Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (2)

Глава 1

12 януари 1994

Ден първи

17:00 часа, 4,5°С

Джош Киркууд и двамата му най-добри приятели изскочиха от съблекалнята в студения мрачен следобед. Дъхът им образуваше големи облаци пара. Те заподскачаха по стълбите от стъпало на стъпало като козлета и се приземиха в дълбокия сняг. Стиковете им за хокей паднаха, саковете им също се плъзнаха след тях. Те ги последваха. Тримата амигос, облечени в дебели якета и ярки шапки, крещяха и се смееха.

Тримата амигос. Така ги бе нарекъл бащата на Брайън. Неговото семейство се бе преместило в Дийр Лейк, Минесота, от Денвър, Колорадо, и баща му все още бе голям почитател на „Бронкос“. Той твърдеше, че отборът имал трима големи защитници, наречени „тримата амигос“, и че били наистина страшно добри. Джош бе почитател на „Вайкингс“. Що се отнасяше до него, всеки друг отбор бе съставен от глупаци, освен може би „Райдърс“, защото униформите им бяха готини. Той не обичаше „Бронкос“, но му бе приятно, че е един от „тримата амигос“.

— Ние сме тримата амигос! — извика Мат, когато се приземиха в преспа сняг в подножието на хълма. Той отметна глава назад и зави като вълк. Приятелите му го последваха, а врявата бе толкова силна, че ушите на Джош запищяха.

Брайън започна да се смее неудържимо. Мат падна по гръб и се престори на снежен ангел, размахвайки ръце и крака. Джош успя да се изправи и се изтръска като куче, когато треньорът Олсен излезе от ледената площадка.

Треньорът бе стар — поне на четиридесет и пет години — пълен и доста плешив, но бе добър треньор. Той често им се караше, но и често се смееше. В началото на хокейния сезон им бе казал, че ако започне да се държи лошо с тях, да му напомнят, че са само на осем години. Отборът бе избрал Джош за тази работа. Той беше един от помощник-капитаните, отговорност, която го правеше горд, въпреки че никога не би си го признал. „Мама казва, че никой не обича самохвалковците. Ако си вършиш работата добре, няма причини да се хвалиш. Добрата работа говори сама за тебе.“

Треньорът Олсен заслиза по стълбите, смъквайки наушниците на шапката си. Носът му бе зачервен от студа. От устата му излизаше пара, която обгръщаше главата му като дим.

— Момчета, ще дойде ли някой да ви прибере тази вечер?

Те отвърнаха едновременно, съперничейки си за вниманието на треньора, като викаха и се държаха глупаво. Той се усмихна и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, добре! Залата е отворена, ако ви стане студено, докато чакате. Оли е вътре, ако ви се наложи да се обадите по телефона.

Сетне той се качи в колата на приятелката си, както правеше всяка сряда, и те потеглиха към „Грандма Атик“, за да вечерят.

Всяка сряда в „Грандма Атик“ сервираха известните в целия град кюфтета. В менюто пишеше „Всичко, което можеш да изядеш.“ Джош беше сигурен, че треньорът може доста да изяде.

В кръговото движение пред „Горди Кнътсън Мемориал Арена“ бръмчаха коли, тряскаха се врати. Деца от различни отбори на Скуирт Лийг слагаха стиковете и чантите с екипите си в багажниците и се качваха в колите при техните майки или бащи.

Майката на Мат спря новия си „Транспорт“ — клинообразно нещо, което според Джош бе излязло направо от „Стар Трек“. Момчето набързо събра нещата си, сбогува се с приятелите си и се втурна през улицата.

Майка му свали стъклото откъм страната на пътника.

— Джош, Брайън, има ли кой да ви прибере?

— Мама ще дойде — отвърна Джош и неочаквано изпита силно желание да я види. Щеше да го вземе, щом приключи работният й ден в болницата, и щяха да спрат в пицарията „Лининг Тауър“, за да си вземат нещо за вечеря и да й разкаже за тренировката.

