стрелка на стената, която сочеше пътя към кафенето. Може би кофеинът щеше да й помогне срещу главоболието.

Когато влезе в кафенето, няколко мъже от поддръжката седяха и пиеха кафе в далечния ъгъл. Дори не погледнаха към нея.

Мегън пусна две монети от по четвърт долар и натисна бутона на автомата. Кристофър Прийст влезе, когато от автомата падна кутийка. Черното поло бе впито в тесните му гърди. Тънките му кокалести ръце изглеждаха прекалено дълги.

— Агент О’Мали. — Зад дебелите стъкла на очилата му очите му блеснаха от учудване. — Какво ви води насам? Надявам се да не е вирусът, който върлува наоколо.

— Не. Добре съм. Ами вие, професоре?

— Мой студент е тук. — Пусна монети в автомата и си поръча кафе, сметана и захар.

Мегън отвори кутийката със сода и потърси хапчетата си за главоболие в чантата. Наблюдаваше разсеяно как Прийст отнася чашата си на масата. Той предпазливо изтри разлялото се кафе от ръба на чашата с хартиена салфетка.

— О, да — каза тя, докато сядаше на стола отляво на професора. — Момчето, което катастрофира през нощта, когато отвлякоха Джош.

— Да. — Той отпи от кафето си, гледаше право напред. — Точно така.

— Как е той?

— Не е много добре. Изглежда, има усложнения. Може да се наложи да го преместят в по-голяма болница в града.

— Много лошо.

— Ммм… — започна той, вглеждайки се в особено ярък постер за маневрите на Хаймлих. — Майк изпълняваше моя поръчка — изрече толкова тихо, сякаш говореше на себе си. — По проект за възприятията и науките.

— Онзи, за когото спомена доктор Райт.

— Да. Майк повтаря, че пътят бил абсолютно празен, а сетне се ударил на завоя. — Той отпи глътка кафе и изтри устните си със салфетка. — Животът е смешен, нали?

— Да. Погледнат през очите на моята професия, просто е истерично смешен.

Той пренебрегна сарказма й. Любопитството му изглеждаше абсолютно аналитично: въпросът, който бе поставил, бе изобщо за света.

— Дали е съдба или случайност? Какво е накарало Майк Чембърлейн да направи този завой точно в този момент? Какво е накарало Джош да застане на тротоара сам в онази нощ? Кое ни е накарало да дойдем в кафенето по едно и също време?

— Приличат ми на въпроси за катедрата по философия в университета.

— Не съвсем. Компютърната наука борави с логика, причина и следствие, модели на мислене.

— Добре, професоре — заяви Мегън, когато изпи содата и хвърли кутията в кошчето за рециклиране, — ако вие и компютърът ви постигнете логично обяснение за това, което се случва в света, бих искала да съм първата, на която ще кажете.