Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (16)

Глава 15

Ден трети

16:55 часа, –5°С

Когато Мегън се върна в командния център вече се свечеряваше. Цял следобед проверяваше останалите хора от списъка за възрастни, с които Джош бе имал постоянен контакт. Макар че те изразяваха симпатията си, тя не получаваше отговори на въпросите, които ставаха все по-неотложни с всяка изминала секунда.

Учителката на Джош Сара Ричмън имаше двама сина. Въпреки, че вече бе разпитвана два пъти, тя все още не можеше да говори или дори да помисли за това, което се случи, без да заплаче. Роб Филипс, който ръководеше скаутската организация, бе чиновник в кабинета на областния прокурор, мъж, който след катастрофа, причинена от пиян шофьор, бе прикован към инвалидна количка. Филипс си бе взел отпуск, за да помага в центъра за доброволци.

Хората излизаха от залата на старата пожарна — някои, за да се приберат у дома при семействата си, други, за да си купят нещо за ядене. Мегън потърси Джим Гейст, но откри Дейв Ларкин в стаята, където агенти от нейната служба и някои от мъжете на Мич се справяха с телефоните. Те звъняха постоянно. Ченгета и доброволци влизаха и излизаха, носеха листовки и храна, приемаха съобщения по факса.

Притиснал телефонната слушалка между рамото и ухото си, Ларкин пишеше бързо нещо на бял лист. Вдигна поглед и завъртя очи.

— Не, съжалявам, господин Де Палма, не съм виждал агент О’Мали. Тя е навън, работи по някаква следа. Да, сър, разбирам, че е важно. Ще се погрижа да получи съобщението. — Той направи гримаса. — Да ви се обади у дома? Разбирам. Да, сър. — Затвори телефона и възкликна: — Ирландци, дължите ми много.

Мегън се отпусна на стола до него.

— Обещавам ти всичко, което не е свързано със секс.

— По дяволите! — измърмори той. — Ако го знаех, щях да те накарам да се обадиш.

— Ти си голям приятел. Де Палма е последният човек, с когото искам да разговарям.

— Правилно. Стори ми се, че е способен да опече жив някой агент.

Тя подсмръкна.

— Би трябвало да опече репортерите. Ако искаш да опече Форстър и Прайс на шиш, аз ще направя картофената салата. Е, как сте вие тук? — попита тя. — Джим до хотела ли се върна?

— Да, и го разбирам. Има ли някаква информация от лабораторията за бележките?

— Нищо, което вече да не е било казано по телевизията. Увеличихме реакцията при теста с нихидрин с нагряване и влажността и ги прекарахме през ултравиолетови лъчи. Ако е имало отпечатъци, те щяха да са пурпурни и флуоресцентни при осветяването. Този тип е бил достатъчно хитър, за да носи ръкавици. Съжалявам, хлапе.

Мегън въздъхна.

— Е, не се надявах да имаме късмет. Нямаме си работа с някой идиот. Кажи ми с какво разполагаме за пикапа?

— Бих казал, че всеки трети в щата знае нещо странно за някого, който кара светъл пикап. — Той дръпна бележките на Гейст и разгледа страниците. — Първо, шефът в Нова Прага провери затворника с жълтия пикап. Сега е част от стенопис на пустинен залез, а затворникът играе боулинг всяка сряда вечер. Тази седмица резултатът му е 220 точки и два пъти е спечелил безплатна бира.

— Късметлия — измърмори тя. — Нещо друго?

— Джим организира нещата по географски метод. Следобед се срещна с Холт. Прегледаха заедно списъка на местните телефонни обаждания и отделиха няколко, сетне Джим изпрати човек с един от полицаите на Холт да проверят останалите.

— Дай да видя списъка.

Ларкин й го подаде и се облегна на стола си.

— След като заловим този мръсник, искаш ли през почивните дни да отидем на ски в Монтана? Познавам един човек, чийто приятел има къща в Уайт фиш.

Мегън разглеждаше имената и адресите на хората в окръг Парк, за които съседите бяха докладвали.

— Не карам ски.

— Още по-добре. Тогава можем да прекарваме времето в гореща вана.