Тя наистина се интересуваше от това, което става на тренировките. Не като баща му, който само се преструваше, че го слуша. Понякога дори рязко му казваше да млъкне. После винаги се извиняваше, но въпреки това у Джош оставаше неприятно чувство.

— Сестра ми ще дойде — викна Брайън. — Сестра ми, Бет „Бътхед“ — добави тихо той, когато госпожа Конър потегли.

— Ти си глупак — подразни го Джош, бутайки го.

Брайън му отвърна, смеейки се.

— Глупчо!

— Ти си глупчо!

Брайън направи снежна топка и я хвърли в лицето на Джош. Сетне се обърна, побягна по тротоара и нагоре по стълбите. Втурна се по пътеката, която заобикаляше тухленото здание. Джош нададе боен вик и го последва. Бяха така погълнати от играта, че околният свят престана да съществува за тях. Двете момчета се дебнеха кое да хвърли топка в лицето на другото или да успее да му пъхне сняг във врата. След успешната атака ролите се размениха и преследваният се превръщаше в преследвач. Ако единият не можеше да открие другия, докато преброи до сто, то преследваният печелеше точка.

Джош бе добър в криенето. Бе дребен за годините си и беше умен; това му помагаше в игрите. Той удари Брайън по тила със снежна топка, завъртя се и побягна. Преди приятелят му да изтръска снега от якето си, вече се бе скрил зад климатичната инсталация до сградата. Цилиндрите бяха покрити с брезент през зимните месеци и спираха вятъра. Бяха разположени встрани, където уличните лампи не хвърляха светлина. Той наблюдаваше как Брайън се приближава предпазливо със снежна топка в ръка, навлизайки в сянката, а сетне да се връща назад. Джош се усмихна. Бе открил най-доброто скривалище.

Брайън отиде до един от големите храсти, които ограждаха паркинга. Зад него беше голо поле. Той се промъкваше натам. Надяваше се Джош да не е отишъл по-далеч от живия плет. Полето бе ужасно място по това време на годината, когато старите сгради бяха тъмни и празни, а наоколо виеше вятър.

Чу се клаксон и Брайън се извърна с разтуптяно сърце. Изстена разочаровано, когато сестра му спря колата си на завоя.

— Хайде, побързай, Брайън! Тази вечер трябва да упражняваме жива картина.

— Но…

— Никакво но — рязко отвърна Бет Хайет. — Хайде, влизай в колата!

Момчето тежко въздъхна и хвърли снежната топка, взе сака си и хокейния стик. Бет Кучката форсира мотора, включи на скорост и колата леко потегли. Беше правила този номер и преди. Когато разбраха родителите им, доста им се караха. След това Бет четири дни го бе измъчвала, обвинявайки него за случилото се. Моментално забрави за играта и за последния от „тримата амигос“, грабна нещата си и се втурна към колата. Започна да крои планове да отмъсти на сестра си.

Зад климатичната инсталация Джош чу гласа на Бет, после вратите на колата се затръшнаха и колата потегли. Играта свърши.

Той излезе от скривалището си и се върна пред сградата. На паркинга бе останал само старият ръждясал шевролет на Оли. Следващата тренировка започваше след час. Кръговата алея бе празна. Натрупаният покрай асфалта сняг блестеше на светлината на уличните лампи като млечнобял мрамор. Джош погледна часовника, който чичо Тим му бе изпратил за Коледа. Голям и черен с множество цифри и бутони, той приличаше на част от екипировка на водолаз или на командос. Понякога момчето се преструваше, че е командос, човек с мисия, който очаква да се срещне с най-опасния шпионин на света. Числата на часовника светеха в зелено — 5:45.