— Може би трябва да прекараш известно време под студен душ — предложи тя.

Едно име привлече вниманието й. Тя седна изправено на стола си, провери обажданията за този пикап и ги подчерта.

— Какво, по дяволите, е това?

Ларкин се наведе към нея и погледна списъка.

— Холт каза, че вече е проверил този.

— Кучият син! — ядоса се Мегън, скачайки на крака. Рязко се изправи, взе стола и силно го блъсна в масата. Шумът отекна над разговорите и звъна на телефоните, привлече погледите на всички в стаята.

— Къде отиваш? — подвикна й Ларкин, когато тя бързо се отправи към вратата.

— Да изритам някого по задника!

Той подпря брадичката си с ръка.

— Предполагам, че това изключва поканата за вечеря и нощ на необуздан секс.

 

 

17:01 часа, –6°С

Мич седеше в кабинета си и преглеждаше докладите и изявленията. Беше казал на Натали да си тръгва, за да помогне на момчетата си да се подготвят за шествието с факли. Валери свиреше на флейта в училищния оркестър. Трой трябваше да бъде на платформата на последния клас в гимназията. Градският съвет бе гласувал подготовката за Сноудейс да продължава. Празникът за обединяването на общината щеше да бъде едновременно страшен и трагичен.

След напрегнатия ден Мич беше физически и психически изтощен. Постоянното напрежение, чувството за неотложност опъваше нервите му. Бе разпитал лично по-голямата част от персонала на училището и отново бе обиколил двора и паркинга, опитвайки се да открие нещо, което да има връзка, или дори искрица, която да му подскаже нещо за човека, който бе подхвърлил тетрадката на Джош върху капака на колата му. Репортерите го преследваха като комари. И всички тези усилия за нищо. Паркингът бе достъпен за всички и никой не бе забелязал нещо. Да се подхвърли доказателството, бе лесна работа, просто трябваше да се мине покрай експлоръра и да се подхвърли от прозореца. Ловко, просто и дяволско. Влудяващо. Караше го да се чувства като глупак.

Трябваше да намери време и да отиде с дъщеря си на парада. Тъща му се бе обадила, за да предложи двамата с Юрген да я заведат, тъй като и без това е при тях за почивните дни. Тя смяташе, че Джеси може да се разстрои, ако излезе с него, заради онази работа и полицаите, които обикалят из класните стаи в училище и плашат децата.

Мич не можа да се сдържи. Джой се беше опитвала да го предизвиква в по-добри времена, а този път моментът никак не беше подходящ.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че дъщеря ми се плаши от мен?

— Не!

— А тогава какво се опитваш да ми кажеш, Джой?

— Ами, момчето на Киркууд бе отвлечено от улицата.

— Повярвай ми, Джой, ако някой се опита да отвлече Джеси, докато съм до нея, ще му пръсна мозъка.

— Добре, не е необходимо да ми говориш с такъв тон…

— Не ми е приятно да говориш, че дъщеря ми не е в безопасност, когато е с мен.

— Никога не съм казвала подобно нещо!

Но си го мислеше през цялото време и му го внушаваше постоянно. Беше му доверила дъщеря си, а сега тя беше мъртва. Беше му доверила внука си, а сега той беше мъртъв. Тя обвиняваше Мич за всичко, макар да не го изказваше с думи.

Той потърка лице. Искаше да заспи и да се събуди, когато кошмарът приключи. Обаче това не променяше нищо. Кошмарът продължаваше. Когато заспеше, сънуваше, че се дави в море от кръв.

— Не можеш ли да купиш тези няколко неща на връщане?

— Алисън. Работил съм осемнадесет часа. Разполагам с три часа да се прибера до дома, да спя, да си взема душ и да се обръсна, преди да отида в съда. Нямам желание да ходя в проклетия супермаркет. Не можеш ли да се отбиеш в „Т-бол“?

— Мразя този магазин на път за парка. Околността е ужасна.

— За Бога, навън е светло! Тези места са опасни през нощта.