Погледна към улицата, с надеждата да види фаровете на колата на майка си, но улицата бе тъмна. Единствената светлина идваше от прозорците на къщите от двете страни на пряката. Вътре в тези къщи хората вечеряха или гледаха новините и разговаряха как са прекарали деня. Навън единственият звук бе виенето на студения вятър. Небето бе черно.

Той беше сам.

 

 

17:17 часа, 4,5°С

Тя едва не избяга. Бе облякла палтото си, а чантата й висеше на рамото, стискаше в ръка ключа от колата и ръкавиците. Бързаше по коридора към източния изход на болницата, загледана право пред себе си. Въобразяваше си, че ако не гледа хората в очите, никой няма да я хване, ще бъде невидима и ще може да избяга.

„Говоря като Джош. Това е игра, която той обича — какво ли ще стане, ако можехме да ставаме невидими?“

Хана се усмихна. Джош и неговото въображение. Миналата вечер го беше открила в стаята на Лили. Разказваше на сестра си приключение за Зиик Миик и Супър Дюпър, герои, които Хана бе измислила, докато му разказваше приказки, когато бе малък. Той продължаваше тази традиция и разказваше приказката с голямо въодушевление. Лили стоеше в креватчето си и смучеше палеца си, сините й очи бяха широко отворени, докато внимателно слушаше брат си.

„Имам две прекрасни деца. Две за графата с плюсовете. Трябва да си взема няколко дни почивка.“

Усмивката угасна и стомахът й се сви. Тя примигна и осъзна, че просто стои в края на коридора. Ранд Бекер, който отговаряше за персонала по поддръжката, мина през вратата. Пълен мъж с червена брада, той свали оранжевата си шапка и се изтръска като мокър вол.

— Здравейте, доктор Гарисън. Навън е хладна нощ.

— Така ли? — механично се усмихна тя, сякаш говореше с непознат. Но в болницата на Дийр Лейк нямаше непознати. Всички се познаваха.

— Разбира се, времето е чудесно за зимния панаир.

Ранд се усмихна, очакваше празненството като дете Коледа. Зимният панаир бе голямо събитие в град като Дийр Лейк, извинение за петнадесет хилядите жители да излязат от монотонността на дългата зима в Минесота. Хана се опита да покаже някакъв интерес. Знаеше, че Джош очаква с нетърпение събитието, особено парада с факли. Но й беше трудно да се почувства в празнично настроение.

През повечето време беше уморена, изтощена и обезсърчена. Разбира се, не можеше да показва нито едно от тези чувства. Хората зависеха от нея, гледаха на нея като на модел на работеща жена. Хана Гарисън: лекар, съпруга, майка и жена на годината; справяше се с лекота с всичките тези роли, усмихвайки се като кралица на красотата.

— Тежък ден, а?

— Какво? — отново насочи вниманието си към Ранд. — Извинявай, Ранд. Да, денят не беше лек.

— Тогава е по-добре да си тръгвате. Аз трябва да погледна парния котел.

Хана измърмори нещо за сбогом, докато Бекер отвори вратата с надпис „Само за персонала по поддръжката“ и изчезна, оставяйки я сама в коридора. Вътрешният й глас, гласът на малкото таласъмче, изкрещя: „Върви! Тръгвай още сега! Избягай, докато можеш! Бягай!“

Трябваше да вземе Джош. Щяха да купят пица, а после щяха да приберат Лили от бавачката. След вечеря трябваше да откара Джош на часовете по религия… Но тялото й отказваше да реагира. Тогава бягството стана невъзможно.

— Доктор Гарисън в спешно отделение. Гарисън в спешно отделение.

Егоистичната част вътре в нея отново се обади, казвайки й, че все още може да тръгне. Тя не беше дежурна тази вечер, нямаше пациенти, които да са в критично състояние и които да се нуждаят от личното й наблюдение. Никой нямаше да я види, ако си тръгне сега. Можеше да остави случая на дежурния лекар Крейг Ломакс, който вярваше, че е дошъл на земята, за да спасява колкото може повече смъртни и да ги утешава с красивия си външен вид. Хана дори не беше на повикване тази вечер. Но чувството за вина надделя над всички тези мисли. Бе положила клетва да служи на хората. Беше задължена, особено сега, когато болничният съвет я бе избрал за завеждащ спешно отделение. Много хора в Дийр Лейк зависеха от нея.