— Не мога да повярвам, че се караме за подобни неща! Защо изобщо стоим тук? С всеки изминал ден нещата се влошават. Чувствам се като затворник в собствената си къща…

— Господи, не започвай отново! Не можеш ли да изчакаш, докато поспя поне тринадесет часа, преди отново да се скараме?

— Добре. Но трябва да си поговорим, Мич. Съвсем сериозно. Не искам да живея по този начин.

Когато си припомни последните думи на съпругата си, той опипа златната халка на пръста си.

Нямаше справедливост. Никаква логика. Нямаше справедливост в това, че Хана Гарисън загуби сина си, че фантом без лице искаше да се подиграе жестоко с тях.

И докато Мич отдели тези няколко мига, за да се измъчва и да размахва юмрук към несправедливия свят, часовникът отмерваше всяка секунда, която засилваше отчаянието му.

Трябваше да проясни ума си и да се съсредоточи. Опита се да поеме дълбоко въздух, както ги бе учил психиатърът в отдела в Маями. Съсредоточи се върху една мисъл и започна да диша бавно и дълбоко. Досега Мич не се бе опитвал да се съсредоточи върху идеята за дишането и онези глупости за положителното мислене, на което го учеше онзи психолог, надутият снизходителен задник.

— Ако се върне, със сигурност ще ме види! — Гневният вик несъмнено беше на Мегън, последван от шумните стъпки на Нога.

— Но госпожице… агент… той каза, че не желае да го безпокоят.

— Да не го безпокоя? По-скоро ще го разчленя.

Тя влезе, преди Мич да успее да се изправи. Спря по средата на стаята с ръце на кръста, шубата се бе свлякла от раменете й. Дългият сив шал, с който никога не можеше да се оправи, висеше от рамото й почти до пода.

Нога се появи зад нея.

— Съжалявам, шефе, не успях да я спра.

Той можеше да спре цял отряд в колежа, но не можеше да спре Мегън О’Мали. По някакъв начин това му се стори съвсем нормално.

— Сега е мой ред, шефе — хапливо изрече Мегън, когато вратата се затвори. — Защо не ми каза, че Оли Суейн кара бял пикап марка „Шевролет“ от осемдесет и трета година? Защо не бях информирана, че си говорил с Оли Суейн за това снощи?

— Няма да ти отговоря, агент О’Мали. Не си с по-висок чин от мен. Ти не си ми шеф.

— Не, ти не отговаряш пред никого, нали? — изсъска ядосано тя. — Ти си Мат Дилън и това е Додж Сити. Твоят град. Твоите хора. Твоето разследване. Е, всичко ще се стовари върху главата ти, когато някой открие тялото на детето в пикап и се окаже, че Оли е свършил тази работа.

Мегън можеше да усети напрежението, предизвикано от думите й. Добре. Заслужаваше да го удари по главата — фигуративно, ако не буквално.

— Поне Стайгър държи фронта. Знаех, че е гадняр в мига, в който го видях. Вие си съдействате, когато ви е удобно, иначе си взимате куклите и парцалите и се разделяте.

— Добре — изрече той с измамно мек глас. — Иди си у дома. Не съм в настроение да слушам оплакванията ти, че не играя честно.

— Не си в настроение — прекъсна го Мегън. Изпитваше желание да го разтърси така, че зъбите му да затракат. Изгледа го свирепо. — Въпреки това искам да обсъдим някои неща — продължи остро. — Това е разследване и аз съм част от него. Следователно имам право да науча, когато някой заподозрян се окаже, че има пикап, отговарящ на описанието.

— Нищо не излезе от тази следа — рязко отвърна Мич. — Хелън Блек не успя да идентифицира пикапа. Оли има алиби…

— Което никой не е потвърдил…

— В пикапа нямаше нищо…

— Ти си го разгледал без заповед за обиск? — възкликна Мегън. — Господи, от всички глупави…

— Имах устното му съгласие…

— Което не означава нищо!

— Ако бях видял нещо, щях да го взема на буксир заради нарушение в паркирането и щях да се сдобия със заповед. Не видях нищо, което би свързало Оли или пикапа му с изчезването на Джош.

— Можеш ли да виждаш отпечатъци от пръсти, Супермен?