Съобщението прозвуча отново. Хана въздъхна. Беше изтощена — физически и емоционално. Нуждаеше се от почивка. Една вечер, в която да бъде само с децата. Пол щеше да работи до късно.

Една медноруса къдрица се изплъзна от опашката й и докосна бузата й. Тя въздъхна и я прибра зад ухото си, докато се вглеждаше през вратата към паркинга.

— Доктор Гарисън в спешно отделение. Гарисън в спешно.

Тя съблече палтото и го преметна на ръката си.

— Господи, ето те! — възкликна Катлийн Кейси, когато се появи в другия край на коридора. Бялата й престилка се развяваше зад нея. Дебелите меки подметки на обувките й не издаваха никакъв звук по излъскания под. Сестрата не бе по-висока от метър и петдесет, имаше гъста червена коса и нрав на питбул. Тя леко се усмихна на Хана, което можеше да се тълкува като голямо благоволение.

Лекарката също се опита да се усмихне.

— Съжалявам. Господ може би е жена, но от това не ми става по-леко.

Катлийн изсумтя и я хвана за ръката.

— Ще се справиш.

— Не може ли Крейг да се заеме със случая?

— Може би. Но предпочитаме по-висша форма на живот.

— Аз дори не съм на повикване тази нощ. Трябва да прибера Джош от хокей. Попитайте доктор Баскир.

— Направихме го. Той е на легло с грип Джурасик Парк, познат също като трахеасаурус флегмус. Някакъв отвратителен вирус. Половината хора от персонала са болни, което означава, че аз, Катлийн Кейси, кралицата на спешно отделение, може да те принуди да работиш. Няма да ти отнеме много време. Обещавам.

— Последните ти думи са ми твърде познати — промърмори Хана.

Катлийн не й обърна внимание, сякаш имаше намерение да я замъкне на буксир до отделението. Краката на Хана се движеха механично. Воят на линейката се чу в далечината.

— Какво ни карат? — попита примирено тя.

— Пострадали при автомобилна катастрофа. Колата на някакво момче се е хлъзнала на заледен участък на Олд Чедър Роуд и се е блъснала в кола пълна с бабички.

Ходът им се ускоряваше с всяка крачка. Дългът накара Хана да забрави за умората и чувствата. Вътре в нея сякаш се включи електрически ток, изпълвайки ума й със светлина и енергия.

— Какво е положението? — рязко попита тя.

— Откарали са двама в критично състояние в Окръжния медицински център в Хенипин. Ние поемаме останалите. Две от жените са с натъртвания, колежанчето също. Той май здравата се е ударил.

— Без предпазен колан ли е шофирал?

— Защо ще си дава труда, след като не е живял достатъчно дълго, за да осъзнае понятието за тленност? — отвърна Катлийн, когато стигнаха до мястото, което служеше за сестринска стая и приемна.

Хана се наведе над гишето.

— Карол? Би ли се обадила до хокейното игрище, за да предадеш на Джош, че ще закъснея малко? Може би ще иска да се поупражнява с кънките…

— Разбира се, доктор Гарисън.

Доктор Крейг Ломакс пристигна в безупречна зелена хирургическа престилка, сякаш бе излязъл от кадър на сапунен сериал.

— Господи — измърмори Катлийн, — пак е гледал „Медицински център“. Заресал се е като Чад Еверет.