Сарказмът й го ужили. Гневът бе реакцията му срещу болката.

— Ти също нямаше да успееш да вземеш заповед за обиск на пикапа, агент О’Мали — каза той. — Няма начин да я наръсиш с прах за отпечатъци или да използваш прахосмукачка за влакна, или да го напръскаш с луминол, търсейки следи от кръв. Не разполагаме с нищо против Оли Суейн.

— Фактът си остава — възрази тя, — знаеш, че смятам този човек за заподозрян. Трябваше да бъда информирана — ако не снощи, то поне тази сутрин.

— Не е станало на въпрос. — Мич знаеше много добре, че би трябвало да й каже. Знаеше, че тя ще разбере. Беше права като спомена за Мат Дилън. Искаше сам да контролира играта и играчите. Тя не можеше да разбере, че Дийр Лейк е неговият град, неговият рай. Мразеше някой да му напомня, че чувството му за контрол е само илюзия.

— Ние работим по разследването заедно, шефе. Не съм тук за украшение. Дошла съм да работя и не ми харесва, че ме изолирате.

Това бе източникът на гнева й: беше изключена. Всички знаеха за Оли и за пикапа преди нея. Бяха я накарали да се чувства като глупачка, като отхвърлена. Това не беше за пръв път и нямаше да е за последен, но не означаваше, че й харесваше или че трябва да се предаде.

Той бавно отстъпи от нея и се извърна. Лампата на бюрото тихо бръмчеше. Звънът на телефоните в приемната едва достигаха до кабинета. Далечните звуци само подчертаваха чувството за изолация.

— Добре — отстъпи той. — Трябваше да ти кажа, но не го направих. Сега знаеш всичко.

Това прозвуча почти като извинение. Мегън можеше да се наслади на малките си победи, когато имаше такава възможност. Част от напрежението я напусна и тя се огледа наоколо, сякаш виждаше за пръв път кабинета.

— Защо стоиш на тъмно?

— Просто… се бунтувах срещу съдбата — промърмори той. — Предпочитам да го правя насаме, ако нямаш нищо против.

— Не помага особено, нали?

Констатация. Един вид признание. Мич го долови в гласа й. Доста си приличаха. Като ченгета бяха преминали през една и съща мелница, бяха видели твърде много, тревожеха се постоянно. Тя притежаваше неговото чувство за справедливост, макар да не беше толкова потъмняло като неговото. Тази истина го накара да се почувства странно. Беше уморен.

Загледа се през прозореца. Нощта изглеждаше черна като мастило, студена и враждебна.

— Не можеш да се самообвиняваш, Мич — изрече Мегън, приближавайки се до него, без да осъзнава, че отношенията им преминават от един в друг квадрант. Не го беше нарекла шеф.

— Разбира се, че мога. За много неща.

Тя направи последната крачка и вдигна поглед към него. Бяха застанали в полумрака, достатъчно близо, за да види лицето му. Той сведе поглед, намръщи се, белегът на брадичката му блестеше на оскъдната светлина.

— За какво? — тихо запита тя. — Заради съпругата ти?

— Не искам да говоря за това. — Той решително се обърна към нея. — Изобщо не искам да говоря.

Грубо я притегли към себе си, наведе глава и докосна лице до хладната й тъмна коса. Миришеше леко на жасмин.

— Точно това искам от теб. — Повдигна брадичката й и докосна устните й.

Целувката беше изгаряща. Груба и дива, пълна с желание. Мегън отвърна на целувката, треперейки от желание. Беше погълната от топлината на тялото му, от разликата във височината и силата им, от движението на мускулите по гърба му, от еротичното чувство, предизвикано от настойчивия му език.

Тихо изстена и той реагира моментално. Ръката, с която я бе прегърнал през кръста, се стегна и я притисна към тялото му. Другата му ръка дръзко се плъзна към гърдите й и Мегън едва не извика от чувството, което изпита, щом палецът му започна да си играе със зърното на гърдата й през пуловера.

— Желая те — пресипнало прошепна той, целувайки страните и челото й. — Искам те сега.