Черната му коса небрежно падаше върху челото. Вероятно бе прекарал поне петнадесет минути пред огледалото, за да го постигне. Ломакс бе на тридесет и две, бе невероятно влюбен в себе си и беше прекалено уверен в таланта си. Бе дошъл в Дийр Лейк през април, защото бе отхвърлен от по-добрите медицински центрове в Туин Ситис — горчива истина, която не бе успяла да накърни самочувствието му. Дийр Лейк бе достатъчно далече от всеки щатски център, така че не можеха да си позволят да бъдат много придирчиви. Повечето лекари предпочитаха да работят в метрото, отколкото да практикуват в малко градче с колеж.

— Мислех, че си си тръгнала — изненада се Ломакс, когато забеляза Хана.

— Хванах я точно навреме — обади се сестрата.

Той си пое въздух, канейки се да я накаже за отношението й.

— Спести ни го, Крейг — озъби се Хана. Остави нещата си на канапето в чакалнята и продължи към отворените врати на спешното отделение.

Носилката бе вкарана, един от фелдшерите на „Бърза помощ“, който се бе навел над пациента, говореше успокоително:

— Дръж се, Майк. Лекарите ще те закърпят веднага.

Младият мъж от носилката изстена и се опита да се изправи, но коланите през гърдите му попречиха. Лицето му бе изопнато и посивяло от болка. От слепоочието му течеше кръв, а на челото имаше дълбока рана.

— Какво имаме, Арлис? — попита Хана.

— Майк Чембърлейн. На деветнадесет. Изпаднал е в шок — каза мъжът. — Пулс сто и двадесет. Кръвно налягане деветдесет на шестдесет. Наранил си е глезена и има счупени кости.

— Съзнанието му ясно ли е?

Ломакс я прекъсна, докато тя се приближаваше до носилката.

— Аз ще поема случая, доктор Гарисън. Вашето дежурство свърши. Мавис. — Той кимна на Мавис Сендстрьом.

Хана и Катлийн се спогледаха.

Хана нищо не каза и отстъпи назад. Нямаше смисъл да се кара с Ломакс пред персонала и пациента. Самата тя не желаеше да е тук. Нека Ломакс да поеме пациента, който щеше да изисква повече време.

— Трета стая, момчета — заповяда той и им направи знак да продължат по коридора, когато втората линейка спря пред входа. — Да започнем със система с рингеров разтвор…

— Самочувствието на доктор Крейг е невероятно — изръмжа Катлийн. — Досега трябваше да е осъзнал, че вие сте му шеф.

— Голяма работа — спокойно отвърна Хана. — Ако не му обръщаме внимание, може би ще престане и ние ще си гледаме спокойно работата.

— Или може би ще избяга на паркинга.

Нямаше време за смях. Едра жена от екипа на първа помощ от втората линейки се появи в приемната.

— Пълно обездвижване. Ида Берген. На шестдесет и девет. С наранявания. Когато спряхме отпред, тя се хвана за гърдите и…

Хана, Катлийн и другата сестра се заловиха за работа. Спешното отделение заприлича на водовъртеж от звуци и движение. Издаваха се заповеди и се препредаваха. Постоянно звучаха съобщения за персонала.

— Стандартната процедура, момчета — извика Хана. — Дайте ми ендотрахеална тръба 6.5. Трябва да я обдишаме. Има ли пулс без кардиопулмонарна реанимация?

— Не.

— С кардиопулмонарна реанимация?

— Да.

— Кръвно налягане четиридесет на двадесет и спада бързо. Включете система. Включете бретилиниум и допамин и й дайте епинефрин.

— По дяволите. Не мога да открия вена! Хайде, хайде бейби, ела при мама Катлийн.

— Алън провери шумовете в дробовете. Спри кардиопулмонарната реанимация. Има ли някакво дишане?

— Уийн идва.

— Готово! — С бързи сигурни движения на малките си ръце Катлийн пъхна тръбичката в катетъра. Подадоха й епинефрина и тя го инжектира в тръбичката.

— Трябва да дефибрилираме. Крис, продължи с кардиопулмонарната реанимация, докато ти кажа. Алън, зареди до 320. — Хана грабна дефибрилаторите, търкайки ги един в друг, за да размаже гела.

— Всички да отстъпят! Натиснете копчето.

Тялото на старата жена отскочи от леглото.

— Нищо. Няма пулс.

— Отстранете се!

Тя отново натисна бутоните. Насочиха поглед към монитора, на който бе изобразена зелена неправилна, вълнообразна черта. В стаята избухна одобрителен възглас.

Бориха се за живота на Ида четиридесет минути, издърпвайки я от ноктите на смъртта, само за да я загубят десет минути по-късно. Направиха чудо за втори път, но третото не беше успешно.

Хана съобщи новината на съпруга на Ида. Дрехите на Ед Берген миришеха на прясно мляко, на крави и на тор. Лицето му бе непроницаемо като на повечето фермери от скандинавски произход, но очите му бяха пълни със сълзи, когато тя му съобщи, че са направили всичко възможно, за да спасят живота на съпругата му.

Тя седна до него и му обясни някои от жестоките ритуали на смъртта. Колкото и да скърбиш, се налага да вземеш решения. Обясни му рутинните изисквания с монотонен глас, смазана от умора. Като лекар много пъти бе лъгала смъртта, но невинаги успяваше да я победи и никога не се научи да губи.

След като господин Берген си тръгна, Хана отиде в кабинета си, седна зад бюрото, без да запали лампите, и обхвана главата си с ръце. Този път я болеше повече. Може би защото бе опасно близо до загубата за пръв път в живота си. Бракът й бе в опасност. Бракът на Ед Бергер бе приключил. Четиридесет и осем години съвместен живот бе приключил само заради неконтролируема кола на заледен път. Дали всичките тези години са били щастливи? Дали ще тъгува за съпругата си, или просто ще продължи да живее?

Помисли си за Пол, за неговото недоволство, за неговата неудовлетвореност, за тихата му враждебност. Десетгодишният им брак се разпадаше като изтъняла коприна и тя бе безсилна да предотврати това. Нямаше опит. Не беше губила нищо, не бе развила способността да приема загубата. Очите й се напълниха със сълзи — страдаше за себе си, за Ида и Ед Бергер. Сълзи на мъка, объркване и умора. Не можеше да заплаче. Трябваше да бъде силна. Трябваше да намери разрешение, да заглади острите ръбове, да направи всички щастливи. Но тази вечер бремето тежеше твърде много на крехките й рамене. Не можеше да престане да мисли, че светлината в края на тунела е от голям черен влак.

Някой почука на вратата. Катлийн надникна в стаята и изрече:

— Знаеш ли, тя е посещавала кардиолог в Абот Норт Уестърн от години.

Хана подсмръкна и включи настолната лампа.

— Как е пациентът на Крейг?

Сестрата се отпусна на стола срещу нея, кръстоса крака и механично затърка петно от химикалка на панталона си.

— Ще се оправи. Няколко счупени кости, леко сътресение. Извадил е късмет. Колата му се е извъртяла встрани по време на удара. Другата кола го е ударила от страната на пътника. Горкото момче. Чувства се ужасно от катастрофата. Продължава да повтаря, че пътят бил сух и после неочаквано пред него се появил заледен участък и изгубил контрол.

— Предполагам, че понякога в живота се случват такива неща — тихо изрече Хана, играейки си с часовника във формата на куб на бюрото й. Бе подарък от Пол за годишнината им преди четири години. Часовник, така че винаги да знае колко време остава, докато отново бъдат заедно.

— Да, ти попадна на заледен участък тази вечер — каза Катлийн. — Време е да станеш, да се отръскаш и да отидеш у дома навреме за вечеря.

Изведнъж сякаш някой прободе Хана с ледена кама. Тя стисна часовника и го доближи до светлината на лампата. Осемнадесет и петдесет.

— О, мили Боже! Джош. Забравих за Джош!