Мегън потрепери при картините, които неговите думи събудиха в съзнанието й. Тя също го желаеше. Господи, желаеше го толкова силно, че изпитваше болка. Искаше да изпита цялата сила на желанието му, да разбере какво е поне за малко да не контролираш живота и чувствата си.

Но те бяха в кабинета му. Той бе началник на полицията, а тя — агент от Бюрото по престъпността. Щяха да се срещат в този кабинет и да обсъждат работата си. А какво щеше да стане, когато пламъкът на страстта угаснеше и се налагаше да се срещат тук всеки ден?

— Аз… ние не може — измърмори задъхано, докато тялото й желаеше съвсем друго.

— По дяволите, можем! — Мич повдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. Погледът му бе изгарящ, блестящ от страст. Точно това искаше, да се потопи в нея в един вид нажежена до бяло забрава, където нямаше вина и скръб. — Това е чист секс. — Той я притисна силно до себе си. — Няма да носим значки. Или може би точно от това се страхуваш?

Мегън напразно се опита да се освободи от прегръдката му.

— Казах ти, че не се страхувам от теб.

— Но те е страх да бъдеш жена с мен.

Тя не отговори. Не можеше, помисли си Мич. Ако кажеше „да“, признаваше своята уязвимост. Ако кажеше „не“, обещаваше да спи с него. Беше твърде предпазлива, за да се обвърже по този начин. Той се съмняваше, че е първият полицай, който се е опитал да се доближи до нея през последните десет години. Спомни си за Маями и за облозите в съблекалнята, кой ще свали пръв нова колежка в отдела. Знаеше какво, означаваше това. Жената губеше всякакво уважение пред колегите си офицери. Уважението означаваше много за Мегън. Работата бе всичко за нея. Беше необходимо много повече от страстно желание, за да прекрачи границата и Мич си напомни, че той не е готов да даде повече.

Неохотно я пусна.

— Може би така е по-добре — измърмори, обърна се и грабна якето си от закачалката.

Мегън отстъпи назад, докато го наблюдаваше как се облича. Той беше в състояние да я целува страстно, а след това хладнокръвно да си тръгне, сякаш нищо не се е случило. При тази мисъл й се дощя да го ритне, но не го стори. Преглътна язвителните думи. Той й бе направил предложение, а тя го бе отхвърлила. Много просто.

— Къде отиваш?

— Обещах на Джеси да я заведа в „Макдоналдс“ и на парада с факли.

— О!

Мич я изгледа, докато закачваше пейджъра на колана си. Тъмната й коса се бе изплъзнала от шнолата и падаше по раменете й като гривата на див кон. Очите й бяха широко отворени и издаваха повече, отколкото тя би си позволила. Изглеждаше като момиче, което никога не е било канено на танц в гимназията.

— Готова ли си за Биг Мак и няколко замръзнали клоуни? — запита той, изненадвайки самия себе си.

Мегън подозрително присви очи.

— Защо си толкова мил с мен?

— Господи, О’Мали! Та това е само „Макдоналдс“, не някой френски ресторант. Решавай, идваш или не.

— Ти си толкова любезен, че не мога да ти откажа — сухо изрече тя, — но няма ли да ви преча?

Той леко се усмихна.

— Е, признай си, че си смятала да отидеш в лютеранската църква за ежегодната лютеранска вечеря по случай Сноудейс.

Мегън сбърчи нос.

— Не бих го направила за нищо на света. Смятам, че това е от времето, когато хората не са имали нищо за ядене и по някакъв начин се е превърнало в традиция.

— Нищо чудно, че скандинавците са толкова мрачни. Ако трябва да ядеш варена моруна, накисната в пепелива вода, аз също не харесвам Макс фон Сюдоф.

Те се засмяха и възвърнаха приятелското си държание отново.

— Биг Мак? — въпросително вдигна вежди Мич. Разбира се, че искаше. Но наистина трябваше да се върне в кабинета… и да се обади на Де Палма. Мрачна перспектива за вечерта.

— Хайде — подкани я той. — Аз ще гласувам за пържените картофки. Ти какво ще кажеш, О’Мали?

— Добре, да вървим, Даймънд Джим. Ще си получиш картофките, а аз — хамбургера.